Разходки край Пампорово

Ексклузивно! Тук ще прочетете как четиригодишно дете извървява за 13 часа 35 километра с 500 метра денивелация, без да протяга ръчички и да зове „Мама! Мама!“. Който не вярва, да си пусне Гугъл-Земя, да включи линийката и да мери!

След като Небето благоволи да ми повери двамата големи внуци за Олимп, то неочаквано бе отново благосклонно и ме изпрати с малките за една седмица в Пампорово. Мила е на 6, а Максим на 4. Не ни е за първи път да правим дълги разходки: и с четиримата сме слизали по Каньона на водопадите, така че двайсеткилометрова закалка те си имат отдавна. Когато ѝ бе за първи път, Мила беше на 3, а на Максим прощъпалникът бе на 2 и нещо. Да добавя и екскурзиите из Рила и Пирин. Две години обаче не бях ги водил никъде и затова се наложи малко „загрявка“. Редувахме разходките: две къси (сутрин и след обяд) с една дълга (целодневна). Времето хич не бе добронамерено: най-важните ни мероприятия се проведоха в мъгли, че и жесток дъжд ни се изля. Но за тях – ден по ден.

Ето я моята компания на първата малка разходка: до езерото под Снежанка. Доскоро то бе с риба, обаче го изчистиха и отново го напълниха, но вече за изкуствен сняг. Максим и Мила:

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Апр 15, 2018 10:47 am; мнението е било променяно общо 1 път

Тръгнахме рано сутринта с храна и дрешки. Времето – мърляво, но не чак да ни откаже. Маршрутът, който ще изминем няколко пъти, тръгва от бунгалото в местността Райковски ливади (под Пампорово по посока на Смолян) и след 2 км стига до пистата на Студенец. От там следват 5-6 км до Превала (Ешек Кулак) между Стойките и Смолян. Тези километри са по пистата за ски-бягане и станаха известни в нашите среди като „досадния път“. След като завършиха новия водопровод, пътят вече не е калният кошмар, по който минавахме преди години, но и сега начесто трябва да се прескачат кални локви. До хижа „Перелик“ са още 6. Всичко 14, по две прави 28 километра. Бог на помощ!

Тръгнахме навреме, в 8 и нещо, но малините и дивите ягоди по пътя ни бавят. Стигаме на Превала към 11. Барбекюто ни очаква с приготвени въглени, ама като нямаме какво да метнем върху тях:

Освежаваме се на чудесната чешма и палим по една свещичка в параклиса:

Разделям една праскова и малко шоколад и изведнъж откривам, че съм забравил да взема хляб! Сирене, кашкавал и пастет – да, но как без хляб? Спомних си старите времена, когато по хижите можеше да се намери всякаква храна, оставена от туристите, но добре, че не разчитах на отдавна забравените традиции. Само на стотина метра е пречиствателната станция. Там също има голяма чешма с много малини край нея. И докато децата берат, излиза една очарователна лаборантка в бяла престилка, София, която ни черпи с шоколадови вафли. Без всякакви заобикалки я питам за малко хляб. Тя веднага влиза в сградата и се връща с хляб, сирене и кутия с малини. „Тука са Родопите – казва тя, – няма да ви оставим гладни!“ И когато втория път се запътихме към върха, вече успешно, не пропуснахме да ѝ се обадим и отново да ѝ благодарим.

Децата вървят с широка, истинска туристическа крачка:

Отбиваме се до една нова чешма, издялана с много фантазия от ствола на разклонен смърч:

До нея има и къщичка:

Изобщо трябва да кажа, че се полагат големи грижи за културата на туризма. Боклуците, които преди години бяха купища покрай чешмичките, сега ги няма. Вдигната е и камарата от автомобилни гуми, които бяха изсипани насред гората. Само че културата на туристите е… под нулата. Пътят е осеян с опаковки от вафли, пластмасови бутилки, найлонови пликове, цигарени кутии и всякакви боклуци, хвърляни както от пешите туристи, така и от колите. Към тях добавям и шишетата, изхвърляни от дървосекачите, а те безразборно си оставят и бутилките от машинно масло за резачките. Нима няма технически ръководител, който да забележи това безобразие? Очевидно няма.

Продължаваме да вървим бодро и обнадеждени, защото изгледът на север, към Гела и Широка Лъка е сравнително ясен:

Надяваме се да остане такъв и по пътя към върха. Но не би! Когато наближаваме хижата, пейзажът изглежда така:

На хижата ни посрещна хижарка, която беше пълна противоположност на София и очевидно не беше родопчанка. Първите ѝ думи бяха, че чака група и не може да ни приеме в столовата. Аман-заман, викам, ние ще се сврем с децата в ъгъла да хапнат, пък като дойде групата, веднага се омитаме... Най-важното за този тип хижари - а те взеха да преобладават, е да накарат туриста да се почувства гузен, защото е натрапник! Еле, пусна ни в съвсем празната столова, където хапнахме набързо. Добре, че помолих София за хляб: на хижата нямаше нищо – нито без пари, нито с пари. В това влеме мъглата ни обхвана плътно. Разбрах, че е съвсем безпредметно да продължаваме към върха – нямаше да видим нищо по-далече от носа си. Затова не съм и снимал. Освен това мъглата беше твърде влажна и малките ѝ капчици взеха да наподобявах дъждец. Усетих, че няма да се разминем с истински дъжд.

Така и стана: като заслизахме към Превала и подминахме доловете, откъдето извираха мъглите, над главите ни притъмня от облаците. И към 5 часа като рукна един порой! Бързо ни обля целите, а ние бяхме още в началото на „досадния път“ и ни чакаха 7-8 километра. При това съвсем не беше топъл летен дъжд, а взе да става леден. Ние с памучни якенца, които не топлеха особено. Стана ни съвсем безразлично къде стъпваме – целият път се превърна в километрична кална локва. Нямаше никакво хленчене: децата отдавна са разбрали, че ефект от него няма и затова си/ми го спестяват. Бързахме с източени напред вратове, за да видим по-скоро лифтовете на Студенец. И малко преди пистата настана голяма комедия: видях табела "Студенец 500 метра" и за да успокоя децата, им я прочетох. Тук Максим като писна! "Петстотин метра!" и реве. За него "петстотин" беше нещо огромно, ама дали са метри или километри, не можеше да разбере. За щастие наистина след минути се показа лифтът и детето се успокои. Мина още един час в дъжда и най-накрая се прибрахме. Хайде децата под душа, а аз запалих камината и ги навлякох в зимните пуловери и вълнени чорапи на баща им:

Тогава Мила произнесе думи, които ми прозвучаха като вълнуващо признание за туристическото възпитание, което съм им давал, откакто са се родили: „Не се притеснявай, дядо, ние не настиваме!“ И действително на сутринта им нямаше нищо. Бяхме готови за поредната „малка разходка“.

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Апр 15, 2018 11:29 am; мнението е било променяно общо 2 пъти

Близо до бунгалото има почивна станция на бившето „Енерго“, сега EVN. Над тая станция има отвесни скали, които отдавна ме привличаха. Впрочем такива скални „кули“ са наредени в цялата околност. Тръгнахме да покоряваме едната от тях. Пътека няма. Ориентираме се по наклона – нагоре! Мила изпадна във възторг от комбинацията скали–дупки–мъх–боровинки–гъби. И на всяко равно място повтаряше: „Ето тук е добре за палатката. А там, на скритото, ще е тоалетната.“ За първи път я чух да казва: „Дядо, каква красота е тука!“ Е, има файда от екскурзиите – погледът към красивото в природата и вживяването в нея ще ѝ останат. Тук сигурно спят джуджета, но по-вероятно зайчета:

По тая стръмнина чух за красотата:

И действително това кътче изглежда непокътнато от епохата на динозаврите. Следва беседа с твърде софистицирано съдържание: „Съществуват ли наистина Дядо Мраз, Снежанка и джуджетата? А динозаврите? А мамутите?“ Мъча се да балансирам между стихийния материализъм и поетичното въображение: „Снежанка съществува в приказките, а приказките съществуват наистина, нали“? Razz

Пещера за двама:

Ето ни отгоре върху скалата. В пликчето има чудесен пачи крак, който Мила съзря под боровете. Единствения, който намерихме, защото само в таз пустош не бяха проникнали гъбарите!

Отсреща ни чакат следващите скали. Това е Соколица:

Тя обаче е за „малка разходка“ и ще почака до другиден. А утре е ред за „голяма“.

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Апр 15, 2018 11:41 am; мнението е било променяно общо 1 път

Маршрутът ни е добре познат: Мила вече го е минавала два пъти, а Максим поради възрастта си – веднъж. Тогава екскурзиите траеха по 11 часа – от 8 пред бунгалото до 19 при такситата в Смолян. Сега обаче гледам да се движим по-енергично, за да стигнем в града по слънце. Намаляваме до минимум боровинките – а с тях е пълно, защото никой не минава през тях. Бях закачил на раницата един доста звучен чан, за да плашим мечките, а чуруликането на децата беше в допълнение. Благодарение на тези мерки постигнахме „Мечка страх, нас не!“

Него ден улучихме чудесно време. Ето традиционната снимка, която правя всеки път на едно и също място. В далечината се вижда телевизионната кула на Снежанка:

Едно сравнение с кадъра от 2012:

Точно за обяда сме в къщичката, където почва резерватът „Сосковчето“. Сандвичите идват таман навреме:

И започва голямото спускане към река Герзовица. Вече по екопътеката. Искам да подчертая, че сега тя е неузнаваема! Всички мостове са подменени с нови, по-стабилни, на много наклони са монтирани стъпала, местата за почивки са с нови пейки и масички, построени са дървени къщички, а дърветата, които бяха повалени от буря преди години и много затрудняваха минаването, са разчистени. Ето как изглеждаше участъкът, наречен Ритлите, през 2012:

А ето го сега:

Кои великани преместиха гигантските трупи и ги подредиха една върху друга, умът ми не го побира!

Пътят ни минава покрай невероятни покривала от мъх, които развинтват фантазията за горски същества, феи и елфи:

На такива места Максим изразява възторга си с лаконичното: „Ей-й-й, баси!“

Вече сме на реката. Това са знаменитите „казани“. Стават за чудесно къпане и на децата много им се ще, но им обещавам, когато е по-слънчево. А по тия места дали изобщо прониква слънце?

Тук пък са Побитите камъни (преведени на английски като Rhodopean Stonehenge).

Чува се вик „Ей-й-й, баси!“ и децата хукват да се катерят. Малко след камъните стръмна стълба – също обновена – ни отвежда на първата наблюдателна площадка. Вижда се цялото дефиле, в далечината е Смолян, който ни очаква („Къде отиваме?!“ – питат в недоумение децата), а вдясно е втората наблюдателна площадка:

[

Под нас е внушителният водопад „Сърцето“:

Под него – най-големият, Орфей. Мила си го представя за водна пързалка:

Ето я новата къщичка, която са изградили. С чешмичка, с тоалетна, с масички – всичко, както си трябва:

Каскадата от водопади продължава, а понеже не слизаме през наблюдателните площадки – втората възможна пътека, любуваме се на всичките подред. От мостче на мостче и от водопад на водопад:

В края на екопътеката, където реката вече се успокоява, е изграден посетителски център, а табелата обяснява източника на обновлението:

Пътешествието по традиция завършва със сладолед в кръчмето на квартал Средока. За първи път пристигаме сравнително рано – към 5,30. Е, имаме още малко километри до автостанцията, но те не се броят. Купуваме си зеленчуци от съседния двор, в Смолян напълваме раниците с продукти и хайде на таксито до Пампорово. Образцова логистика!

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Апр 15, 2018 12:13 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Ето я на мушката на вековната гора:

Пътеката нагоре е между дърветата, но накрая е толкова стръмна, че влизат в действие ръцете:

Гледката отгоре си заслужава зора:

Мила ме увековечи в кадър с артистично изкривения от слънцето Максим:

На слизане стръмнините се превърнаха в добър терен за надбягване:

А на този мъх ето как спят зайчетата (с "мобифон" в ръката):

Разходката завърши с бране на малини. Напълнихме бурканчето за десерта (по нашата рецепта с мед и сметана):

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Апр 15, 2018 9:21 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Следобедната разходка е до Орфеевите скали под Снежанка, от които се виждат Смолянските езера, крайният квартал на Смолян Езерово, а някъде в далечината е Каньонът на водопадите:

И надолу по пистата отново тичане на воля:

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Апр 15, 2018 9:27 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Дните бързо се изнизаха и повече нямаше за кога да отлагаме. Каквото е времето – такова. Тръгнахме точно в 8 ето в такава прелест, но с надеждата да се оправи:

По „досадния път“ има нова чешмичка, на която „добър човек“ (по израза на Мила) е оставил чашка:

Пътят, който ни очаква, е твърде дълъг, за да се мотаем. Бързо, за два часа и нещо стигаме Превала с параклиса. Палим по една свещица, хапваме шоколад, отбиваме се при София в пречиствателната станция и ускоряваме към хижа „Перелик“. На разклона, откъдето започва пътеката за Каньона на водопадите, откъм долината бълват мъгли:

Иначе по пътя е приятно да се върви и изгледът на север е съвсем ясен:

От юг обаче навсякъде, където би трябвало да има чудесни гледки, извират непрогледни мъгли. Подминаваме негостоприемната хижа и се насочваме към върха – часът е все още 13 и аз преценявам, че имаме достатъчно време. Минаваме през необятни боровинкови плантации. Не може да не си откъснем!

Появили са се и червените боровинки:

Всеки път обаче, когато пътят се надвеси над долината, нас ни обгръщат мъгли. Около къщата, която едва се вижда, се устройват празненства всяка година, а бялата линия е шосето:

Самият връх, макар че е съвсем плосък, лесно се разпознава по кулите на военните. Виждаме го пред нас и радостно се запътваме към него. Уви, въртим завой след завой, а него още го няма! Имах чувството, че изкачваме Фуджи: хайде, дечица, още един завой, хайде и този… На мен самият взе да ми омръзва, когато огромната поляна на върха изникна пред очите ни. Ето го върха! Самата кота е недостъпна, но тя е върху едно хълмче, високо десетина метра. Така че загубата заради забраната не е голяма. Далеч по-голяма бе загубата на гледките към целите Родопи – и български, и гръцки, от които не видяхме абсолютна нищо.

Вече бяхме примрели от глад, макар че бе едва 2,30, и седнахме да обядваме:

Над главите ни се прокрадваше слънце, но наоколо беше ето такова:

Можехме да бъдем горди, че все пак изкачихме най-високия връх на Родопите, пък изгледите – следващия път. Поставихме и рекорд в нашите планински странствания, като добавихме още четири километра след хижата, та отиването и връщането от върха станаха общо повече от 35 километра. Тръгнахме в 8, а се прибрахме у дома след 13 часа ходене, в 21. Този път обаче бяхме сухи, аз бях приготвил всичко за вечерята, така че след бързо ядене и къпане децата си легнаха според режима в 21,30. На следващия ден – с автобуса за София.

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Апр 15, 2018 9:49 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Гъби обаче няма, всичко е обрано! Безброй гъбари берат манатарки и пачи крак и ги предават в изкупвателните пунктове. Не ги отрязват, а ги изтръгват заедно с мицела, което е пагубно за следващите реколти. Ама кой ти мисли за утре!

За нас бяха останали тонове коралки:

Никой не ги бере, а ние пък нямаше как да ги приготвим, защото те са хубави на туршия. Жалко! Навсякъде растяха огромни количества от тази гъба. Струва ми се, че е кифла:

Спъвахме се и в огромни сърненки (не сърнели), които отгоре са с тъмнокафяви люспи, а отдолу са с шипчета вместо ламели. Само че тия гъби са доста твърди, та не ги беряхме. А тази безформена гъба ми е непозната, но и от нея срещахме често:

За първи път виждам толкова много дървесни гъби по иглолистни пънове:

Ето и една много странна, но красива:

Естествено гората беше пълна и с червени мухоморки – колкото привлекателни, толкова и отровни:

Нашият добив се ограничи до тиганчето с пачи крак и една единствена манатарчица в супата. Но пък и не бяхме тръгнали за гъби, а за по-важни цели, които, смея да твърдя, постигнахме.

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Апр 15, 2018 10:05 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Ех, че е хубаво да виждаш дечица в планината! А с тез твоите симпатяги всичко изглежда толкова лесно и приятно – и с малките в Родопите , и с големите на Митикас. Възхищавам Ви се аз отдавна, страхотен подход!

Браво Сотиров! Интересно преживяване е било въпреки променливото време.

Сотиров, ти си златен и сребърен дядо, внуците сигурно се гордеят с тебе.

Сотиров, между другото на една от снимките мярнах зелена марка на дърво. Около Соколица беше. Та това е марка от помпозно рекламираната "най-дълга екопътека" в България "Хвойна - Елидже". Доколкото знам тя минава през Соколица, Невястата, Турлука, Кокоши връх и Червената скала, т.нар. скална огърлица на Смолян. Имаш ли по-подробни наблюдения върху нея?

Ивайло, обикалял съм пътеките в района десетина пъти, но никога не съм ги схващал като части от по-голямо цяло. Маркировката действително е зелена. Пътеката, който води само до Соколица, тръгва от една беседка на пет-шест метра над шосето. Изкачването е половин час и наистина си заслужава. Недомислията обаче и тук са налице: при толкова труд за направа на беседката и поддържане на пътеката не са се потрудили да направят стъпала по тия 5-6 метра или поне да сложат знак. Когато човек пътува с автомобил, по нищо не разбира къде да спре. Трябва предварително да знае мястото и да се взира между дърветата, за да види беседката.

От беседката нагоре (но в обратната посока) пак е зелена маркировката до езерото под пистите. От него може да се отиде до Орфеевите скали. Може да се слезе и до Смолянските езера. До езерата може да се слезе и от беседката, но пътеката се губи и ние излязохме на досадното шосе.

От Соколица може да се стигне до екопътеката "Невястата", но трябва да се върви по шосето. И там много си заслужава. Казаха ми, че от манастира "Св. Пантелеймон", който е в началото, може да се слезе в Смолян, но не съм ходил. От Смолян - Каньона на водопадите. Това са фрагментите, които описват като част от голямата екопътека и които познавам. Намерих твърде подробен пътеводител за нея:

Пътеводител

В него да описани привлекателни маршрути, например Смолянските езера - Червената скала - Каньона на водопадите, които ще пробвам с внуците следващия път.

Благодаря ти за информацията!
Пътеводителят го знам отдавна. Много, много не му вярвай, защото на места издиша. Пълен е с лирични описания от рода на тучни ливади и т.н., които не дават никаква ориентация на туриста. Маркировката на терена също издиша на ключови места.
На Невястата съм се качвал. Пътеката започва от храма на завоя.