Здравейте! Това е един пътепис, който все още се пише и е с леко комичен характер. Малко като Бай Ганьо по Ком - Емине. Случки от къде ли не с кого ли не, но събрани в 1 разказ с един герой. Герой от Северозапада, който от селската кръчма попада по "пътеката". Всяка прилика с лица и събития е напълно случайна и неволна!
Пародията на едно Ком – Емине
(почти по действителен случай)
Как възникна идеята и подготовка:
Бяхме в кварталната кръчма. Както си пиех самодоволно и се появи някакъв тиквеник, който разказваше, че някакъв си Светльо от квартала и жена му направили някакъв преход в планината. От вр. Ком в Монтанско, до морето на нос Емине. Я съм от Врачанския край, село Краводер. Къв го е дирил тоя там, че и жена си помъкнал! Аман от тъпаци! Я моята не мога да я търпя вечер, а тоя 19 дни е бил с нея и даже не я пребил и заровил някъде там. Дори не са се развели след това. Странна работа! Няма такива жени вече.
След като отворихме втората бутилка с шлокавица, която имаше вкус на течност за чистачки (от тази гадната в Кауфланд) ни дойде пауъра и се хванахме на бас с двама пустиняци, че щом онзи мухльо може, ние защо да не можем! Без това сега завода ни е в отпуск цял месец и не моа да търпя жена си – мноо яко ще бъде. Ще мога да си пия по цял ден без никоя да ми пищи на главата.
Събрах де що мезе има от хладилника и натоварих мешката. Екипировката ми се състои и дочените гащи, които нося в завода. Белият ми потник на дупки, който имам от соц времената ме оставяше, но аз него не! А какви потници правеха едно време?! Ей, еб@ха и майката на тая Държава! Кубинките от казармата още ми стават и са в прилично състояние. Все пак веднъж като се качиш на Комо, от там е равно. Някакво момче в кръчмата каза, че трябва дъждобрани, мембрани – пълни глупости! Това са неща за нежни душички! Аз педерастии няма да праа. Отивам да се боря в планината като мъж! Мен ме е страх само от жена ми! Трябвало да нося втори чифт дреи – абе ей! Да ми рикията къде ще я сложа?! Като не разбирате, защо ми се месите в подготовката!?
Ден 1:
Ауу! Много се натрясках снощи! Ставам и гледам – влакът за Берковица заминава от гарата във Враца след 10 минути. Станах, метнах мешката на гърбо и газ към гарата. Качих се буквално в последния момент на влако. Нямах билет, дойде кондуктора. Голяма разправия падна. Падна ми се някаква кифла, която не щях да я почерпя с едно патронче рикия да ме остави на мира. Кви са тия ора бе?!
В Берковица се качих при един бакшиш. Падна ми се някакъв повреден шофер. Дори той не знаеше, как да оправи държавата. А едно време, какви бакшиши имаше само ...
Очакванията ми бакшишо да ме закара до върха с колата не се оправдаха. Платих му, метнах мешката на гърба и закрачих от хижата нагоре. Даже лифт няма … както казва един наш пишман политик: „Кой разпореди това безобразие?“.
Вървях си нагоре, а манерката ме цепеше зверски. Не, това не е заради ричията. Сигурно е заради надморската височина. Гледал съм ги ония баирбудали, дето катерят в Хималаите. Язе не съм по-различен!
След известно маане на крачоли излязох извън гората и не след дълго се показа вр. Ком. Честно не вдявам, какво толкова му се радват всички. Бил красив. Кое му е красивото – баир и каменяк. Но аз съм тук да се докажа. Фърлих мешката на земята, като преди това си извадих кенчето с бира и закрачих нагоре. След няма час се озовах на върха. Това не е първият ми изкачен връх, защото като съм одил овчар – колко съм ги натръшкал ако знаете? Но този със сигурност е най-високия! Взех си 2 камъка – така правят всички тук. И камико ке мъкна.
На върха имаше и други пустиняци. Там се запознах с бай Стамат. Попитах го:
- От де си уа?
- От Бяла Слатина – отговори Стамат.
- Ти на къв са праиш сега? Кво е това Бяла Слатина? Казва се Бела Слатина.
- Да уе, от Белослатинската селищна система съм.
Не почна добре разговора с тоя пустиняк, но като отворих кенчето с бира, че бех жъден и очите му светнаа. Аз пиене не деля по принцип, но след като Стамат сподели, че и той е ръгнал по Ком – Емине – можеше да одим заедно и вечер с него да сме на по чашка.
Потеглихме надолу, взех си мешката и продължихме към Петрохан. Тоя пустиняк Стамат беше ръгнал като на военна мисия в Афаганистан. После разбрах защо. Човекът е пенсиониран военен. Бил е полковник в ШЗО Плевен, което е било най-голямото военно поделение на Балканите едно време. И аз бях служил там. Колко съм набивал крак на плаца …
Та както и да е. Бай Стамат беше като току-що напуснал наряд. С войнишките кубинки, камуфлажен панталон, горнище и шапка. На гърба си носеше като моята мешка. На кръста му гордо се показваше пистолет Макаров. Този явно наистина е от Бела Слатина. Имаше един много як виц за този град.
На входът на дискотеката, падарина пита кандидат-посетител:
- Добър вечер, имате ли бухалка?
- Не.
- Имате ли бокс?
- Не!
- Някакво огнестрелно оръжие?
- Нямам бе, човек!
- Е, па влизате на собствена отговорност …
Не съм особен ценител на природата, но тук ми харесва! Навлязохме с бай Стамат в някаква горичка. Много тихо, приятно и прохладно. Все пак още сме у северозападо - центъра на вселената! Махмурливата ми тиква леко по леко ме поотпусна. А и темпото, което наложи Стамат не ми оставяше време за простотии. Така неусетно стигнахме Петрохан. Само дето не знаех, коги е първия автобус за Враца. Исках да си ходя, но Стамат каза, че само педерметата се отказвали първия ден. Я не сме педермета! Юруш напред!
Седнааме в капанчето на Петрохан да апнем по едно шкембе. Нагнясахме се яко с шкембе и чесън. Продължихме напред. Тук се почнахме да катерим некъв баир. Странно! На картата изглеждаше равно. Всъщност цялата карта е равна като тепсия, а като тръгнеш да мяташ крачоли и не е така.
Излееме на един открит участък, където се виждаха селищата от северна България. Северозападо с големината на шепа. Мега яко!
Минаваше 5 след обед. Бех жЪден и уморен. Бай Стамат каза, че до хижа Пробойница имало около 2 часа. Таа хижа, защо се казва Пробойница? Да не представлява кораб потопен от торпедо с огромна пробойна в средата? Щех да разбера скоро. Притесняваше ме само, дали имат ричия там. И на бира бих бил доволен. Но каквото – такова.
Не след дълго започна едно спущане към хижата. Чувствах краката си така, сякаш не са моите. Като се замисля – май толкова много пеш не съм ходил през съзнателния си живот. Стамат каза, че днес сме минали около 30 км. 30 км?! Това е като да си отида от Враца до село Краводер пеш и да си дода!
Тъкмо пътеката стана по-нормална и хижата се появи. Седнааме директно в кръчмата на хижата. Викнах си една голема ричия и пиперки с кайма, и ориз. Мнооо ми стягаха кубинките и реших да си ги събуя поне докато се храня, че да ми отпочинат нозете. По едно време замириса на Горнооряховски суджук. Не знам от къде, не съм поръчвал. В последствие ората покрай нас почнаха да се оглеждат, да ни обсъждат и сочат с пръст. Явно аромата се носеше от кубинките ми. Апнах и си легнах … заспал съм почти мигновено …
Ден 2: Хижа Пробойница – хижа Лескова
Вчера съм заспал с дреите. Събудих се в същата поза, в която легнах уж само да се поотпусна. Стамат така хъркаше, че всичко се тресеше в стаята. Звукът от хъркането му наподобяваше шумът на VW Golf 1.9 TDI с чип, кофти центровка и заминали дюзи.
На вън скоро щеше да се съмне. Реших, че е време да ставаме. Много мразя някой да спи, докато аз съм буден. Стисках с 2 пръста носа му и му спрях дишането. Он ти Стамат кат подскочи и за по-малко от секунда беше с насочен пищов към мен. Викнах му „Ой! Сопри се уа!“. Побутнах леко встрани от мен насочения пищови се усмихнах. Тогава той се опомни и почна да се облича и оправя без да продума.
Слязнааме в кръчмата на хижата. Келнера, на който всички викаха „хижаря“ ми донесе чай. Ама аз не съм болен?! За кво ми е тоя чай. Питах го за бира, а той ме изгледа странно. Както и да е – платих си всичко, взех си бирата за из път, нарамих мешката и тръгнахме със Стамат по пътеката надолу.
Беше ладно и приятно. Странно, но не ме болеше нищо! Дори и главата! Рачията снощи се оказа убава! Но странно място е тая хижа Пробойница. Около нея се навъртат някакви откачалки с раници и щеки. Приказват някак странно на различни диалекти. Тези същите вместо ричия пият чай … Сигурно са някаква секта или са някакви болни, които са дошли да се лекуват. Но пък в тая хижа готвят вкусно. За днес бай Стамат каза, че ще пием вино – да видим!
Неусетно се оказахме в някакво село Губислав. Там имаше нещо кат кметство, а пред него 2 каракачански кучета. Много им се зарадвах! Язе съм човек от село, но обожаваме животните! Вдигнах ръцете горе и изкрещях мощно „йебаниеее“. Животните така се изплашиха, че и двете побегнаха панически в различни посоки. Е, тва пък за кво беше?! Толкова ли съм страшен!?
Продължихме напред и не след дълго се озовахме в Искърското дефиле. Преди да излезем на главния пъто има хранителен магазин. Бай Стамат влезе за цигари и бира. Аз си купих бира и сладолед. Много ми харесва комбинацията. 10 часа е, закъснявам с първата бира за деня.
Беше ми жега и се бях попотил като Веско Маринов по време на летен концерт. Реших да сляза до ряката да си поизпера някои неща. Първо започнах от чорапите. Потопих ги няколко пъти във водата и ги изстисках. От спокойните води на реката почнаха да подскачат риби и да обръщат коремите. Явно положението е тежко. Съблякох и любимия си бял потник на дупки. Ето това е качество – 40 години го нося и няма късане. Ако го дам на сина ми, още толкова ще го носи, ама той не ще! Не умеят тия младите да се обличат и това си е!
Преминахме през гара Лакатник и продължихме нагоре към селото. Мислех си, дали да не се качим на влако и да си перем към Враца? По-скоро не! Тук кво ми е? Със Стамат и мълчанието е приятно, пием си бири по цел ден, нема я онаа откачената да ми пили на главата, че пак съм са напил …
Както си одим и пак навлизаме в село, което се казва как!? Пак Лакатник. Но тук нямало гара. Оня пустиняк Стамат, като видя оръдията там и му светнаа очите, кат на стар ЗИЛ фаровете. Аз му изплющих един задвратник и му казах, да тръгва, че малиново вино е обещал да пием.
Не след дълго бяхме през хижа Тръстеная. Интересно име! Имам приятели от град Тръстеник – Плевенско. На Тръстеник му викат още Тръстенбург и се носят легенди, че там могат да ти откраднат цървулите от краката, докато се разхождаш из градо, без да разбереш.
Посрещна ни една много приказлива и добра женица. Предложи нещо за апване. Сигурно беше местната кръчмарка. Я реагирах бурно. За виното съм тука! Сипа ни жената и седна при нас със Стамат. На втората чаша оня лудия Стамат вика „Ставай, че тръгваме“. Аз го погледнах и попитах: „А там където отиваме, има ли такова хубаво вино?“.
Отговор така и не получих, но тръгнахме. Катерихме някакъв баир, голяма кал и гняс беше. Само си мърморех под носа, че нашата улица на село е по-хубава от пътеката тук. А и на село има с кой да спреш да пиеш по едно, а тук трее се стигне до хижа.
Почти по тъмно стигнахме до хижа Лескова. Оня пустиняк дет стопанисва там ме посрещна с това, че за мен нямало храна, защото няам заявка. Това грам не ме притесни. Въпреки липсата на заявка, поне ричия имаше. Знаех си, че ще се разберем! Ричията малко мязаше на патоки, но в такива високопланински кръчми е важното да има. Имаше и някаква откачалка, която ползваше ричията за разтривки. Това е живо разхищение! Казвах ви, че само откачалки и странни ора се въртят покрай тия хижи.
Настаниха ни в помещение с още 10-на човека. Този път се съблякох и спах само по потник. Тъкмо се унасях и някой се изпърде мощно (може и аз да съм бил). Събуди се цялата стая. Не разбирам, какво доведе до масово негодувание и някои напуснаха стаята. Верно, толкова мощно беше, че се разтресе всичко, но някои пресолиха манджата. Странни ора ходят по тези хижи …
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
