Снежен туризъм покрай светиня Му Трифон...

Ку-ку, мили приятели, другари, уважаеми туристически колоси, канари, побити камъни, седименти, интрузивни и карстови образувания! Напоследък често разсъждавам върху обстоятелството, че туризмът е изключително обсебващо мазохистично занимание, чара на което се крие именно в това, че ни най-малко не е „занимание самотно”, в диаметрален апотеоз на Бредбъревото, а тъкмо напротив - факт, който простосмъртните не могат да усетят. А и си е друго да пъплите нанякъде водени от смътни представи с приятел, споделяйки малка бъклица по чукарите, под подозрителния поглед на половинката му. Аз лично, като още необзаведен с подобна придобивка(имам предвид половинка, а не манерка) разполагам само със смътните представи на страничен наблюдател и не мога да почувствам баиропъпленето в цялата му комплексност, но като цяло, го намирам напълно удовлетворяващо, особено в някои негови аспекти, които в пълна степен компенсират други…
Та казано накратко, след две несподелени еднодневни разходки, решихме да направим една с преспиване и почерпка. Признавам с ръка на сърцето, че идеята за зимен поход леко ме притесни със своята неизвестност и пълна неопределеност за мен(смътно усещах, че ще е хладно и мокро в края), но след седмица дълбоки размисли и анализи, пред които бледнеят достижения на човешкия разум от сорта на хелиоцентричната теория, в четвъртък вечер, точно в последния момент, взех окончателното решение, от което вече нямаше връщане. Приготовленията бяха на нужното ниво – нагласих достатъчно хранителни припаси за тридневната издръжка на един пионерски лагер(пак се оказа, че раницата ми има недостатъчна вместимост, но пък за сметка на това в тази на колегата се намери достатъчно място и за пореден път щедро му предоставих още няколко килограма припаси), два допълнителни комплекта дрехи и нещо много важно – най-голямата манерка. Естествено – пълна. Това попътно - бутилката отделно. Тях не я предоставих на никого и си ги носих лично…
Около единадесет часа вече пъплехме над Черни Осъм(между другото, забавихме се половин час, защото при вида на този изваян крак, след като нахлузих долнището на термобельото, изпаднах в крайна форма на нарцисизъм) и аз настойчиво и за пореден път размишлявах върху обстоятелството, че ако не беше цялото това ходене, туризмът би бил едно страхотно обаятелно занимание. За щастие, поне в началото снегът присъстваше минорно – по скоро като „спомени лишни”, които обаче не пораждаха „жалби далечни”, за разлика от обречеността на Дебелянов. И като го споменахме, мисля, че съм понадебелял напоследък, но не в лирично-символичния смисъл на думата…
Както и да е, бодро и с маршова стъпка изпълзяхме до Папратовата поляна, не без неоценимата подкрепа на манерката ми. Тук вече ясно усетих нуждата от гети, защото символичното присъствие на снега надолу внезапно прерастна в осезаемите четиридесет сантиметра, но пък за щастие моя приятел разполагаше с два броя от парашутен плат – сладък спомен от младостта му като състезател по ориентиране. Това преди двадесет години – да не речете, че само аз съм дърт…
Последния етап от пътя бе най-тегав, но и красив – през олисялите клони се виждаха величествените върхове на централното планинско било и затрупаната пътека, по която не бяха минавали хора от седмица, не бе в състояние да отнеме това чувство на еуфория и възторг по нещата, неподвластни на човешката дребнавост и безумните прищевки.
Хижата изкочи внезапно(поне за мен) пред нас и бяхме посрещнати от помпозен оранжев котарак, сластно изтягащ се в непристойни пози, а непосредствено след него се появи и любезната домакиня с цяла тенджера дъхав чай, която свърши буквално за минути в акомпанимента на остатъците в манерката, но пък ние своевременно доляхме нова порция вода. Нахвърляхме влажните дрехи по столовете край печката, строихме обувките и преминахме към същинската част в компанията на хижарката, с която проведохме изключително приятни и многопластови разговори до среднощ. С изключение на една двойка, които пристигнаха със снегоходки на смрачаване(Той бе нахлузил розови, а Тя – отровно зелени), хижата бе съвсем празна – странно нещо, като се има предвид, че това, поне според мен, бе перфектното място да изкараш Трифон Зарезан по стар стил, или пък св. Валентин, ако си лирична натура и половинката ти би се вдигнала да те придружи до гори Тилилейски. Аз, като неразполагащ с половинка, както казах вече, бях довел всичките си мании, за които се намериха достатъчно празни места в столовата. Между другото, новата печка на водна риза трудно грее ракия, но така или иначе с повечко чакане тези дребни проблеми бяха преодолени и във веселата компания, в която осезаемо присъствие внесе и дебелия котарак, времето мина неусетно.
За финал всички спахме в отделни стаи – нещо невиждано от мен до този момент при пребиваване в хижа. Стаите са с парно от споменатата по-горе печка и независимо от падналите доста под нулата температури, вътре бе комфортно и приятно. В пристъп на ентусиазъм отначало реших да спя на втория етаж на леглото, но след нескопосан опит да се покатеря там, взех трезвото решение да се задоволя с по-ниските и здравословни нива.
Спането не мина съвсем безметежно – възглавниците бяха изключително твърди и степани, и след като поетапно изпробвах всички налични, тръгнах по съседните стаи в търсене на идеалната подпорка, която обаче се превърна в „синя птица” и както подобава на такава, с ювелирна лекота избяга от търсача си. Кисело си представих как в мрака напипвам някоя задрямала туристка и само миг преди подобаващия шамар сварвам да кажа „Аз… таквоз, не е това, което изглежда, че е – деликатен съм, а намеренията ми – кристално чисти…”. Както и да е съкрушен и с мъждящ челник тръгнах обратно, вече охладен(между другото, не се отопляват всички стаи) и в мрака пред мен изплуваха излинялите снимки по стените - материализиращи се сякаш от нищото образи на хора и събития предизвикваха тъга с лъхащия от запечатаните моменти ентусиазъм и изведнъж ми стана тъжно за старата хижа - захвърлена и сиротна сама на студа, обречена на разруха и невъзможност да подслони някого отново... Определено спиритуално бе да ги разглеждаш сам посред нощ, обвит в щипещата тъма. Е, „сам” не е съвсем точно казано, като се има предвид, че бях плътно съпровождан от дебелия оранжев котарак, който настървено се триеше в краката ми и даде категорична заявка, че не желае да остане самотен в нощта, така че го приютих в стаята. Същия свойски се самонастани върху , като във вокално отношение съперничеше напълно на трифазен циркуляр, но пък за сметка на това топлеше осезаемо.
Така или иначе заспах някак и както се случва винаги(много трудно спя извън собственото си легло и това е), се събудих рано, но изненадващо отпочинал. Приятелите вече бяха станали и похапнали(а споменатата двойка със снегоходките – в ранни зори бе изджапала към върха) и след като се понагласихме, си взехме сбогом с любезната домакиня и се заклатушкахме надолу. Незвисимо, че слънцето бе понапекло снега, които се бе посмахмузил и омекнал – на няколко пъти пропаднахме в отстрани на пътеката по отвесния скат – и се теглехме в закачки, досущ като „дядо вади ряпа”, успяхме да слезем до колата за малко над два часа и половина – постижение, равняващо се в моите очи с построяването на най-малката от египетските пирамиди и превъзхождащо изкачването на Еверест без кислороден апарат…
Както винаги, връщането в цивилизацията бе отрезвяващо и някак абстрактно – нещата, макари и прясно преживени изглеждаха далечни и неестествени, настящето – безинтересно, а манерката – скръбно изпразнена от съдържание. Олекналите раници тежаха смазващо в очакване на следващия поход, а гадната седмица настъпваше с неумолимостта на валяк…
Та толкова за този път, мили приятели, другари, уважаеми туристически колоси, канари, побити камъни, седименти, интрузивни и карстови образувания. Пожелавам ви безсмъртие, вечна младост и… извинявайте!

_________________
"Това се казва дърво, мама му стара - посадиш си го пред замъка и после 1500 години ти пази сянка..." Дънкан Маклауд относно Байкушевата мура

Последната промяна е направена от Мунчо на Чет Фев 26, 2015 3:38 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

Кратко уточнение върху последната вметка. Не знам защо написаното излиза в този груб вид - получава се при копирането на готовия текст от MS Word. Запознат съм в достатъчна степен с нормите за коректен правопис във всичките му аспекти. Действително, ако пиша директно във форума, мога да "моделирам" материала в известна степен, без обаче да съм в състояние да го съхранявам периодично, а е меко казано досадно по някаква причина да започнеш отначало всичко, както се е случвало не един път. Сега признавам, че текстовете са груби, но това е логично следствие от писането в реално време и без чернова.
Що се отнася до вместването на снимки в текста, съгласен съм, че в такъв вид написаното би било по-прегледно, но и по-затрудняващо за мен, а честно казано ме смързява. Пък и трудно се изкореняват навици, наслоени за петнадесет години виртуално дращене... С което искам да кажа, че чудеса и драстични изменения в начина на поднасяне и вида на писанията не е реалистично да се очакват.

п.с. Гетите са съвсем истински - както казах, колегата ги е ползвал много отдавна, като млад състезател по ориентиране - явно тогава хората са се самозадоволявали с подръчни средства. Сега ги нося аз, тъй като нямам представа къде съм скътал грижливо тези на Ташев, които предвидливо си закупих през лятото... Направени са от плат за парашут и въпреки смехотворния вид отлично изпълняват функциите си - държат крачолите сухи и не позволяват влизането на сняг в обувките.

_________________
"Това се казва дърво, мама му стара - посадиш си го пред замъка и после 1500 години ти пази сянка..." Дънкан Маклауд относно Байкушевата мура

Най-прекият, най-лесният и най-бързият път до х.Амбарица е през х.Яворова лъка, а минаването от друго място е просто безмислено Smile

Е, то не е речено да става непременно по най-лесния и бърз начин. Very Happy

_________________
"Това се казва дърво, мама му стара - посадиш си го пред замъка и после 1500 години ти пази сянка..." Дънкан Маклауд относно Байкушевата мура

Забавен разказ!

(Колкото до заобиколката през Яворова лъка - така пътя се удължава с повече от 2,5 км - аз не бих го нарекъл нито най-прек, нито най-бърз. Това чисто статистически де, не че има значение в случая Smile

)

	Irha написа:
	Най-прекият, най-лесният и най-бързият път до х.Амбарица е през х.Яворова лъка, а минаването от друго място е просто безмислено

През Яворова лъка ама по коя пътека ??? Все пак сега е зима. Лятото може по Малка Крайовица да е най-бързо, но сега дали снега няма да е малко множко? Питам от любопитство само Smile

Втория път се покачиме точно покрай споменатата х.Яворова Лъка. Този маршрут не ми хареса толкова - гледката не е така добра, а освен това част от ходенето преминава по черен път и не е интересно. Погазихме доста сняг(всъщност нямаше никаква пъртина по там - говоря за катеренето по рида, до включването на пътеката преди х. Амбарица). След нас дойдоха и двама колеги със ски, които се покатериха към върха.

_________________
"Това се казва дърво, мама му стара - посадиш си го пред замъка и после 1500 години ти пази сянка..." Дънкан Маклауд относно Байкушевата мура