При Зевс с внуци

Увод със спомени, премеждия и поучения. Драги приятели, две години не съм писал във форума, защото нямах достоен повод. Уви, разходките за див чесън в Лозенската планина са под нивото на този възвишен форум! А след 2012, когато бях на Вихрен с тримата внуци и на палатка на Седемте езера с четиримата, не ми се отвори път към височините. И ето че тази година двамата големи ми бяха поверени за Олимп! Тази благосклонност очевидно дължа на боговете, които предстоеше да почетем. Антон току-що е навършил 11, Боян е на 9 (а пък аз съм на 70, но само по ЕГН Razz

).

Познавах много добре пътя с всичките му трудности и възможни премеждия. Предишното ми изкачване (2008) бе описано тук:

На гости на Зевс

Който не го е чел, а се интересува от Олимп, препоръчвам му го: поучително е. А който го е чел, вероятно си спомня главното: че тръгнах не от най-популярното начало, ресторанта Приония на 1100 н. в., а направо от морето. Така минах по приказния каньон, който остава невидян от туристите с коли. Спях в чувал под звездите. Първият ми проблем тогава бе, че гарата на Литохоро е съвсем откъсната от селцето. На 5 км от него и без ясен път за пешаци.

Реших да повторя маршрута с двамата внуци, пак по каньона и пак със спане на открито. Само че никакви влакове! Покрай селцето минава магистралата за Атина и аз наивно се надявах автобусът да ни „хвърли“ на отбивката. Няколкото фирми, с които говорих, обаче категорично отказаха: глобите били чудовищни. Остана ми единствената възможност: до Солун с български автобус в 9 сутринта, а от Солун да търся вътрешна линия до Литохоро. За щастие автобусите са на всеки час и срещу 8 евро на калпак привечер пристигнахме в селото.

От София тръгнахме на 1 август. Предишния ден в София се изля жесток порой. Е, същият порой ни посрещна в селото. На улицата една жена ни предложи стая за 30 евро. Нормално, мисля си: къде с багажа под дъжда ще търсим хостели и тям подобни?

Още на границата обаче възникна друг проблем, от който направо ме втресе: Боян ми се оплака от рана на палеца на крака. Събух му обувката и с ужас видях бая възпален пръст, зачервен и подут. Сложих му лепенка с надеждата да му мине оттокът. Къде ти! Като слязохме от автобуса в селото, палецът му беше вече син, а горкото дете едва стъпваше на пета. Олимп ли?! Тръгнахме да търсим аптека за риванол. Знам, че той много помага за гнойни инфекции. Денят обаче е петък, часът минава 7. Аптека йок. Едва намерихме една отворена. Момичето погледна раната и категорично прецени, че е за антибиотик. Само че антибиотик тя не може да предпише, трябва лекар. А лекар по това време в селото няма. Наложи се с автобус да търчим до техния пункт на Бърза помощ, който е на магистралата. И съответно на връщане отново да чакаме междуградския автобус – близо час, под дъжда… Поезия! Лекарката обаче успешно излекува крака и ни спаси екскурзията. Изстиска гнойта, проми раната с йод, превърза я, предписа антибиотик и срещу „потребителска такса“ 5 евро бяхме готови. Абе, друго си е, като сме граждани на Европейския съюз! Манипулациите и антибиотикът подействаха светкавично: на другата сутрин Боян ходеше свободно и черните кръгове пред очите ми се разсеяха. Слава на Зевс, няма да се връщаме в София!

А черните облаци по небето? Момичето в аптеката отвори сайт с прогноза за времето: дъжд през следващите дни. И какво правим тогава? Така, както я бяхме планирали – със спане в гората, става невъзможно. А и самият връх не само при валеж, а дори при признаци за валеж е неразумно да се изкачва, защото могат да затрещят гръмотевици и тогава няма спасение. Момичето обаче отвори друг сайт с прогнози и той ни обеща слънце. Естествено повярвахме на втория сайт и на сутринта наистина небето беше ясно. Това, разбира се, не означаваше, че през нощта няма да завали – над нас в различни посоки се плъзгаха облаци и затова трябваше да вземем мерки за спането. Какви – ще прочетете след малко.

Боян бързо забрави за болния си палец, само дето не можеше да се къпе целият в реката, та си държеше превързания крак на сухо. Неочаквано обаче аз закъсах с едната обувка. Още в началото на каньона подметката ми леко се отпра. Колкото и да внимавах, когато стигнахме ресторанта, тя вече се клатеше като изплезен език на куче. И така по скалите на Олимп?! Нямаше да стане. Докато пиехме чудесния планински чай, извадих канапа и почнах да връзвам подметката. Колко ли метра щеше да издържи един канап, преди да се протрие? Едва ли щеше да изтрае до Митикас. Сетих се обаче да помоля момчето от ресторанта за парче тел. Той веднага донесе заедно с клещи. Вързахме майсторски тела: отдолу между грайферите, отгоре през гайките и нашият Balkan patent издържа на всички изпитания. Ето го, след като съм се изкачил на върха и благополучно съм се върнал:

P. S. Забавих се с отчета, понеже прекарах великолепна седмица в Пампорово с внучката и най-малкия внук. За екскурзиите в тази седмица ще разкажа в отделна тема. Извинявам се, ако следващото описание се види на някого прекалено дълго. Правя го за радост на внуците – те го заслужават, а и за полза на бъдещите „олимпийци“. Освен това исках да уточня маршрута и да го илюстрирам със снимки от Гугъл-Земя. За съжаление изображенията баш на Митикас са някаква мазаница, направо срамота!

Последната промяна е направена от Сотиров на Чет Апр 12, 2018 3:02 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Биде вечер, биде утро – ден първи. Не си дадохме много зор: закусихме добре и към 8 излязохме от селото. На портала на резервата е окачена прогноза за времето с обещание за дъждове. Не на нас тия, обаче! Тръгнали сме и няма връщане. По пътеката сме сами. Всички предпочитат да атакуват върха от паркинга, а изпускат половината прелест на Олимп!

Каньонът започва веднага: с отвесни скали от двете страни и гъста южна растителност над главите ни. Ако не бяха облаците, щяхме да виждаме Митикас в далечината:

Пътеката е изрядно поддържана. Дървените стъпала много помагат, защото без тях щяхме да буксуваме по чакъла под краката ни. Над нас е плътен свод от огромни чимшири, лаврови дървета (ние им викаме дафинов лист), вечнозелен дъб с бодливи листа (пърнар), ясени и платани, а по-нагоре вековни борове. Сянка и свежест докъм 2000 м!

Раниците са бая тежки: моята е към 15 кг, на Антон е 12-13, а на Боян е десетина. Носеха ги обаче с лекота – тренировките от двегодишни даваха резултат. Кецовете, с които децата ми бяха поверени, не са най-подходящите обувки за камънака, но пак добре, че не са джапанки. Като гледам крачетата на Антон, чудя се как тия клечки издържат:

Аритметично пресметнато, предвиденото изкачване за този ден би трябвало да е 800 метра: от 300 (селото) до 1100 (ресторанта). В действителност обаче то е доста повече заради няколкото слизания към реката. Наваксвани после с изкачване, естествено! Едното слизане е към двеста метра и вече на връщане, когато се превърна в последно изкачване, направо ми взе здравето. Но засега все още сме бодри и качването не ни уморява особено. Ето ни на едно от възвишенията, преди да започнем да слизаме. Часът е 9,30. В дъното е селото, а зад него – морето:

След това слизане идват редовните срещи с реката. Всъщност с реките, защото те са три. Пресичаме ги по артистично извити мостове:

Ледена и кристално чиста вода. Изумрудени вирове:

Хайде и тук едно джакузи, но ще го оставим за навръщане:

Времето тече, а аз с тревога гледам в небето: дали облаците над Митикас няма да свърнат към нас? След като предишната нощ валя обилно, опасността отново да завали е съвсем реална. А ако ни намокри чувалите посред нощ, ще станем за никъде. Затова си правя сметката за някакъв навес, под който да спим. Първата възможност е в пещерата на св. Дионисий. Едно наистина божествено скално изваяние, от което извира буен поток:

Когато обаче стигнахме до пещерата, се убедих, че спането там е невъзможно: светецът е спял там, но не го е имало параклиса. Сега просто няма място дори за един чувал, камо ли за три. Пък и кално от влагата – не става. Вторият вариант, който бях предвидил, беше в манастира отсреща. Той все още се реставрира, но се надявах да намерим някаква стряха, под която да се мушнем. Третият вариант беше най-добър, но и най-рискован: да спим до ресторанта. Само че там може и да ни изгонят, а край реката, където спах миналия път, не посмях заради възможния дъжд. И ето че, мотаейки се около пещерата на св. Дионисий, аз виждам някаква пътечка встрани, която ни отвежда до пещера, точно каквато ни трябва: достатъчно дълбока за чувалите, закътана от туристическия маршрут и дори с удобни „рафтове“, на които подредих багажите и приготвих яденето. Беше още светло и можехме да продължим, но аз предпочетох да сме сигурни с преспиването. Ето я нашата обител на сутринта, докато децата още се излежават, макар че часът наближава 6:

Когато всичко беше готово за спане, тръгнахме на разходка към ресторанта. Казаха ни, че той бил на два километра и ние се вързахме. Само че, след като вървяхме сума време по ужасно скучно асфалтово шосе, чак тогава се появи табела на един разклон „2 км“. Пълна досада! Но накрая стигнахме до ресторанта и децата бяха във възторг от планинския чай, та си взеха втори. Изядохме по един боб и запрашихме към нашия „хотел“, ала не по шосето – пазил ни Бог!, а по туристическата пътека през гората. Прибрахме се вече по тъмно и на фенери, но понеже „леглата“ ни чакаха, направо си легнахме.

Биде вечер…

Последната промяна е направена от Сотиров на Чет Апр 12, 2018 3:35 pm; мнението е било променяно общо 1 път

… Биде утро – ден втори. Слънцето огря през дърветата нашата „спалня“:

А точно пред нея стоят останките на стара малка църква. Вероятно параклис към манастира. Както и пред пещерата на св. Дионисий, силно впечатление правят гигантските тисове със стволове докъм метър.

Закусихме, прибрахме багажа, – а трябва да отбележа, че това е доста туткава работа, особено натъпкването на чувалите в калъфите! – и забързахме към паркинга с ресторанта. Там не се бавихме – само пихме чай и, както вече разказах, „превързахме“ обувката. Малко заприличах на Чарли Чаплин от „Треска за злато“, ако го помните, – не чак с парцали на крака, но се бях приготвил, ако се наложи, да катеря Митикас по чорап, увит в кърпи. Нямаше да се спра, бъдете сигурни!

Над паркинга, както знаем, извира реката. От моста се виждат красиви водопади:

Само че, мой съвет, направете една отбивка десетина метра нагоре, за да видите самите извори на реката! Та тя излиза от дупка в скалата! Пък едни цветя, едни улеи в камъка – струва си!

Нататък, какво да ви разправям? Качване, качване… От 1100 до 2100. По някое време следобеда пристигаме в хижата (Refuge A’: „Заслон А“ всъщност е неточен превод, защото A’ означава на византийски 1 и това е „Заслон 1“). Там децата хапват зеленчукова супа с гръцка салата, а аз изпивам еликсира на боговете: сода в стъклена чаша, поднесена от съдържателката на хижата Мария Золота. Много е писано за нея, аз само да сумирам: германка, успяла да пренесе и ашладиса върху балканска почва германската чистота и ред. Чисти тоалетни и течаща вода при липса на постоянен водоизточник – това е само част от постигнатото от нея. Изобилно меню с приемливи цени (всичко се качва с коне, да напомня). Спането май е съвсем прилично и на достъпни цени, макар че не съм го ползвал. Ние минахме, така да се каже, транзит. Бързахме да се изнесем максимално високо, за да се подготвим за утрешния щурм. Изкачихме се на 100–200 метра над хижата. Понеже тръгнахме откъм 800, общо прави към 1400-1500 метра за един ден с багаж. Не е зле! Накрая намерихме широко обзорно място, от което се виждаха всички околни върхове. Единият от тях – на снимката в дъното – удивително приличаше на Хеопсовата пирамида. Антон веднага го изобрази с лелеяния си знак на Матерхорн:

Започнахме да търсим равно място, за да си прострем чувалите. Е, няма и няма! Накрая проснахме постелките как да е върху смриките, отгоре чувалите и приготвихме нощувката. Като казвам „постелки“, имам пред вид един найлонов дъждобран за мен и мушамена покривка за децата. Антон, като видя наклоните, предрече, че през нощта ще се озове в долината. На сутринта наистина го намерих бая свлякъл се. Въргалял се, търкалял се, па накрая, където заспал, там се събудил:

Приготвихме всичко за спането и тръгнахме нагоре на разузнаване. Бързо минахме горската зона и се озовахме в камънака:

Очаквах да видя дивите кози, както миналия път. Сега обаче не срещнахме ни една. Чак на връщане от Митикас видяхме дива коза, но твърде далеч, на отсрещния връх. Зарадвах се, че ги няма, макар че може и да са избити. В предишния пътепис цитирах разказа на Мария, че козите са прекалено опитомени и очакват храна от туристите. Това ги кара да слизат зимата в ниското, където ги причакват бракониери. Природата трябва да се зачита и уважава: което е диво – далеч от цивилизацията!

Последната промяна е направена от Сотиров на Чет Апр 12, 2018 9:51 pm; мнението е било променяно общо 1 път

… Биде вечер, биде утро – ден трети. През нощта децата спаха като окъпани – както и да са се свличали по наклона, нито те, нито аз сме усетили. Аз обаче на всяко обръщане в чувала отварях по едно око към небето над мен: ще ни мокри ли? Забелязах обнадеждаваща благосклонност към нас, „сървайвърите“: облаците се появяваха иззад Митакас и щом стигнеха билото, завиваха встрани и ни заобикаляха. Късмет, бих дръзнал да заявя, заслужен! Когато слънцето изгря в 5:30, Митикас изглеждаше така:

Да, това не е залез, а изгрев! Закусихме с пастет и чай. Да спомена, че от Приония се качихме с литър и половина вода, която ни стигна за вечерния чай със спагети и за сутрешния чай от кантарион, мащерка и смрика. Децата още от малки са тренирани без вода на планина! Притчите за „обезводняването“ и „жадните гърла“, дето изнемогват за глътка вода, са друга тема. Нашата практика ги опровергава.

Оставяме багажа надлежно замаскиран в смриките и поемаме нагоре с една раничка, в която са якетата, две ябълки, печени бадеми, шоколади и въжето с карабинерите. Товарът е сведен до минимум! И въпреки това раницата ми дойде в повече. Пътеката е отвратителна – досаден камънак. Не стръмен, но монотонен и безкраен. Като гледам последните пилони, направо ми призлява!

Откровено признавам, че таз каменна пустиня ми подейства не толкова физически, колкото психически. Стъпвах бавно, както към Монблан, и дишах силно. Боян другарски, като истински планинар, пое раничката: нищо работа, ама на мен ми тегнеше като букаи! Ето ги двамата, високо над мен. Отвреме-навреме сядат да ме изчакат, а аз наставнически им извиквам да не излизат извън зоната на видимост. Те далеч по-добре от мен се оправят, ама аз нали съм „гид“!

Е, с много дишане стигнахме до връхчето Скàла, от което започва истинското изкачване към Митикас. Тук аз живнах и бях готов за километри катерене по скалите. Такъв съм си – монотонното ме изтощава и обезсърчава, а предизвикателствата и неочакваното ми дават сили. Оставихме багажа и си разделихме първата ябълка. Децата се кълнеха, че толкова сладка ябълка не били яли! Па може и наистина да не са яли, знам ли?

Втората ябълка я оставихме за навръщане. А току-що от Митикас е слязъл един благороден турист, който вади една праскова и нарежда: „Като се върнете и вие, делите я наполовина – тя е за децата!“ На самия връх пък намерихме апетитни фъстъци. Какво да ви разправям – на тоз божествен връх помагат и боговете, и хората!

Всъщност това „връхче“ Скала е само 50 метра по-ниско от Митикас: 2866. Излиза, че от „базовия лагер“ все пак сме изкачили към 700 метра. До Митикас обаче има две солидни слизания със съответното качване, та общо стават повече от 900 метра. Ето какво ни предстои на последния етап, най-трудния:

Следва слизане по „стълбата“ (в буквален превод от „Скала“), маркирано с червени точки, после изкачване по улея и накрая най-вълнуващият участък, който на снимката изглежда доста илюзорно. Улеят не отвежда направо на върха, а между него и върха има още едно слизане с изкачване. На снимките двата плана трудно се разделят.

„Стълбата“ не представлява никаква трудност и халките за осигурителни въжета рядко се използват, вероятно от по-големи групи, в които има туристи с различна подготовка. Децата се катереха, като само по мое настояване се придържаха към маркировката:

Вдясно от най-горното седло е голямото предизвикателство – една скала само около 5 метра, където човек трябва да се вкопчи с нокти и да стъпва по платформа, която е широка колкото обувките му. Под обувките – пропаст. Предишния път, когато минавах оттам, най-неприятното не беше пропастта, а разминаването с връщащите се групи, които трябваше да се изчакват. Сега такива нямаше, защото бяхме последните посетители. Огромно улеснение е стоманеното въже, което е монтирано. То прави прехода съвсем безпроблемен. (Очаквам в близко бъдеще да изградят нещо като „чардак“ – с дъсчен под и парапет. Razz

) Аз естествено, за да съм сигурен, вързах децата с въже и „водачески възел“, който научих от интернет. Изобщо нямаше нужда от алпинистки похвати, но двойният дикиш никога не е излишен. Честно казано, на това място човек може да се пребие, ако хептен не гледа къде стъпва, но човек може да се пребие и при падане по стълбата към апартамента си. И там има перила, но ако не се държи и се подхлъзне надолу…

Ето ги децата на критичното място, малко под стоманеното въже:

Да изглеждат подмокрени от страх? Не, нали? И все пак, понеже аз самият се страхувам от височини, повтарях на децата: гледате си в краката и никакво поглеждане надолу! А това е един от зловещите процепи, покрай който минаваме:

Е, никой не е луд да се надвесва! Ако обаче завали или падне мъгла, ситуацията наистина става опасна и човек трябва да се спасява далеч от скалите.

След последното изкачване сякаш от небето изведнъж изниква върхът. Часът е точно 13. На върха заварваме едни поляци, които ни снимаха:

Отсреща са отвесите на Сколио – втория по височина връх на Олимп (2911):

След малко останахме сами. Ето ги малките герои върху самата пирамида, след като тържествено сме вписали имената си в Историята:

Последната промяна е направена от Сотиров на Чет Апр 12, 2018 10:42 pm; мнението е било променяно общо 1 път

За броени минути от вси страни плъзнаха мъгли и облаци:

Нашата цел обаче беше постигната и мъглите вече не ни плашеха. Слизахме съвсем спокойно по „стълбата“ и дори не се налагаше да следим червените точки, не се налагаше и да се свличаме по задник. Децата избързаха далеч пред поляците:

Изкачваме се обратно към Скала, където бяхме оставили раничката:

Задминаваме тези живописни скални образувания, напомнящи… хм, Побитите камъни:

На връщане по билото облаците отново бяха благосклонни към нас, като учтиво ни заобикаляха:

Сега, като сравнявам часовете според фотоапарата, виждам, че няколкото стотин метра от Митикас до Скала сме ги слизали (но и катерили) цели два часа, а изобщо не сме ги усетили. Когато към 16:30 стигнахме до скривалището с багажа, Митикас бе забулен в облаци. Сега вече може!

Привечер обаче залезът проби облаците и ни дари с красива, последна гледка към върха:

В хижата хапнахме набързо и ускорено заслизахме надолу, защото трябваше да си намерим място за нощуване. А и отляво, и отдясно на пътеката бяха 45-градусови наклони без никаква равна площадка. Слънцето вече съвсем се скри, взе да се здрачава, а ние не намираме дори два метра, които да са хоризонтални. Най-накрая, някъде по средата между хижата и ресторанта откриваме странична пътека, тясна, но достатъчна за широчината на спалния чувал. Бързо подреждаме „креватите“ в „индийска нишка“, като подбирам местата за децата да опират в дървета, та да не се изтъркулят по склона:

Успяхме все пак по светло да вечеряме и си легнахме. Пътеката явно се използва за тоалетна, та през нощта малко понамирисваше, но пък ми се е случвало и в хотели да ми мирише, хайде де! На снимката се вижда указателна табела. Съжалявам, че не я снимах, защото мислех, че ще намеря на картата пътеката. Няма я! Чудя се, накъде ли води. Ако някой мине оттам, нека разбере.

Последната промяна е направена от Сотиров на Пет Апр 13, 2018 8:50 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Биде вечер, биде утро – ден четвърти. Уж станахме рано – в 5:30, но докато закусим и се натуткаме с багажа, пак се забавихме. А ни предстоеше дълго слизане от около 1700 м до 300. Да не забравяме и ония 200-300 метра, които на идване бяха слизане, ама сега щяха да ни се явят като изкачване и отново слизане. Вече спокойно можехме да се отдадем на прекрасната река: от ресторанта до селото бяха вир след вир и децата гледаха да не пропуснат някой. Боян свали превръзката и двамата скачаха в ледената вода. Аз не бях толкова ентусиазиран – позаплакнах се, ама чак да плувам, не рачих. Показвам само няколко вира, без децата, защото преди години, когато пуснах във форума тяхна снимка в Мальовишката река, от „склада“ я изтриха очевидно по морализаторски причини (на Запад са особено чувствителни към детски снимки). С една дума, децата вече са излезли от кадъра:

Намираха си и други забавления. Това е на мястото, където обядвахме (ох, как ми се щеше да цопнат!):

Пътеката постепенно се отдалечи от реката и къпането свърши. С прострени кърпи върху раниците забързахме надолу:

Надолу, надолу, докато стана нагоре! Последният баир бая ме измъчи, защото вече си мислех, че само ще подскачаме надолу и ще пеем. Но не би! Към 18:30 стигнахме скалата, от която се вижда селото:

Само че, като видях къде в далечината е селото, лошо ми стана!

Очакваха ни поне два часа тичане и скачане по стъпалата, а вече взе да се стъмнява. Тъмнината не ни притесняваше хич, но трябваше да търсим хотел, а и се бяхме настървили за апетитна вечеря (а аз – и за заслуженото узо). Страхувах се, че докато се настаним, ще затворят ресторантите. Къде ти! Те гърците тепърва започваха да живеят. За щастие жената, у която спахме на идване, отново имаше стая за нас. Изкъпахме се като хората, преоблякохме се и – хайде на масата! Каламараки (калмари) за единия, сувлаки (шишчета) за другия, салати – тадзики (нашата снежанка) и „гръцка“ (тяхната шопска), картофки, за мен узаки… Всичко по реда си! И докато вечеряхме блажено, заваля пороен дъжд. Е, те това ако не е късмет и божествено благоразположение към нас! Заслужено, бих добавил, защото и ние с упорството и желанието си положихме нашето уважение пред трона на Зевс.

Последната промяна е направена от Сотиров на Пет Апр 13, 2018 9:06 pm; мнението е било променяно общо 1 път

На тръгване към автобуса снимах две къщи, които удивително наподобяваха копривщенските и мелнишките. Пък и какво чудно – нали сме заедно на Балканите!

А камбанарията в центъра на малък площад ми направи силно впечатление с пропорциите на етажите си:

Пристигнахме в Солун сравнително рано, а автобусът за София беше в 15:30. Оставихме си багажа на автостанцията и се поразходихме из града, колкото да се качим на Бялата кула, да ядем стахотно вкусен сладолед (моят беше с „мастика“, което е всъщност борова смола) и да снимам децата заедно с Учителя Аристотел:

Екскурзията бе дотук. Благодаря за вниманието!

Последната промяна е направена от Сотиров на Пет Апр 13, 2018 9:55 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Като малко допълнение няколко снимки от живата природа. Не са нещо особено, но все пак са красиви. Например тези жълтурчета под Митикас:

Покрай реката обилно растеше нашенската петлюга – едно от малкото насекомоядни растения. И ако се вгледате, ще видите полепнали мушици:

Ето и нашенската синя тинтява:

А това е някакво синьо „кученце“, което не съм срещал по нашите земи:

По пътеката се разминахме с конете, които качват всичко необходимо за хижата:

А по-надолу, където те нощуват, наскоро се беше родило конче:

Срещнахме дъждовник – една от най-безобидните и беззащитни животинки, но пък с толкова живописна окраска:

Никога не пропускам да снимам змиите! Децата отдавна са свикнали с тях и много се зарадваха на тази във водата. Я, сега виждам и една рибка!

За накрая оставих това чудо на природата, което не е Баскервилското куче, а напротив – толкова е страхливо! Посветих му песента на Лили Иванова „Очи различни“:

P.S. Едва сега, когато сменях адресите на снимките, разкрих една тайна, която дълго време ме глождеше: къде е чешмата по средата на пътя, която е означена на картата, а аз не я видях нито на първото посещение на Митикас, нито на второто, нито на качване, нито на слизане. Забелязах, че на снимката с натоварените коне се вижда маркуч. Това е място за почивка - има малка беседка (зад коня) и сигурно там е и чешмичката. Само че по това време на годината вероятно водата е пресъхнала и затова не сме ѝ обърнали внимание.

Последната промяна е направена от Сотиров на Пет Апр 13, 2018 10:21 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Тук има съвет, извлечен от опита. През зимата на леда си счупих ръката. Вече свободно я движех и работех с нея, но в определени положения ме наболяваше. Освен счупеното, обади ми се артрит в пръстите: при свиване болят и трудно се затварят в юмрук. Накрая, една седмица преди заминаването си сецнах кръста. Вдигнах една кофа и като ме резна… Едва се изправях няколко дни. И всички тия болежки изчезнаха още първия ден и не са се обадили до днес! Да знаете: самарът на гърба лекува всякакви болки в мускулите и ставите!

Страшна работа си! Каквото и да се каже (в добрия смисъл) за писанията ти свързани с приключенията с внуците (на мен ми липсваха) е малко. Жив и здрав бъди! Надявам се за следващия ти разказ да не бъде след други 2 години.

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Страхотно.

Супер Дядо!

Old

Eeee - дядо пак избухна с яка расодка.
Кашимерията е порастнала.
Живи и здрави!

_________________
Енциклопедия за ЕКИПИРОВКАТА за туризъм.
Палатки *** Туристически обувки

	Сотиров написа:
	Да знаете: самарът на гърба лекува всякакви болки в мускулите и ставите!

Това е абсолютно вярно, потвърждавам от личен опит! Потвърдено е и от доктор, в моя случай.

Много хубава разходка! Само не разбрах, при толкова носени на гръб килограми, що не взехте една аптечка бе хора... Smile

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

Сладурите са пораснали, а ти не си остарял.
Уникални сте! Браво! Цяла сюжетна линия в този форум.

Браво!Много смело,с деца на Митикас Respect

сигурно много добре математически изчислено Wink

Не знаех че има такива красоти от Литохоро до Приония.С автомобила е по лесно,но явно се пропускат някои неща.
На пътечката, която сте нощували,мисля,че свързва един друг маршрут,към х.Кокалос,но не съм сигурен от къде започва.

Последната промяна е направена от goldhand на Чет Сеп 11, 2014 2:41 am; мнението е било променяно общо 1 път