Здравейте! Това е един пътепис, който все още се пише и е с леко комичен характер. Малко като Бай Ганьо по Ком - Емине. Случки от къде ли не с кого ли не, но събрани в 1 разказ с един герой. Герой от Северозапада, който от селската кръчма попада по "пътеката". Всяка прилика с лица и събития е напълно случайна и неволна!
Пародията на едно Ком – Емине
(почти по действителен случай)
Как възникна идеята и подготовка:
Бяхме в кварталната кръчма. Както си пиех самодоволно и се появи някакъв тиквеник, който разказваше, че някакъв си Светльо от квартала и жена му направили някакъв преход в планината. От вр. Ком в Монтанско, до морето на нос Емине. Я съм от Врачанския край, село Краводер. Къв го е дирил тоя там, че и жена си помъкнал! Аман от тъпаци! Я моята не мога да я търпя вечер, а тоя 19 дни е бил с нея и даже не я пребил и заровил някъде там. Дори не са се развели след това. Странна работа! Няма такива жени вече.
След като отворихме втората бутилка с шлокавица, която имаше вкус на течност за чистачки (от тази гадната в Кауфланд) ни дойде пауъра и се хванахме на бас с двама пустиняци, че щом онзи мухльо може, ние защо да не можем! Без това сега завода ни е в отпуск цял месец и не моа да търпя жена си – мноо яко ще бъде. Ще мога да си пия по цял ден без никоя да ми пищи на главата.
Събрах де що мезе има от хладилника и натоварих мешката. Екипировката ми се състои и дочените гащи, които нося в завода. Белият ми потник на дупки, който имам от соц времената ме оставяше, но аз него не! А какви потници правеха едно време?! Ей, еб@ха и майката на тая Държава! Кубинките от казармата още ми стават и са в прилично състояние. Все пак веднъж като се качиш на Комо, от там е равно. Някакво момче в кръчмата каза, че трябва дъждобрани, мембрани – пълни глупости! Това са неща за нежни душички! Аз педерастии няма да праа. Отивам да се боря в планината като мъж! Мен ме е страх само от жена ми! Трябвало да нося втори чифт дреи – абе ей! Да ми рикията къде ще я сложа?! Като не разбирате, защо ми се месите в подготовката!?
Ден 1:
Ауу! Много се натрясках снощи! Ставам и гледам – влакът за Берковица заминава от гарата във Враца след 10 минути. Станах, метнах мешката на гърбо и газ към гарата. Качих се буквално в последния момент на влако. Нямах билет, дойде кондуктора. Голяма разправия падна. Падна ми се някаква кифла, която не щях да я почерпя с едно патронче рикия да ме остави на мира. Кви са тия ора бе?!
В Берковица се качих при един бакшиш. Падна ми се някакъв повреден шофер. Дори той не знаеше, как да оправи държавата. А едно време, какви бакшиши имаше само ...
Очакванията ми бакшишо да ме закара до върха с колата не се оправдаха. Платих му, метнах мешката на гърба и закрачих от хижата нагоре. Даже лифт няма … както казва един наш пишман политик: „Кой разпореди това безобразие?“.
Вървях си нагоре, а манерката ме цепеше зверски. Не, това не е заради ричията. Сигурно е заради надморската височина. Гледал съм ги ония баирбудали, дето катерят в Хималаите. Язе не съм по-различен!
След известно маане на крачоли излязох извън гората и не след дълго се показа вр. Ком. Честно не вдявам, какво толкова му се радват всички. Бил красив. Кое му е красивото – баир и каменяк. Но аз съм тук да се докажа. Фърлих мешката на земята, като преди това си извадих кенчето с бира и закрачих нагоре. След няма час се озовах на върха. Това не е първият ми изкачен връх, защото като съм одил овчар – колко съм ги натръшкал ако знаете? Но този със сигурност е най-високия! Взех си 2 камъка – така правят всички тук. И камико ке мъкна.
На върха имаше и други пустиняци. Там се запознах с бай Стамат. Попитах го:
- От де си уа?
- От Бяла Слатина – отговори Стамат.
- Ти на къв са праиш сега? Кво е това Бяла Слатина? Казва се Бела Слатина.
- Да уе, от Белослатинската селищна система съм.
Не почна добре разговора с тоя пустиняк, но като отворих кенчето с бира, че бех жъден и очите му светнаа. Аз пиене не деля по принцип, но след като Стамат сподели, че и той е ръгнал по Ком – Емине – можеше да одим заедно и вечер с него да сме на по чашка.
Потеглихме надолу, взех си мешката и продължихме към Петрохан. Тоя пустиняк Стамат беше ръгнал като на военна мисия в Афаганистан. После разбрах защо. Човекът е пенсиониран военен. Бил е полковник в ШЗО Плевен, което е било най-голямото военно поделение на Балканите едно време. И аз бях служил там. Колко съм набивал крак на плаца …
Та както и да е. Бай Стамат беше като току-що напуснал наряд. С войнишките кубинки, камуфлажен панталон, горнище и шапка. На гърба си носеше като моята мешка. На кръста му гордо се показваше пистолет Макаров. Този явно наистина е от Бела Слатина. Имаше един много як виц за този град.
На входът на дискотеката, падарина пита кандидат-посетител:
- Добър вечер, имате ли бухалка?
- Не.
- Имате ли бокс?
- Не!
- Някакво огнестрелно оръжие?
- Нямам бе, човек!
- Е, па влизате на собствена отговорност …
Не съм особен ценител на природата, но тук ми харесва! Навлязохме с бай Стамат в някаква горичка. Много тихо, приятно и прохладно. Все пак още сме у северозападо - центъра на вселената! Махмурливата ми тиква леко по леко ме поотпусна. А и темпото, което наложи Стамат не ми оставяше време за простотии. Така неусетно стигнахме Петрохан. Само дето не знаех, коги е първия автобус за Враца. Исках да си ходя, но Стамат каза, че само педерметата се отказвали първия ден. Я не сме педермета! Юруш напред!
Седнааме в капанчето на Петрохан да апнем по едно шкембе. Нагнясахме се яко с шкембе и чесън. Продължихме напред. Тук се почнахме да катерим некъв баир. Странно! На картата изглеждаше равно. Всъщност цялата карта е равна като тепсия, а като тръгнеш да мяташ крачоли и не е така.
Излееме на един открит участък, където се виждаха селищата от северна България. Северозападо с големината на шепа. Мега яко!
Минаваше 5 след обед. Бех жЪден и уморен. Бай Стамат каза, че до хижа Пробойница имало около 2 часа. Таа хижа, защо се казва Пробойница? Да не представлява кораб потопен от торпедо с огромна пробойна в средата? Щех да разбера скоро. Притесняваше ме само, дали имат ричия там. И на бира бих бил доволен. Но каквото – такова.
Не след дълго започна едно спущане към хижата. Чувствах краката си така, сякаш не са моите. Като се замисля – май толкова много пеш не съм ходил през съзнателния си живот. Стамат каза, че днес сме минали около 30 км. 30 км?! Това е като да си отида от Враца до село Краводер пеш и да си дода!
Тъкмо пътеката стана по-нормална и хижата се появи. Седнааме директно в кръчмата на хижата. Викнах си една голема ричия и пиперки с кайма, и ориз. Мнооо ми стягаха кубинките и реших да си ги събуя поне докато се храня, че да ми отпочинат нозете. По едно време замириса на Горнооряховски суджук. Не знам от къде, не съм поръчвал. В последствие ората покрай нас почнаха да се оглеждат, да ни обсъждат и сочат с пръст. Явно аромата се носеше от кубинките ми. Апнах и си легнах … заспал съм почти мигновено …
Ден 2: Хижа Пробойница – хижа Лескова
Вчера съм заспал с дреите. Събудих се в същата поза, в която легнах уж само да се поотпусна. Стамат така хъркаше, че всичко се тресеше в стаята. Звукът от хъркането му наподобяваше шумът на VW Golf 1.9 TDI с чип, кофти центровка и заминали дюзи.
На вън скоро щеше да се съмне. Реших, че е време да ставаме. Много мразя някой да спи, докато аз съм буден. Стисках с 2 пръста носа му и му спрях дишането. Он ти Стамат кат подскочи и за по-малко от секунда беше с насочен пищов към мен. Викнах му „Ой! Сопри се уа!“. Побутнах леко встрани от мен насочения пищови се усмихнах. Тогава той се опомни и почна да се облича и оправя без да продума.
Слязнааме в кръчмата на хижата. Келнера, на който всички викаха „хижаря“ ми донесе чай. Ама аз не съм болен?! За кво ми е тоя чай. Питах го за бира, а той ме изгледа странно. Както и да е – платих си всичко, взех си бирата за из път, нарамих мешката и тръгнахме със Стамат по пътеката надолу.
Беше ладно и приятно. Странно, но не ме болеше нищо! Дори и главата! Рачията снощи се оказа убава! Но странно място е тая хижа Пробойница. Около нея се навъртат някакви откачалки с раници и щеки. Приказват някак странно на различни диалекти. Тези същите вместо ричия пият чай … Сигурно са някаква секта или са някакви болни, които са дошли да се лекуват. Но пък в тая хижа готвят вкусно. За днес бай Стамат каза, че ще пием вино – да видим!
Неусетно се оказахме в някакво село Губислав. Там имаше нещо кат кметство, а пред него 2 каракачански кучета. Много им се зарадвах! Язе съм човек от село, но обожаваме животните! Вдигнах ръцете горе и изкрещях мощно „йебаниеее“. Животните така се изплашиха, че и двете побегнаха панически в различни посоки. Е, тва пък за кво беше?! Толкова ли съм страшен!?
Продължихме напред и не след дълго се озовахме в Искърското дефиле. Преди да излезем на главния пъто има хранителен магазин. Бай Стамат влезе за цигари и бира. Аз си купих бира и сладолед. Много ми харесва комбинацията. 10 часа е, закъснявам с първата бира за деня.
Беше ми жега и се бях попотил като Веско Маринов по време на летен концерт. Реших да сляза до ряката да си поизпера някои неща. Първо започнах от чорапите. Потопих ги няколко пъти във водата и ги изстисках. От спокойните води на реката почнаха да подскачат риби и да обръщат коремите. Явно положението е тежко. Съблякох и любимия си бял потник на дупки. Ето това е качество – 40 години го нося и няма късане. Ако го дам на сина ми, още толкова ще го носи, ама той не ще! Не умеят тия младите да се обличат и това си е!
Преминахме през гара Лакатник и продължихме нагоре към селото. Мислех си, дали да не се качим на влако и да си перем към Враца? По-скоро не! Тук кво ми е? Със Стамат и мълчанието е приятно, пием си бири по цел ден, нема я онаа откачената да ми пили на главата, че пак съм са напил …
Както си одим и пак навлизаме в село, което се казва как!? Пак Лакатник. Но тук нямало гара. Оня пустиняк Стамат, като видя оръдията там и му светнаа очите, кат на стар ЗИЛ фаровете. Аз му изплющих един задвратник и му казах, да тръгва, че малиново вино е обещал да пием.
Не след дълго бяхме през хижа Тръстеная. Интересно име! Имам приятели от град Тръстеник – Плевенско. На Тръстеник му викат още Тръстенбург и се носят легенди, че там могат да ти откраднат цървулите от краката, докато се разхождаш из градо, без да разбереш.
Посрещна ни една много приказлива и добра женица. Предложи нещо за апване. Сигурно беше местната кръчмарка. Я реагирах бурно. За виното съм тука! Сипа ни жената и седна при нас със Стамат. На втората чаша оня лудия Стамат вика „Ставай, че тръгваме“. Аз го погледнах и попитах: „А там където отиваме, има ли такова хубаво вино?“.
Отговор така и не получих, но тръгнахме. Катерихме някакъв баир, голяма кал и гняс беше. Само си мърморех под носа, че нашата улица на село е по-хубава от пътеката тук. А и на село има с кой да спреш да пиеш по едно, а тук трее се стигне до хижа.
Почти по тъмно стигнахме до хижа Лескова. Оня пустиняк дет стопанисва там ме посрещна с това, че за мен нямало храна, защото няам заявка. Това грам не ме притесни. Въпреки липсата на заявка, поне ричия имаше. Знаех си, че ще се разберем! Ричията малко мязаше на патоки, но в такива високопланински кръчми е важното да има. Имаше и някаква откачалка, която ползваше ричията за разтривки. Това е живо разхищение! Казвах ви, че само откачалки и странни ора се въртят покрай тия хижи.
Настаниха ни в помещение с още 10-на човека. Този път се съблякох и спах само по потник. Тъкмо се унасях и някой се изпърде мощно (може и аз да съм бил). Събуди се цялата стая. Не разбирам, какво доведе до масово негодувание и някои напуснаха стаята. Верно, толкова мощно беше, че се разтресе всичко, но някои пресолиха манджата. Странни ора ходят по тези хижи …
Бахмааму! Тази сутрин се събудих в 5 часа и то наспал се. Вчера съм забравил да навия швейцарският си часовник марка „Победа“ и беше спрял, но часовник не ми трябва, щом бай Стамат вече си обличаше бълхарника на гърба. Малкото останали пустиняци в стаята се възмущаваха, че вдигаме прекалено много шум, а някои се оплакваха, че сме били хъркали. Трети се оплакваха от непонозима миризма на чорапи. Ми да ходят да се оплачат където искат. Аз оплаквания нямам.
Днес по думите на бай Стамат ни чакаше интересен ден. Потеглихме малко преди изгрев. Още бе хладно и приятно. Тоа военния нинам от де я извади таa крачка. Беше ръгнал да ми обяснява, че не е редно да псувам всичко около сее си на майка. Той примерно не давал на войниците си да се псуват в поделението, щото старшината бил майка на армията. Абе и на него да му …. Майката!
Неусетно стигнахме до една табела с някакъв, дето пита „Ком – Еминеецо, а ти пи ли вода от чешмата?“. Опитах се да си спомня, кога за последно съм пил вода. Коги кашлям пия ром, щото разширява дихателните пътища. Коги ме боли корема пия мастика, коги ме боли зъб пия уиски или ричия. А кога пия вода ли? Е чак толкова болен не съм бил! И все пак се отбихме до чушмЪтЪ. Беше интересно напраена с мечка на нея. Нас у северозападо не ни е страх от мечки. Само да ми припари в двора такава гад – ке я утепем с камъни. Налях си вода в една малка бутилка, поне да не съм капо и да ползвам авантата. С бай Стамат видяхме, че има книга за споделяне на мисли и впечатления. Написахме „к0р“ и потеглихме.
Днес времето беше облачно и приятно. Аз първите дни от слънцето изгорех кат боклук. Кат ме плесне бай Стамат зад врата и квича на умрело.
По едно време от де се взе тоа баир – не знам! Оплезих език и почнах да псувам. Що си не седех у къщи при жината, ми съм ръгнал по баиря?! Тъкмо мислех да се отказвам и стигнахме един краварник. Не знам защо, но тук се почувствах като у дома. Пред една къщурка имаше двама пустиняци, които седяха на столове и бяха вирнали крака. Махнахме им в знак на поздрав, а те ни викнаха да отидем при тех. Винаги съм спазвал максимата: „Ако видиш някъде да ядът и пият – приближи се! Може да те поканят да пийш с тех. Ако видиш, че бачкат – тръгни си, да не пречиш“. В случая тия пустиняци бяха седнали да хапват и си беха сипали по едно малко. Ние със Стамат да не останем назад – извадихме мезетата от моята мешка, а Стамат извади скоросмъртницата. Такива ора кат тия трее се уважават!
Много готини се оказаха тия пичуе, но Стамат даваше зор, че път ни чакаше. Все пак час почивка и една стограмка правят чудеса. Казах си само „Дръж се земьо!“ и тръгнахме напред.
Както си одехме тъй безгрижно, Стамат ми направи знак да легна по корем, да замръзна и да пазя тишина. Пред над имаше един маждрамуняк! Стамат си държеше пищова и пълзеше към него, но нямаше никакво намерение да го гърми. Оказа се, че не е само един! При едно от движенията на Стамат обаче се подплашиха и избегаха. Изправих се, изтупах се и продължихме напред. Понеже бях потен на дзвер и като легнах по корем и всичката пръс полепна по мен. Белият ми потник стана кафяв. Дано нейде има вода, да се умием.
Походихме си доста преди да стинем един асфалтов път с изоставена бензинджийница на него. Пресякохме и се озовахме в туристическа спалня Витиня. Там ни посрещна един пустиняк на име Краси. Явно знаеше, че сме от Враца и още от вратата пита, дали искаме чебабчета или кюфтеа. Пита и каква салата да направи. Усещам, че това ми е любимата хижа. Питахме го и за ричия. Имало някаква, но той не разбирал, дали стаа. Оставена от туристи била. Какъв идиот трябва да си, че да си зарежеш ричията в хижата?!
Попитах за баня, понеже вече лепнех здраво, а и след лягането по очи преди малко бях труден за обяснение. Изглеждах все едно съм от някое туземско племе. Имах кал и по лицето. От това, че съм си бърсал потта с пръсти, според Стамат съм бил с цветовете на войната. Не разбирам нищо от това, което ми приказва. При нас във Врачанско винаги си е било военно положението.
Изкъпах се (нищо, че не беше неделя) и си изпрах дреите. Заседнахме да дегустираме ричията. Честно казано – става! На това нямане …
Тъкмо да си сипя втори път и оня цербер жИнЪтЪ ми звънна. Понеже знам, че е на ваучер, трябваше да съм кратък. Проведохме бърз и съдържателен разговор. За да не ми звъни повече завърших разговора с „Обичам те, Станке!“. След тези думи разговорът прекъсна. Или и падна батерията, или свърши ваучера или припадна от кеф.
А тоя местният кръчмар, дето сички му викат „хижаря“ се оказа много готин пустиняк. Ръсеше лафове на поразия и все викаше „Дай да ти сипя“. Бичихме лафове до към 0:00 часа и после по креватите.
Ден 4: Витиня – х. Кашана
6 сутринта е, а аз умирам. Адски ми се драйфа, но като знам колко усилия положих всичко това да го изям и изпия – нема начин!
Дойде Краси да ни изпрати на вратата със Стамат и каза: „И много поздрави на Мама Данче от мен!“. Тръгнах аз на зиг-заг и се чудя, от къде познава, моята мама Данче от село Пудрия? Колко малък е света! После взех да си мисля, че ме е напсувал, но Стамат твърдо беше убеден, че кръчмарят е говорил за хижарката на х. Кашана. Както и да е. Он е готин пич, сигурно не съм му вденал хумора.
Започнахме да одим покрай една ограда. Питам Стамат, защо са ни оградили, да не сме жувотни? Какво крият – каза, че не знае. Странно! Военен, начетен мъж, пие всичко, а не знае?!
По едно време минахме покрай някакъв паметник. Тук Стамат пак почна да разказва за някакви руснаци, войни, чудеса … по никакъв начин не спомена Видин, Враца и Монтана. За това не го слушах въобще. Така стигнахме до някаква къщурка, на която пишеше „Е3 20 м ляво през копривите“. Тъкмо се зарадвах, че ще съм си като у нас, но коприви нямаше. А като дете я берях с голи ръце и хранехме кокошките с нея.
Набихме се в някаква гора. Тук беше пълно с дивеч. Зайци и елени виждахме често. Стамат, който е ловджия постоянно вървеше и псуваше, че е тръгнал без пушката. Тоя е много глупав. Ако гръмне елен, я ли ке го мъкна на гръб? А докато стане на мезе, знае колко време ке мине? Военни!
Тъкмо се посъвзех и махмурлукът ми взе да отминава и започнахме да спущаме към хижа Кашана. Винаги тъй става! Тъкмо се раздвижа и трябва да спирам. Дано поне има нещо за пиене тук.
Влязохме ние и ни посрещна една дребна женица, която почна да ме нарежда от вратата. Аз реших да разчупя леда между нас, като я питах за ричия. Тя ме погледна учудено и каза, че има чай. Нищо! Реших, че ще опитам, кво е туй чай и има ли почва у нас. Донесе го тя – ми то не се пие от жега! Отпих малко и си изгорих езика. Това с бирата никога не ми се беше случвало! Явно не е моето.
През това време на съседната маса довтасаха некви пустиняци – момче и момиче. Попитах любезно:
- От де си уа?
- От Плевен, д`ге! – отговори момчето.
Усмихнах се аз и си казах: „Ей го на, възпитани ора. От километри личи, че са от големио град. В този момент момичето се поправи и каза:
- Аз не съм точно от Плевен, а съм от КнИжЪ (има в предвид град Кнежа).
В този момент се включи и Стамат, който е от БЕла Слатина и започна спонтанен разговор. Оказа се, че не само ние сме тръгнали по този маршрут. Не знаех, че извън Враца има хора, които са чували за Ком – Емине. Момичето спомена, че даже от интернет събирала информация. Какво нещо са технологиите!
Момичето от КнИжЪ извади бутилка с коняк и ми предложи за чая. На етикета на бутилката имаше едни планини и пишеше на чуждестранен език „Арарат“. Попитах аз, къде го праат тоя убав коняк?
- Планинаната Арарат е близо до столицата на Армения, град Ереван – каза момчето от Плевен.
Тогава аз питах:
- Това далеч ли от Враца?
- На около 2000 км някъде – отговори момчето.
Седя и си мисля, гледай колко далече е това от Враца и колко забутано място е това Армения, а къв коняк правят?!
Съгласих се и си сипях малко коняк. Така вече този чай ставаше за пиене. Ама таз кръчмарка тук много серт бе! Държи на дисциплина, за всичко жените са с предимство и не може да станеш от масата без да си ял. Похвалиха ми нейния боб, че бил много вкусен. Поръчах си и аз. Не върви с чай и коняк, но важното е да сме в играта. След като апнахме си легнахме по стаите. Като излизах да пуша преди лягане, некви двама ме питаха, дали бачкам в пътното или в Елаците. Сигурно беше заради дочените гащи и белия потник. Ми те другите изглеждат някакви странно облечени. И всичките имат едни тънки пръчки в ръцете си. Аз за тояжка използвам една убава дървена сопа. Като ме видят кучетата и ме обикалят от далеч. Лека нощ!
Ден 5: Хижа Кашана – хижа Момина поляна
Отдавна не ми се беше случвало да си легна трезвен. И тоя боб, дето местната кръчмарка го даде – нещо беше фалшив. Цяла нощ нито веднъж не съм пръднал, както си му е реда.
В 5 часа се бях наспал. Традиционно по време изкарвам овцете, но днес ще ходим на Момина поляна. Разпърчвам се само като чуя името на таа хижа. Надявам да има убави моми на таа поляна.
Апнахме при кръчмарката от вчера. Беше направила баница, ама от тия убавите. Само на село вече има такава. У Враца – редко. Нарамихме мешките и онаа кръчмарката като се развика:
- Момчета, умната и гледайте да не изпускате маркировката! Налейте си вода, че няма никъде по маршрута!
Седях, слушах и си мислех, от де тая жена знае, къде и кво има нагоре в планината. Да имаш кръчма на такова яко място и за планината да мислиш. Вместо ричия да сипват на ората, да им сипваш чай. Откачена работа!
Тръгнахме със Стамат напред, а след над тръгнаха и други пустиняци. Почувствах се като в онаа песен „Изкарай Гано говедата“. От начало беше ладно и само това, че беше мноо върло ме държеше в кондиция. Бахти баиря! След излизането от гората обаче се появиха такиа гледки, квито дори в село Краводер си немаме. Не съм некакъв ценител на каменяка, но тук ми ареса. Сички без Стамат се възмущаваха, че има много лайна от кравите наоколо. Аз бях свикнал с това и не ми правеше впечатление. Не виждам драма. И при нас на село има, но никой не се оплаква. Като заговорихме за крави и момчето от Плевен разказа някаква история, как няква корида в Испания била провалена от трима видинчани, които с викове, псувни и сопи успяли да върнат биковете обратно в краварника. Не схванах на кво се смяха толкова. Умеят хората – помагат!
Стигнахме някакъв баир, дето като го изкачиш и се появява следващия и само качваш. Тук ми се еба мамата на бойната слава. Със сетни сили изкрещях:
- Стамате, дай една цигара от твоите, ке умрем тук на баиро!
Онзи ми ти военен спря и каза, че ще свие от тези специалните. Не знам, какво специално има в тия цигари. Каза, че ще е по стара Кандахарска рецепта. Не знам, де е тва село Кандахар. Сигурно не е в северозападо и е далеч от Враца.
Стигнахме вр. Косица, който бил цели 2000 м. Спряхме за кратка почивка, че ако бяхме продължили, щях да си изплюя белио дроб.
Нинам, кво имаше в таа цигара на Стамат, но ми даде сила. Усещах краката си като от восък. Всичко ми изглеждаше леко размазано, а кравите по-долу летяха и повтаряха на малките телета „кусай, кусай, тревата е добра“.
Крачките се нижеха една след друга. Само качване и спущане. Ние със Стамат вървяхме напред, а останалите пустиняци на известна дистанция, но малко след нас.
Днес бая се озорих. Така не съм се уморявал, дори като пася кравите на Пешо шмиргела. Интересното е, че нито ми се пиеше, нито ми се пушеше. Нещо се разболявам. Мисля да се отказвам!
След мощно подвикване от онуй момиче от КнИжЪ, се отклонихме по някаква друга маркировка към хижа Момина поляна. Тук такова спущане имаше – направо ми разби шарнирите! Под натиска на килата ми се счупи и гегата, на която чинно се подпирам от началото на прехода.
Както си одя и си псувам на акъла си, где съм ръгнал майната си и гледам някаква животинка. Усмихнах се и си казах: „Гледай, какво сладко меченце“ и си продължих. Направих още 3-4 крачки и чак сега се усетих, какво съм видял! Точно с 2 скока се озовах на най-близкото дърво и драпах като котка по ламаринен покрив нагоре по него. Така се бях изплашил, че олющих кората на дървото в стремежа си да се кача по на високо.
Погледнах надолу – няма никой. По едно време дойде Стамат под дървото и попита:
- А бе ей, уй сплескан, какво дириш там?
Аз прискърцах със зъби:
- Я съм тук, оти видех мечка!
Стамат почна да се смее и каза да слизам. Според него, мечките сигурно си мислят, че ние хората живеем по дърветата. Той не бил видял нищо. Според него малко ми е било пиИнИто и съм получавал халюцинации.
Слезох аз от дървото и продължихме надолу. Не след дълго бяхме пред хижа Момина поляна. Моми по поляната така и не видех. Имаше само туристки от тея шашавите с раниците и металните пръчки, които наричат щеки.
Посрещна ни някакво семейство – Теди и Тончо се казвали. Явно те са кръчмарите тук. Странно, но и тях ги наричат хижари. Кви са тия терминологии тук – не знам.
Теди предложи 2 вида супи. Питах за ричия – имало. Понеже всички си поръчаха само ядене, за да не бие на очи си поръчах и аз супа, но с една ричия в кафяна чаша.
Дойде онзи пустиняк Тончо при нас на масата. Той тоа много точен пустиняк бе! Говореше леко странно, но останалите го разбираха. Само на мен ми куцаше превода. Но чудесно го разбрах, че има мечка близо до хижата. Явно не е от цигарата на Стамат да ми се привижда. И все пак реших, че повече няма да пуша от на тъпия военен цигарите. Кой знай какви боклуци им слагат на тия цигари. А едно време в Булгартабак Плевен, кви цигари правеха …
Привечер дойде някаква голяма компания с джипове от Тетевен. Домъкнаха много йедене и пийени. Завъртях се около техната маса и те ме поканиха. Предложиха ми да ме почерпят с домашна Тетевенска сливова ракия. Какво е това „ракия“? Кажеше „ричия“ уа! Естествено, че искам да опитам! За всеки случай попитах:
- Сигурни ли сте, че е Тетевенска? Най-хубавата сливовица е от Троян.
След изказването ми, както всички си приказваха и изведнъж замълчаха. Тогава едно от момчетата каза:
- Когато мома от Троян е пила цяла нощ тетевенска сливова и се изпикае сутринта – това представлява троянската сливова ракия!
След това изказване всички започнаха да се смеят и да ми обясняват, защо тетевенската е по-добра. Но я съм алкохолен помияр – пием всичко!
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
