Регистриран на: 20 Мар 2013 Мнения: 1587 Местожителство: Хасково
Честит празник!
Честит празник, уважаеми сънародници и граждани на РБ!
Предвид факта, че напоследък имаше изнервящи коментари по повод Трети март, позволявам си да напиша своето мнение по версиите.
Истината за 3 март е ясна за всеки, който появява интерес към историята в нейния неидеализиран вид.
Да - интересите на Големите от 19 век доведоха до нашето освобождение. И какво, ако интересите на големите поне веднъж са били в наша полза? Колко пъти бяха в наша вреда?
Ама в цялата работа била замесена медведицата? Аз нямам нищо против да ни бяха освободили англичани или французи, но те не щяха.
Хубаво било да се освободим с въстание...........
Не се заблуждавайте с тези приказки с въстанието. Една година по-рано пробвахме. Знаете какво стана, после Вазов, дето не е по-малко патриот от умниците, го нарече "Пиянството на един народ". Българите трябваше да изкарат армия като онази, дето мина Дунав. Кога?
Не, не насаждам национални комплекси. И Вазов на стари години изчисти своите и националните:
Аз здрав съм син на здраво поколенье
с желязна воля, с вяра от челик,
упорно в труд, мъжествено в търпенье,
то носи на плещи си твар велик
Бъдете живи и здрави!!!
Чет Мар 03, 2022 5:51 pm
Николай_K
Регистриран на: 03 Фев 2021 Мнения: 139
Честит празник!!! На днешната дата през 1918г. се подписва Брест-Литовския мирен договор. Първият и последният договор на България като победител във война...
Чет Мар 03, 2022 6:44 pm
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Честито на форума! 3 март има всички основания да е национален празник, защото точно на тази дата България получава възможност да се развива като свободна държава. Да, частично зависима и географски неоформена, но всички следващи стъпки - Независимостта и Съединението, са допълнения към 3 март. Затова хич не съм склонен да подценявам значението на тази дата. Не мисля и че трябва да подценяваме ролята на Априлското въстание. Макар и неуспешно, именно то е "искрата", която довежда до Руско-турската война. Прав е бил Бенковски за "лютата рана в сърцето на тирана". Днес много българи за съжаление пропускат, че войната е резултат от провалената Цариградска конференция, която е трябвало да даде свобода на България. А самата конференция е предизвикана от погрома над Априлското въстание. Така че Русия не действа по своя инициатива, тя е упълномощена от останалите велики сили да воюва. Иначе никой нямаше да ѝ позволи войната.
Николай, не си прав за българските победи във войни. Приказката, че "България не е загубила битка и не е спечелила война" звучи добре като афоризъм, но не е истина. Спечелили сме например Сръбско-българската война. След това Балканската. Във Втората световна война също сме в списъка на победителите. Така че няма смисъл прекалено да се самобичуваме.
Чет Мар 03, 2022 8:31 pm
dido
Регистриран на: 03 Яну 2007 Мнения: 6448
Сотиров написа:
... защото точно на тази дата България получава възможност да се развива като свободна държава.
Ама Владо, моля ти се - това не вярно!
Датата е 1-ви юли по стар стил, 13-и юли по нов.
_________________ Бутам след осмата бира
Чет Мар 03, 2022 8:42 pm
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Не съм я учил тая дата. Какво се е случило на нея?
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3369 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
Сотиров написа:
... Във Втората световна война също сме в списъка на победителите. Така че няма смисъл прекалено да се самобичуваме.
Сотиров, я виж дали сме в списъка на победителите или на победените и кой е гласувал против България да се признае като съвоюваща държава срещу Хитлеристка Германия:
Въпреки показаните от Българската армия високи бойни качества на териториите на Унгария и Югославия и приноса ѝ за окончателния разгром на Нацистка Германия, страната остава в международна изолация и попада в съветската сфера на влияние. На Потсдамската конференция, където съюзниците признават на Италия статут на съвоюваща страна, Йосиф Сталин предлага това да бъде направено и за България, но Хари Труман и Уинстън Чърчил / Клемент Атли отказват да обсъждат въпроса, настоявайки преди това за прилагане на решенията на Ялтенската конференция за провеждане на избори и възстановяване на либералната демокрация в страната.[26]
...
На Парижката мирна конференция през 1947 г. e подписан мирен договор,[27] според който границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т.е. преди подписването на Тристранния пакт. Искането на България за Западна Тракия е отхвърлено, освен това тя се задължава да демилитаризира южната си граница. Парижкият договор предвижда репарации, които в много отношения са по-тежки от наложените от Ньойския договор в края на Първата световна война. Подписването на мирния договор лишава западните съюзници от основното им средство за политически натиск върху режима в България. Конференцията обаче не признава на България правото на съвоюваща държава, като „за“ са само делегациите на Беларуската ССР, Чехословакия, Украинската ССР и Югославия, а „против“ – делегациите на САЩ, Великобритания, СССР, Франция, Гърция и др.
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Чет Мар 03, 2022 9:12 pm
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Добре че е Гугльо, та да запълни училищните ми празноти! Дидо имал пред вид Берлинския договор. Ама все пак преди него България вече е освободена в буквалния смисъл от турската власт. Турската армия е изтеглена и има руско окупационно управление. Що се отнася до Втората световна война, малко пресилено употребих израза "съвоюваща страна", но все пак е вписано в договора нашето „активно участие във войната срещу Германия“. Благодарение на него и най-вече на съветската защита границите ни са запазени в предвоенния формат (та дори с добавената Добруджа), репарациите са намалени наполовина и пр.
Чет Мар 03, 2022 9:41 pm
dido
Регистриран на: 03 Яну 2007 Мнения: 6448
Но разбира се Владо. Прелиминарния мирен договор, подписан на 3-и март пред на топа устата е едно нищо.
България излиза обратно на картата след Берлинския конгрес през лятото същата година след разбирателство между всички замесени в руско-турската война 1877-1878 година. Това разбира се абсолютно омаловажава меренето на подписите между граф Игнатиев и Сафет паша на 3-и март, но -- това са историческите факти.
За мене винаги, от хлапе е било интересно как аджеба е станало така, че уж подписват едно, а то става другаде -- друго.
Целокупния, суверена, гледам също се диви над небивалиците, предподавани ни от соцвреме но никога не надскача собственото си падение, напротив -- всяка година гледаме едно и също шоу на вр. Свети Никола.
Затова се изкушавам да пусна тук един предълъг текст, написан от Х. Кисинджър в книгата му "Дипломацията".
Текстът разказва на един дъх какви са отношенията в Европа по онова време и как и защо ние "получаваме" освобождението си. Препоръчвам да го прочетете -- ако трябва да съм честен той ми отвори очите като студент каква е руската игра, заедно със "Строителите на съвременна България" на Симеон Радев и книгите на Георги Марков:
Цитат:
Втората криза вече е достатъчно реална. Тя се проявява под формата на поредна балканска криза, за да покаже, че нито мирогледните, нито идеологическите връзки са в състояние да поддържат единството в Лигата на тримата императори срещу подмолния сблъсък на националните интереси. И тъй като тази криза разголва конфликта, който в края на краищата обрича на гибел Бисмарковия европейски ред и хвърля Европа в Първата световна война, ще я разгледаме малко по-подробно.
Източният въпрос, задрямал след Кримската война, отново заема челно място в международния дневен ред с първата серия международни сблъсъци, които с годините ще станат стереотипни подобно на японските пиеси от театър кабуки. Почти случайно събитие е в състояние да предизвика криза, като Русия ще отправи заплахи, а Великобритания ще изпрати Кралския флот. Русия ще окупира някоя част от Отоманската империя на Балканите и ще я държи като заложник. Великобритания ще заплаши с война. Ще започнат преговори, при които Русия ще намали исканията си и точно в този момент целият проблем ще отшуми.
През 1876 г. българите, които в продължение на векове са живели под турско владичество, въстават; към тях се присъединяват и други балкански народи. Турция отвръща с ужасяваща бруталност и Русия, обхваната от силни панславянски чувства, заплашва с намеса.
В Лондон руската заплаха извиква познатата сянка на руски контрол над Проливите. След Канинг британските държавници следват максимата, че ако Русия контролира Проливите, ще доминира над Източното Средиземноморие и Близкия изток, като с това ще застраши позициите на Великобритания в Египет. Следователно според британската конвенционална мъдрост Отоманската империя, колкото и грохнала и безчовечна да е, трябва да се пази дори с риск от война с Русия.
Създалото се положение изправя Бисмарк пред сложна дилема. Едно руско нападение, способно да предизвика британска военна реакция, би могло да накара и Австрия да се намеси в схватката. А ако Германия се види принудена да избира между Австрия и Русия, Бисмарковата външна политика ще претърпи крушение ведно с Лигата на тримата императори. Както и да се развият събитията, Бисмарк рискува да настрои срещу себе си или Австрия, или Русия, а заемайки неутрална позиция, може да предизвика гнева и на двете. „Ние винаги сме избягвали — казва Бисмарк в Райхстага през 1878 г. — при различия в мнението между Австрия и Русия да създаваме мнозинство от двама срещу един, вземайки страна...“[188]
Умереността е класическа Бисмаркова черта, макар да създава изостряща се дилема с развитието на кризата. Първият ход на Бисмарк е да се опита да заздрави Лигата на тримата императори, търсейки пътища за изработване на общо становище. В началото на 1876 г. Лигата на тримата императори издава така наречения Берлински меморандум, с който се предупреждава Турция да прекрати репресиите. Дава се също да се разбере, че Русия би могла да се намеси на Балканите от името на Европейския концерт, така както Метерниховите конгреси във Верона, Лайбах и Тропау са посочвали европейска сила, която да изпълни решенията им.
Но има огромна разлика между предприемането на подобно действие преди и сега. По Метернихово време британски външен министър е Касълрей, който се отнася благосклонно към интервенция от страна на Свещения съюз, макар че Великобритания се е отказала от участие в него. Сега обаче премиер е Дизраели и той тълкува Берлинския меморандум като първа крачка към раздробяване на Отоманската империя, от което Великобритания е изключена. Всичко твърде много напомня за европейската хегемония, на каквато Великобритания се е противопоставяла от векове. Оплаквайки се на Шувалов, руския посланик в Лондон, Дизраели казва: „Англия е третирана, сякаш е Черна гора или Босна.“[189] Той пише на лейди Брадфорд, с която си кореспондира:
Няма никаква балансираност и ако не предприемем нещо необичайно, за да можем да действаме съвместно с трите северни сили, те ще действат без нас, което е много нежелателно за държава като Англия.[190]
При единство между Санкт Петербург, Берлин и Виена за Великобритания би било изключително трудно да им се противопостави. Като че Дизраели няма друг избор, освен да се присъедини към северните сили, докато Русия напада Турция.
Въпреки това Дизраели — в духа на Палмерстон — решава да демонстрира британска сила. Той придвижва британския флот в Източното Средиземноморие и прокламира протурските си симпатии, за да подтикне Турция към непреклонност и да разпали по този начин всички латентни противоречия в Лигата на тримата императори. Неотличаващ се с прекомерна скромност, Дизраели обявява пред кралица Виктория, че е разбил Лигата на тримата императори. Той смята, че „тя е унищожена, разпаднала се като римския триумвират“[191].
Бенджамин Дизраели е една от най-необикновените личности, оглавявали някога британско правителство. Когато през 1868 г. научава, че е назначен за министър-председател, възкликва възторжено: „Ура! Ура! Изкатерих се до върха на плъзгавия стълб.“ По съвършено противоположен начин реагира постоянният му съперник Уилям Евърт Гладстон, когато го канят да го замести през същата година: пише многословно есе за отговорностите на властта и за своя свещен дълг към Бога, като вмъква и молитва към Всевишния да го дари със силата, необходима, за да носи тежките отговорности на министър-председателския пост.
Реакциите на тези мъже, които доминират британската политика през втората половина на XIX век, разкриват две противоположни натури: Дизраели — ефектен, бляскав, подвижен; Гладстон — учен, набожен, сериозен. Не е малка иронията, че викторианската партия на торите, съставена от достолепни провинциални земевладелци и благочестиви англикански аристократични фамилии, е издигнала за свой водач този блестящ евреин авантюрист, че партията на най-вътрешните хора на властта изтиква на международната арена един стопроцентов аутсайдер. Никой евреин не е израствал до такива висоти в британската политика. Столетие по-късно отново смятаните за тесногръди тори, а не имащите се за прогресивни лейбъристи ще издигнат за премиер Маргарет Тачър — зарзаватчийската дъщеря, която се оказа друг забележителен лидер и първата жена премиер на Великобритания.
Необичайна е кариерата на Дизраели. Белетрист на младини, той е по-скоро литератор, отколкото политик, и е било много по-вероятно да завърши живота си като оригинален писател и остроумен събеседник, отколкото като една от най-забележителните политически фигури на века. Подобно на Бисмарк Дизраели е привърженик на разпростирането на избирателното право и върху обикновения човек, убеден, че средната класа в Англия ще гласува за консерваторите.
Като водач на торите Дизраели се застъпва за нова форма на империализъм, различен от практикуваната след XVII век, търговска по същество експанзия, чрез която Великобритания си е изградила империя в състояние на разсеяност. За Дизраели империята е не икономическа, а духовна необходимост, предпоставка за величието на неговата страна. „Проблемът не е тривиален — заявява той в прочутата си реч в Кристал палас през 1872 г. — Въпросът е дали ще се задоволите с една удобна Англия, моделирана и излята по континентални принципи, вървяща неотменимо към незавидна участ, или ще живеете във велика страна, в която вашите синове ще се издигат до върховни позиции и ще печелят уважението не само на своите съотечественици, но и на целия свят.“[192]
Воден от такива убеждения, Дизраели се чувства длъжен да се противопостави на руската заплаха срещу Отоманската империя. В името на европейското равновесие той не приема предписанията на Лигата на тримата императори, а в името на Британската империя се противопоставя на предложението Русия да се превърне в насилствен изпълнител на европейския консенсус в подстъпите на Константинопол. През XIX век здраво се е утвърдило схващането, че Русия е главна заплаха за британските позиции в света. Великобритания вижда своите презморски интереси застрашени от клещовидно руско движение. Едното острие е насочено към Константинопол, другото — към Индия и Централна Азия. При експанзията си в Централна Азия през втората половина на века Русия изработва завоевателски методи, които постепенно се превръщат в стереотип. Жертвата винаги е толкова далеч от централните световни събития, че малцина на Запад имат представа, какво се случва. Така повечето хора остават с предразсъдъците, че царят е доброжелателен, но поданиците му са войнствени. Разстоянието и неосведомеността се превръщат в оръжие на руската дипломация.
От европейските сили само Великобритания проявява интерес към Централна Азия. Когато руската експанзия се примъква все по на юг към Индия, протестите на Лондон се сблъскват като о стена с канцлера Александър Горчаков, който често не е осведомен какво правят руските армии. Лорд Огъстъс Лофтус, британски посланик в Санкт Петербург, предполага, че натискът на Русия върху Индия „не идва от суверена, въпреки че е абсолютен монарх, а по-скоро от господстващата роля, която играе военната администрация. Там, където се поддържа неимоверно голяма постоянна армия, абсолютно необходимо е да ѝ се намира работа... Когато се установи система на завоевания, присъединяването на една територия води до присъединяването на друга и трудността е да се спре.“[193] Това наблюдение повтаря, разбира се, думите на Горчаков (виж стр. 121–122). От друга страна, британският кабинет не се интересува много дали Русия заплашва Индия поради преднамерен империализъм или не.
Същият модел се повтаря отново и отново. Всяка година руските войници проникват все по-дълбоко в сърцето на Централна Азия. И всяка година Великобритания иска обяснения и получава всевъзможни уверения, че царят не възнамерявал да анексира и квадратен метър земя. В началото подобен вид твърдения уталожват тревогата. Но поредното руско нападение отново повдига проблема. Така например след като руската армия завзема през май 1868 г. Самарканд (в днешен Узбекистан), Горчаков заявява на британския посланик сър Ендрю Бюканан, че „руското правителство не само не желае, но и сега дълбоко съжалява за окупацията на този град и че той може да бъде уверен, че градът няма да бъде задържан за дълго“[194]. Самарканд, разбира се, остава под руски суверенитет до разпадането на Съветския съюз повече от столетие по-късно.
През 1872 г. същата игра се повтаря на няколкостотин километра югоизточно с княжество Хива на границата на съвременен Афганистан. Граф Шувалов, царски адютант, е изпратен в Лондон, за да увери британците, че Русия няма намерение да анексира други територии в Централна Азия:
Не само че императорът няма никакво намерение да завладява Хива, но и са подготвени категорични заповеди, за да се предотврати това. Дадоха се разпореждания условията, които ще бъдат наложени, да изключват продължаването по какъвто и да е начин на окупацията на Хива.[195]
Едва дадени тези уверения, и става ясно, че руският генерал Кауфман е превзел Хива и е наложил договор, драстично противоречащ на уверенията на Шувалов.
През 1875 г. същите методи се прилагат и по отношение на Коканда, друго княжество на границата на Афганистан. В този случай канцлерът Горчаков усеща необходимост да оправдае пропастта между руските уверения и действия. Изобретателно измисля безпрецедентно разграничение между едностранните уверения (които по неговото определение нямат обвързващ характер) и формалните двустранни ангажименти. „Кабинетът в Лондон — пише той в нота, — изглежда, поради факта, че ние на няколко пъти непринудено и приятелски споделихме с него нашите възгледи по отношение на Централна Азия и особено нашата твърда решимост да не водим политика на завоевания и анексии, е стигнал до извода, че сме поели определени задължения по тези въпроси.“[196] Или с други думи, Русия държи да има свобода на действие в Централна Азия, сама си определя нормите и не се смята обвързана дори със собствените си уверения.
Дизраели няма намерение да позволи същата игра да се повтори в подстъпите на Константинопол. Той окуражава отоманските турци да отхвърлят Берлинския меморандум и да продължат опустошаването на Балканите. Въпреки тази проява на британска решителност Дизраели е подложен на силен натиск у дома. Жестокостите на турците са настроили общественото мнение срещу тях, а Гладстон се противопоставя на аморалната външна политика на Дизраели. Това кара Дизраели да се присъедини към Лондонския протокол от 1877 г., чрез който Великобритания и трите северни двора призовават Турция да преустанови кланетата на Балканите и да въведе административни реформи в района. Султанът обаче, сигурен, че Дизраели е на негова страна, независимо от отправените формални искания отхвърля дори този документ. Русия отговаря с обявяването на война.
За момент изглежда, че Русия е спечелила дипломатическата игра. Подкрепена е не само от останалите два северни двора, а и от Франция; на нейна страна е и британското обществено мнение. Ръцете на Дизраели са вързани: едно влизане във войната на турска страна би означавало падане на правителството му.
Но както в много предишни случаи руските лидери проиграват своя шанс. Водени от блестящия, но безразсъден генерал и дипломат Николай Игнатиев, руските войски стигат до вратите на Константинопол. Австрия започва да преоценява подкрепата си за руската кампания. Дизраели праща британски бойни кораби в Дарданелите. В този момент Игнатиев шокира цяла Европа, огласявайки условията на Санстефанския мирен договор, осакатяващ Турция и създаващ „Велика България“. Стигаща до Средиземно море, тази уголемена държава според широко разпространеното мнение ще бъде доминирана от Русия.
Още от 1815 г. здравият разум в Европа е приел, че съдбата на Отоманската империя може да бъде решена от Европейския концерт като цяло, а не само от една сила, най-малкото от Русия. Санстефанският договор на Игнатиев поражда възможности за руски контрол над Проливите, нещо, абсолютно неприемливо за Великобритания, и за руски контрол над балканските славяни, който пък е абсолютно неприемлив за Австрия. Затова и Великобритания, и Австро-Унгария се обявяват против договора.
Изведнъж се оказва, че Дизраели не е сам. За руските водачи ходовете му са зловещо предзнаменование за възобновяване на коалицията от Кримската война. Когато външният министър лорд Солсбъри публикува своя забележителен меморандум от април 1878 г., в който се мотивира настояването за ревизиране на Санстефанския договор, дори Шувалов, руският посланик в Лондон и отдавнашен противник на Игнатиев, се съгласява. Великобритания заплашва с война, ако Русия влезе в Константинопол, докато Австрия заплашва с война, ако не бъдат разделени Балканите.
Любимата на Бисмарк Лига на тримата императори се олюлява на ръба на колапса. До този момент Бисмарк е действал изключително предпазливо. През август 1876-а, година преди руските армии да навлязат в Турция „за каузата на православието и славянството“, Горчаков предлага на Бисмарк германците да станат домакини на конгрес за решаване на Балканската криза. Докато Метерних или Наполеон III биха били очаровани от възможността да станат главни посредници на страните от Европейския концерт, Бисмарк протака отговора си, смятайки, че един конгрес само ще онагледи разногласията в Лигата на тримата императори. В частен разговор той споделя, че всички участници ще напуснат подобен конгрес „зле настроени към нас, тъй като никой няма да получи подкрепата, която е очаквал да му дадем“[197]. Освен това Бисмарк смята, че не е разумно да събира Дизраели и Горчаков на едно място — „министри с еднакво опасна суетност“, както ги характеризира.
Но въпреки това, след като става все по-ясно, че Балканите могат да се превърнат във фитил, който да подпали общоевропейска война, Бисмарк неохотно организира конгрес в Берлин — единствената столица, където руснаците са съгласни да отидат. И все пак той предпочита да стои настрани от текущата дипломация, разчитайки на австро-унгарския външен министър Андраши да покани участниците.
Конгресът е насрочен за 13 юни 1878 г. Преди да започне обаче, Великобритания и Русия решават основните проблеми помежду си чрез споразумение между лорд Солсбъри и новия руски външен министър Шувалов, подписано на 30 май. „Велика България“, рожбата на Санстефанския договор, е заменена от три нови образувания: силно намалена независима държава България; Източна Румелия — автономна общност, технически оглавявана от турски губернатор, но с администрация, надзиравана от европейска комисия (предтеча на мироопазващите сили на ООН през XX век); останалата част от България е върната на Турция. Руските завоевания в Армения са окастрени. В отделни тайни съглашения Великобритания обещава на Австрия, че ще подкрепи нейната окупация на Босна и Херцеговина, и уверява султана, че ще гарантира целостта на азиатска Турция. В замяна султанът позволява на Англия да използва Кипър като морска база.
До началото на Берлинския конгрес опасността от война, склонила Бисмарк да стане домакин на събитието, силно намалява. Главната задача на конгреса е Европа да благослови постигнатото чрез договаряния. Интересно е дали Бисмарк е щял да поеме рискованата роля на посредник, ако бе предвидил този изход. Разбира се, неизбежността от свикването на конгреса кара Русия и Англия да се споразумеят бързо, за да се предпазят от капризите и случайностите на един европейски конгрес, и да постигнат много по-лесно съгласие чрез преки преговори помежду си.
Изработването на подробностите по вече постигнатото споразумение не може да се окачестви като героично дело. Всички големи европейски страни, с изключение на Великобритания, са представени от своите външни министри. За пръв път в британската история и премиерът, и външният министър присъстват на конференция извън Британските острови, тъй като Дизраели не желае да делегира на Солсбъри един доста сигурен дипломатически успех. Суетният остарял Горчаков, преговарял с Метерних на конгресите в Лайбах и Верона повече от половин век преди това, избира Берлинския конгрес за своята последна поява на международната сцена. „Не желая да бъда духнат като лампа с димящ фитил. Искам да потъна, сякаш съм бил звезда, заявява той при пристигането си в Берлин.[198]
Когато го молят да посочи кой е центърът на тежестта на конгреса, Бисмарк посочва Дизраели: Der alte Jude, das ist der Mann. (Старият евреин, той е човекът.) Макар възможно най-различаващи се по произход, двамата стигат до взаимно възхищение. И единият, и другият се придържат към Realpolitik и ненавиждат онова, което смятат за моралистично лицемерие. Религиозната окраска на Гладстоновите присъди (и двамата ги презират) им изглежда чиста глупост. Нито Дизраели, нито Бисмарк изпитват симпатия към балканските славяни, които в очите им са хронични и необуздани смутители. И двамата са известни с острите си цинични забележки, широките обобщения и сарказма си. Отегчаващи се от досадните детайли, Бисмарк и Дизраели предпочитат подхода на смелите драматични политически удари.
Може да се твърди, че Дизраели е единственият държавник, някога побеждавал Бисмарк. Дизраели пристига на конгреса в неуязвимата позиция на постигнал своите цели човек — позиция, на която Касълрей се е радвал във Виена, а Сталин — след Втората световна война. Оставащите проблеми са свързани с подробности по изпълнението на предхождащото споразумение между Великобритания и Русия и с техническия по същество въпрос — Турция или нова България да контролира старопланинските проходи. За Дизраели стратегическият проблем на конгреса е максимално да отклони от Великобритания възможното руско негодувание заради наложеното отказване на част от завоеванията.
Дизраели успява, защото положението на Бисмарк е прекалено сложно. Според канцлера Германия няма никакви интереси на Балканите и не проявява други предпочитания освен желанието на всяка цена да бъде избягната евентуална война между Русия и Австрия. Той описва своята роля на конгреса като „ehrlicher Mahler“ (честен посредник) и започва едва ли не всяко свое изказване на конгреса с думите: L'Allemagne, qui n 'est lieepar aucun interet direct dans les affaires d'Orient...“ (Германия, която не е обвързана от никакъв пряк интерес с източните дела...)[199]
Въпреки че разбира твърде добре играта и че я играе отлично, Бисмарк се чувства като в кошмар, когато вижда как опасността приближава, а е безсилен да я избегне. Германският парламент настоява пред Бисмарк да заеме по-твърди позиции, но той възразява, че възнамерява да продължава по чист път. Той изтъква опасностите от посредничеството, позовавайки се на инцидент от 1851 г., когато цар Николай се е намесил между Австрия и Прусия фактически на австрийска страна:
Тогава цар Николай играеше ролята, която [моят опонент] има намерение сега да възложи на Германия; той [Николай] дойде и каза „Срещу първия, който стреля, ще стрелям аз“ и в резултат на тези негови думи мирът бе опазен. В чия полза и в чия вреда, това ще каже историята и аз не искам да обсъждам това сега. Само питам: Тази роля, която цар Николай изигра и в която застана на едната страна, получи ли някаква благодарност в замяна? Със сигурност не от нас, от Прусия!... Благодари ли на цар Николай Австрия? Три години по-късно избухна Кримската война и друго не смятам за необходимо да добавям.[200]
Но би могъл да добави, че намесата на царя не е попречила на Прусия в края на краищата да консолидира Северна Германия — истинският проблем през 1851 г.
Бисмарк изиграва по възможно най-добрия начин картата, която му се е паднала. Подходът му обикновено е да поддържа Русия по въпроси, засягащи източната част на Балканския полуостров (анексията на Бесарабия), и Австрия по въпроси, засягащи западната му част (окупацията на Босна и Херцеговина). Противопоставя се на Русия само по един въпрос. Когато Дизраели заплашва, че ще напусне конгреса, ако не се оставят на Турция планинските проходи, водещи към България, Бисмарк се застъпва пред царя да промени становището на руския представител Шувалов.
По такъв начин Бисмарк избягва охлаждането на отношенията с Русия, каквато е съдбата на Австрия след Кримската война. Но той не се измъква невредим. Мнозина влиятелни руснаци чувстват победата си ограбена. Русия може да отсрочи териториални придобивки в името на легитимността (както при Александър I по време на Гръцкото въстание през 20-те години и при Николай I по време на революцията през 1848 г.), но никога не се отказва от главната си цел, нито пък приема компромиса за справедлив. Обикновено спънките, поставяни пред руския експанзионизъм, предизвикват мрачно негодувание.
Така след Берлинския конгрес Русия обвинява за неуспеха си да постигне всички свои цели Европейския концерт, а не собствените си прекомерни амбиции; обвинява не Дизраели, организирал коалицията срещу нея и заплашил с война, а Бисмарк, ръководил конгреса с цел да избегне европейска война; Русия е свикнала с британското противопоставяне, но панславистите приемат за обида това, че ролята на посредник е била изиграна от традиционен съюзник като Германия. Руската националистическа преса окачествява конгреса като „европейска коалиция срещу Русия под водачеството на княз Бисмарк“, посочен като изкупителна жертва за провала на Русия да осъществи прекалено високите си цели.
Шувалов, главният представител на Русия на преговорите в Берлин, който познава истинското състояние на нещата, обобщава руските шовинистични позиции след конгреса:
Някои предпочитат да оставят хората с лудата илюзия, че интересите на Русия са били сериозно увредени от опитите на определени чужди сили, но по този начин те подхранват една гибелна агитация. Всеки се нуждае от мир; състоянието на страната настоятелно го изисква. Ала в същото време се правят усилия да се прехвърли на външния свят ефекта от недоволството, породено фактически от собствените ни грешки в политиката.[201]
Шувалов обаче не отразява руското обществено мнение. Макар сам царят да не стига толкова далеч, колкото шовинистичната преса или радикалните панслависти, той също не се примирява докрай с резултатите от конгреса. През следващите десетилетия „германската перфидност“ в Берлин ще стане основна тема в много руски политически документи, включително и непосредствено преди избухването на Първата световна война. Лигата на тримата императори, основаваща се на единството на консервативните монарси, не може повече да бъде поддържана. Оттук насетне единствената съгласуваща сила в международните отношения остава Realpolitk.
_________________ Бутам след осмата бира
Чет Мар 03, 2022 11:57 pm
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3369 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
Сотиров написа:
... и най-вече на съветската защита границите ни са запазени в предвоенния формат (та дори с добавената Добруджа), репарациите са намалени наполовина и пр.
Я пак помисли и отново се коригирай.
С такива „защитници“ като СССР, врагове не са ни трябвали! Лично мое мнение, а и не само.
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Пет Мар 04, 2022 10:32 am
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Велик е тоя Кисинджър! Десет години беше сърцето на американската външна политика при двама президенти. Той постигна исторически споразумения със Съветския съюз, Китай, Виетнам и какво ли още не (негов срам обаче бяха Камбоджа и Чили). Сега прочетох, че вече е на 98. Ашколсун! Единствено месторождението му попречи да стане президент, и то със сигурност два мандата! Текстът за Руско-турската война се чете като криминален роман. Викам си, откъде чак пък такива познания за Балканите? А те очевидно са продължение на интереса му още в докторската му дисертация. Благодаря, Дидо. Но все пак си мисля, че доста обидно за "суверена" е традиционното му чувство към войната, която наричаме Освободителна, да бъде приписвано единствено на неговото "падение", плод на вяра в "небивалици" и с резултат - "шоуто" на Шипка. Повече клоня към чувствата на Вазов, пък всеки за себе си. Спорът за датата 3 март непрекъснато обраства със злободневните събития, към днешна дата - войната в Украйна. Съжалявам, но не се пише така история и не се възпитават така поколенията! Не е коректно опълченците - всички те доброволци! - да бъдат изкарвани заблудени слуги на руските имперски интереси, а Санстефанският мир да бъде представян като някакво недоносче, заченато в грях и родено с малформации. Това непрекъснато натякване, че договорът бил "прелиминарен", с нищо не отменя факта, че след 3 март турски войски в България няма, турски валии - също, няма и опожарени градове. Хайде да го питам аз Дидо, ако 500 години е бил в зандана и на 3 март някоя си година го пускат на улицата, само че чак на 13 юли е минало окончателното му дело и вече официално е свободен, макар и с "гривна" на ръката, откога бе, Дидо, ще си броиш свободата?
А ти, приятелю Стефане, отново го даваш между колците! И това не е обвинение, а комплимент. Съседите до ден днешен се вбесяват от факта, че техният окупатор и германски съюзник излиза от войната с териториални придобивки. При тоталното прекрояване на цяла Европа нищо не е пречело Пиринска Македония да отиде в Югославия и Гърция, а Южна Добруджа заедно със Северна да ги лепнат към Украйна (разгеле!). Никой не отрича, че запазването на "довоенна България" е било част от търговията между Сталин и Чърчил, част от съветската зона. Никой не отрича и че като съветска зона режимът тук е просъветски. Но пък да се отрича самият факт за границите също е неуместно.
Често бива изтъквано, че децата не са виновни и не бива да бъдат съдени за грешките на родителите им. А редно ли е да бъдат подхранвани, възпитавани и изпитвани някакви по-особени чувства към пра-пра-...-внуците на героите? И още повече -- към държавите, чиито граждани са те? И най-вече -- към властите управляващи тези държави днес?
Стефан ни припомни стиха на Димчо Дебелянов "мъртвият не ни е враг!". А дали живите (наследници) непременно са герои, на които трябва вечно да се кланяме доземи? Това определено не е баш Стокхолмски синдром, а по-скоро е резултат от една твърде добре засаждана, плевена, наторявана, напоявана, подкастряна, плодоносна и доходоносна и до днес преди всичко чужда и не непременно доброжелателна пропаганда...
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Пет Мар 04, 2022 3:05 pm
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Радвам се, че съм подтикнал Ведрин към тази тема за размисъл, защото именно аз подчертах неуместността да се мери значението на даден исторически факт с днешна мярка. Ние не сме длъжни да бием чело пред Путин и да му се кълнем "спасибо, батюшка, за освобождение!". Правнукът на героите не е наследник на геройството им, нали? Но и ретроспективно е срамно, когато заради агресията на един психопат се пренебрегва подвигът на неговите прадеди. Че и на нашите прадеди! Но, в тази тема за размисъл си мисля, доколко можем да сме последователни и да не пренасяме миналото в настоящето? Май доста се дразним, когато същият Путин ни отнема соствеността върху славянската писменост и я прехвърля на македонците, нали? По тоя въпрос държим на правото си на наследници! Май и за Самуил се дразним, и за Гоце Делчев... Затова, хайде да го даваме с по-малко емоции!
Пет Мар 04, 2022 3:39 pm
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3369 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
Сотиров написа:
... Хайде да го питам аз Дидо, ако 500 години е бил в зандана и на 3 март някоя си година го пускат на улицата, само че чак на 13 юли е минало окончателното му дело и вече официално е свободен, макар и с "гривна" на ръката, откога бе, Дидо, ще си броиш свободата?
Този въпрос можеш да го зададеш на стотиците хиляди българи, които остават под чуждо владичество извън пределите на Княжество България – в Мекедония, Тракия, Северна Добруджа, Западните покрайнини...
Сотиров написа:
А ти, приятелю Стефане, отново го даваш между колците! И това не е обвинение, а комплимент. Съседите до ден днешен се вбесяват от факта, че техният окупатор и германски съюзник излиза от войната с териториални придобивки. При тоталното прекрояване на цяла Европа нищо не е пречело Пиринска Македония да отиде в Югославия и Гърция, а Южна Добруджа заедно със Северна да ги лепнат към Украйна (разгеле!). Никой не отрича, че запазването на "довоенна България" е било част от търговията между Сталин и Чърчил, част от съветската зона. Никой не отрича и че като съветска зона режимът тук е просъветски. Но пък да се отрича самият факт за границите също е неуместно.
Сотиров, ако не те познавах лично, щях да помисля, че някой ти е хакнал профила!
Ти се опитваш да пишеш нова история на България!!!
България не излиза от Втората световна война с териториални придобивки.
Пиринска Македония е била подготвяна „да отиде в Югославия“, но развалянето на взаимоотношенията между Сталин и Тито спират процеса.
Северна Добруджа – до делтата на река Дунав, населена през 1878 г. с предимно българско население – е откъсната от България и е дадена на Румъния като компенсация за откъснатата от Румъния Южна Бесарабия (Южна Бесарабия преминава от Румъния към Русия, днес е в Украйна).
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Пет Мар 04, 2022 4:22 pm
vladofff
Регистриран на: 26 Апр 2011 Мнения: 3119
Сотиров написа:
... агресията на един психопат ...
С риск да се повторя, изпитвам известни съмнения доколко може да става въпрос наистина за психопат. Някой замислял ли се е върху хипотезата за едно голямо театро. В него всеки си има роля и си я играе. Смъртта и трагедията на дори няколко милиона пешки няма значение за основните играчи. Даже в някои случаи е задължителен елемент от играта. Без нея всичко ще изглежда много подозрително...
Преди няколко години, едни хора, твърдящи че са уж и донякъде "запознати" с бакстейджа на нещата, тайнстевно твърдяха, че се готви нещо голямо...ама ние да не сме се притеснявали, защото вече си имаме отредена роля, и тя пак била да сме откъм "неправилната страна" на нещото, дето ще се прави. Така, че смело напред, пердахът ни е осигурен...
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8Следваща
Страница 1 от 8
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети