Село Храбрино- село Ситово

Привет на всички! Дано текстът по-долу ви е интересен Smile

Публикувал съм го и в един друг форум, където имам още един пътепис, този път за нашите перипетии на плажа Карадере, но тук не знам къде да го кача. Това е засега Smile

Предварително се извинявам за правописните, граматичните, стиловите и каквито още грешки могат да се открият в долния текст и ще се радвам, ако някой намери за нужно да ме поправи или критикува.

Увод(че)
****************************************************************
Подготовката за екскурзията започва още 2 дни преди самата екскурзия. Във влака за Пловдив. Аз и Богито пътуваме, мислено изброявайки местата, където можем да отидем за краткия период от едно денонощие и половина.
Предпоследният ми изпит за сесията е минал благополучно и това означава, че мога да позволя на хубавото настроение и щурите мисли за това, което ни предстои, да ме обземат. Но същевременно се чувствам гузно, подтискам тези мисли, представяйки си, че за след по-малко от две седмици е насрочен последният ми изпит, а аз точно във времето за подготовка отивам на планина. Още повече, че съм си обещал за този последен тест да дам всичко от себе си. Както и да е, двамата с Богито не оставаме дълго насаме в купето – студентка и неин познат любезно се настаняват на седалките срещу нас. Влакът тръгва, всичко изглежда спокойно, поне докато мъжът не подема оживен разговор с приятелката си. Оживеният разговор обаче бързо се превръща в лавина от думи, която няма изгледи да спре в близкото бъдеще. Не знам, за мен пътуването във влак обикновено е време, когато се затварям насаме с мислите си, трудно мога да накарам съзнанието ми да бъде ангажирано с разговор който, ако не друго, продължава два часа и половина. Е, в случая не от мен се очаква да предоставя обратна връзка, но, въпреки всичко, не се чувствам много приятно в създалата се ситуация. Когато вече не мога да издържа, ръката ми се плъзва в джоба и изважда телефона и слушалките ми. Релакс! Германски “power” метъл, най-добро качество. Усилвам звука до нужната степен, така че хем блокирам потока от думи срещу мен, хем успявам да не оглушея. . Крехък баланс, но ми позволява отново да обърна мислите си към предстоящата екскурзия. Много ми се иска да нощуваме на открито място, незаобиколено от дървета, закриващи гледката към съседните хребети. Същевременно съжалявам, че не можем да нощуваме нависоко, поради голямата снежна покривка и трудностите в придвижването, които тя поражда. Чудя се къде ли има такова открито място. Давам си сметка, че в Родопите сме ходили почти навсякъде където ни е известно в централната й част, а решим ли да отидем някъде по-далеч, това ще коства ценно време за ходене.

„ …the clouds passing by, a hole breaks the sky,
light refracts the dark and fills the place…”

Откъсвайки се от мислите си и от хващащия ухото припев в “The Winged Horse”с нежелание, смътно регистрирам наличието на втори, некачествен „аудио поток“, които се намесва в покоя ми и ми разваля удоволствието. „...там, в тоя студентски град... забранили чалгата... Пловдив... миналата седмица... спечелих две жиляди лева... двайсет стотинки...“

“…white winged horse, such a powerful force,
gallops through the sky to free the land.”

Спокойствието се възстановява и отново „Gamma Ray“ дават тон на настроението ми, мислите ми се връщат към първоначалния им обект. Колкото и да умувам, не успявам да измисля нищо и следователно целият останал път до Пловдив преминава в мълчание от моя страна. Отвреме навреме хвърлям поглед настрани и забелязвам Боги да ме стрелва отчаяно и сякаш молещо с очи – той, както разбирам, не си е взел слушалките.
****************************************************************

Денят преди екскурзията е

Вечерта двамата с Боги обсъждаме по скайп къде ще ходим през следващите два дни. Както винаги, аз давам по-невероятни маршрути, а Боги е гласът на разума. След известно обсъждане се спираме на вариант – село Храбрино – хижа Здравец – летовище Бяла черква, след което ще си устроим лагер – село Бойково – Равнища. Не е първоначалната възможност, за която сме говорили по-рано, но удоволетворява и двама ни. Оправям си багажа и си лягам, очаквайки с нетърпение да се съмне. Не мога да заспя. Обземат ме ужасни съмнения за начинанието. От една зимна екскурзия, нормално, очаквам времето да е студено, да има сняг, зимата да се прояви по възможно най-пълния начин. Виденията, които изплуват пред очите ми, предлагат пълната противоположност на идеалното зимно време за екскурзия. Представям си как времето ще бъде топло, тоест, температурите ще са положителни, слънцето ще пече, няма да има сняг. Започвам да си задавам въпроси като: „ Кой знае защо тогава съм тръгнал с тоя дебел зимен панталон, доста горни дрехи и един резервен панталон, кубинките и цели два спални чувала, а на всичкото отгоре съм си взел и термус с чай и газово котлонче.“ Става ми изключително кофти като си се представя, екипиран като за много по-студено и лошо време. След около един час с тези мисли в главата успявам да се успокоя и заспивам, за да се събудя няколко часа по-късно и с пъргаво движение изключвайки алармата на телфона ми да сложа

началото на едно доста неочаквано приятно изживяване

06:15ч.. Ставам от леглото, обличам се, измивам се, нахранвам се, пак се измивам. Взимам си багажа и излизам от вкъщи. Чувствам се прилично. Засега няма признаци, че кошмарът от предишната нощ ще стане реалност. Отивам на спирката и не след дълго автобусът пристига. След като се „компресирам“ максимално и някак си заемам удобна позиция в пълния автобус, осъзнавам, че в момента е това време от денонощието, в което нормално учениците отиват на училище за първия им час. Съответно около мен забелязвам повишена концентрация на допреди-една-година-бях-и-аз полуспящи тийнейджъри. Представям си каква ли странна гледка представлявам в техните очи, от което ме досмешава. Изпитвам лека нотка на гордост, като се замислям за нещата, които харесвам да правя и считам за правилни, и как на тези ученици същите ще им се видят непривлекателни, дори мъчителни да бъдат преживени. Разбира се, няма как да очаквам друго от хора, сраснали се с градския живот и свикнали на безбройните му удобства(е, то и аз обичам удобствата, обаче понякога ми се приисква да се поизпитам малко). Пристигам на автогара Родопи и хващам ранния автобус за Храбрино. След около половин час път съм на центъра на селото, чакам Боги да се появи и да си напазаруваме от магазина храната за следващите два дни. Фигурата му с танцувална стъпка се задава откъм близкия баир и след кратко „-Ето ме!“, „-Добре“ влизме в магазина. Правим, струваме, и излизаме със следния списък:

Два кроасана „Хебър“;
Половин кило лютеница;
Четири отреза бабек;
Консерва царевица;
Консерва риба;
Консерва телешко с боб;
Консерва с пастет;
Майонеза;
Буца сирене;
„Кускус“;
Два шоколада „Своге натурален“;
Три ябълки;
Два пълнозърнести хляба;.

(дано не забравям нещо). Отивам до близката чешма, напълвам си еднолитровото шише с вода, изплаквам се и съм

готов за път. 09:00ч.

Двамата с Боги поемаме нагоре - към хижа Здравец - в добро настроение, с позитивни мисли. Аз мислено си припомням страховете от предишната нощ и сравнявам действителността с тях. Времето е слънчево, на мен ми е леко топло, сняг засега няма. Прилични условия. Приказката лека полека тръгва. С напредването на пътя и преудоляването на височината снегът се появява. В далечината зад нас се разкрива страхотната гледка, на Стара планина. Ориентировъчното време от 02:30 часа за достигане на хижа Здравец на нас ни отнема доста по-дълго, за което свидетелстват следните данни – 09:00ч. тръгнали сме от Храбрино, 13:00ч. пристигнали сме на хижа Здравец. Може би честите спирки за да избегнем изпотяване са причината за забавянето ни. Както и да е, пристигнали на Здравец

обядваме

след което поемаме по пътеката за Бяла черква. Ясно ни е, че за времето, което ни остава от деня, няма да можем да стигнем до летовището, около което ни е бил планът да нощуваме, без да се движим по тъмно. Времето се запазва слънчево, снегът не е много дълбок, вървенето е леко. Говорим си за нещата от живота, разни глупости и щуротии, имаме си и минутки за размисъл. Унесени забелязваме, че часът вече е 16:30 и скоро ще трябва да си намерим място за лагеруване
Минаваме някаква база на БДЖ и след още малко ходене се спираме насред район, изпъстрен с малки вилички и къщички, всичките безлюдни, както скоро разбираме. След кратък оглед се съгласяваме, че тук ще прекараме

вечерта

Бързайки да не би слънцето да залезе, започваме да събираме дърва за огън. След като свършваме работата Боги се захваща да изкопае дупка за палатката ни в снега. После паля огъня(опитът ми с магнезиева запалка не се получава – лишеите, които съм събрал от дърветата не хващат искра) и сядаме да ядем, обсъждайки деня зад и този пред нас. По план утре трябва да стигнем до Бяла черква, а от там до Бойково и Равнища, от където да си вземем автобус за Пловдив. Привършваме с яденето, аз оставям един термометър отвън и двамата с Боги влизаме в палатката и се мушваме в чувалите ни, готови за сън и за изненадите на един нов ден.

Ден втори е

от нашата екскурзия. Събуждаме се половин час преди алармата в 08:00ч. Както винаги се поздравяваме с „-Как спа?“, моят отовор на който въпрос звучи така: „-Нормално като за екскурзия. Будех се доста пъти, но не ми беше студено. Нощта беше полезна и защото установих, че с две чувалчета ми е добре.“ Дочакваме алармата да бие, след което ставаме и се приготвяме за закуска. Времето е облачно, слънце не се вижда. Боги поглежда термометъра, който цяла нощ е стоял вън и отбелязва, че в момента е един градус. Аз сглобявам газовото котлонче, на което сме решили да си правим кускус със сирене. Работата не спори много, след като кускусът загаря мощно по дъното на тенджерката ми, а още повече, след като опитваме готовото вече ястие(какъв съм глупав, поне четка за зъби да бях си взел...). След закуска тръгваме по предполагаемия път за Бяла черква. Отново сме в добро настроение. Нищо интересно не се случва през това време, с изключение, че минаваме през някаква почивна база и ни завалява мокър сняг(това е моментът, от който съмнинията ми относно „пълността“ на екскурзията започват да се опровергават). На Бяла черква

спираме да обядваме

приютени от снега под едно голямо дърво пред сградата. Тъй като е вече 13:30ч. решаваме да не се бавим много и след като се нахранваме(свинското с боб е отвратително, както впрочем всички консерви с месо и бобени култури – нещо, което съм остановил още преди три години на екскурзията ни до връх Ботев) поемаме към Бойково. Планът ни е от там да си хванем автобус. Снегът продължава да вали, а пътят, по който вървим, става все по неутъпкан. След известно ходене от едната страна на пътя намираме някаква жълта бълвоч, чийто източник не успяваме да открием. Няма следи от стъпки, водещи до „местопрестъплението“, нито някакви гнезда по дърветата над мястото, от които потенциално да се е изсипало нещото. Блъскаме си главите около десетина минути над появилата се загадка, след което, все още в почуда, продължаваме пътя ни. След известно време стигаме до район, струва ни се, на сечище, тук-там се мяркат камери на дърветата около нас. В последствие разбирам, че сме в „Ловно стопанство Здравец“. Продължаваме да вървим, но случваме на пътека без продължение. Абсолютно нормално. Та на коя наша екскурзия някога сме се натъквали на пътища с продължение? Връщаме се и поемаме по някакъв друг път (важно е да отбележа, че не се размотаваме току-така безпосочно - Боги има GPS на телефона си, аз си нося компас) Откъм навигация сме уредени, но не и откъм късмет. Пътят, по който сме поели спира да предлага проправена пъртина, в резултат от което двамата с Боги се виждаме принудени да проправяме такава на смени. Тежка работа било то, убеждавам се аз, след около един час изнурително забиване крак след крак в дълбокия вече половин метър сняг. Междувременно все по-често започваме да проверяваме GPS-a, защото прогрогресът ни става удивително бавен, а крайната точка на нашата екскурзия изглежда все по-недостижима в рамките на деня. Пускам шегата, че изглежда ще трябва да услужа на Боги с резервния си панталон, с което намеквам, че ще прекараме нощта на открито за втори път. В крайна сметка, след около още един час ходене и незначителен напредък, решаваме, че няма смисъл да продължаваме към Бойково, а ще е най-добре да поемем към Ситово, което се намира близо на четири пъти по-малко път от него. Снегът сега със сигурност е над метър, само стъпвайки по земята потъваме до над колената. Точно когато вече се чудим какво да правим, дали да не си изкопаем дупка за през нощта, тъй като и времето е напреднало доста, към 17:30ч. съзирам в далечината някаква постройка. Вече сме изморени, а слънцето е на път да залезе, затова в перспективата да си устроим лагер в тази постройка откриваме най-добрия вариант за

завършек на деня

Няма да се приберем днес, но поне ще можем да си запалим огън и да се постоплим на сухо. Обнадеждени, с последни сили си проправяме път през снега до съборетината. Оказва се не това, което сме очаквали. По пода има стъкла, мръсно е, няма нищо от полза вътре. Тук се разделяме и Боги отива да раузнае терена наоколо за евентуално нещо по-луксозно. След малко се провиква, че е намерил такова нещо. Следвайки стъпките му, отивам да видя за какво става въпрос. Откривам една малко по-запазена къща, достатъчно запазена, че да приюти двама закъсали туристи. Предната врата е заключена, през прозорците в едната стая се вижда единично легло и маса. Ентусиазирани и вече убедени, че това ще е лагерът за вечерта, двамата заобикаляме къщата и намираме единия прозорец откачен от пантите, дупката запълнена с найлон. Не ни се иска да го правим, но се налага – разрязваме найлона и един по един се вмъкваме през малката дупка в помещението. Стаята не предлага много повече от това, което сме видели отвън. В една ниша има натрупани цепеници, които обаче са твърде дебели, за да се запалят без по-малки дръвца, каквито липсват. Има някаква пробита печка на дърва, която смятаме да използваме, за да си запалим огън, някак си. Има и втора, по-малка маса. Оценяйки бързо ситуацията в гаснещата дневна светлина, двамата с Боги правим кратко съвещание за това как да продължим от тук нататък. Имаме легло, имаме малко последна храна, достатъчна за вечеря, огън ще се опитаме да си стъкмим. С газовото котлонче ще разтопим сняг, с която вече вода ще си направим попара от останалия половин хляб и бучка сирене. Дотук добре. Предвид изстудяващите ни се крака с приоритет се явява

запалването на огън

Печката няма кюнец, така че ако запалим дърва направо вътре, стаята ще се напълни с пушек. Мислейки как да отведем пушека вън от стаята, на Боги му хрумва идея. Довлачваме по-малката маса до дупката на прозореца, от която сме влезли и вдигаме продълговатата печка върху масата, дупката за кюнец е от страната на прозореца. Използваме няколко цепеници, за да наклоним печката така, че дупката да сочи към отвора в прозореца. Закрепяме някакво захвърлено парче тръба в дупката, с което мислим, че проблемът с пушека е решен. Отиваме в отделението с дебелите цепеници и търсим по-малки трески, които биха могли да служат за разпалки. След известно време събираме каквото ни трябва и пристъпяме към паленето. От любопитство и отчасти отговор на предизвикателството, решавам да не използвам вестници за старт. От раницата си изваждам шишенце със спирт и още едно с памук, напоявам памука със спирта и, поставяйки внимателно полученото в печката, го запалвам. Няма за къде да бързам, напоеният памук ще гори минимум пет минути. Повече ме притеснява фактът, че имам за разпалки не това, което бих искал. Старанието, което сме вложили в отсяването на възможно най-малки и тънки дъсчици, не се отблагодарява особено. Колебливо пробвам да запаля една от тях, хваща пламък, но не е достатъчно. Същото се получава и с втора, и трета. Като се има предвид, че дори и някоя да се запали достатъчно, после от нея трябва да прихванат и останалите, за да стане пълноценен огън, задачата не ми се вижда постижима. Взимам приготвения наблизо вестник и го напъхвам в печката, поставяйки отгоре дъсчиците. За съжаление и това не е достатъчно. Нещо повече – наклонът, под който сме поставили печката, с умисъл кюнецът да гледа към прозореца и да извежда пушека, прави точно обратното. Докато вестникът догаря, димът като че ли започва да излиза от всяка друга незапушена дупка, с изключение на приготвения за това кюнец. Стаята се напълва с пушек и приоритет ни става отварянето на вратата по всякакъв възможен начин. С ножа ми успявяме да махнем пироните, които я придържат залостена и с въздишки на облекчение излизаме на въздух. Постояваме така известно време, докато вътре се измирише.

Не сме се отказали от огъня, все пак сме с мокри крака, затова решаваме да го запалим пред вратата. С обновлено настървение се залавям да осъществя намеренията ни. С нов вестник и разпалки драсвам клечката кибрит и натъкмявам работата. За мое щастие разпалките хващат пламък повече от предишния път. Добавям нови разпалки и се надявам. Мисълта, че имаме огън, би описала твърде грешно това, което всъщност имаме. Първо, струва ми се, огънят е до една голяма степен принуден, сякаш желанието му е да не го бъде. Второ, имаме ограничено количество разпалки, не разполагаме със средни по големина дърва, които, по мое мнение, са необходими, за да се запалят вече най-дебелите цепеници. На тях им трябва по-висока температура, каквато трудно може да се осигури в момента.
Както и да е, кръжейки около огъня в продължение на около половин час, построявам горе-долу прилична колибка с някои от по-дебелите цепеници. Запалват се, но това изобщо не премахва усещането на принуденост на ситуацията. След още около един час огънят изгасва, а ние с Боги влизаме в проветрената стая и се залавяме всеки със задачите си – аз разтопявам сняг и приготвям вечерята, докато Боги оправя леглото(увеличава ширината му, като поставя успоредно на него пъновете, пръснати из стаята). Междувременно се шегуваме, че сигурно изглеждаме като някакви мизерстващи скитници, които не са много придирчиви относно това къде ще спят и какво ще ядат. Нахранени, аз се мушвам в спалния чувал, а Боги навлича моите резервни панталони и чорапи. Е, добре, че съм си ги взел. Казваме си лека нощ и се опитваме да заспим, от време на време сръчквайки се неволно при опит да заемем някоя по-спящо „приятелска“ поза.

На другата сутрин

се събуждаме с алармата в 08:00ч., след което се разделяме по задачи – аз оправям леглото, а Боги разтопява още сняг и приготвя закуската с последната ни останала храна. Дояждаме кускуса с лютеница, по половин парче наденица на всеки и по половин ябълка. След това, докато Боги оправя раниците, аз работя над идея, хрумнала ми предишната вечер.

Ще си правя снегоходки

От етажерката до едната стена на стаята взимам две дъски, които свободно са сложени там. С помощта на ножа ми „отскубвам“ два пирона от многото такива, забити в една дъска на стената и очевидно служещи за закачалка. Същите два след това ги забивам пак с помощта на ножа ми на дъските, които съм взел.[b] От раницата ми взимам две въжета – едното паракорд, другото някакво незнайно, и ги завързвам за острия край на пироните, след което ги увивам около дъските колкото е нужно, като съм оставил пролука, в която да пъхна крака ми. Така направените „снегоходки“ са готови за изпробване. С Боги взимаме раниците ни и се запътваме за вече наложително-да-бъде последния ден на екскурзията – нямаме храна, а ако се измокрим, ще трябва да спим с мокри дрехи. С огромно задоволство установявам, че снегоходките ми работят перфектно. Не потъвам изобщо и даже се върви по-лесно от нормално ходене, тъй като снегът все пак е по мек от асфалта. Налага се единствено да вържа още по две въженца около краката ми, така че последните да не ми се изплъзват от примките на снегоходките. Пътеката не се вижда, вървим по компас на приблизителна посока югозапад, накъдето трябва да е Ситово. След около два часа,

някъде в 13:20

виждаме следите на позната пътека – Ситово-Бойково. След още 20 минути в далечината забелязваме и самото Ситово. Спасение! Спускаме се по стръмния заснежен склон до селото и се спираме на центъра, където аз трябва да се обадя на баща ми да ни прибере с колата. Наоколо ни е безлюдно, тихо, Слънцето ту се показва, ту се скрива зад някой случаен облак. Времето е приятно хладно. Изваждам телефона ми, за да набера номера и регистрирам, че няма обхват. Нормално. На екскурзиите ни всичко може да се случи. Сякаш това е е усложниние в плана, с Боги спокойно закрачваме по изкачващия се в далечината селски път. След около половин час ходене мрежата на „Боб“ улавя 3 черти. Обаждам се където трябва и слизаме на центъра на селото, в очакване на колата, която ще ни отведе вкъщи и с която нашата екскурзия ще приключи, до момента, в който на някой от нас не му хрумне поредната щура идея за незабравимо и забавно прекарване сред природата.

Двамата с Боги поемаме нагоре - към хижа Здравец - в добро настроение, с позитивни мисли.

В далечината зад нас се разкрива страхотната гледка, на Стара планина.

С напредването на пътя и преудоляването на височината снегът се появява.

Времето се запазва слънчево, снегът не е много дълбок, вървенето е леко.

Говорим си за нещата от живота, разни глупости и щуротии, имаме си и минутки за размисъл.

Минаваме някаква база на БДЖ

след още малко ходене се спираме насред район, изпъстрен с малки вилички и къщички, всичките безлюдни, както скоро разбираме

Бързайки да не би слънцето да залезе, започваме да събираме дърва за огън.

След като свършваме работата Боги се захваща да изкопае дупка за палатката ни в снега.

паля огъня(опитът ми с магнезиева запалка не се получава – лишеите, които съм събрал от дърветата не хващат искра)

сядаме да ядем, обсъждайки деня зад и този пред нас.

Привършваме с яденето, аз оставям един термометър отвън и двамата с Боги влизаме в палатката и се мушваме в чувалите ни, готови за сън и за изненадите на един нов ден.

След закуска тръгваме по предполагаемия път за Бяла черква.

На Бяла черква спираме да обядваме, приютени от снега под едно голямо дърво пред сградата.

След известно ходене от едната страна на пътя намираме някаква жълта бълвоч

[size=85]Блъскаме си главите около десетина минути над появилата се загадка, след което, все още в почуда, продължаваме пътя ни.[/size]

Пътят, по който сме поели спира да предлага проправена пъртина, в резултат от което двамата с Боги се виждаме принудени да проправяме такава на смени.

Тежка работа било то, убеждавам се аз, след около един час изнурително забиване крак след крак в дълбокия вече половин метър сняг.

Снегът сега със сигурност е над метър, само стъпвайки по земята потъваме до над колената.

един по един се вмъкваме през малката дупка в помещението.

Използваме няколко цепеници, за да наклоним печката така, че дупката да сочи към отвора в прозореца.

Боги оправя леглото(увеличава ширината му, като поставя успоредно на него пъновете, пръснати из стаята).

Ще си правя снегоходки.

С Боги взимаме раниците ни и се запътваме за вече наложително-да-бъде последния ден на екскурзията

Налага се единствено да вържа още по две въженца около краката ми, така че последните да не ми се изплъзват от примките на снегоходките.

След още 20 минути в далечината забелязваме и самото Ситово.