Амбарица на 4-5 Април

Събрахме се 5-тима (една кола хора) – Митко, Таня, Боян, Маргото и аз.
Като за пролетно снежно ходене решихме да не правим много дълъг обиколен маршрут и така си набелязахме Амбарица. Тръгнахме от с. Черни Осъм, като паркирахме на Смесите. Хванахме коларския път по десния (по посока на течението) приток на реката, който доста обикаля. Походихме около час покрай реката към Яворова лъка. Видяхме сърна на хранилката при ловджийското чакало, но докато я зумнем тя избяга. След това по една табела „за хижа Амбарица” тръгнахме по пътека в западна посока. На места пресичаше серпантините на пътя. Към билото имаше доста нападали дървета, повалени от буря, изтръгнати с корени, все едно великан е минал. Трябваше да обикаляме, прескачаме, някъде се провирахме. Нагазихме и в кишав сняг, някой видя и мечи следи. После нашият път се сля с хребетната пътека със зелената маркировка (нея използвахме за директно спускане на връщане, тя е почистена).
В хижа „Амбарица” любезно ни посрещна Дончо, хижаря. Бяхме единствени гости, но той запали печки и вечерта беше много уютно.Останахме до залез да се препичаме на слънчевата поляна и да съзерцаваме невероятните върхове. За първи път бях натам и наистина се изненадах от Алпийския пейзаж, как се бяха подредили – Мара Гидик, Ботев, Жълтец, Костенурката, Кръстците, Купена и Левски (Амбарица). Снимахме залез, изгрев и сутринта потеглихме към връх Левски. Снегът беше леко фирнован, чудесен за ходене, пътеката ясна - по коловете. Но при тези гледки не можеше да се бърза, голямо преживяване. На превала на основното било имаше остатъци от голяма снежна козирка, както и следи от прохода, направен от предишна група. За изкачването на Левски (Амбарица – 2166 м.н.в.) бяха достатъчни щеки, не ни се наложи да ползваме котки и пикели. На върха се въртяхме на 360 градуса и откривахме близки и далечни планини – през вр. Вежен към Витоша, Рила, Пирин, Родопите и зад тях бяло връхче (някой каза, че е в гръцко). Билото на Стара планина беше снежно, но на места оголени скали подчертаваха релефа, а слънцето добавяше блясък на и без това заслепяващата гледка. Вятър ни подкани да слизаме, но като прехвърлихме седловината „от Южна към Северна България” заседнахме на една полянка загледани към диплите под върховете в посока на Северен Джендем. После надолу беше все така вълнуващо, виждаха се върховете, но имаше и много цветя – сини минзухари, кукуряци, кукувиче грозде. А на Смесите - Черни Осъм си смесваше водата от двата буйни притока (Куманица и Крайовица) и я подкарваше в бистри синьо-зелени цветове към долината. Как да не си топнем краката! Троянският манастир успокои на финала душите ни и събра разбитите ни сърцата, парчета от които висяха по Купена, Ботев и Амбарица или се криеха в долините и пещерите към Джендема на изток и Стенето на запад. Ще се връщаме пак по този край, че и златни съкровища имало… Cool