Гиона - Пирамида по маршрута на Карагияни

Гиона, 1934 г. На заден план Парнас.

След траверса на Вардуша реших да си почина един ден. Бях ходил с безкрайно неудобни обувки. Затова за Гиона просто обух тези, с които шофирам.
В този дълъг, за щастие слънчев ден се качих по черния път до параклиса в пещерите над селцето Сикия. На няколко стотин метра от него има равна поляна с голямо метално корито и течаща вода. Водата се стопляше от слънцето и аз просто лежах в коритото, докато кравите спокойно пиеха около мен.
Трезво и спокойно потънах в скептико-песимистична медитация и реших да вървя в Гиона максимално бавно – чакаха ме почти 2 километра денивелация за 5 километра маршрут. На следващата сутрин в 7 ч. тръгнах по пътеката – смирен, вглъбен, съзерцателен. Оказа се едно от най-хубавите ми ходение на планина.

Гиона от билото на Вардуша.

Преход – 10 май.

1. От селцето Сикия, в най-ниската му точка, тръгва прясно направен черен път. В началото му има табели и маркировка. Непосредствено до началото на черния път има чешма и пейки. По пътя се върви десетина минути по речната долина.
2. След края на пътя тръгва ясна конска пътека, която веднага се прехвърля от дясната страна на рекичката. Има жълто-бяла маркировка. Пътеката плавно качва тревистия склон, който опира в огромната челна стена на Гиона, и върти наляво под нея, докато не излезе на широко тревно седло. Време – час и малко.

Селцето Сикия и Вардуша.

Челната стена на Гиона.

Гиона, 1963 г.

3. На седлото вляво има няколко неголеми скали, около които е удобно да се бивакува при нужда. От седлото основната пътека продължава по течението реката, вечи високо над нея. Маршрутът на Карагияни тръгва от седлото право нагоре. Маркировка в началото няма, нито ясна пътека. На първите дървета маркировката се появява, но е трудно да се следи, затова просто се върви нагоре, докато се опре в първия скален праг. На челния камък има маркировка. Време – половин час.
4. Като цяло – маркировка по маршрута има : червени точки, но те трябва да се следят внимателно, тъй като понякога са близо, но не се виждат заради скалите, а пътеката често се провира нелогично спрямо терена. Аз на три пъти тръгвах да се катеря насам-натам, само за да видя маркировката на няколко метра под себе си. Като цяло маршрутът не е технически труден, нито уморителен – просто стръмен.
5. След челния камък пътеката влиза в скалисто-сипеест терен и върви стръмно нагоре. Следва ново объркващо място, където маркировката се изгубва – теренът води наляво, а пътеката е плътно вдясно покрай скален отвес. В този участък, според мен без нужда, е опънато тънко метално въже. Нататък пътеката влиза в рехава гора по сипеи и продължава нагоре. Време – половин час.

Пътеката в долната й част.

От Вардуша към Гиона, 1963 г.

6. След като набере достатъчно височина в гората, където пътеката причудливо се вие, следва дълго почти хоризонтално подсичане наляво. Минава се през поляни, гора и няколко малки, сухи дерета преди пътеката отново да тръгне нагоре. Време – 40 минути.
7. Нататък пътеката минава през няколко ясно маркирани скални прага – на един от тях има лепен клин. След праговете следва дълъг тревисто-каменист стръмен склон, който постепенно става кулоар. Време – час.
8. Към края на кулоара пътеката свива вляво и по тесен страничен кулоар се качва стръмно под характерна скална кула, която заобикаля отдясно. Оттук започва дълъг, сякаш безкраен сипей в друг широк кулоар. Време – час.

Пътеката в гораната си част, след дългото хоризонтално подсичане.

Гиона, 1932 г.

9. Краят на широкия кулоар опира в друг перпендикулярен кулоар, който оттича под западната стена на Пирамида. Основното било на планината вече се вижда. Свива се вдясно и се върви по перпендикулярния кулоар, докато се излезе на билото. Време – половин час.
10. Веднъж на билото всичко се променя. Наклонът изчезва, скалите изчезват, планината е друга - мека, полегата, дори безхарактерно-скучна. От превала се свива вляво и по каменист терен без ясна пътека с леко изкачване се стига до връх Пирамида. Време – 20 минути.
11. Маршрутът ми отне 5.30 ч. съвсем бавно ходене с кратки почивки. Носех тежка раница с палатка, чувал, котки, пикел и достатъчно вода. За добре подготвен планинар с лека еднодневна раница времето би било 4.30-5 ч. максимум.

Страничният кулоар.

Характерната скала, под която излиза страничният кулоар.

Безименна кота на билото.

Предпоследният дълъг кулоар.

Последният кулоар и излизането на билото.

12. Направих кръгов преход и слязох от другата страна на Пирамида по ясна, добре маркирана пътека, която най-общо следва речната долина, докато стигне седлото, от което започва маршрутът на Карагияни. Трябва да се внимава по разклоните – маркировката е една и съща: червена. Аз избрах най-дългия път с надеждата за по-плавно слизане – такова в горския пояс няма, тъй като теренът е стръмен. Няма да описвам в детайли тази тази част от маршрута. Време от Пирамида до Сикия на слизане – 4 часа.

Основното било на Гиона.

Пирамида на слизане.

Вечерта след прехода си позволих да отида до Лидорики да хапна готвена храна за първи път от 5 дни. Градчето е на двайсетина километра от Сикия. Лидорики е малък, уютен градец с две таверни, една фурна, един магазин и няколко кафенета. В центъра му, както във всеки гръцки град или село, има чешма и няколко огромни чинара на каменния площад. Под тях се отпуснах до късна вечер. И наистина не съжалих за нито един изминат километър, нито за нито един очакващ ме на следващия ден километър.
Без сам искам се беше получило едно от най-истинските ми и хублави ходения на планина.

Бивакът под Гиона.

„Истинското лице на живота е череп.“
Никос Казандзакис

* * *
Казват – душата била лека. Казват – отлитала, връщала се, кацала тук-там, прераждала се. Тежала 21 грама. Била чиста енергия. И светлина.
Казват – душата пърха, жадува, пирува.
Вярно е.
Гребете от тоя живот с пълни шепи – в празни ръце. Живейте го тоя живот на максимум – под умствен екзистенц минимум. Няма ирония, няма сарказъм. Пълнете душите си – душата няма преливник. Нито пречиствателна станция.

Гиона, 1932 г.

* * *
А душата тежи. От памет. От съвест. От болка. Понякога от любов.
А душата тежи. На мястото си. Но неговата основа е само по спомен. За вяра и кръв. И сърце.
А душата тежи. От мъката да роди. Дъх. Дух. Бъднини.
А душата тежи. Под кръста да се качи. На Голгота.

* * *
Бедни ми, Йорик...
мой череп бъди.

По пътя към дома – Пирамида в средата, Профитис Илияс вляво.

Фокида, където са Вардуша и Гиона, 1944 г.

Таз Гиона прилича на Пирин, Средонозо . Поне в стръмната си част,горе ясно е различно. Вижда се, напредваш с оборудването - ВВКорсичка е заменена жипка Smile

Взе ли един ЛЯБ от фурната , да го заквасиш с изворна вода от под чинарете... няма такава подобна хубавиня. В едно гръцко село редовно минавах да си правя тази закуска - Стефания май беше, сума ти пресен ляб се ядеше под чинара с изворите.

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

Много интересен маршут си избрал, Иване, то е било живо приключение по кулоарите.
Признавам, от запад Гьона изглежда съвсем различно, внушително. Нищо общо с относително скучната гледка по маршрута, по който се качих аз (тръгвайки от Калоскопи, Пирамида от север).

Не разбрах защо се казва маршут на Караяни?

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

dido написа:

Много интересен маршут си избрал, Иване, то е било живо приключение по кулоарите.
Признавам, от запад Гьона изглежда съвсем различно, внушително. Нищо общо с относително скучната гледка по маршрута, по който се качих аз (тръгвайки от Калоскопи, Пирамида от север).

Да, Гиона наистина си струва от запад - ще дам само един щрих, който казва всичко. Качвах се събота и в селцето Сикия имаше църковна служба. Слушах песнопението час и половина - или 700-800 м. денивелация...

	dido написа:
	Не разбрах защо се казва маршут на Караяни?

Доколкото знам това е името на планинаря/алпиниста/катерача, който е прокарал маршрута. От скалния параклис тръгва още един такъв маршрут - „Беку“, но името не е на човека, който го е прокарал. Сигурно и той си струва...