Лилково-вр. Вихрен

Здравейте скъпи приятели планинари! Казвам се Радоил и както потребителското име подсказва съм израснал в персенския дял на родопите- село Малево. Също така съм живял в денвър, Колорадо около 7г, където бродих из скалистите планини целогодишно. Върнах се в БГ преди 2 години.
От 1 година вече сериозно разучавам Персенския край и дори започнах книга-пътеводител (няма надеждни писани до сега). Обичам да развеждам и други ентусиасти из дивите кътчета на това райско място. От края на септември някъде ще имам възможност да предлагам къщата ми в малево за турстически заслон и идеята ми е да е нещо като бейз кемп за персенските върхове. Знам, Орехово е по-близо с няколко км, но от Малево е много по-живописно и диво! Надявам се да намеря ентусиасти за подобни приключения! Също така, ако някой има каквито и да въпроси относно персенския дял, да пише!

Както и да е, реших да споделя в форума еднин 23 дневен поход, който бе планиран още миналата година. Идеята бе някъде от Чернатица да се тръгне , да се прекосят западните родопи, и някакси да стигнем до Юндола, от където да се качим на Рила. От Рила по главното било стигаме до Предела, и от там хижа Яворов и т.н.
На 30 юли се събрахме група 5 души и обсъдихме маршрута. 4рима от Пловдив и един шаман от Торонто...
Канадеца предлагаше някакъв си европейски маршрут от Хижа Перелик до гара аврамово, но трасето беше неизяснено и твърде обиколно.
След половин час се спряхме на идеята за неофицялен маршрут от Лилково до баташкия снежник, беглика, голяма сютка, грашево, и накрая Юндола.
Тъй като по-голямата част от похода беше през родопите и минаваше през сериозно немаркирани и диви месности, реших да го публикувам в този отдел.

Това е реалното трасе на нашия преход:

Да тръгваме!
Сутринта в 7ч тръгнахме от гара родопи за Лилково. Едвам се набутахме с раниците вътре и след бруталния 7км черен участък от пътя осеян с дупки ни посрешна вр. Модър:

Продължихме към Митницата- Персенк се разкри:

След митницата по главния билен път за х. Персенк настроението ни падна драстично като видяхме че пътя е изровен напълно от трактори и околната гора беше в фаза на сеч. Дори покрай вр. Пангей имаше сеч- абсолютен и тотален позор, но това е дълга тема за друг път.

Канадеца и Персенк:

Никога не мога да се наснимам на персенк:

Комплекса беше тих и спокоен, въпреки че беше неделя. Тръгнахме по коларския път вдясно от маркировката за римския, и излезохме на огромна гледка в подножието на върха:

Голица/модър вдясно

Пътя излезе на нещо като ловна хижа, най вероятно на землището на с. Чуреково:

От тук хванахме билото "Сухия баир" надолу посока Михалково:

Но времето напредваше и спряхме за лагеруване на 5-6км над Чуреково.
На следващия ден тръгнахме към Михалково, но тук съвсем се изгубиха всякъкви пътеки и решихме направо към Чуреково да поемем. След дълго слизане горски път ни отведе до горния край на селото. Вече към 2 часа стигнахме по коларския път до Михалково, и видяхме че над Селча нещата се влошават от метеорологична гледна точка:

По един омлет в крайпътната механа, и от 700м се качваме на 1200 до Селча, където имало събор..

Поглед назад към чернатица-долу е Михалково:

След наказващо изкачване през стръмен път и ливади излезахме на Селча, където вече силно почерпени персонажи от събора не ни даваха да излезем от селото. "Абе къде ше ходите уе ейй" и така нататтък..
Вече на залез излезохме на живописни билни поляни над селото, но нямам снимки защото ни заваля.
На другия ден сутринта продължи да вали, но към 10-11 се прочисти и изгря слънце. Събрахме палатки и чували и потеглихме посока Фотиново бо билото. Нямаше никва маркировка, но след около 2 часа излезохме на кръстопът с знак за Фотиново. Отправихме се към девствената гора между Фотиново и Баташкия снежник и след цял ден ходене излезохме на тази колосална гледка към Равногор:

Вече търсихме място за преспиване, но на този наклон нямаше как да стане. Продължихме още 20тина минути и излезохме на стар асфалтиран път, който върви чак от Девин до Батак. До пътя намерихме поляни и смърчова гора.
На другия ден изкачихме Баташкия снежник. Денивилацията е доста плавна. Идеята бе да лагеруваме на Баташкото езеро.

Баташкия снежник се оказа феноменално място. Обширно, спокойно, с огромни гледки..дори и езеро има!

Към Модър и Персенк, където бяхме преди 2 дни:

Езерото е в нещо като долина под същинския връх. От върха вече се разкриват обширни гледки към цяла западна българия и Гърция:

Сутринта потеглихме към местност Беглика да нощуваме преди изкачването на вр. Сютка.

Уж щеше да има маркировка чак до главния път батак-доспат, но естествено тя се загуби след 3км под върха. Тук започна едно лутане и след часове офроуд в гората излезохме на главния път в едно ужасно дере под картела. И до днес не знам какво точно се случи, но наистина баташката планина ни разказа играта...
След 2-3км по пътя излезохме на Картела, където имаше нещо като почивна станция. Попитахме за храна, но ни отказаха защото "кухнята била затворила".
Вече беше мрак, но ние персистирахме към Беглика по стария коларски път. След още час и половина ходене по лунна светлина излесохме на чутовните поляни и едвам разпънахме от преумора.

На другия ден:

Тук загубихме нашия духовен лидер, канадеца шаман, който си хвана стоп до яз. Широка поляна, където беше най-близкия ресторант в района. С него загубихме и една палатка и част от храната. Какво да се прави.. Решихме въпреки всичко да продължим към вр. Голяма сютка след кратък обяд на началото на резерват Беглика.
Тръгнахме по асфалтирания път и след около 5км се отклонихме и качихме билото където жълта маркировка щеше да ни отведе до вр. голяма Сютка.

Пътя беше зловещо стръмен на места, но мястото беше наистина нещо много спецялно.

На върха ни посрещна стабилна беседка, правена от ловната дружина на Ракитово. Върха наистина беше уникален. Изключително див и отцепен. Успяхме да мернем дори Пирин, нашата крайна цел:

Сутринта решихме че ще трябва да си променим трасето и да слезем до Велинград, където още един участник щеше да се прибере към Пловдив.
Имаше зимна маркировка по билото, но ни оставаха доста километри и над 1200м денивилиация:

На доста места по пътеката имаше панорамни поляни. Като цяло слизането от самия връх беше плавно. Гората беше изключително дива и непокътната от сеч. Чак когато слезохме под 1600м започнаха коларските пътища и сечищата. Цял ден слизахме по билото до велинград. Накрая стана наистина неприятно стръмно. Склоновете над кв. лъджене са доста стръмни. Като стигнахме до центъра наистина бяхме премазани. Разделихме се с 4тиа участник и бързахме да напазаруваме в билата и да се измъкнем от града. Вече на тъмно, излезе гръмотевична буря, и в дъжда, по някакъв невероятен късмет излезохме на едно параклисче с навес над кв. Каменица.

На сутринта:

Очакваше ни изкачване до 1300м някъде над Юндола, в ляво и зад върховете. Тръгнахме по жълта маркировка обозначена 4:30 до Юндола към обяд. Отново, след няколко часа изкачване жълто бялата маркировка изчезна. Но вече ни беше все едно. Продължихме поддържайки посока. На края на деня стигнахме до заслон "Локвата", от който продължихме надолу. Излезохме на асфалтиран път и спахме на едни поляни край него.

Голяма сютка- бяхме там вчера!

Балкана под Юндола беше отвсякъде Тракийски. Скални ниши, остри върхове, и странни каменни формации навсякъде.

На другия ден слезохме да Юндола. Някое друго бурканче мед и газ нагоре към Белмекен.
Има и маркировка, но ние решихме по пътя та повървим. 23 километра сравнително плавно изкачване до язовир Белмекен:

Невероятно място. Беше много спокойно и имаше само няколко каравани. Нищо общо с циганията на широка поляна.
На другия ден тръгнахме късно към високите била на рила.

Когато стигнахме до месността премката, разбрахме че няма да може да продължим по този маршрут до Пирин. Възникнаха конфликти сред групата и единия потегли към хижа Белмекен, другия към Белово, аз обратно към Юндола.
По голям късмет, групата към която щяхме да се присъидиняваме в Пирин тръгваше от Пловдив следващия ден. Имаше едно свободно място и така успях да стигна до хижа Вихрен на следващия ден, спестявайки около 70км ходене през алпийски терен.

На Пирин лагерувахме на влахинските езера и се раздавахме максимално всеки ден. Вихрен, кончето, байюви дупки, синаница и т.н. Беше истински купон.
Ето и малко снимки от Орбелус:

След вече над 23 дни в планината се завърнах в равнината в Пловдив. Но бързо се спасих обратно в пазвите на Персенк..

Поздравления за прехода!

Истинско южнобългарско Ком-Емине! Снимките са запечатали чудни моменти, благодаря за споделянето им Wink