Регистриран на: 04 Дек 2006 Мнения: 430 Местожителство: София
Из върховете на Рудини
Плановете в главата ми за Рудини, една от най-ниските планини в България, се въртяха от доста години. Там бях стъпвал всичко на всичко три пъти – два от тях до първенеца през 2012 и 2019 г., и един път до Стубел и Бандерата през далечната вече 2008 година. За нуждите на сайта, а и заради идеята да изкача десетте най-високи върха на всичките ни планини, трябваше да направя план и отново да отида дотам. След като приключихме Пенкьовска и Верила, знаех, че това време дойде...
В интерес на истината чертежи имах от няколко години, но те си стояха в папката за планината, без да им обръщам внимание. Бях чертал с две коли – едната на хижата, а другата на Лобош, да минем цялото било с върховете Бандерата, Стубел, Средна рудина, Голямо усое и Рудина. Щеше да дойде много, но щяхме да минем всички тези върхове и съответно да ги опиша в сайта. Но плановете и чертежите са за това, да се нарушават, и в крайна сметка реших съвсем друг подход...
Така в хладното неделно утро на 15-ти се събрахме три автомобила на познатото място пред баничарницата в Овча купел. След около час и половина стигнахме село Ракиловци, като от Google видях, че след селото продължава асфалтов път, който обаче към онзи момент не знаех в какво състояние е. Все пак решихме да тръгнем по него – пък ако е зле, ще се върнем в селото. За радост беше в прилично състояние и това ни спести повече от два километра, което никак не е малко, с оглед на плана, който бях замислил.
Паркирахме автомобилите на различни уширения в тревата и тръгнахме по коларския път. Скоро се отделихме от него и започнахме изкачване по тревисто отклонение. Времето беше идеално за разходка...
Не след дълго стигнахме до махала, където чухме първия лай на кучета. Бяха отвързани и недружелюбни, но не направиха проблем и си продължихме, като те ни следваха, лаейки. Но съвсем скоро видяхме в далечината и едно доста по-сериозно куче, което за радост се оказа вързано. Като минахме покрай него по пътя, ми се струваше, че ще скъса синджира, но за радост не успя. Май тези кучета се оказаха единствените обитатели на тази махала, което ми се стори странно.
Знаех, че след тази махала нещата ще загрубеят, тъй като на сателита не се виждаше нищо от посочения на картата път. Така и стана – от тревиста пътечка изведнъж се оказахме по средата на растителността, където трябваше да вадим ножиците, за да пробием. Хубавото беше, че този участък не беше дълъг и скоро стигнахме до просека, по която излязохме на ясно изразен коларски път. Все по него, за час и половина откакто тръгнахме, стигнахме до билния път в източните подножия на връх Стубел, който е трети по височина в планината. Тук по карта трябваше да тръгнем вдясно и след 150 метра да свием вляво по малка пътечка, по която да се изкачим на връхната точка. Не се получи точно така, тъй като тази пътечка, след като я хванахме, започна да слиза и на това място просто тръгнахме нагоре през растителността. Без някакви сериозни трудности, за по-малко от десет минути бяхме на темето на върха, което е на широка и открита поляна с хубава видимост...
Оттук се откри гледка към следващите два върха, които искахме да изкачим – Средна рудина и Голямо усое...
Ние щяхме да подходим от изток към тях, тоест не от голата им част, а от тази с растителност. Но първо трябваше да стигнем дотам...
За целта просто тръгнахме директно надолу по склона, без да правим обиколния вариант, по който дойдохме. Но естествено се наиграхме...
Ножиците играха, но имаше и жертви – панталони, раници и кървави драсканици по ръцете. Все пак се добрахме до пътя и от него хванахме нашата посока. На сателита се виждаше път, който го няма на картата, и се разбрахме всеки да гледа внимателно да не го изпуснем. А той щеше да ни спести немалко трънки и разстояние и всички бяхме нащрек. За радост скоро той се появи и тръгнахме по него, без да се замисляме. Така стигнахме до място, откъдето вече можеше да се насочим и към Средна рудина, която е пети по височина. За целта се отделихме от въпросния път и със съвсем малко препятствия стигнахме и връхната ѝ точка...
Тук отново имаше гледки, макар и те да бяха само на запад. Полюбувахме им се и се подготвихме да тръгнем към следващия. Фактът, че намерихме този път, който го нямаше на картата, накланяше везните към това да се върнем и да продължим по него. Все щеше да има продължение и към следващия връх, което да опиша. Но пустият мерак да се движим по обзорно било ни отказа. Времето беше супер и нямаше как да пропуснем този момент. Пък от Голямо усое, което беше следващата ни цел, щяхме да търсим слизане към този път и да направя пак описанието. А то се виждаше много ясно пред нас...
Все по билото слязохме до ясно изразена седловина и започнахме стръмно изкачване по склона на Голямо усое...
Средна рудина остана зад нас...
Така бавно, но славно стигнахме и Усоето, което е четвърти по височина в Рудини. Интересното е, че горе имаше табелка с името на върха, което не е често срещано по тези ширини...
Тук направихме по-дълга почивка, като през това време правихме и планове за продължението напред. Табелката, както и остатъците от огнище, ни караха да мислим, че до този връх има някаква пътечка или дори път, по който се качват хора. Затова и тръгнахме по открития югоизточен склон на върха...
Гледките към Рила и Витоша, макар и не много ясни, правеха спускането ни много приятно. А и Рудина – седмият по височина връх, към който се насочихме, се виждаше срещу нас...
За съжаление обаче не успяхме да намерим никакво продължение и явно, ако хора се качват тук, е от Пещера – село, което не беше в нашата посока. Затова и влязохме пак в трънките и без нови поражения стигнахме до път, който по моя преценка е този, който напуснахме за Средна рудина. Само че нямаше как да си спестим трънаците и това, че хванахме билото, беше най-добрата опция. Все по този път излязохме на главния, по който бях чертал, и стигнахме до разклон, на който продължихме напред и се озовахме при южните подножия на Рудина. От това място тръгнахме директно по открития ѝ склон...
Не след дълго бяхме и на връхната ѝ точка, която е изцяло открита и много обзорна. Поглед назад към върховете, които бяхме вече изкачили...
...както и към първенеца на планината – връх Сирищнишка рудина...
...и към Витоша в далечината...
Не стояхме дълго тук, защото времето напредваше, и бързо се спуснахме до пътя. Оттук все по него започнахме едно дълго, дълго ходене и стигнахме отново при разклона в подножието на Стубел. Но не свихме към селото, а продължихме напред. Така след близо два часа, откакто тръгнахме от Рудина, стигнахме и втория по височина връх в цялата планина – Бандерата, който е изцяло в гора...
На предполагаемата му връхна точка имаше една пластмасова бутилка, която беше пълна с ракия
Явно тук някой си идва редовно и се подсилва с това традиционно българско питие
От Бандерата хванахме обратния път, само че избегнахме кучетата и трънките, като минахме по заобиколен път, по който и направих описанието.
Така таблицата на Рудини придоби по-приветлив вид, но има какво да се желае още
Регистриран на: 04 Дек 2006 Мнения: 430 Местожителство: София
След дългия преход в Рудини, на който изкачихме доста от високите върхове, беше време да направя план и за тези, които останаха неизкачени и съответно неописани.
Мислено се върнах в едни други времена, в които обикаляхме по десетина коти на ден, като за всяка от тях спирахме автомобилите на различно място. Планът, който начертах, беше подобен, но върховете в него бяха само три...
Така, в неделята на 21-ви март, се събрахме на познатото място в Овча купел. Тръгнахме осем човека с два автомобила, като първият връх, който искахме да изкачим, беше десетият по височина – Голоух. За целта трябваше да стигнем до село Горна Врабча, където паркирахме на уширение на пътя от лявата ни страна. Пресякохме шосето и продължихме по малка асфалтова уличка.
Почти всеки път го казвам, а и ще продължавам – че чертежите вечер на картата са едно, а реалността – съвсем друго. За пореден път тракът, който бях чертал, се оказа безполезен. На мястото, където трябваше да се отделим от улицата и да тръгнем по коларски път, имаше построена сграда и единственото нещо, което можехме да направим, беше просто да продължим. Бърза справка със сателитни изображения ни даде насоката да вървим до края на селото и оттам да тръгнем директно нагоре по склона на върха, който се извисява мощно над селото.
Така и направихме...
Изкачването беше стръмно, но за 20-тина минути успяхме да стигнем и връхната точка на Голоух...
Времето беше хладно и не се бавихме много тук. Решихме, че ще се пробваме да слезем по по-пряк начин и да търсим някакъв път. За целта тръгнахме по стръмния склон надолу и стигнахме до едни големи дупки...
На картата те са обозначени с чукче и лопатка и може би тук се е добивало нещо, но не мога да бъда сигурен – може и естествени понори да са. Докато се чудехме, в далечината, откъм селото, забелязахме две големи кучета, които лаеха и идваха в нашата посока. Видяхме, че стигнаха до електропастир и спряха, но нямаше смисъл да ходим и да ги дразним и просто хванахме посока към края на селото, откъдето се качихме.
От склона на Голоух много ясно се виждаха следващите два върха, които искахме да изкачим – Върли камък и Остри връх...
Бързо слязохме до къщите и все по асфалта се върнахме при автомобилите. Хванахме по обратния път и не след дълго спряхме при разклона за Горноврабченския манастир, където имаше табелки и от двете страни на пътя. Тук бях чертал трака за изкачването на Остри връх, който е осми по височина в Рудини. По мое мнение лек автомобил не би могъл да тръгне по черния път, който указваха табелите, но може и да бъркам. Ние тръгнахме пеша по него и много скоро пресякохме Врабченска река, като се отделихме по друг коларски път, който обаче със сигурност не става за леки коли. Започнахме да се изкачваме през гора, като постепенно наклонът се увеличаваше. Стигнахме до място, откъдето се откри гледка към Голоух, който бяхме изкачили съвсем скоро...
По чертеж трябваше да стигнем до място, където пътят свършва и откъдето да тръгнем директно нагоре през гората. Само че в случая този път не свърши, а се раздели на две и продължи в различни посоки. Едното отклонение видимо започна да слиза и го отписахме. Тръгнахме по другото, но много скоро и то започна да се спуска и се върнахме към първоначалния план – директно нагоре през гората...
За щастие не се наложи да вадим пособията и безпроблемно се добрахме до връхната точка, където даже и слънце изгря...
Тук направихме почивка за хапване и хванахме наобратно. По пътя надолу ми се дояде шоколад, но не се осмелих ...
Върнахме се при автомобилите и с тях поехме към Долна Врабча, откъдето бях чертал маршрута и за Върли камък, който е шести по височина. Принципно знаех за човек, осъществил траверс между двата върха, но като се качихме на Остри връх ми стана ясно, че това щеше да е чупене на крака и нямаше да ни спести никакво време.
По пътя към селото се откри гледка и към двата върха. Остри връх, който бяхме изкачили съвсем скоро...
...и Върли камък, към който се бяхме насочили...
Паркирахме колите пред някогашното читалище и оттам хванахме черния път, по който бях чертал маршрута. Бързо подминахме добре поддържан параклис...
Първоначално се движихме в гора, но скоро излязохме на открито. Върли камък се приближаваше...
...а Остри връх вече беше зад нас...
Бързо стигнахме мястото, откъдето бях чертал да се отделим от пътя. За целта тръгнахме вляво без пътека по стръмния склон на върха. Минути по-късно обаче влязохме в гора, където също беше стръмно...
А много скоро бяхме и при скалистия участък, който трябваше да откатерим...
От сателитните снимки не си личеше добре, но като излязохме на открито видяхме страхотното тревисто и каменисто било, по което тръгнахме...
Гледки имаше във всички посоки и им се наслаждавахме, като в същото време подхождахме внимателно към скалите, които можеха да се окажат коварни. Така за малко повече от час, откакто тръгнахме от Долна Врабча, стигнахме и най-високата точка на Върли камък...
Гледки имаше...
...и по тази причина направихме втора почивка за хапване.
На връщане по същия начин се спуснахме до пътя и все по него се върнахме при колите в селото.
Така завърши и тази ни разходка в планината Рудини. Изминахме близо 15 километра и взехме 1000 метра денивелация. Остана още един от върховете в Топ 10, който не е описан, но и това ще стане.
Със сигурност обаче, ако може да се направи някаква класация, то за мен Върли камък е от топ върховете в цялото Краище и бих се върнал на него някой ден. Заслужава си!
Пускам линк към таблицата за Рудини, която придобива все по-завършен вид.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
