Из върховете на Руй

Плановете ми за влизане в планината Руй се въртяха в главата ми повече от три години. Така и не успявах да ги осъществя, а това определено е планина, която си изисква повече време и внимание. Но беше време да променя и това и още края на април започнах предварителни проучвания и груби чертежи. Определено достигането до десетте най-високи върхове на тази планина, няма да бъде лесна задача, а и няма да стане бързо. Руслан от Трънското дружество ми даде някои ценни насоки и съвети, които със сигурност ще ми помогнат, както при планирането на маршрута, така и на място - на самия терен.

До този момент бях ходил няколко пъти на първенеца Руй, и един път на Орловец и Голема тумба. Но при плануването реших, че ще започнем от възможно най-отдалечените върхове, или по-скоро от тези, чийто изходен пункт е най-далеч от София.

Нямаше причина да променям решението си и в неделното утро на 3 ти май, два автомобила се насочихме към село Слишовци, което е последното населено място преди граничния пункт Стрезимировци. Всъщност изходният пункт беше малко след селото, където завихме по черен път и пакрирахме много скоро след това. Тук от дясната страна има фургон, който може да послужи за ориентир...

Целта на разходката ни бяха върховете Голема Рудина и Карачев камък, които са съответно четвърти шести по височина в Руй, Те се намират на граничната бразда със Сърбия и затова предварително бяхме подали уведомително писмо до гранична полиция. След като оставихме превозните средства, продължихме пеша по коларския път и много бързо влезнахме в гора. Наклонът бъзро се увеличи, което не позволяваше бързо ходене и което ни накара да разхвърляме дрехите. Изкачвахме се стръмно и след близо половин час стигнахме до място, където това, което бях чертал, се отделяше от пътя и продължаваше вляво, по слабо изразено отклонение.

Знаех за този разклон и по сателита си личеше, че не е много ясен, но въпреки това направих от там чертежа, тъй като ни спестяваше не малко заобикаляне. Много скоро обаче този път, по който тръгнахме се превърна в пътека, а бързо след това и изчезна. Но не се върнахме и продължихме директно нагоре през растителността...

Отне ни известно време отново да се включим в пътя, като вече знаех, че навръщане няма да си правим експерименти и ще се върнем по него. Постепенно обаче и той стана тревист...

Наклонът започна плавно да намалява и не след дълго излезнахме на открито, като от тук различихме слабоизразения източен склон на връх Голума Рудина. Бързо стигнахме и най-високото му място...

Отгоре имаше хубави гледки, но най-открояващи се бяха тези, към сръбската планина Грамада, която също от много време искам да посетя...

На Голема Рудина се появи студен вятър и температурите рязко паднаха. Наложи се да слагаме шапки и ръкавици, които да ни предпазят от бързо появилия се студ. От тук тръгнахме по границата на изток за връх Карачев камък, който е шести по височина в Руй. На картата е дадена пътека между двата върха, но такава нямаше и ние се ориентирахме по граничната бразда. В интерес на истината много близо от нас, в сръбско, имаше коларски път, но ние не го ползвахме, въпреки че беше в нашата посока.

Още, докато правех чертежите се притеснявах за това, дали участъкът между двата върха ще бъде проходим, но за радост с малки изключения, нямахме никакви проблеми и се придвижвахме бързо. Но все пак единствения ориентир си оставаше граничната бразда...

Така за четвърт час стигнахме и до югозападните склонове на връх Карачев камък, които са също полегати...

...а не след дълго бяхме и при граничната пирамида на най-високото място...

Тук не беше толкова студено, но не стояхме дълго и съвсем скоро тръгнахме в обратна посока. Още вкъщи, като правех чертежа, знаех че няма да се връщаме наобратно до Голема Рудина, за да хванем пътя за селото. Целта ми беше от Карачев камък да се спуснем директно през растителноста и пак да излезем на него, но спестили поне два километра. Така и направихме, като за радост гората беше рехава...

Бързо се върнахме до пътя и все по него се спуснахме до колите в края на селото. Получи се една хубава разходка, въпреки студа, който се появи изневиделица. Тя ни отне по-малко от четири часа, но пък за сметка на това взехме близо 750 метра положителна денивелация, което си беше добра тренировка.

Таблицата за планината придоби все пак някакъв вид, като силно се надявам още този месец, да стане по-приветлива.

А ето и видеото от разходката.

Бъдете Здрави!

Разходката, която направихме в средата на май и за която ще напиша сега, потвърди тезата ми, че достигането до десетте най-високи върха на планината Руй няма да бъде никак леко. Време, което е винаги кът, климатични условия, сериозна денивелация, отдалеченост на котите... все неща, които допринасят тази планина да бъде една от трудните за обхождане в България.

Така в неделята на 17-и три автомобила тръгнахме от Овча купел в посока село Насалевци, където ни чакаха Боби от Трънското дружество, както и петима от сръбските ни приятели от Босилеград. Искахме да изкачим върховете Щърби камък, който е пети по височина, и Пипел – девети. След консултации с Руслан знаех, че за да стигна до Пипел, трябва да мина през Щърби камък, но и да се върна през него, въпреки че това щеше да удължи значително маршрута ни. Другата опция беше спускане директно от Пипел към пътя, но растителността щеше много да ни забави и затова се доверих на Руслан.

Оставихме автомобилите на различни места, но изходната точка беше православният храм „Рождество Богородично“

Първоначално се движехме по равно...

...но условията не бяха никак добри. Духаше вятър и ръмеше дъжд, което правеше усещането за студ напълно реално. След около 20 минути стигнахме горския участък и след като влязохме в него, започнахме стръмно катерене. Тук ще вметна, че от Трънското дружество са поставили жълта маркировка, която достига до връхната точка на Щърби камък, и ние я следвахме неотлъчно. Продължавахме да се катерим, като подминахме безименен връх, където ясно си личеше пожарът от миналата година...

Набирахме все така височина и в един момент се наложи да сложим дъждобраните – нещо, което исках да си спестим...

Дъждът ту се усилваше, ту намаляваше, а на места дори спираше. Но за сметка на това гората си беше все така привлекателна...

Но докато си мислехме, че дъждът е големият ни проблем, се натъкнахме на друг, доста по-сериозен. Стигнахме до участък, където пътят се превърна в пътека и започна да се катери стръмно през гората...

Калта и шумата направиха придвижването ни много бавно. Хлъзгахме се на всяка крачка, което наложи преминаване с повишено внимание – опасността беше напълно реална. Това се потвърди окончателно преди билото, където се появиха и скалисти участъци, изискващи още по-голяма концентрация. За радост, без сериозни падания, стигнахме билния участък, където обаче излезе силен вятър и видимостта рязко падна...

Минути по-късно бяхме на най-високата точка на Щърби камък, където около половината от групата се отказа и пое по обратния път. Ние почти не се задържахме на върха и по граничната линия, без пътека, започнахме стръмно спускане в южна посока...

След точно половин час бяхме и на връх Пипел, където условията не бяха по-различни...

Все пак намерихме една голяма скала, зад която се скрихме и направихме кратка почивка за обяд. Веднага след това поехме обратно към Щърби камък, като по пътя също имаше интересни места...

Не след дълго отново бяхме на връхната му точка...

Останахме тук само за снимки и бързо продължихме към гората, за да избягаме от неприятния вятър, който подсилваше усещането за студ. Пейзажът беше същият...

Скоро стигнахме горския участък и хванахме стръмната и хлъзгава пътека надолу. Този път един от участниците падна сериозно, но за щастие се разминахме само с няколко синини и уплаха. Определено този участък при влажно време не е никак приятен и всеки трябва да е максимално концентриран, защото секунда невнимание може да доведе до тежки последици.В гората успяхме да се скрием от силния и студен вятър на билото, но дъждът продължаваше да ръми. Поне не беше толкова студено.
Скоро след това излязохме отново на пътя и по него се спуснахме до колите в селото.

Така завърши тази разходка в Руй, която затвърди усещането ми, че тази планина не е никак лесна, особено в този нестабилен сезон. Километрите, които изминахме, не бяха много – 11,44 км, но денивелацията беше близо 1000 метра.

Все пак успяхме да изкачим два от десетте най-високи върха и описанията за тях вече са налични в таблицата на сайта.Пращам и линк към видеото от разходката.Бъдете здрави!

Здравейте, Дидо и всички останали съзадатели на bgmountains!

Височината на връх Карачев камик в Руй планина, на около 10,5 км. югозападно от едноименния първенец е грешно пренесена - 1418 м.
Трябва да бъде 1478 м., може лесно да се свери с хоризонталите на ЕТК, а и на самата bgmountains.

Последната промяна е направена от Dimov на Пон Юни 08, 2026 4:05 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Отново беше неделя – ден за планина, ден за Руй. Този път искахме да отидем до третия по височина връх Гребен, както и до осмия – Ракитски камък. Идеята беше да тръгнем от Ломница и да изкачим първо Гребен, след което да се върнем и по маркираната пътека да качим и Ракитски камък. Но идеите винаги се осъществяват по различен начин, както се случи и сега...

Три автомобила паркирахме в трънското село Ломница. Прогнозите бяха за стабилно време, но като тръгнахме, започна да вали, макар и слабо. Някои сложиха дъждобраните, други си спестихме това. Бърза справка със сателитните изображения ни показа, че дъждът ще бъде кратък, и затова продължихме уверено напред. Съвсем скоро облаците се разсеяха, а дори се появи и слънце. Ние се изкачвахме плавно срещу течението на река Куса...

Не след дълго подминахме първия от разклоните за хижа „Руй“, по който трябва да тръгнем, когато ще ходим до връх Голема Тумба. Сега обаче целта беше друга и продължихме по основната маркировка. Така за малко повече от час и половина стигнахме и втория разклон за хижата, който също пропуснахме, и тръгнахме вече по синята марка за Ракитски камък. Боби от трънското дружество ми беше пратил неговия трак от изкачването на Гребен и по него, малко след разклона, трябваше да се отделим и да тръгнем директно по стръмния склон към върха. Ще уточня, че това място не е строго определено и реално можем да тръгнем от всяко едно място към Гребен.

Ние тръгнахме по трака и веднага захапахме стръмния склон...

...като се катерехме изцяло през гора...

Доби предложи да отидем и до другата кота на Гребен, която е безименна, но реално е по-висока с четири метра от именуваната. За да стигнем до нея обаче, трябваше първо да излезем от гората и да продължим по тревистия склон, който беше още по-стръмен от този в гората...

Последните метри, освен стръмни, бяха и по скалист терен, където трябваше доста да се внимава. Именно това ме отказа да правя описанието по този вариант, който щеше да включва преминаване и през по-високата кота на масива. Просто при влажно време реалният риск щеше да бъде налице и няма смисъл някой да отиде там и да се пребие.

Така за близо 40 минути, откакто подминахме разклона за хижата, стигнахме и кота 1518, която е по-високата точка от масива на Гребен...

От нея се откри хубава гледка към първенеца на цялата планина – Руй, както и към връх Орловец, който е втори по височина...

Снимах и склона, който бяхме изкачили...

Горе обаче духаше силно и бързо продължихме към именуваната кота, като разстоянието го взехме за шест минути. На Гребен също има голяма гранична пирамида...

Връщането към маркираната пътека беше напълно излишно. Първо, че гората, която ни предстоеше да преминем, видимо беше проходима, и второ – щяхме да изгубим немалко височина. Затова и продължихме по границата към Ракитски камък, който се виждаше в далечината...

А Гребен се отдалечаваше бавно...

Скоро се спуснахме и до гористия участък, който наистина беше лесно проходим...

...а Ракитски камък се приближаваше бързо...

...като скоро бяхме и на връхната му точка...

На нея, въпреки вятъра, постояхме повечко, за да се подсилим. Наслаждавахме се на открилите ни се гледки и си обсъждахме кое какво е. Но нямаше как да стоим постоянно тук и хванахме вече маркираната пътека, която в началото пропуснахме и поради това трябваше да се връщаме и да взимаме отново денивелация. Но не след дълго бяхме отново на нея и продължихме, следвайки я. На няколко места ни се откри гледка към Голема Тумба, който е седмият по височина връх в планината и до който ще трябва да отидем и да го опишем...

По пътя надолу снимах и последиците от силата на природата по долината на Бигровит извор, който е основен приток на река Куса...

В интерес на истината преди пет години минавах по тази долина и отново имаше много поражения и паднали дървета. Явно районът е доста ветровит и опасен за преминаващите при неподходящи атмосферни условия.

Така за около два часа и половина, с включено времето за загубата на марката, бяхме при автомобилите в Ломница. По този начин свърши поредната ни разходка в планината Руй, на която успяхме да изкачим два от десетте ѝ най-високи върха. Определено движението без пътеки и срещу стръмен склон не е най-приятното нещо, с което ще я запомним, но пък гледките си заслужаваха.

Таблицата с върховете придобива все по-приветлив вид.

А следващата седмица направихме може би най-екзотичната разходка тук, но за това – в друга публикация.

Бъдете здрави!

Както винаги, разказът на Жоро е изчерпателен. Аз ще добавя и няколко мои снимки.

Приятните черни пътища, по които приближавахме билото:

Малко преди да достигнем котата при Пирамида 215, поляните бяха избухнали в почти нереални цветове:

Гледка и на запад към Сърбия:

Тук е връх Гребен 1514 м. при Пирамида 216:

Връх Ракитски камик 1456 м. е пред нас:

Влашка планина в Сърбия - връх Врти бог 1443 м. и връх Паница 1442 м:

Поглед назад към връх Гребен 1514 м:

Първенецът Руй 1706 м. вляво и вдясно връх Гребен 1514 м:

Наближаваме връх Ракитски камик 1456 м:

И на върха:

Ето че дойде време и за най-екзотичната разходка в пределите на Руй. Целта ми беше да изкачим връх Гроздина чука, който е десети по височина и за който не знаех да има документирано изкачване. Доста гледах вечер по картите, но така и не намирах най-оптималния вариант за достигането на връхната му точка. Все пак начертах някакъв трак, който бях решил да следваме...

Така изминалата неделя два автомобила тръгнахме в посока село Зелениград, докъдето стигнахме за около два часа. Оставихме превозните средства в центъра и тръгнахме по новоасфалтирана уличка в северна посока...

В нейния край, където започва коларският път, вдясно тръгваше маркирана пътека за първенеца на планината – връх Руй. Ние я пропуснахме и продължихме по пътя, срещу течението на река Чобанка. Не след дълго подминахме и скалата Шили камък, която е известен туристически обект в този край...

Скоро видяхме и втори маркиран разклон за връх Руй, който също пропуснахме. След него се движехме само и изцяло по синя маркировка и взимахме плавно височина...

Така след почти час и половина, откакто бяхме тръгнали от селото, стигнахме и първия важен пункт в описвания маршрут. На това място маркираната пътека направи рязък десен завой, но ние се отделихме от нея. Оттук бях чертал да продължим без пътеки, срещу течението на Кладенечка река, която е от основните притоци на Чобанка. Така и направихме, като в началото имаше нещо като терасовиден път, по който тръгнахме...

Първоначално си помислих, че ще имаме късмет, защото вървяхме сравнително лесно и не се налагаше да вадим нито ножици, нито триони. Но това бързо се промени на място, където този път просто изчезна. Продължението, което бях чертал на трака, влизаше в гъста гора и не беше удачно да го следваме. Съответно единственият вариант беше да тръгнем директно нагоре към билото. Пак през гора, но тя беше рехава и единственият ни дерт си остана доста стръмният склон...

Успяхме все пак да издрапаме склона и излязохме на открито в непосредствена близост до границата със Сърбия...

Тръгнахме по граничното било и за първи път ни се отвори гледка към Гроздина чука – върхът, който искахме да изкачим...

Оказа се доста масивен връх, но за да стигнем до него, първо трябваше да се спуснем до седловината в югоизточните му подножия. За целта хванахме стар тревист път, около който имаше електропастир. Той ни спусна до подножията на върха и се включи в ясно изразен коларски път, който обаче беше в пределите на Сърбия. Ние не хванахме по него – първо, защото влизаше немалко в сръбска територия, и второ – започваше да подсича масива на върха от североизток.

Затова тръгнахме директно по склона през растителността, като за ориентир ни служеха малките гранични пирамиди, както и формите на релефа. Ще отбележа, че на БГМ тук е даден път, който върви по границата, но той просто не съществува и не може да се разчита на него.

Така след малко повече от два часа и половина се добрахме и до Гроздина чука – десетия по височина връх в планината Руй...

От нашата страна върхът е изцяло обрасъл, а от сръбска има открити участъци, благодарение на които се насладихме на някоя и друга гледка, въпреки маранята. На Гроздина чука стояхме близо 40 минути и хванахме пътя наобратно. Там, където излязохме от гората, се обърнах и снимах върха отново...

Пътят навръщане ни отне малко повече от два часа, като жегата се засилваше, което никак не беше добре. Но вече в колите, бавно-бавно се добрахме до столицата, а даже избягнахме и неделните следобедни задръствания.

Така завърши и тази разходка в планината Руй, като това беше последният именуван връх от топ 10, до който не бях ходил. Описанието за него е вече налично в
таблицата за планината. Има още няколко върха, на които съм ходил, но не съм правил описание, но се надявам есента отново да бъдем тук и да направя и това.

А ето и видеото от разходката.

Бъдете здрави!

Благодаря за разказа и снимките, страхотни са!

Браво, не си сам!
След 1 юли се пенсионирам и се надявам, че ще мога да се включа с приключения от други краища на България. За героични прояви е късно, но все ще намерим нещо.