Парнас - зимно - Лиакура и Царкос

Когато човек прехвърли петдесетата си година, животът - поне моят - се оказва внезапно свободен отново, този път от самия човек. Химерите за „селска чест и слава“, за височина, трудност, скорост, продължителност... илюзиите за сила, издръжливост, можене... заблудите за първи, втори, все пак някой... отлитат като прах - ситен, сив, ненужен, никому нелипсващ.
Изплува неочакваното - детски спомен, дълбок ракурс на светлината, опомнянето, че не си издавал звук от дни. И ден след ден, и път след път неочакваното става чакано - радостно, спокойно, всеотдайно.

Беше само два часа след обед. Имах време за всичко. А спрях, загледах се в морето, в блестящата пътека на слънцето по него и опънах палатката, запалих примуса и се замислих в мислите, усещанията, случайните аналогии, сигурно погрешните изводи... докато загубих думите и оставих очите, и след тях звездите.

Лиакура на слизане.

* * *
През 1909 г. поради безпаричие Амедео Модилияни се премества в малко неотопляемо ателие в бедняшкия Монпарнас. Той остава в него до смъртта си и често продава картините си за един наем или една бутилка вино.

* * *
Нека не се лъжем – изкуството, а оттам и културата в по-широк план, не са решили нито един същностен за човечеството въпрос – те не са умиротворили войната, не са възцарили любовта, не са въдворили справедливостта, не са свалили Бог на земята, не са убили смъртта.

В крайна сметка културата е пряк резултат на излишък – материален, пространствен и времеви. И разклонът за всеки творец е ясен, макар обикновено да е в житейска мъгла – или да остане на каишката на живота, възпявайки го, присламчвайки му се и гордо лазейки по червения му килим с назидателно вдигнат пръст или с протегната за щедра милостиня ръка, или да скъса без угризение с този живот, за да създаде друг с чисто изкуство и да се озове в маргиналията, периферията, гетото, Палатата №6, Кукувичето гнездо на същия този живот.

На финала резултатът е един и същ – човечеството не се е променило кой знае колко или въобще – със, без или въпреки нечието лично участие, което си остава променлива константа според пропорциите на дарбата и характера.

Овчари на Лиакура, 1913 г.

740 км на един дъх - струваше си всеки един.

* * *
42 години по-късно се върнах. Все още си спомням безразличната безучастност на баща си в светилището на Делфийския оракул в подножието на Парнас. И аз отминах – хилядите туристи, хилядите прорицания, хилядите древни камъчета. Сега разбирам – не поетите идват след музите, а музите следват поетите... надеждата идва след отчаянието, съзнанието идва след болката, вярата идва след страданието, любовта идва след раздялата, знамето идва след поражението, смисълът идва след загубата, стиховете идват след като си извадиш кучешките зъби... единствено животът не идва след смъртта.

Началото на маршрута „Хабиби“.

По „Хабиби“.

Последният дълъг и стръмен по маршрута.

Парнас, Лиакура, 1903 г.

* * *
Модилияни не е имал илюзии – за болестта си, за любовта си, за изкуството си – затова нарисуваните от него лица са крехки, чупливи, дори нежни, с тънки, издължени, готови за гилотината шии. Той вероятно е знаел саркастичната история на последния си пристан. През ХVII в. студентите от близкия Латински квартал идвали да рецитират своите стихове от висините на създадения от строителните отпадъци на Парижките катакомби хълм, който нарекли Мон Парнас.

* * *
Преглеждам стенограмата от участието на баща ми във „Всяка неделя“ през 1987 г. – „Големият писател има втори последен дъх.“

Не споря – не съм такъв. Последният дъх ще остане един – същ като първи.
И нямам илюзии за това.

* * *
През 1725 г. Мон Парнас е изравнен със земята.

Парнас, 1932 г.

Пейзаж.

Царкос от Лиакура.

Лиакура.

На следващия ден протяжно и бавно заслизах надолу през Сидиро порта, сякаш исках да издължа този час и половина до цял ден, до безвремие, до безтегловност.
Вероятно ранната старост е незаслужена привилегия - налял се зрял плод, който утре ще е презрял и вече паднал на земята. Както човек ще падне под нея.
Отново и отново отказвах да мисля, да запомням, да търся нещо, което не знам. Очите блуждаеха, краката вървяха сами, умората се разливаше сладостно и вместо звездите дойде пътят.

Неговата метафора е изтъркана и втръснала всекиму. Знаех, че и моят ще има край, но не го виждах и само пътувах, само пътувам, ще отпътувам.

Бивакът над морето.

Сидиро порта.

Гиона на хоризонта.

Баща и син, Парнас, 1982 г.