Тайгет - 13 км по билото

За първи път написах текст за планина преди да отида при нея. Мисля, че не сгреших. И няма да сгреша да не се върна.
Тайгет е бузумно дива, безумно красива и безумно сурова планина. Ясно, категорично било. Внезапни, в нищото на сипея извори. И Спарта там някъде долу – за кураж. И църквата на върха – за свещ. Следващият път.

Билото на Тайгет.

H - Τ Α Ν - Ή - Ε Π Ι - Τ Α Σ *

На 10 април 1957 г. в подножието на Тайгет, в едно малко село, 28-годишен баща на 3 невръстни деца в рамките на 15 минути убива – баща си, чичо си и трите си сестри.

Жена му сяда до него в съда.

Майка му казва в съда : „Той се справи добре и почисти мястото“.

Той казва в съда : „Трябваше да ги убия – това е мой дълг“.

Свещеникът казва в съда : „Убитите останаха непогребани не защото моето паство е безбожно, а защото мъртвите бяха зло“.

Свидетел казва в съда : „Всички бяхме радостни и поздравихме убиеца“.

300 жители на Мани хващат пътеката през Тайгет, за да свидетелстват и те в съда в Коринт.

Пристанищните работници в Пирея и Хания в Крит започват да събират пари.

Причината : бащата чука най-голямата си дъщеря, после я дава на чичо й да я чука и започва да чука другите две, като най-малката ражда дете три месеца преди убийствата.

Мани, Пелопонес, 1974 г. - годината, в която пада диктатурата на Черните полковници.

* * *
Проклетия, Корсика, Крит, Сицилия, Мани в Пелопонес. Последните убежища на кръвните отмъщения. И нататък – на изток – към изгряващото слънце – Сванетия в Кавказ, Кашмир в Хималаите, пущуните в Афганистан.
По абсцисата срам. По ординатата чест. В пресечната точка кръв.
Чиста е кръвта, която взема чужда кръв. И се пречиства през мъст. Мръсна е кръвта, която смесва две чисти кърви. И се кръвосмешава. Кръвосъешава.

* * *
Атавизъм, примитивизъм, диващина...

Не.

Всеки морал в крайна сметка отмерва добро и зло. Всяко знание опира до истина и лъжа. Всеки личен живот е в първо лице или е преначукана биография на фалшив двойник. И всяка вяра е разпната между правда и грях.
Чак след тях е покаянието, прошката, изкуплението и помирението.

Профитис Илияс, 2407 м.

Атанати Рахи.

Халасмено - краят на траверса.

* * *
В сръбския език има една кратка, ясна дума – в мъжки род – „блуд“. В българския тя е прикриващо кастрирана до безличното, среднородово – „блудство“. Но следа е останала – блуждаеща – „заблуда“.
В мъстта е само мъжът – защото неговата кръв става сперма. Жената не участва – защото нейната кръв става мляко. И женските й деца не се броят, защото ще слугуват на чужди мъже и ще раждат чужди деца.

* * *
Той е бил повече от 30 години адвокат в Печ, най-големият град в Проклетия. Сърбин. Защитавал е само албанци. Защото те не са знаели, че е сърбин.
Неговите студии за обичайното право на Проклетия – Канунът на Лек Дукаджин – са публикувани в Сборниците на Черногорската Академия на Науките и в Аналите на Юридическия факултет в Белград.
Според него кръв се лее за чужда земя, за обща вода, но най-вече за своя или чужда жена, която накрая става обща жена.

* * *
В сръбския език има и друга дума – без огледален еквивалент в българския – „освета“. Тя означава „отмъщение“. Да се осветиш – да се изчистиш и да се озариш. Да засветиш – че си взел чуждата кръв. Да светиш – че си опазил своята кръв.

Профитис Илияс, 1958 г.

Билото на Тайгет.

Литургия ня Профитис Илияс, 1952 г.

* * *
Човешката анатомия е статична. Движи се кръвта. Тя задвижва всичко. Тя захранва всичко.

Кръвта е реката на живота. Кръвното отмъщение е водопадът на кръвта – на гръцки „катарактис“. Спиралата на кръвното отмъщение е библейският потоп на кръвта – на гръцки „катаклизмос“. Помирението на кръвта е пречистването, чистилището, ситото на кръвта – на гръцки „катарзис“.

* * *
Кръвта вода не става.

Става.

Чиста е онази жена, която пусне чиста кръв от мъж. И износи неговата кръв в околоплодната си вода. Докато мъжете – особено онези от нас в климактериум – си играят на стражари и апаши.

* * *
Поръсва се със вода. Кръщава се във вода. Причестява се с вино – кръв и вода.

И жената е млечният път – брод – през реката на кръвта.

* * *
В мойрологиите – погребалните песни на Мани – жените пеят на мъжете си и на синовете си : „Името не се губи, докато тече кръв, а ако бъде заличено от хората, камъните го казват.“ Защото мъжете говорят първи, но само жените кълнат и проклинат. Защото мъжът е главата, но жената е вратът. И гърбът. И свещта. И паметта, когато кръвта изсъхне.

Атанати Рахи.

Билото на Тайгет на юг, видяно от Профитис Илияс.

Тисеас.

Тайгет, скалана църква, 1953 г.

* * *
В Гърция по онова време има смъртна присъда и доживотен затвор.

Наказанието е 20 години лишаване от свобода и 10 години лишаване от избирателни права.
Последната дума на осъдения е : „Нямам възражения срещу присъдата. А избирателното си право вече упражних.“

* * *
Детето на убитата жена е отгледано от жената на убиеца.

Тайгет и Спарта, 1963 г.

Билото към Халасмено.

Църквата на Профитис Илияс.

На слизане - Тисеас в средата и Атанати Рахи вдясно.

Мойрологии, 1958 г.

Билото на Тайгет, видяно от Рема Карион.

Църквата при Ремо Ридомо - начална и крайна точка на прехода.

Мани, Пелопонес, 1950 г.

Тайгет, видян от изток, откъм Спарта.

Тайгет, видян от запад, откъм Кардамили. Вляво Профитис Илияс, вдясно една от кулите на отмъщенията.

Мани, Пелопонес, 2017 г.
_______________________________________
* Η ταν ή επι τας – (гр.) със или върху щит. С тези думи в древността майките в Пелопонес изпращали мъжете и синовете си на война. „Със щит“ означава „върни се жив и победил“. „Върху щит“ означава „да те върнат мъртъв и достоен“. Думите стоят върху знамето на Мани.

Тайгет, 1950-те.

Голямо, Иване, Голямо. Довеждаш ни до нови светове.
Да ви кажа за тази "Диктарура на полковниците" , каква е била, едно малко разказче. Щото като деца разни пропагандатори в училище много ни плашеха с тази страшна диктатура в Гърция, Пирея била едно ужасно място, където изнемощели хамали на корабите умирали от глад. Пропагандаторите завършваха с нещо уж човешко, това им беше инструкцията - накрая да завършват винаги с нещо развлекателно ... компетентно заявяваха ..и да знаете, там морето е много по-солено от Черно море. И облещваха многозначително поглед....Като дете мислех, че вадят хора едва дишащи от солта, ако някой е паднал погрешка във водата.
Кумът ми е грък и като чуха негови приятели как са ни облъчвали в България, прихваха да се смеят. Пирея е един чудесен град, а морето дотам го научихме, че някои като Дидо трябва да ги връзват, за да ги върнат от там, то няма насита на гръцкото море.
Но да се върнем на полковниците. Дядото на кумът ми по случайност е бил от тъй наречената съпротива на "диктатурата" , комунист . По случайност, най-черният от полковниците живеел точно в отсрещната къща на същата улица, на която живеел и дядото. И каква е драмата? По гръцки - разминават се 5 пъти на ден и се правят, че не се виждат...жените им си клюкарстват по улицата.
По време на черните полковници всеки пълнолетен грък и гъркиня получава х 1 парцел земя безплатно от държавата в близост до плажовете, които дотогава са пустеещи земи. От тогава виждате резултата - не големи идиотски бетонни хотели като по Черно море, а малки къщи-хотелчета. Много парцели и много къщи за всеки, който е искал да има къща и да си развива хотелиерство. Диктатура , какво да го правиш....така един син и дъщерят на едни прости рибари , например са направили малкият луксозен хотел Филис хаус. Вижте на сайта какво предствалява Филис хаус, докъде докара диктатурата обикновени хора в Гърция. И докъде ни докара комунизъма и дружбата с СССР. В единият случай до под кривата круша, жалки нещастници построиха развитото социалистическо общество и а-ха да стъпят в комунизъма, изведнъж се редят за хляб, мляко и малко бензин в денонощни опашки, в другия - стават свободни и финансово силни и независими личности.
Дядото от съпротивата получил също парцел, както и всички пълнолетни от родата му под него. Дядото бил тартора на фамилията, казал "Тия пясъци за какво са ни" и заменил няколко парцела за стари лодки да ловят риба, а другите продал за малко дребни пари, нещо около стотина долара на парцел. И бил мого горд, че си набавил лодки, а глупаците останали само с пясъци до морето .
Цялата фамилия го псуваше и го бяха изгонили да живее в една барака, защото още от 80-те години, когато Гърция влиза в ЕО и се развива с гигантски крачки, тези 5-6 парцела на морето се оказали в район Глифада под Атина, където още оттогава земята няма цена. Ако случайно намериш имот там и искаш да го купиш, не става. Трябва няколко уважавани и обществено значими собственика на имоти в Глифада да те препоръчат писмено в кметството и тогава може / а може и не стане, защото хората не искат да си вкарват идиоти или чалми за съседи , и те имат пари / да получиш плик в който пише сумата, оято е от 7 цифри много нагоре , определена от собственика на имота.
Минавахме там, то е известен курорт до сладководно езеро непосредствено до морето и точно на парцелите на дядото имаше десетина вили с яхти към всяка за даване под наем. Няколко хиляди дол още тогава беше един ден / сега е поне 10 бона евро на ден / заедно с яхта с капитан и шампанско на борда. Били резервирани за години напред. И пак псувни по дядото - комунист. Комунист и в пустинята да отиде, пясъка ще стане дефицит.

_________________
https://blogailiev.blogspot.com/2016/10/14.html

Благодаря за добрите думи.
Не знам дали светът е станал нов, но този стар, който скицирам в Пелопонес, със сигурност е бил по-истински.

Колкото до Черните полковници, предлагам да запазим този форум за планината и да не намесваме политиката. Всеки от нас имплицитно пише за своите пристрастия в пътеписите си, но нека не ги превръщаме в спор.

За Гърция мога да кажа само едно - най-вече за северната й част - раната от Гражданската война стои. Дори едно-две поколения по-късно.

Последната промяна е направена от Иван Динков на Сря Мар 25, 2026 5:04 pm; мнението е било променяно общо 1 път

	Иван Динков написа:
	...За Гърция мога да кажа само едно - най-вече за северна й част - раната от Гражданската война стои. Дори едно-две поколения по-късно.

Какви наблюдения имаш, щото моите са точно наопаки?

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

За първи път бях в северна Гърция - Епир и Мала Преспа - през 1982 г. После през последните 15 години епизодично съм бил в Епир : Чумерка, Тимфи, Смоликас, Янина. А наскоро (последните 3-4 години) обиколих Какардица, Лакмос, Грамос и по още веднъж Смоликас и Чумерка.
В епизодичните си разговори с обикновени местни хора когато е ставало дума за Гражданската война, те или са премълчавали с болезнена физионимия, или открито, но лаконично са коментирали страданията, които са се случили. Много често из малки заведения съм виждал архивни черно-бели снимки на партизани (очевидно близки или роднини), червени знамена и надпис ККЕ (гръцката комунистическа партия).
Като дете през 1980-те все още имаше българи около Преспа, но те бяха толкова наплашени, че разбираха всичко, което им казваме, но не искаха да ни отговорят на български. По това време нямаше магистрала до Игуменица, северна Гърция беше неразвита и често вечер по къщите светеха свещи.
Това са моите впечатления.
Сходни впечатления имам и от испанци - рана, която стои отворена с малка, тънка, модерна коричка отгоре.

Личните (а и семейните) рани заздравяват твърде бавно, но затова пък -- съвсем сигурно. За едно, две, най-много до три поколения -- сетне биват забравени, може би защото те не са основния предмет на историята с изключение на относително малкия брой случаи, в които иде реч за важни (от историческа гледна точка) личности. По време на студентството ми в Париж през 90-те имах удоволствието да се запозная и да пообщувам с едно мило семейство -- наследничката на известен френски род (Ан дьо Колбер) и нейният съпруг -- българин (Боян Христофоров). Тяхната родова памет е с доста по-обширен хоризонт от моята, например. Тя би могла да бъде източник на вдъхновение, ала също, понякога, и да представлява бреме. Според житейските ми наблюдения, хората, които имат съществена собствена тежест, сравнително по-рядко мислят, пишат и говорят за близкото или по-далечното си родово минало. Те са съсредоточени предимно върху настоящето и, доколкото е по силите им, бъдещето.

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado

Радвам се, че - без ирония - един планинарски форум се превръща в психологически и парапсихологически.
Не мога да оспоря личните ти наблюдения. Моите - за добро или лошо - са различни. Вероятно е въпрос на липсваща лична съществена тежест - което не ми тежи - вероятно именно поради липсата й.
Съветвам те да прочетеш една книга, която със сигурност би ти била интересна - „Не всичко започва от теб“. Уви, модерната психология на емпирично ниво се произнесла дали миналото се отпечатва върху настоящето - и бъдещето. Да, отпечатва се - и не само върху две-три поколения напред.
Независимо как е и как не е - това е пътят, който ме води. И пътят, който следвам - ясно и, доколкото ми е възможно, осъзнато. И не крия - илюзорно или не - този път ми носи смисъл, радост и понякога искрено щастие. А какъв изглежда отстрани - свобода всекиму.

Нещо за прехода?Сигурен съм че било яко.

Каквото и да напиша, ще е малко...
Все пак - качих се и слязох от запад - хижата, параклисите и повечето черни пътища са от изток:
1. Излизането към билото е трудно - пътеките са орасли, а в ниското растителността е буквално жестока : гъста и бодлива. Наклонът е сериозен.
2. По билото технически трудности няма - нужна е малко ориентация за качването на Атанати Рахи : има скрит кулоар вляво от билото (тесен, стръмен, относително къс) - и за слизането до седлото под Халасмено (скали - слиза се кой както може и откъдето намери) - качването на самия Халасмено е дълго и уморително, но за щастие в основата му има леден извор.
3. Слизането от билото е лесно - по относително добре маркирана пътека и после по черен път.
4. Църквата на Профитис Илияс е прясно ремонтирана и лятно време може да се ползва като заслон.
5. (лично мнение) Тайгет е планина за зима, ранна пролет или късна есен - през март в ниското беше жега. За щастие в планината имах отлични условия - брутален фирн в ярък контраст с тежката раница, от която така и не свалих снегоходките. Всичко минах на котки, а стръмнините - само на предни зъби.

Ако имаш конкретни въпроси - насреща съм.

Ако иде реч за сега, 3-4 поколения по-късно след гражданската им война, белези от заздравяла рана би видял само тоя, който ги търси съвсем целенасочено.

Рана няма. Българи няма. Албанци няма. Това е, което видях преди 3 години при една моя експедиция с повече географо-историческа насоченост отколкото планинарска. Нямаше време за последната просто. Тогава обиколих северен Грамос, Гълъмбица, Дъмбенска планина, части от Горуша и Вич. Костурско, да го наречем както му е името.

Мястото е било бастион на ΔΣΕ знаеш, заради все още значителния брой злощастни непреселени българи по онова време. Днес бастионът е туристическа атракция, каякинг по Бистрица, разходки с коне, АТВ-та под наем, високопланински хотелчета в Грамоща. Всичкото човек наоколо вече е правоверен елин, взема твърда валута евро, върти си броеницата и хич не му пука за гражданската война. По Шакската река албанците са сменени с елини, в Дъмбени и Смърдеш българите са сменени с елини, по горното поречие на Бистрица из българските села тук-там има къщи с капаци, явно вили на костурчени, а в Дреновени - по-добре да не виждаш какво има.

Беше страхотна седмица на мотане, гледки и снимки. В последния ден, в последния час преди залеза на път през Вич посегнах да снимам и се оказа, че съм си забравил фотоапарата на един контейнер до чешмата във Вишени. Местния полицай разпита тук-там, разбирайки отде ида с гордост каза - "кметицата ни е от ваще". Поговорих с жената, беше доволна да ми каже малко думи на български, след което ме упъти до участъка в Костур. В участъка попаднах на млад инспектор, малко след 30-те. Докато описвах случая и какво търся (фотото), човекът ме пита що толкова настоявам, шансовете били малки. Казах му - затова дойдох, да снимам из планините. Инспекторът отвърна - ааабе да, в нашия район често идват фотографи да снимат исторически работи, чувал съм имало войни преди време...

Та това видях от моята камбанария в оня край. Гражданската война - блед спомен, разваля бизнеса. Ако си по-предриемчив - дава бизнес, можеш примерно да вземеш евро на туриста като гид до болницата на ΔΣΕ, скрита в клисурата Катафики под Грамоща Smile

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Няма да споря. Вярвам ти. Знам го. Това е повсеместен феномен - навсякъде. Не го оценявам. Знам, че не е моето и не търся това.
Вероятно съм водил други разговори, вероятно не съм изглеждал грух-касичка.
Но знам едно - и бизнесменът се прибира вкъщи или се напива сам. Тогава думите са други - съдържанията зад тях също.
А липсата на памет ще се върне като фата моргана. Въпрос на време, може би немалко.

Иван Динков написа:

Няма да споря. Вярвам ти. Знам го. Това е повсеместен феномен - навсякъде. Не го оценявам. Знам, че не е моето и не търся това.
Вероятно съм водил други разговори, вероятно не съм изглеждал грух-касичка.
Но знам едно - и бизнесменът се прибира вкъщи или се напива сам. Тогава думите са други - съдържанията зад тях също.
А липсата на памет ще се върне като фата моргана. Въпрос на време, може би немалко.

Не, виж, не е липса на памет. Хората са подменени, повсеместно там.
Просто всички участници в оная касапница са или извън Гърция, или там горе.

Едит:
Увлякох се малко по Ачовите приказки и всъщност смесих двете ти теми.
Тази е типично маниотска история, другата за Мани беше с малко пипер от Гражданската война.

Маниотите са странни птици, за мене поне - чисти албанци, заквасени с най-лошата славянска закваска.
Всичко това примесено с Тайгет, спартанци и калдаръмите на Мистра прави чергата адски пъстра.

Пробвал ли си по-ниския Тайгет от югозапад? Там има уникални неща за гледане.

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Сега разбирам какво имаш предвид - че автохтонните жители ги няма. Така е, когато става дума за българи и албанци. А местните гърци са основно внос от Понта.

Не мога да коментирам в детайли маниотите - запознат съм с тезата за техния арванитски (албански) произход и малките славянски поселения в Тайгет, но за първи път съм там и имам нужда да почета още и да отида отново.

В тази връзка - какво имаш предвид под „по-ниския Тайгет от юго-запад“? Сподели снимки, линкове, информация. С желание и радост бих отишъл и дори обмислям маршрути - със сигурност нормалният път до Профитис Илияс от хижата не ми е интересен.

P.S. Знаеш ли, Дидо, пиша ти го, защото се познаваме лично и то отдавна. Вече не ми е интересна буквалната история, етнография, религия, дори култура в по-широк план. Не ми е интересна дори планината - буквално като особеност на релефа, техническа трудност или пасторален пейзаж. Сигурно е от възрастта, може би е от болестта, вероятно е от немукаятлъка на терен... Търся асоциации и аналогии, правя паралели, чакам хрумвания, оставям се на интуицията си. Най-вероятно от това няма смисъл или полза за никой, но това ме храни и това ме променя... ебем ти към какво.

	Иван Динков написа:
	Съветвам те да прочетеш една книга, която със сигурност би ти била интересна - „Не всичко започва от теб“.

Захванах я снощи. Интересни твърдения, някои от тях наистина добре известни и общоприети, други -- не чак толкова. Все още не съм я преполовил. Не знам дали ще я довърша. Усетих известна неискреност, например тук:

«I no longer expected to be able to see clearly again. Somehow, that stopped being important. Not long afterward, my vision returned. I hadn't expected it to. I hadn't even needed it to. I had learned to be okay no matter what my eye was doing.»

Познат ми е този литературен похват, но не мисля, че използването му в текст с научно-популярна насоченост е особено подходящо.

	Иван Динков написа:
	Вероятно е въпрос на липсваща лична съществена тежест - което не ми тежи - вероятно именно поради липсата й.

Оценяването на тежестта, за която споменах, е задача за средата. Вглеждането навътре само може да определя в някаква степен доколко изобщо се интересуваме от нея и е право всекиму. Съжалявам, че може би не си ме разбрал съвсем -- по-горе имах предвид най-вече белязаните от стари рани. Те все пак имат избор -- дали да ги лекуват или пък да търсят някакви оправдания или дори мъст. Според написаното от Mark Wolynn (поне доколкото виждам дотук) познаването на миналото би могло да бъде и път към оздравяване -- в този смисъл съм съгласен с теб. Но, може би заради онзи оптимизъм, в който нерядко ме обвиняват, по-голямо впечатление ми правят успехите отколкото провалите в това тежко начинание.

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado