Vf. Negoiu и буря в Piatra Craiului

Това лято решихме да отделим една седмица от отпуската си за ходене в Румъния – културен туризъм в съчетание с нещо в Карпатите. Нямахме конкретни идеи в началото, освен че искаме да почнем от Сибиу. Градчето пък се оказа, че не е много далече от Бъля – а оттам можехме да идем до Негою и ето ти първата част на плана. Междувременно непрекъснато следях прогнозата за времето в поне 10 сайта – даваха го хубаво единствено в неделя (13.07.) и отчасти в понеделник, така че резервирахме хотелче за 2 нощувки в Сибиу. Другите дни бяха неясни.
Докато се ровех из нета за информация, случайно попаднах на името Piatra Craiului, чукнах в Google да видя за какво иде реч и ... веднага се обадих на Иван да му кажа, че съм открила мястото, че това е моята планина, че е нещо неземно, и на всяка цена искам да идем и там. Погледнал и той в нетя и ми върна обаждане, че това е много страшно, не било за нас и т.н., но поне беше на мнение, че наистина е много красиво и внушително. Така че се съгласи да ми угоди и този път... И се почна с втората част на организацията. Лошото беше, че прогнозата с всеки приближаващ ден ставаше все по-лоша за през нашата седмица – накрая само неделята остана единственият ден без T-storm, а той беше ангажиран за Negoiu, но каквото-такова, вече си бяхме пуснали молбите за отпуски и нямахме друг избор. Направихме само още една резервация в Zarnesti за сряда (16.07.), за другите дни бях извадила от booking разни по-евтини варианти за спане с приличен рейтинг в близост до местата, където се предполагаше, че ще бъдем.

Подготовката:
За Negoiu – само си свалих 2 трака, карта за Android от тук, прочетох няколко пътеписа, както и написаното в summitpost, погледнах и няколко карти, за да видя цвета на маркировките, и май беше това. А, естествено надзърнах и в любимия ми блог на румънката Alexandra - http://www.bloguldecalatorii.ro/2010/12/lacul-caltun-strunga-dracului-varful.html - оттук разбрах, че Strunga Dracului е затворен поради срутване – не че се бяхме засилили през него...

Всъщност, подготовката почти изцяло беше посветена на Piatra Craiului.
Запалих се за там, като гледах този клип http://www.youtube.com/watch?v=qQWOZaJLSyE (след 5:35 минута почва якото, а след 8:50 направо сълзи ми потекоха – баси внушителния хребет щеше да е т’ва).
Първо си намерих тази карта и почнах да мисля за маршрути от Зърнещи. Този сайт ми помогна с описанията на трасето, както и този клип http://www.youtube.com/watch?v=MS6mzLSQzb8 – от него научих и доста термини на румънски. Успях да си сваля и 4-5 трака. Отново справка с блога на румънката, десетки клипове и снимки. Докато търсех разни описания на маршрути, непрекъснато ми изскачаше тази интересна статия за Unmarked Trails - явно някои ходят там и зимата...

Тръгнахме в събота (12.07.) Един приятел в последния момент ни сдоби с разговорник, а една колежка ми беше начертала всякакви важни кръстовища, камери и светофари из северозапада, но това не попречи в Монтана да се объркаме и да зацепим покрай язовира по един път, по който срещнахме точно 2 коли.

Но изобщо не съжалявам – много живописен край се оказа това – видяхме и откъде се ходи към Миджур, спирахме да берем риган, наслаждавайки се на тишината и дивотията наоколо, абе идилия. После малко цигания. И после Видин – мушнахме некви чорби и уклеи и се насочихме към моста ... с почти празен резервоар... Иван видял някаква табела за OMV на изхода на Видин и а-тук да е, а-там, по едно време се заизкачвахме по моста, минахме табелата Romania и OMV-йок, без грам газ у колата си уйдехме у чужбинско. Некак си много ненадейно ни дойде това влизане, ни КПП, ни бензиностанция от наша страна, никакво изпращане...

Иначе, минахме много бързо КПП-то, „личен багаж ли е?” – „личен”, „с каква цел?” – „туризъм”, „еее, това от градушката ли е?” – „аха” (а тя колата прилича на войнишко канче – стотина вдлъбнатини, олющена боя, ма пък с нови джамове...), „ай плати ени 12 лв. и заминавай”. Платихме си и седмична винетка и заминахме.

Първа спирка – Лукойл – газ 2.98 (1.32 лв.) – лека набутка, но... секи от акъла си пати.
Във Влашко – разкопана работа, строят се пътища, ама хубаво се строят – цялостно асфалтиране с много дебел пласт асфалт и покрай пътя заграждения за зелени площи. Много яки са и крайпътните камъни, на които са отбелязани километрите до следващия град/село – веднага можеш да прецениш на прав път ли си и колко още остава.
Така Kalafat – Craiova - Ramnicu Valcea (много приятно градче ми се стори - в подножието на планината с курортен облик) – Sibiu (пътят DN 7 е много живописен – покрай река Olt и планината встрани). В Сибиу се замъкнахме след 21:00, настаняване, търсене на банкомат, хапване, душче и то си стана неделя ранните часове. А хотелчето беше най-чистото хотелче, в което съм била някога, с всички удобства, на тихо място, на 10-15 мин. от центъра и само за 30 euro двойната стая, освен това момчето знаеше перфектно английски, отзивчив, любезен, всяка сутрин ни правеше безплатно кафе с каничка мляко. Абе супер яко, резервирахме и трета нощувка там.

В неделята, след 4-5 часа сън, тръгнахме от Сибиу към Бъля към 8:30, спряхме преди Куртишоара да снимаме първия поглед към планината, видяхме сърна да се разхожда из полето, на връщане пък един лисан ни се изпречи на шосето и доста време се чуди дали да си продължи накъдето е тръгнал или да се шмугне пак в гората – там дивеча си се разхожда съвсем фриволно.
После почна оня интересен Transfăgărăsan:

Нагоре – мъгел. А това по прогноза беше слънчев ден...

Първоначално малко зор, после дойде изворната област, там мъглите почнаха да се пропукват, долините се разкриха, а билото загатваше за себе си.

Дойдоха и първите кабели. Иван почна нещо да мърмори, да иска да се връща, викам си ей дотука бяхме, почнах да се ядосвам, но като видя, че не е толкова страшно, продължихме. После ми разправя, че се бил шегувал...

На жандармите преди Лайтел ненужно се качих по кабела, а Иван тарикатски си намери пътечка по-отдолу, после дойде оная по-висока скаличка, където му беше най-неприятното място. На мен пък точно там ми хареса, щото изисква все пак някакво набиране, а скаличките си имат ушички и става лесно.

Абе, няма сложни места за преминаване, устремът към непознатото те води напред и всичко се минава неусетно.

Лайтел и гледките от него:

Калцун и Негою в мъглата

На премката над Калцун седнахме да смушим пакетче с вафли Чайка, после пак нагоре.

Едно момче преди нас се пробва по Strunga Dracului, но след известно време се отказа (явно наистина е затворен), после го видяхме да идва по Doamnei след нас.

От другата страна на Струнгата пак мъгла, а на върха – пълен блок, нищо не можахме да видим, освен камъка. Табелата е набрала височина, буквално, само парцаливото знаме е останало.

5-ма човека се събрахме на върха – още една двойка румънци и момъка, който се пробва по Dracului. Седяхме 30 мин. в очакване мъглата да се разкара, но не би. И въпреки облаците, слънцето печеше ужасно, за първи път ми се случва такова нещо, чак ми стана неприятно в един момент. При липсата на гледки и предвид напредващото време, не ни оставаше нищо друго освен да поемем по обратния път. Другите бяха по-бързи от нас, дадохме им път да бягат напред, а ние се затътрихме надолу-надолу – нагоре – надолу – по равно – нагоре – надолу и така общо в двете посоки си ги докарахме към 10 часа.

Най-гадно ми беше изкачването на Лайтел на обратно, че за беля точно тогава слънцето реши да излезе изпод облаците и стана пещ, а онова нагоре си е тегавиня, на всяка крачка ти се иска да изпиеш всичката вода в бутилката...
На връщане изобщо не си давахме зор, почивахме повече, успяхме да се набием и в грешна пътека след езерото, та се наложи допълнително изкачване, за да влезем в правилния коловоз, лежахме, седяхме, поне си извоювахме оня момент на „сами в планината”...и се размазахме от щастие. Че и небето се изчисти и се появиха гледки, даже Негою успяхме да видим.

Абе тия румънци са големи заплеси – по пътя си бяха зарязали кой ръкавица, кой щека, кой шапка, кой скъсана раница, цял нов полар имаше на един камък оставен (или забравен).

А с каква мускулна треска се сдобихме от това ходене, не е за разправяне, от години не ни беше хващала, а сега мен ме държа 2 дена, Иван - 4... Ама то е учудващ самият факт, че такива тюфлеци като нас отидоха и се върнаха, за другото няма да се оплаквам.

Вечерта си напазарувахме бири и сухоежбина от Карфура, както и овчи кашкавал от Бъля, и ядохме в хотелчето. Да не забравя да спомена, че имат много хубав козунак пухкав, на конци - на другата сутрин с free кафенцето дойде чудно.

Понеделник (14.07.) – релакс и разглеждане на Сибиу, с все мускулната треска навъртяхме пак към 20 км. из града и извън него - до парка Думбрава с етнографския комплекс Астра, който се оказа затворен в този ден... На връщане от парка решихме да ползваме градския транспорт и за късмет ни провери контрола... Добре че внимателно гледахме как става работата с билетите, та си бяхме изрядни пътници, но все пак да се качиш веднъж и точно в твоя рейс да влезе контрола си е щур късмет! Вечерта пак бири, мамалиги, месища, салата Bulgareska, пълен разплох.

Вторник – път, във Фъгъраш кафявите табели малко ни объркаха и кривнахме на 20 км. извън града до едно манастирче – Св. Апостол Андрей – в полите на планината, много красиво и диво местенце, от където също тръгват маршрути нагоре.

Връщане в града, разглеждане на крепостта и два заспали лебеда – Ин и Ян.

Път до Зърнещи и чуденка къде ще спим. Бях извадила от booking едно местенце, на което исках да заведа Иван - селцето Магура. До селото - лесно (по чакълиран път), но коя точно къща е пансион Mosorel – трудна работа. Дедовците не разбират популярни езици, но с разговорника успях да скалъпя „унде”, „друм” и името на друма (макар че улиците са инкогнито, няма табели, но явно местните си ги знаят), и дядото посочи някакъв хълм отсреща. Гледам аз къщата на хълма, ма не съм я запомнила от букинга, викам си ако има и бунгала - нашата ще да е, изпълзях до горе и ооо, щастие, има бунгала. Извиках Иван, дойде и стопанина, питахме има ли свободни места, той вика само едно бунгало е останало, цена – 28 лв. бунгалото (с баня и тоалетна вътре).
А мястото е уникално – селце на 1000 м. н.в. с разпръснати къщи по хълмовете, от едната страна се извисява Bucegi, от другата – Зърнещкото ждрело на Piatra Craiului. Зелено, тихо, спокойно, пасторално, все едно си бях у дома, в Родопите.

Въпросната Pensiunea я държи младо семейство, знаят английски, много са любезни, обръщат внимание на всеки, упътват те за маршрути – имат карти на планината (ние си купихме оттам), жената готви традиционни ястия с продукти от градината до къщата, нещо средно между хижа и къща за гости е, но атмосферата е по-скоро хижарска – много приятно и задушевно местенце. Имаше голяма група израелци, водачът им беше идвал в България и беше очарован от Пирин – спал бил на палатка до Кончето. Много са странни тия израелци, вечерта имаха нещо като литературно четене на някаква книга на иврит, после всеки разказваше по някаква история, а другите му се смееха и ръкопляскаха... Ние, като типични българи, пропуснахме литературното четене и наблегнахме на пиячката и кльопачката – аууу, какви вкусни месца беше приготвила мацката... страхотия:

На сутринта - не много ранно ставане, импровизирана шведска маса с онова типично сирене брънза, дето го увиват в кората на някакво дърво, ммм... После слизане по ливадата под къщата към каньона, през поля от маргаритки:

И по сервизния път през ждрелото – скали, река, информационни табели за всичко.

Не след дълго започна същинската пътека, стръмна и кална в началото през гората, после равна до хижата. И пак видяхме сърничка, и пак изобщо не се стресна от нас. Много спокоен тоя дивеч...

Curmatura

От хижата нагоре към Piatra Mica – гора, клек, скала, ронляк. Иван нещо не беше в кондиция – имал още мускулна треска, краката не го държали и изпускали на моменти, не бил сигурен... Работата взе да се проваля.

Аз мръднах малко нагоре, пощраках с фотото, върнах се пак да го моля да продължим, но човекът рече и отсече. Обаче ми обеща, че ще се пробваме по синята марка нагоре по Piatra Craiului, пък докъдето стигнем. Ура, все още имаше шанс да се качим!

На хижата хапнахме по един ябълков пай (домашен, задължителен е просто!) с кафе и захапахме нагоре. Наклонът е много сериозен, но учудващо държахме добро темпо - гора, скалички, гора, козичка (на ~ 5 м. от нас и пак не се изплаши, напротив, седеше и наблюдаваше и ни проследи и нагоре, пак се спря да ни наблюдава, супер яко)...

Срещнахме един човек, но не знаеше английски и нищо не можахме да научим за терена нагоре. После облаците почнаха да се сгъстяват, стана сиво, после за малко пак изгря, колкото да видим Piatra Mica в цялата й хубост.

И накрая притъмня, и загърмя, и заваля. А ние бяхме на по-малко от 100 м. от билото... Не знаехме какво да правим. Тъкмо започваше бурята, а надолу си беше бая път, през голяма част – открит. Решихме да мръднем още малко нагоре към едно отклонение от пътеката с малка горичка – там някъде ще се скрием. Да, но тя горичката расте на почти вертикален склон и задържането по него е невъзможно. Трябваше да търсим нещо над нея – намерихме си две вдлъбнатини в скалата до горичката, хвърлихме раници и щеки по-надалеч от нас, и легнахме, и зачакахме... Явно всички сайтове познаха, че ще има T-storm – святка се, гърмя, трещя, валя дъжд, после градушка, после пак дъжд, излезе вятър, който довя мъгла, стана студено, а ние в продължение на 50 мин. подгизнали лежим в ступор, треперим и чакаме...Ей тогава наистина се изплашихме много... По някое време гърмежите взеха да се чуват по-нарядко, но като треснеше, беше много силно. Не смеехме да си тръгнем... След още малко се чуха гласове отнякъде, Иван скочи да проучи, 3-ма младежи слизаха. Попита ги не ги ли е страх от бурята, а те му казаха, че страшното е горе - на билото, тук е ОК. Окуражени от децата, тръгнахме след тях и ние. Камъните бяха станали мокри, тук-там покрити с кал – отврат, слизането беше много внимателно и бавно, а гърмежите и дъждът си продължаваха изпълнението. Спря да вали чак в ждрелото, а в Магура изгря и слънце, но в посока Bucegi:

Нагоре към другата планина си остана сиво, мрачно и дъждовно – и този и следващите 2 дни. Друга възможност нямахме за качване. Тръгнахме си с чувството на нещо недовършено и ще трябва да се върнем някой ден... Дано да е по-скоро... От малкото, което видяхме, определено планината си заслужава!

Та това беше първото ни ходене в планина, извън България.

П.П. Очарована съм от това как се прави туризъм в тази страна – маркировките са поддържани и в перфектно състояние, туристическите центрове предлагат безплатни карти, на които са отбелязани какви ли не неща – степен на трудност, места с катерене по маршрута, графики с денивелации, км., времена, затворени пътеки през зимата или при лошо време (знакът за това е череп!) и т.н.

Всичко това може да се види накрая на целия албум.

Petya, много хубав разказ си написала! Снимките са страхотни! Минавал съм няколко пъти през Карпатите с влак и с кола и съм оставал очарован от гледките, които ми се предлагаха. След време съм планирал една разходка там и ще ми много полезна информацията, която даваш. Smile

	Petya написа:
	Та това беше първото ни ходене в планина, извън България.

А, честито! Като гледам е повече от достатъчно, за да захапете въдицата. Smile

Апропо - що не питахте за Негою? Аз поне два пъти съм ходил от Бъля - кеф ти тракове, снимки, описание (доколкото помня) ...

	igurbev написа:
	Апропо - що не питахте за Негою? Аз поне два пъти съм ходил от Бъля - кеф ти тракове, снимки, описание (доколкото помня) ...

Е, мислиш ли, че не погледнах първо в твоя блог? Smile

И единият от траковете от там го изтеглих, даже си сверявахме и часовника на места по него. Smile

Хареса ми всичко - и снимки и писания! Smile

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.