Регистриран на: 04 Дек 2006 Мнения: 429 Местожителство: София
Из върховете на Рудини
Плановете в главата ми за Рудини, една от най-ниските планини в България, се въртяха от доста години. Там бях стъпвал всичко на всичко три пъти – два от тях до първенеца през 2012 и 2019 г., и един път до Стубел и Бандерата през далечната вече 2008 година. За нуждите на сайта, а и заради идеята да изкача десетте най-високи върха на всичките ни планини, трябваше да направя план и отново да отида дотам. След като приключихме Пенкьовска и Верила, знаех, че това време дойде...
В интерес на истината чертежи имах от няколко години, но те си стояха в папката за планината, без да им обръщам внимание. Бях чертал с две коли – едната на хижата, а другата на Лобош, да минем цялото било с върховете Бандерата, Стубел, Средна рудина, Голямо усое и Рудина. Щеше да дойде много, но щяхме да минем всички тези върхове и съответно да ги опиша в сайта. Но плановете и чертежите са за това, да се нарушават, и в крайна сметка реших съвсем друг подход...
Така в хладното неделно утро на 15-ти се събрахме три автомобила на познатото място пред баничарницата в Овча купел. След около час и половина стигнахме село Ракиловци, като от Google видях, че след селото продължава асфалтов път, който обаче към онзи момент не знаех в какво състояние е. Все пак решихме да тръгнем по него – пък ако е зле, ще се върнем в селото. За радост беше в прилично състояние и това ни спести повече от два километра, което никак не е малко, с оглед на плана, който бях замислил.
Паркирахме автомобилите на различни уширения в тревата и тръгнахме по коларския път. Скоро се отделихме от него и започнахме изкачване по тревисто отклонение. Времето беше идеално за разходка...
Не след дълго стигнахме до махала, където чухме първия лай на кучета. Бяха отвързани и недружелюбни, но не направиха проблем и си продължихме, като те ни следваха, лаейки. Но съвсем скоро видяхме в далечината и едно доста по-сериозно куче, което за радост се оказа вързано. Като минахме покрай него по пътя, ми се струваше, че ще скъса синджира, но за радост не успя. Май тези кучета се оказаха единствените обитатели на тази махала, което ми се стори странно.
Знаех, че след тази махала нещата ще загрубеят, тъй като на сателита не се виждаше нищо от посочения на картата път. Така и стана – от тревиста пътечка изведнъж се оказахме по средата на растителността, където трябваше да вадим ножиците, за да пробием. Хубавото беше, че този участък не беше дълъг и скоро стигнахме до просека, по която излязохме на ясно изразен коларски път. Все по него, за час и половина откакто тръгнахме, стигнахме до билния път в източните подножия на връх Стубел, който е трети по височина в планината. Тук по карта трябваше да тръгнем вдясно и след 150 метра да свием вляво по малка пътечка, по която да се изкачим на връхната точка. Не се получи точно така, тъй като тази пътечка, след като я хванахме, започна да слиза и на това място просто тръгнахме нагоре през растителността. Без някакви сериозни трудности, за по-малко от десет минути бяхме на темето на върха, което е на широка и открита поляна с хубава видимост...
Оттук се откри гледка към следващите два върха, които искахме да изкачим – Средна рудина и Голямо усое...
Ние щяхме да подходим от изток към тях, тоест не от голата им част, а от тази с растителност. Но първо трябваше да стигнем дотам...
За целта просто тръгнахме директно надолу по склона, без да правим обиколния вариант, по който дойдохме. Но естествено се наиграхме...
Ножиците играха, но имаше и жертви – панталони, раници и кървави драсканици по ръцете. Все пак се добрахме до пътя и от него хванахме нашата посока. На сателита се виждаше път, който го няма на картата, и се разбрахме всеки да гледа внимателно да не го изпуснем. А той щеше да ни спести немалко трънки и разстояние и всички бяхме нащрек. За радост скоро той се появи и тръгнахме по него, без да се замисляме. Така стигнахме до място, откъдето вече можеше да се насочим и към Средна рудина, която е пети по височина. За целта се отделихме от въпросния път и със съвсем малко препятствия стигнахме и връхната ѝ точка...
Тук отново имаше гледки, макар и те да бяха само на запад. Полюбувахме им се и се подготвихме да тръгнем към следващия. Фактът, че намерихме този път, който го нямаше на картата, накланяше везните към това да се върнем и да продължим по него. Все щеше да има продължение и към следващия връх, което да опиша. Но пустият мерак да се движим по обзорно било ни отказа. Времето беше супер и нямаше как да пропуснем този момент. Пък от Голямо усое, което беше следващата ни цел, щяхме да търсим слизане към този път и да направя пак описанието. А то се виждаше много ясно пред нас...
Все по билото слязохме до ясно изразена седловина и започнахме стръмно изкачване по склона на Голямо усое...
Средна рудина остана зад нас...
Така бавно, но славно стигнахме и Усоето, което е четвърти по височина в Рудини. Интересното е, че горе имаше табелка с името на върха, което не е често срещано по тези ширини...
Тук направихме по-дълга почивка, като през това време правихме и планове за продължението напред. Табелката, както и остатъците от огнище, ни караха да мислим, че до този връх има някаква пътечка или дори път, по който се качват хора. Затова и тръгнахме по открития югоизточен склон на върха...
Гледките към Рила и Витоша, макар и не много ясни, правеха спускането ни много приятно. А и Рудина – седмият по височина връх, към който се насочихме, се виждаше срещу нас...
За съжаление обаче не успяхме да намерим никакво продължение и явно, ако хора се качват тук, е от Пещера – село, което не беше в нашата посока. Затова и влязохме пак в трънките и без нови поражения стигнахме до път, който по моя преценка е този, който напуснахме за Средна рудина. Само че нямаше как да си спестим трънаците и това, че хванахме билото, беше най-добрата опция. Все по този път излязохме на главния, по който бях чертал, и стигнахме до разклон, на който продължихме напред и се озовахме при южните подножия на Рудина. От това място тръгнахме директно по открития ѝ склон...
Не след дълго бяхме и на връхната ѝ точка, която е изцяло открита и много обзорна. Поглед назад към върховете, които бяхме вече изкачили...
...както и към първенеца на планината – връх Сирищнишка рудина...
...и към Витоша в далечината...
Не стояхме дълго тук, защото времето напредваше, и бързо се спуснахме до пътя. Оттук все по него започнахме едно дълго, дълго ходене и стигнахме отново при разклона в подножието на Стубел. Но не свихме към селото, а продължихме напред. Така след близо два часа, откакто тръгнахме от Рудина, стигнахме и втория по височина връх в цялата планина – Бандерата, който е изцяло в гора...
На предполагаемата му връхна точка имаше една пластмасова бутилка, която беше пълна с ракия
Явно тук някой си идва редовно и се подсилва с това традиционно българско питие
От Бандерата хванахме обратния път, само че избегнахме кучетата и трънките, като минахме по заобиколен път, по който и направих описанието.
Така таблицата на Рудини придоби по-приветлив вид, но има какво да се желае още
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
