Кабаш - Р. Скала, "Фалшив" М. Кораб - Голем Кораб

Македония е мъчна тема за българите.

Аз не правя изключение.

Но продължавам да идвам в тая разнолика, омешана с народи земя, дърпана като черга от вси страни, напоена с бляновете, клетвите и кръвта на свои и чужди, и най-вече на наши, на българи. Не робувам на миналото, но и не се лъжа по бъдещето. Давам всекиму свободата да бъде който си иска, но държа и аз да я имам за себе си. Не съм европеец, нито мога, нито искам да бъда. Шарената джамия в Тетово с малката мраморна чешма на двора, бекташкото теке в прахоляка на края на града... Каменният мост над Вардара, опрял в стария хамам, а зад него Куршумлия хан... Калемегдан на слива на Дунав със Сава... Венецианският замък над Шкодра и виждащата се през дупките в стената му Оловна джамия... Опънатата като тетива арка на Стария-нов мост в Мостар... Гмежта на неделния пазар в Ляпчевия Ресен, откъдето някога купих за армаган един ибрик колкото гюм... Преспа, люшкаща се в пазвите на Пелистер и Галичица няколко километра надолу... Самуиловият остров в Гръцко и Мали град в Македонско... Манастирът Св. Наум от другата страна на Галичица, дето клисарят, щом ме видя, че съм българин, не ми взе вход, а тихо ми рече: „Пали свещи колкото искаш”... Гробището във Прилеп, дето насред Черешова задушница капнал от жега и прахоляк се довлякох от изгорелия манастир Трескавец... Аз съм балкански човек, атавистичен мъж. С всичките си кривици и неволи тоя омаен като че ли само наш си балкански свят ми е по-близък и по-понятен от Триумфалната арка или Колизеума, от Монблан, Понт Ньоф и Лазурния бряг. По-мои са ми думите на Меша Селимович и Казандзакис от тия на Ерих-Мария Ремарк и Райнер-Мария Рилке. И в цялата тая гъсто тъкана македонска шевица от хорица, вери, баири, клисури, тлъсти с по две реколти равнини сякаш най на сърце ми е тясната, върла теснина на река Радика, по която в ситна плетеница са набримчени торбешки, албански, македонски, турски и шкретски махали и села, джамии и мънички прастари каменни църквици, манастирът на Свети Иван, сгушил се досами реката. А над целия този тлен и грешен мир като сребърни ширити сякаш за небето са зашити заснежените върхове на Бистра, Кърчин, Дешат и Кораб планини. Тук, сред тия планини, винаги ми е уютно и скътано. И сред тях най-личен, най-мъчен, най-безлюден, но и най-хубав и най-суров е Кораб. Тоя пътепис е за него.

Бялото море от облаци, миещо бреговете на Кърчин, Дешат и Кораб планини и Ники на връх Кабаш.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Ное 12, 2014 5:32 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

	Ivan`Dinkov написа:
	........................................... Не съм европеец, нито мога, нито искам да бъда. ...........................................

Напълно съм съгласен! Браво!
Поздравления и за хубавите снимки и пътеписи за места, на които обикновените туристи като мен едва ли биха отишли!

I.

“To je pusta aramijska planina”
Проф. Риста Т. Николич, в “Glacijacija Šar Planine i Koraba”, 1912 г.

Да е жива и здрава бабата на моето мегабебенце и да пребъде. Внезапно споходилият ме късмет покрай нейния юбилей ми даде толкова рядката вече възможност да скъсам ръждясалия синджир на Mundus urbano и да запрегна нанякъде. Решението беше просто. Отдавна исках да се върна на Кораб. Толкова много въпроси и мераци открай време се гонеха из главата ми: Кабаш, дългият рид след него, цялата флотилия от „истински” и „фалшиви” Мали Кораби и накрая флагманът Голем Кораб.

Снимка: Сп. „Планински вестник”, бр. 3, 1934 г.

След решението дойде изпълнението. Нещата както обикновено станаха бързо, леко и делово – един телефонен разговор с Ники и после направо минах с вярната Корсичка да го взема. Разпределението на задачите също беше привично и вече отиграно във Проклетия: от мен теоретичната подготовка, от Ники – практическата, от мен шофьорлъка, за него по-тежката раница, при мен въжето, при него палатката и инвентара. Така е, когато единият бута детска количка, а другият катери два пъти седмично и всеки ден тича.

Снимка: Сп. „Планински вестник”, бр. 3, 1934 г.

Пътят от София до селото Нисторово в полите на Кораб ни глътна 5.30 часа. За късмет тамън на разклона за Нистрово и Рибница настигнахме група албанци с Голф. Вече беше паднала нощ. Похортувахме си накратко и продължихме нагоре. Тия хора сигурно ни спасиха живота половин час по-късно. Докато стягахме раниците на една пейка до селското гробище пред запалените фарове на вярната Корсичка, на талази започна да се носи протяжният вой на пастирските кучета. И добре, че тия албанци дойдоха, та ни хванаха за ръка и отдалеч почнаха да викат стопанина-чобанин да дойде да ни преведе, че инак там щяхме да си останем оглозгани още преди да сме почнали експедицията. Собственик на кучетата се оказа моят стар познат Гариб, с който миналата година си пафкахме и коментирахме македонските избори в селото, когато си слизах от зимното изкачване на Голем Кораб. Човекът ме позна на светлината на допотопното си фенерче и пак ударихме една кратка раздумка за същото, дето го дъвкахме и миналата година: „как е минала зимата”, „пак ли мрънка жената от немотията”, „отново ли албанците от другата страна на Кораб, от Пешкопия и Люма, са крали стока, добитък”, „гръмнал ли е някой на мините из Кобилино поле”. И пак отговорите бяха същите като миналата година – простички, истински, без оплакване: „сняг дебел, студ – голям”, „жената, ако не мрънка, ще падне къщата”, „пак плячкосаха два коня и няколко овци”, „слава на Всевишния, никой не е гръмнал още”.

Панорама от Титов връх (Александров връх, Голем Турчин, Голем Българин) на юг към Кораб. Снимка: сп. „Планински вестник”, бр. 4, 1958 г.

Наближаваше 10 часа вечерта, когато накрая подкарахме с леки сърца нагоре по черния път за изоставеното селце Жужне. Беше подозрително топло, с разкъсани облаци и бледи звезди. Не виждах пред себе си тъмния контур на кучешкия зъб на Рибничка Скала и малко по малко започнах да губя надежда прогнозата за хубаво време на другия ден да се сбъдне. След половин час бяхме в Жужне. Бързо намерихме къщата, в която спах миналата година. Всичко в познатата ми одая си беше на място: резбованата трудно затваряща се врата, овчата кожа на пейката, голямата печка с нацепени до нея дърва, свещта на прозореца. Само дето за късмет беше преметено и спретнато, с един нов голям разтегателен диван, на който Ники великодушно ме остави да спя. Набързо наляхме вода от потока навън, после извадихме чувалите и шалтетата. Ники нави часовника за 6 часа сутринта и после блажено се излегнахме да поспим.

Задачата за деня: Рибничка Скала вляво и Кабаш вдясно. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 2, 1935 г.

В 6 часа станах и излязох навън. Топло, безветрено, облачно, тъмно. Обезверен се върнах и казах на Ники да поспим още час, че да тръгнем барем по светло, щом така и така няма да видим кой знае какво. В 7 часа се излюпихме окончателно и се огледахме още веднъж – все същото. Отказахме се от плана си да спим на палатка високо в планината, оставихме такъмите и решихме леки – ако е рекъл Господ – да изприпкаме до Кабаш. В 7.30 часа минахме по паянтовото мостче над Дълбока река и спряхме пред малката стара църква. Моят мълчалив събеседник, съдник и закрилник стоеше на мястото си, застинал на високия бряг над реката, с все така отворена гостоприемно врата, с грижливо сложени вътре свещи, с човешкия надпис на дебелия зид: „Патнику влези. Помолисе на Господ. Заштитисе от невремето. Утре друг пак ке доjде. Благослов.”

Събеседник, съдник, закрилник.

Прекръстих се и подкарахме нагоре по пътеката из чудната букова гора. Не си давахме зор и лека и полека трупахме височина. Всичко тук ми беше мило, познато и свое. Наоколо си оставаше тихо, топло, без жива душа. Нейде из пътя Ники подметна, че като нищо ще вземем да излезем над облаците. На мен никак не ми се вярваше, но ето, че сбърках. Моят другар бързо се учеше сам от опита и интуицията си, а аз бях започнал да забравям, да греша... Час и половина след тръгването си стигнахме до поляната Пралуга, на която намерихме нови хубави туристически табели. Починахме пет минути и подкарахме леко надолу да подсичаме Рибничка Скала. Скоро пътечката се поизопна нагоре. Гората взе да се разрежда, оставяйки облаците закачени по клоните си. Слънцето малко по малко пробиваше и, щом излязохме над горския пояс, ослепително блесна. Пред нас се ширна целият Корабски амфитеатър, настръхнал връх по връх над Дълбока река.

Отляво надясно: „истинският” Мали Кораб, Голем Кораб и Кепи Бард. Дългото ребро, слизащо надясно е Марков камен.

Седнахме на един голям камък и се зачесахме по главите дали да не се върнем да си вземем палатката и чувалите. Но пресметнахме времето, необходимите усилия, припряното бързане... и се отказахме. Слънцето грееше ласкаво, небето синьо искреше, облаците стабилно и плътно лежаха под нас. Почваше да напича неудържимо. Някак негласно се разбрахме с Ники да правим нещата с кеф, с лекота и без напън.

Ники на фона на Сфинкса вляво и „фалшивия” Мали Кораб крайно дясно.

Зъберите на Кабаш. Превалът е вляво извън снимката.

Подкарахме по пътечето, което тръгна водоравно, а после и леко надолу. Тук някъде пак влязохме в сенките и температурата падна приятно. Заподсичахме стръмния тревист склон на Рибничка Скала, набирайки рязко височина. После нейде високо над нас се показа и малкият превал, от който тръгваше маршрутът към Кабаш. Чисто северно изложение, напръскано с пресен, пръхкав, нестабилен сняг. Чоплехме си бавно нагоре, докато не излязохме на превала, където... светът стана друг. Сякаш стояхме на бряг, а навсякъде наоколо се плискаше бяло памучно море. Само планините наоколо стърчаха като острови и архипелази. Цяла Македония, цяла Албания, до края на хоризонта, всичко, което виждахме, беше пухкаво бяло. Бавно, но ясно разбирах онези алпинисти, които казват, че от високите върхове човек вижда, че Земята е кръгла. И аз го виждах, и Ники го виждаше. Никой от нас не беше Коперник, нито превалът, на който стояхме замаяни, беше висок и престижен, но виждахме как по краищата си хоризонтът се изкривява надолу, а по средата – нагоре.

Ники в „другия свят”.

Сред бялото море: в средата Веливар, вляво от него Голем и Мал Кърчин, надясно вдига Кораб, отзад – Албания.

Бистра планина сред бялото море.

Отпуснахме се на велик одмор и гледка. Снимахме ли, снимахме. Накрая всеки взе каквото се бяхме разбрали: аз – въжето, водата и шоколада, Ники – инвентара. И поехме нагоре в маранята към Кабаш. Не си давахме зор да следваме плътно гребена, който е силно назъбен, и подсичахме из изсъхналата трева. Мислех, че е по-дълъг и по-труден, а се оказа по-лесно от качването на Купена. Чак накрая – колкото да не е без хич – се върнахме на гребена да прекатерим финалните скали. А докато проучвах, четох, че било страшно, трудно и дълго... Някакви македонци даже се бяха писали първите изкачили го и то от трети опит, и то само преди 3-4 години... Както и да е, в 12.30 часа стояхме на върха – и Кораб стоеше пред нас, в цял ръст.

Гребенът на Кабаш. Самият връх е последната, най-висока кота.

Ники под самия връх.

И аз по гребена непосредствено под върха. Снимка: Ники

Пожелавам с чисто сърце тая гледка на всеки. Рядко, сигурно веднъж на много години човек случва на такова време. А и Кораб е чудна планина – малка, висока, девствена, със характер. Хем мека с тревистите си склонове и благи, пълни с гора и вода долини, хем чепата с острите си била и ридове, с шилестите си върхове. Извадихме шоколада и пак го ударихме на велик одмор. После помолих Ники да се разходим от другата страна на Кабаш да видим как върви гребенът. Тъй и тъй от години го мисля тоя дълъг рид дали няма да стане за един истински траверс с верни другари. Отидохме, огледахме, коментирахме, заснехме кривите участъци. Изводите: няма как да не стане – лятото наведнъж, зимата с един бивак на гребена, но и в двата случая с Павката и Стефан, че да е сигурно.

Ники в контражура на „другия свят”.

И аз в светлината на „отсамния”. Вляво двата Мали Кораба, вдясно Голям Кораб. Снимка: Ники

Кабаш, гледан от запад след проучването на гребена.

Рибничка Скала и гребенът. На заден фон Рудока планина.

Дългият рид Кабаш с Кепи Гропа Фангот и Боази вляво, двата Мали Кораба в средата и Голем Кораб вдясно.

После се върнахме на върха, събрахме си нещата и яваш-яваш заслизахме надолу. Стигнахме превала, натъпкахме още сняг в празните шишета и поведох Ники към Рибничка Скала. Нямаше смисъл да се връщаме в сенките на пътя, по който вече се бяхме качили. Времето си оставаше като веднъж в живота и ние се закандилкахме отпуснати по ръба нагоре. Един къс скален праг, малко пуфтене и бяхме на Рибничка Скала за няма и половин час.

Кабаш, видян от Рибничка Скала.

Най-добрият кадър от пътешествието. Снимка: Ники

Ники по мекия, топъл ръб на Рибничка Скала.

Кабаш вляво и Рибничка Скала вдясно.

Налюбувахме се още веднъж на Кабаш, който бодеше погледа отсреща. Спомних си зимното си идване, когато стигнах дотук, спомних си как го гледах тоя Кабаш и се отказах да го катеря. Сега всичко вече си беше на мястото. Слънцето меко полягаше на запад, а ние не искахме и не искахме да слизаме от рида и да се гмурваме в сенките на долината. Бавно вървяхме надолу към поляната Пралуга сякаш да изтискаме и последния лъч светлина. Накрая стигнахме туристическите табели и рязко свихме надолу в буковата гора. Тоя чуден ден отиваше към края си. През повечето време мълчахме. Всеки си дъвчеше своето преживяване.

Сянката на Рибничка Скала върху рида Марков камен.

След час и нещо църквичката се белна между клоните на дърветата, после чухме реката. Пак се прекръстих на входа й, после прехвърлихме по тясното мостче и стигнахме „нашата” къща. Хапнахме набързо навън, докато още бе светло. После заради хубавия ден с Ники решихме да запалим кюмбето в одаята – ей така, от кеф, не от студ. Бяхме направили едни 1300 метра нагоре, а после надолу – значи се бяхме разкършили за „големиот” утрешен ден. Понагълтахме се с пушек, докато хванем чалъма на кюмбето, след което се излегнахме рано-рано в чувалите и щастливи отнесохме плувката. Нямаше и 8 часа вечерта. Вече бях навил часовника за 3 часа през нощта. Нямахме друг избор, нито друг шанс – ако искахме хем да отърчим планината на воля, хем да се приберем удома овреме. Вече бяхме решили да гоним „фалшивия” Мали Кораб, пък – ако е дал Господ – и истинския Голям.

Задачата за деня изпълнена: Рибничка Скала вляво и Кабаш вдясно. Маршрутът ни следва само гребените. Снимка: сп. „Планински вестник”, бр. 9, 1956 г.

Точно в 3 часа през нощта се изпружихме от чувалите. Бързо и стегнато ги прибрахме, подредихме и останалия багаж, тъй че, като се приберем, направо да запрегнем към вярната Корсичка. Точно в 3.20 часа потеглихме. Небето над нас беше ясно и пълно със звезди. Щяхме да имаме още един – уви, последен – прекрасен ден в планината. Бързо минахме край църквичката, пак наум се помолих, после влязохме в гората. Цареше непрогледна тъма, но неочаквано и за мен се ориентирахме учудващо добре без да губим време в търсене на пътеката. След час и половина отново бяхме на Пралуга. Още бе нощ като в рог. Продължихме с подсичането на Рибничка Скала и след още час и нещо излязохме над горския пояс. Трудното беше свършило, тук нямаше къде да се загубим, само дето пътеката вървеше надолу към хубавата чешма в края на долината. Не беше много студено – точно толкова, колкото да поддържаме прилично темпо с къси, редки почивки. Бъбрехме си за най-различни неща с Ники, за да не ни е скучно в нощта. Накрая, след повече от 3 часа ходене, просветля.

Зората. Снимка: Ники

„Фалшивият” вляво и „истинският” вдясно Мали Кораби, хванати при първите пристъпи на идващия ден.

Зората се вдигаше бавно от долината на Радика. Малко по малко контурите на околните върхове добиваха плът, накрая и първите слънчеви лъчи кацнаха върху скалите отсреща – някъде все още много високо над нас. Заплетохме крака из поляните и скоро стигнахме малката равна площадка, където преди две години бях опънал палатката си преди да кача Мали Кораб. Тук Дълбока река течеше, потоците, вливащи се в нея, също. Хапнахме набързо малко сирене и продължихме. Огряните от слънцето склонове неудържимо ни теглега нагоре. Пуснах Ники да припка напред и се заклатих след него.

Ники бримчи нагоре към топлото и светлото.

Накрая слънцето ни „удари” – от под нулата направо минахме много над нея. Разхвърляхме дрехи, извадихме слънчеви очила и ободрени продължихме по виещата се из дългия тревист склон граничарска пътека. Скоро излязохме на малко превалче, отвъд което срещу нас изправи мраморната си снага „фалшивият” Мали Кораб. „Истинският” все още не се виждаше. Заподсичахме из камънака, плавно набирайки височина. После рязко подхванахме стръмнината, за да излезем на изглеждащия полегат ръб на върха.

На превалчето, от което вече се вижда „фалшивият” Мали Кораб. Снимка: Ники

„Фалшивият” Мали Кораб в целия си блясък.

Отляво на дясно на заден план: Рибничка Скала, Кабаш, Гури Куч и Кепи Гропа Фангот. На преден план неизвестно ридче и най-вдясно превалчето.

Все още не знаехме в каква голяма и дълбока грешка нахълтавахме – с радост, усмивка и голямо желание. Веднъж излезли на ръба, пред нас се ширна снежното поле – нещо средно между стена и настлан с гладки плочи стръмен склон. Снегът си оставеше сипкав и плитък, незапечатал камънака отдолу, но затова пък по гладките плочи висяха дълги ледени висулки, а около тях, скрити под снега, се спотайваха замръзнали реки от натечен лед. Смело се заизкачвахме нагоре без да мислим как ще слизаме. Вървеше се някак, дори не сложихме котки. Но малко по малко наклонът нарастваше, плочите се сгъстяваха, а в дъното вече се очертаваше скален пояс. Когато го наближихме, помолих Ники да се разделим и всеки от нас да огледа различна цепка, пък дано от някъде минем. Бяхме на по-малко от 100 метра от върха. Моята цепка изглеждаше изкушаващо – към 15 метра висока, към 70 градуса стръмна, затова извиках Ники да дойде и като по-катерач от мене да я претегли. Въртяхме се, гледахме, накрая направих няколко начални движения по скалата, колкото да решим единодушно, че не си струва рискът. Нямахме въже, нито инвентар – катеренето щеше да е всеки за себе си, без възможност да си помогнем и да се осигурим, евентуалното падане щеше да спре в основата на върха заради гладките плочи, по хватките беше пълно с натечен лед, в който пикелът ми не влизаше, а само го трошеше на късове... Не е срамно човек да се откаже, нито да си го признае – планината е винаги там, където е, ние сме тези, които идваме и си отиваме... и пак идваме, ако решим.

Ники по измамно полегатия склон. Над него се вижда скалния пояс.

Следите на риса по склона.

И дивите кози под стената на „истинския” Мали Кораб. Снимка: Ники

„Истинският” Мали Кораб вдясно и Ники вляво, търсейки минаване. Над него – скалният пояс.

Слизането надолу беше деликатно и бавно. Скритият натечен лед и липсата на хватки по плочите пречеха и удължаваха пътя ни. Ники си сложи котките и заподскача уверено, аз така и не ги сложих и се кандилках насам-натам, подсичайки плоча по плоча. Накрая излязохме на стръмен, но стабилен склон и вече спокойни запъплихме към върха. Цялата глупост с несъстоялата се премиера ни коства час и половина. Но човек се учи най-вече от тия неща – от несполуките, от грешните си преценки, от невъздържания си оптимизъм...

Ники при деликатните подсичания из снега, леда и плочите.

И уверено по склона към върха. Отзад – Албания.

Ето го красавецът Мали Кораб (самият връх е лявата кота) и маршрутът ми от преди 2 години. Вдясно отзад е Голем Кораб.

Ето го и „опитът за премиера” на другия Мали Кораб.

И ето, че накрая склонът полегна и пред нас изникна зиданата кота на върха. Още малко и бяхме горе. Беше точно 11 часа. Бях стъпил и на този, на „фалшивия” Мали Кораб. Gps-ът показваше 2693 м. – точно 10 метра повече отколкото по карта. „Истинският” стоеше в цял ръст срещу нас – нямаше и грам съмнение, че е по-висок и че заслужава повече името „Мали Кораб”. Стиснахме си ръцете с Ники – ритуал, който малко по малко си създадохме с времето. Извадихме отново шоколада и се заблеяхме в чудесата наоколо. Под нас нямаше бяло море, но пак беше красиво, неистово красиво от всички тия планини, всички от които бяха по-ниски от „нашата”. Всичко – от Рудока до Караорман лежеше на длан пред очите ни.

Ники на върха. Отзад – трите коти на Голем Кораб, който е най-дясната.

И аз на фона Супля Стена – сладки спомени от един прекрасен траверс.

Както миналия път на „истинския”, така и сега на „фалшивия” Мали Кораб : Where only the eagles dare. Снимка: Ники

Ето я красотата, заради която блъскахме 7 часа и половина – цялата долина на Дълбока река и целия рид Кабаш.

На Ники това му беше първо идване в Кораб, затова мъдро претеглих наум: заедно се движим спокойно, сработено и помагайки си, времето е прекрасно и такова ще си остане. Затова направо му казах: „Давай да гоним Голям Кораб, пък надолу ще тичаме, че да не ям голям пердах в София, че съм окъснял”. Набързо се понесохме надолу по познатия снежен склон, после се изсипахме под стената на „истинския” Мали Кораб и бързо отминахме, гонейки Мала Корабска Врата – превала преди основното било отново да се надигне към Голям Кораб. Това било го карахме по най-лесната линия, ту подсичайки в Македония, ту в Албания. В Македония плющеше слънце и вървяхме из прежълтелите треви, в Албания цареше хлад и газехме сняг. Така се мина час и нещо, когато най-накрая пред очите ни се ширна масивът на Голям Кораб. А после, малко по малко, видяхме и котата.

Целият масив на Голем Кораб с Кепи Бар вдясно.

И целият масив на Малите Кораби – вляво „фалшивият”, вдясно „истинският”.

И Ники на фона на виждащата се вече кота на Голем Кораб.

Оставаше ни дългият полегат склон до върха. Оставих Ники да върви отпред и да се качи пръв – аз вече бях идвал тук два пъти. Точно в 1 часа следобяд стъпихме на върха. Пак си стиснахме ръцете – нямаше нищо по-високо около нас, нито в Македония, нито в Албания. 2764 м. – колкото по карта, толкова и по gps. А навсякъде наоколо се нагъваха планини, планини. Какво повече можехме да искаме? На какво повече да се надяваме? Коя би била точната дума? Бяхме се оставили на потока на времето и съзнанието, и той ни беше закачил тук – досущ като в старото поверие за името на Кораб планина, според което Ноевият ковчег заседнал именно на този най-висок връх... Изядохме последните две вафли, посочих на Ники околните Джалица, Коритник и Пастрик, и зад тях дългата назъбена верига на Проклетия. Преди година ги бях видял ослепително бели, сега ги виждах пастелни, поръсени с охра, очакващи зимата.

„Минава, Големият Кораб минава, окъпан в безрой светлини...”

Албанската кота на Кораб, висока 2745 м., на която стъпих преди 5 години. Как минава времето, а не само Големият Кораб...

На заден план отляво на дясно: Джалица, раздвоения Пастрик и Коритник.

Корабските простори и Рудока отзад.

Ето я красотата, заради която си получих пердаха – Малите Кораби по средата и цялата албано-македонска приказка наоколо... Дебър, например, е в края на тясната, захлупена с облачета долина вляво на снимката.

Оттук нататък пътят ни беше само надолу. Затичахме се из преспите – волни, леки, успокоени. Бързо слязохме на Кобилино поле и подкарахме из полюшващите се като зрели жита прежълтели треви. Такива са необятните корабски простори – топли, меки, закътани. Прескачахме ручейчета и заобикаляхме мънички езерца. За няма и час свалихме близо хиляда метра и хванахме дългия разлат ръб Марков камен, по който се качих на Голем Кораб през зимата. И тук съдбата отново ни се усмихна щастливо – без да разбера как, налетях на останките на старата югославска караула, за която само бях чел. Тя носи чудното име „Уединение”... За няколко мига спрях и си представих какво ли е било някога, преди 60-70 години да служиш на тая застава – красиви баири над тебе, пълни села под тебе, зима като зима, лято като лято, хора като хора... Но трябваше да бързаме, че по светло да минем край кучетата на Гариб, а не искахме да бързаме, а да останем по-дълго из високото, из топлото, да спрем и да гледаме тая наистина хубава планина, докато слънцето падне нейде зад билото й. Уви, нямаше как – нали все това казваме из сивите си и скучни делници – и с твърда крачка продължихме надолу.

Голяма панорама от Кобилино поле: Малите Кораби вляво и Голем Кораб вдясно.

Голямата панорама от Кобилино поле: ридът Кабаш и Шило Верт вдясно.

На входа на „Уединение” днес. Снимка: Ники

И някога... Снимка: сп. „Планински вестник”, бр. 7, 1939 г.

Точно в 15.45 часа бяхме пред „нашата” къща в село Жужне. Целият този дълъг кръг над Дълбока река ни беше коствал 12 часа и четвърт, 2100 метра положителна денивелация и още толкова отрицателна. Не бяхме уморени, с лекота нарамихме вече тежките раници и подкарахме последния участък към Нистрово, където ни чакаше вярната Корсичка. Още половин час по черния път, още няколко прощални снимки, едно дълго и мълчаливо сбогуване с планината, едно задължаващо обещание да се върнем... за дългия рид след Кабаш, за траверс на трите коти на Голем Кораб в Албания, за един „маратон” от Кораб през Дешат и Кърчин до Дебър... Сигурно всеки от нас двамата с Ники си е представял и си представя нещо различно, нещо свое, което само у него е трепнало...

10 юни 2009 г. „...минава, Големият Кораб минава през моя тогавашен свят, навярно без шум оттогава, годините връща назад...”

В планината има място за всеки – дори заедно който и да е от нас може да остане себе си. И колко малко, наистина малко е нужно за всичко това... Някога Йовков беше написал: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”. „И колко красота и безмълвие има на тоя свят, Господи, които ти си създал” ще добавя след това пътуване до Кораб. От него – както и да прозвучи – станах по-добър човек, или поне за малко бях станал.

Аз ще се върна.

Нататък всичко се търкулна „по жицата”... С мръсна газ за 5 часа до София, хапвайки по завоите, на сутринта роботно-работно, кафето на тротоара, служебните приказки...
И така до другия път.
Край.

Със синьо – първият ден, с червено – вторият. Използвам за сравнение картата на Дидо, на която е нормалният път за изкачване на Г. Кораб от заст. Победа. NB! В публикуваната карта към пътеписа за Мали Кораб отпреди 2 години има грешка – нарисувал съм маршрута към „фалшивия” М. Кораб, който качихме с Ники сега, а не към „истинския”, който качих сам тогава. Но и на картата има грешка – котата Е5/II е отбелязана там, където е „истинският” М. Кораб, докато тя е иззидана на „фалшивия”, който е отбелязан с името „Mali Korab” и височина 2683 м.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пет Ное 14, 2014 11:59 am; мнението е било променяно общо 1 път

На невероятни гледки сте случили! Браво на вас!
Respect

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Dinkov , поредният ти интригуващ фото-разказ от красиво място , близко , но не толкова познато у нас ръкопляскания

Добре ни заразяваш с увлекателните си думи и хубави снимки ..... и сега какво ни остава , освен да чакаме следващото ти приключение Smile

Чудесно планинарстване, Иване ! Прекрасните Балкански планини го заслужават !

_________________
Където има воля има и път!

_________________
Щастие за всички даром и никой да не бъде пренебрегнат!
Редрик Шухарт
http://www.redmine.org

Уникално ходене сте си спретнали браво.
А за хора без алпийски инвентар и умения възможно ли е качването до "Корабите" или въжета и катерене му е майката в района Rolling Eyes

И по какво се движехте марка или ГПС трак Question

Имаш ли някаква карта или нещо по което човек да седне да си планува маршрут в района Question

_________________
"АКО ЖИВЕЕШ ВСЕКИ ДЕН КАТО ДА Е ПОСЛЕДЕН, ПОЧТИ СИГУРНО Е, ЧЕ НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СЕ ОКАЖЕШ ПРАВ" Стив Джобс

Привет,
отговарям на въпросите ти.
1. До двата Малки Кораба, нека така ги наречем, можеш да се качиш спокойно без въжета и т.н. алпийски инвентар, стига да НЕ следваш моя маршрут отпреди 2 години за по-високия връх и нашия опит за маршрут на по-ниския. Ако прочетеш двата пътеписа по-внимателно и прегледаш картата, мисля, ще се ориентираш откъде трябва да минеш. Ако ли не, спокойно - на терен няма как да сбъркаш - всеки от двата върха си има по една много стръмна и по една по-блага страна (под страна нямам предвид стените каквито и двата върха имат).
2. Движехме се по трак. Мисля, че можеш да го намериш в wikiloc, ако не - в staze i bogaze. Той стига до "фалшивия" Мали Кораб, но тръгваше от с. Рибница, т.е. участъкът от с. Жужне до Р. Скала го няма, но пътеката е ясна, макар и немаркирана.
3. Ако приложената към пътеписа карта не ти върши работа, пиши ЛС да ти пратя кача по-голяма някъде да си я дръпнеш.
Успех, ако ще се пробваш. Струва си.

Чудесен преход!
Много интересни и различни планини.
Дано някой ден и ние да ги видим!

Страхотни снимки, невероятен разказ, спираща дъха авантюра (имам предвид и двете корабски одисеи)! Браво!
Някъде около идеалната западна посока не успяхте ли да видите Адриетика при някое от двете изкачвания? Успяхте ли да видите някои от по-далечните от всички тези планини, виждащи се от Кораб? Например на снимката с описание "Рибничка Скала и гребенът. На заден фон Рудока планина." ясно се различават снеговете на Якубица. Някъде вляво от нея (гледано от снимката, а и от целия район) би трябвало да се вижда Осогово, а дори и северозападна Рила. А в снимката от Голем кораб ("Ето я красотата, заради която блъскахме 7 часа и половина – цялата долина на Дълбока река и целия рид Кабаш.") около средата на хоризонта се вижда Пелистер.
Доста повече и по-далечни планини се виждат от македонското описание, което четох в една от двете теми и се споменаваше за Якупица и другите "македонски гори" или нещо такова. Smile

И аз благодаря за страхотния пътепис.