Из върховете на Руй

Плановете ми за влизане в планината Руй се въртяха в главата ми повече от три години. Така и не успявах да ги осъществя, а това определено е планина, която си изисква повече време и внимание. Но беше време да променя и това и още края на април започнах предварителни проучвания и груби чертежи. Определено достигането до десетте най-високи върхове на тази планина, няма да бъде лесна задача, а и няма да стане бързо. Руслан от Трънското дружество ми даде някои ценни насоки и съвети, които със сигурност ще ми помогнат, както при планирането на маршрута, така и на място - на самия терен.

До този момент бях ходил няколко пъти на първенеца Руй, и един път на Орловец и Голема тумба. Но при плануването реших, че ще започнем от възможно най-отдалечените върхове, или по-скоро от тези, чийто изходен пункт е най-далеч от София.

Нямаше причина да променям решението си и в неделното утро на 3 ти май, два автомобила се насочихме към село Слишовци, което е последното населено място преди граничния пункт Стрезимировци. Всъщност изходният пункт беше малко след селото, където завихме по черен път и пакрирахме много скоро след това. Тук от дясната страна има фургон, който може да послужи за ориентир...

Целта на разходката ни бяха върховете Голема Рудина и Карачев камък, които са съответно четвърти шести по височина в Руй, Те се намират на граничната бразда със Сърбия и затова предварително бяхме подали уведомително писмо до гранична полиция. След като оставихме превозните средства, продължихме пеша по коларския път и много бързо влезнахме в гора. Наклонът бъзро се увеличи, което не позволяваше бързо ходене и което ни накара да разхвърляме дрехите. Изкачвахме се стръмно и след близо половин час стигнахме до място, където това, което бях чертал, се отделяше от пътя и продължаваше вляво, по слабо изразено отклонение.

Знаех за този разклон и по сателита си личеше, че не е много ясен, но въпреки това направих от там чертежа, тъй като ни спестяваше не малко заобикаляне. Много скоро обаче този път, по който тръгнахме се превърна в пътека, а бързо след това и изчезна. Но не се върнахме и продължихме директно нагоре през растителността...

Отне ни известно време отново да се включим в пътя, като вече знаех, че навръщане няма да си правим експерименти и ще се върнем по него. Постепенно обаче и той стана тревист...

Наклонът започна плавно да намалява и не след дълго излезнахме на открито, като от тук различихме слабоизразения източен склон на връх Голума Рудина. Бързо стигнахме и най-високото му място...

Отгоре имаше хубави гледки, но най-открояващи се бяха тези, към сръбската планина Грамада, която също от много време искам да посетя...

На Голема Рудина се появи студен вятър и температурите рязко паднаха. Наложи се да слагаме шапки и ръкавици, които да ни предпазят от бързо появилия се студ. От тук тръгнахме по границата на изток за връх Карачев камък, който е шести по височина в Руй. На картата е дадена пътека между двата върха, но такава нямаше и ние се ориентирахме по граничната бразда. В интерес на истината много близо от нас, в сръбско, имаше коларски път, но ние не го ползвахме, въпреки че беше в нашата посока.

Още, докато правех чертежите се притеснявах за това, дали участъкът между двата върха ще бъде проходим, но за радост с малки изключения, нямахме никакви проблеми и се придвижвахме бързо. Но все пак единствения ориентир си оставаше граничната бразда...

Така за четвърт час стигнахме и до югозападните склонове на връх Карачев камък, които са също полегати...

...а не след дълго бяхме и при граничната пирамида на най-високото място...

Тук не беше толкова студено, но не стояхме дълго и съвсем скоро тръгнахме в обратна посока. Още вкъщи, като правех чертежа, знаех че няма да се връщаме наобратно до Голема Рудина, за да хванем пътя за селото. Целта ми беше от Карачев камък да се спуснем директно през растителноста и пак да излезем на него, но спестили поне два километра. Така и направихме, като за радост гората беше рехава...

Бързо се върнахме до пътя и все по него се спуснахме до колите в края на селото. Получи се една хубава разходка, въпреки студа, който се появи изневиделица. Тя ни отне по-малко от четири часа, но пък за сметка на това взехме близо 750 метра положителна денивелация, което си беше добра тренировка.

Таблицата за планината придоби все пак някакъв вид, като силно се надявам още този месец, да стане по-приветлива.

А ето и видеото от разходката.

Бъдете Здрави!

Разходката, която направихме в средата на май и за която ще напиша сега, потвърди тезата ми, че достигането до десетте най-високи върха на планината Руй няма да бъде никак леко. Време, което е винаги кът, климатични условия, сериозна денивелация, отдалеченост на котите... все неща, които допринасят тази планина да бъде една от трудните за обхождане в България.

Така в неделята на 17-и три автомобила тръгнахме от Овча купел в посока село Насалевци, където ни чакаха Боби от Трънското дружество, както и петима от сръбските ни приятели от Босилеград. Искахме да изкачим върховете Щърби камък, който е пети по височина, и Пипел – девети. След консултации с Руслан знаех, че за да стигна до Пипел, трябва да мина през Щърби камък, но и да се върна през него, въпреки че това щеше да удължи значително маршрута ни. Другата опция беше спускане директно от Пипел към пътя, но растителността щеше много да ни забави и затова се доверих на Руслан.

Оставихме автомобилите на различни места, но изходната точка беше православният храм „Рождество Богородично“

Първоначално се движехме по равно...

...но условията не бяха никак добри. Духаше вятър и ръмеше дъжд, което правеше усещането за студ напълно реално. След около 20 минути стигнахме горския участък и след като влязохме в него, започнахме стръмно катерене. Тук ще вметна, че от Трънското дружество са поставили жълта маркировка, която достига до връхната точка на Щърби камък, и ние я следвахме неотлъчно. Продължавахме да се катерим, като подминахме безименен връх, където ясно си личеше пожарът от миналата година...

Набирахме все така височина и в един момент се наложи да сложим дъждобраните – нещо, което исках да си спестим...

Дъждът ту се усилваше, ту намаляваше, а на места дори спираше. Но за сметка на това гората си беше все така привлекателна...

Но докато си мислехме, че дъждът е големият ни проблем, се натъкнахме на друг, доста по-сериозен. Стигнахме до участък, където пътят се превърна в пътека и започна да се катери стръмно през гората...

Калта и шумата направиха придвижването ни много бавно. Хлъзгахме се на всяка крачка, което наложи преминаване с повишено внимание – опасността беше напълно реална. Това се потвърди окончателно преди билото, където се появиха и скалисти участъци, изискващи още по-голяма концентрация. За радост, без сериозни падания, стигнахме билния участък, където обаче излезе силен вятър и видимостта рязко падна...

Минути по-късно бяхме на най-високата точка на Щърби камък, където около половината от групата се отказа и пое по обратния път. Ние почти не се задържахме на върха и по граничната линия, без пътека, започнахме стръмно спускане в южна посока...

След точно половин час бяхме и на връх Пипел, където условията не бяха по-различни...

Все пак намерихме една голяма скала, зад която се скрихме и направихме кратка почивка за обяд. Веднага след това поехме обратно към Щърби камък, като по пътя също имаше интересни места...

Не след дълго отново бяхме на връхната му точка...

Останахме тук само за снимки и бързо продължихме към гората, за да избягаме от неприятния вятър, който подсилваше усещането за студ. Пейзажът беше същият...

Скоро стигнахме горския участък и хванахме стръмната и хлъзгава пътека надолу. Този път един от участниците падна сериозно, но за щастие се разминахме само с няколко синини и уплаха. Определено този участък при влажно време не е никак приятен и всеки трябва да е максимално концентриран, защото секунда невнимание може да доведе до тежки последици.В гората успяхме да се скрием от силния и студен вятър на билото, но дъждът продължаваше да ръми. Поне не беше толкова студено.
Скоро след това излязохме отново на пътя и по него се спуснахме до колите в селото.

Така завърши тази разходка в Руй, която затвърди усещането ми, че тази планина не е никак лесна, особено в този нестабилен сезон. Километрите, които изминахме, не бяха много – 11,44 км, но денивелацията беше близо 1000 метра.

Все пак успяхме да изкачим два от десетте най-високи върха и описанията за тях вече са налични в таблицата на сайта.Пращам и линк към видеото от разходката.Бъдете здрави!