Северо-западният ръб на Атон и още 3 манастира

Преди почти година започнах пътеписа си за Света гора с думите: „Да, случват се и такива неща. Да не успееш. И човек трябва честно и ясно да си ги казва.” Днес – също така честно и ясно – мисля, че мога да продължа този само наченат пътепис, защото още тогава знаех, че рано или късно, но все някога ще се върна, за да успея. И единственото, което съм длъжен да добавя – като благодарност и за късмет – е, че не бях сам.

Атон, 1857 г. Снимка: интернет.

Удари полунощ на 10 срещу 11 януари и Стефан звънна, че вече чака долу на паркинга. После събрахме Павката, после Ники и поехме в нощта към Света гора. „Отборът” беше готов и в пълен състав. От предишните си два опита със Стефан разбрахме, че всеки по-добър от нас е добре дошъл и дори нужен. А това да предложиш на верни другари нещо, което толкова си мислил, оглеждал, премислял и претеглял и, щом си видял, че „в него има хляб”, просто да го споделиш с тях – това е радост, която мога с чисто сърце да пожелая на всеки.

Това, което ни чакаше – дългият ръб с предвършието. Снимка: интернет.

След 6 часа из пообърканата пътна мрежа на България и Гърция акостирахме в Уранополис. Още не се беше съмнало. Оставихме колата на познатото безплатно паркоместенце до една детска площадка и прередихме багажа. „Разделението на труда” беше просто и ясно – Павката и Стефан носеха по една двуместна палатка, Ники беше „поел” инвентара – клеми, френдове и други лентички и каишки, аз натъпках 50-метровото въже при мен. Като добавим котки, чували, шалтета, пикели и седалки, то в един момент раниците събудиха в просънените ни очи искрен респект и ние започнахме да ги вдигаме една по една в тъмното, че да видим дали някой от нас не се пести. В 6.30 часа тръгнахме из пустите улици да си търсим диамонитирионите. Поклонническият офис естествено все още беше затворен, така че се затъркаляхме направо към пристанището, където – като някакво изключение в нощта – отвсякъде осветен и със зинала челюст се полюшваше цял ферибот. Верните другари пак ме изиграха аз да се оправям с формалностите на някаква смесица от гръко-английски, докато кротко чакаха на кея. Натоварихме се в почти пълния кораб и „отнесохме плувката” – Павката и Ники на топло, двата със Стефан – навън на кърмата.

Манастирът Св. Григорий и големият ферибот. Снимка: Павел.

Бяхме решили да слезем на манастира Св. Григорий, където за първи път стъпихме на Света гора преди 2 години. Но този път, вместо да хванем черния път нагоре към Антитонас, влязохме в манастира да го разгледаме. Учтиво отказахме предложената ни от един сръбски монах покана да закусим в магерницата, аз откъснах скришом един лимон от манастирския двор и поехме към следващата света обител Св. Дионисий.

Манастирът Св. Григорий – на път за Св. Дионисий. Снимка: SPI

Манастирът Св. Дионисий, гледан от пътеката. Снимка: Ники.

Имахме късмет – пътеката беше от старите, почти орасла, с набит от монасите преди векове калдъръм. Вървейки високо над брега, тя ту слизаше надолу, ту се качваше нагоре, заобикаляйки пресъхнали и не толкова пресъхнали дерета. Беше топло, необичайно топло, толкова, че започнахме с основание да се питаме какви пикели и котки сме понесли. А неприятните спомени от топлото време предишните пъти ни караха да се съмняваме дали и този път няма да „ударим гредата” с времето. Така след час и половина кротък джогинг се изсипахме в манастира Св. Дионисий.

На влизане в Св. Дионисий. Снимка: Павел.

Поне на мен той най-много ми хареса. Малък, тих и уютен, качен на една скала над брега, лишен от голямата слава на далеч по-известните си съседи Лаврата, Ивер и Ватопед, с най-малко земя от всички светогорски обители, с чудна порутена часовникова кула и крепостна кула-библиотека – досущ като в „Името на розата”. То и игуменът, който ми разказа за нея, приличаше на отец Хорхе от Бургос, поне ако се съди по възрастта и дългата му бяла брада...

На път към манастира Св. Павел. Снимка: SPI.

От манастира Св. Дионисий поехме отново по калдъръмче към третия манастир за деня – Св. Павел. След половин час бяхме на морския бряг – там, където миналата година слязохме със Стефан. Направихме си майтап с Павката, че „неговият” манастир е най-грозен от всички. И наистина – старата кула на арсаната му е в руини, пристанището е пълно с боклуци, от него към манастира върви огромен изоран черен път, по който и запъплихме нагоре.

Манастирът Св. Павел. Снимка: Павел.

Манастирът Св. Павел, 1936 г., когато е имал „по-пригледен вид”. Снимка: интернет.

Макар че Св. Павел е малък и неприветлив манастир с много стопански постройки, на пътя ни спря дружелюбен монах с джип да ни пита накъде отиваме и да предложи да ни закара. Отказахме „стопа”, а щом му казахме къде отиваме, той се опули и смотолеви, че горе имало само „rocks” и че преди години двамина така се заклинили накъде по гребена, че извикали хеликоптер... И монахът започна да ръкомаха като перка на хеликоптер, да вика: „Helicopteró, helicopteró” и да клати невярващо глава. Ние се спогледахме и продължихме нагоре. Хапнахме на две на три в беседката пред манастира, разгледахме го набързо и подкарахме по черния път, който сече склоновете на Атон. Този път трябваше да ни изкара високо в планината, откъдето някак си да стигнем до малката полянка на билото, където спахме със Стефан миналата година. Пътят беше наистина отегчителен, истински табан в най-буквалния смисъл на тази дума, но поне – неочаквано и за самите нас – имаше вода. Чак после, когато видяхме, че пътят не води заникъде, разбрахме, че е пробит, за да „хване” вода максимално близо до оскъдните извори. Времето обаче изглежда се скапваше – над морето се уплътняваха гъсти сиви облаци, към които ние уверено се носехме с всеки метър набрана денивелация. И пак ни налегнаха мъгливите спомени за предишните пъти, а и прогнозата, с която тръгнахме от София, не ни обещаваше нищо добро. Надявахме се единствено на сутринта облаците да „легнат” и да „отворят” върха.

Из „табана”. Долу – долината на манастира Св. Павел. Снимка: Ники.

След два часа бъхтане стигнахме края на пътя, последната вода и тръгнахме нагоре направо през буковата гора. Нямаше пътека, но теренът беше познат от последното идване. Стръмно, тук-там със скали, които заобикаляхме, и след още час и нещо излязохме на малката полянка под първия скален праг. Бяхме стигнали набелязаното за бивак място по светло, бяхме се раздвижили приятно през този тренировъчен ден, раниците се оказаха поносими, настроението – добро, колективът - сплотен...

The end of the day.

И The remains of the day. Познатият скален праг по залез. Снимка: Ники.

Павката и Ники решиха да спят на чували в гората, аз и Стефан опънахме MSR-чето на поляната. Не бях излизал от половин година в планината и исках да се наспя спокойно и до насита преди утрешния „велик и лелеян” ден. Сутринта станахме прилично късно, чак към 7 часа. Времето за щастие беше ясно – през нощта беше студено, накъде около и под нулата, така че облаците бяха „избягали” в ниското, което значеше само едно: имахме достатъчно време, стига да не се мотаем... Най-накрая малко късмет и за нас. Но заради липсата на „игрова практика”, заради забравените машинални навици и движения... потеглихме чак към 8.30 часа.

Стефан „бримчи” на излизане от скалния праг.

Ники и аз – също. Снимка: Павел.

Докато Павката ни чака преди „лабиринта” от скали и дървета. Отзад вече ясно прозира предвършието. Снимка: Ники.

Бързо и лесно прекатерихме скалния праг – със Стефан вече го бяхме минавали и знаехме откъде. Излязохме на основното било и се запровирахме през лабиринта от скалички и гъста растителност, заобикаляйки скалните блокажи. Предвършието, което кръстих Микроатон, и самият връх Атон вече ясно се виждаха. Тук някъде, високо в планината, изведнъж налетяхме на прастар настлан калдъръм, изникващ от и свършващ в нищото... а го нямаше отбелязан на нито една карта, на нито една снимка...

Финалът на скалния праг. Снимка: Павел.

И пътят напред. Предвършието и зад него връх Атон. Снимка: Ники.

След час и половина изглежда излязохме на по-лесен терен, но се оказа, че сме хванали странично ребро и трябваше да се върнем нагоре към основното било. Павката мина встрани, а аз се закандилках по един стръмен трошлив кулоар, Стефан и Ники вървяха след мен. Видях два огромни камъка, казах си, че са нестабилни, казах и на шега на Стефан, че съм му приготвил две бомби... и ги бутнах. Слава Богу, че Стефан отскочи без да падне – всеки един беше по 30-40 килограма. Извиних се на Стефан, той само се усмихна... Загубата на „игрова практика”, на машиналните навици и движения... движех се като хипопотам из планината... Никога досега през живота си не бях бутал толкова камъни, а щях да бутна още много през този дълъг ден... Наистина Слава Богу, че нито един от тях не отнесе някой от другарите.

Павката и Ники в рехавата гора, малко преди челните скали на предвършието.

Излязохме отново на билото и продължихме спокойно нататък. Чакаше ни доста стръмен широк склон с рехава гора, в края на който „извираше” Микроатон. Тук за първи... и почти последен път стъпихме на сняг. Толкова малко беше – напръскан само за цвят. И толкоз. Накрая стигнахме началото на скалите на Микроатон, скрихме се на завет от вятъра и извадихме кой каквото трябва – седалки, въже, инвентар. Имайки предвид случката с камъните, си извадих сечивото и се наредих последен на „салама”. Но не се вързахме, Павката вървеше отпред, ние – кой откъдето и както прецени. Някъде по средата на скалния бастион Стефан поиска да се вържем, за да му е по-сигурно. Ники пое да води, сложихме Стефан по средата, аз останах последен да събирам осигуровките. За по-малко от час излязохме на Микроатон – очаквахме да е по-тежко и по-дълго, но скалата се оказа стабилна и здрава, хватките – повече от добри, линията на маршрута – логична и ясна.

Стефан и Ники в началото на Микроатон. Снимка: Павел.

Ники в средата на маршрута.

Стефан и Павката малко преди края.

Ники и Стефан – последни метри преди предвършието. Снимка: Павел.

Стефан и Павката по финалния гребен към Микроатон. Отзад връх Атон.

Странно, на предвършието намерихме издигнат дървен кръст. Постояхме, снимахме, радвахме се, мислейки че най-трудното е свършило, оглеждахме самия Атон. Времето окончателно се изчисти – облаците просто изчезнаха, най-накрая имахме късмет. От предварителните ни проучвания тази му чисто северна страна не изглеждаше трудна – камениста, но не и твърде много стръмна, не и твърде много дълга. Предстоеше ни да се убедим в обратното...

На Микроатон. Снимка: Павел.

Стефан на фона на това, което ни чакаше. Седлото дори не се вижда.

Последни обсъждания преди „старта”. Снимка: SPI.

Заслизахме от Микроатон, което беше другото ни притеснение – дали няма да е я отвес някъде, я блокаж другаде... Беше неочаквано лесно и тревисто, макар и бая стръмно. След седлото между Микроатон и Атон билото се стесняваше до остър скалист гребен, който можехме да подсечем отдясно. Опиянени от приятното катерене на Микроатон, се отказахме – чувствахме се сигурни един с друг, имахме си доверие, искахме да се насладим докрай на планината. Павката мина без въже през камината на гребена, после тръгна Ники, поставяйки осигуровки, после Стефан, накрая аз.

Слизането от Микроатон. Снимка: Павел.

Ники в камината на гребена.

Ники на излизане от камината. Снимка: Павел.

Ники и Стефан – по гребена след камината. Отзад Микроатон.

След камината всеки тръгна сам да си търси пътя из лабиринта на „северната стена”. Намотах въжето около себе си и тръгнах вдясно от Павката – хем да не ми събори нещо, хем аз като събарям – което беше почти сигурно – другарите, ако вървят след Павката или търсят свой път, да не отнесат още някое паве от мен. Но те тръгнаха след мен. Опитвах се да избързам, опитвах се да вървя по малките преспички фирн, помагайки си със сечивото, или да търся по-големи скали, през които да се катеря – само и само да не бутам камъни... Но си бях хипопотам и камъните си „течаха” подире ми... В един момент чух гигантски каменопад и се учудих от себе си как съм го бутнал без да усетя. За щастие се оказа, че това е бил Ники, който някъде под мен си е „почиствал маршрута”...

Павката – малката точка вляво из лабиринта на „северната стена”.

Стефан и Ники в средната част на „стената”. Отзад Микроатон.

Краят. Павката на ръба.

Послеписът: северната страна на Атон, гледана от върха. Снимката лъже за реалния наклон.

След час в лабиринта от скали, сипеи и малко сняг усетих топлина по лицето си, вдигнах глава и видях тънка струйка слънчеви лъчи, процеждащи се през назъбените скали над мен. Значи бях близо. После видях Павката на ръба – за пропорция в разстоянията. Значи бях съвсем близо. Прекатерих се през някаква скала... и влязох в друг сезон. Южната страна на Атон беше лятна, без ни една преспичка сняг, без камъни и скали, с полюшваща се трева и с 20 градуса по-топла от северната. Бях излязъл на 30 метра по права линия от върха. Отидох при Павката и седнахме да изчакаме Ники и Стефан, за да отидем заедно до Атон. След 10 минути дойдоха и те. Прибрахме „такъмите” и след още 5 минути всички заедно стъпихме на върха.

Връх Атон, 12. 01. 2014 г.

Връх Атон, 1935 г. Снимка: интернет.

...Някакви планински бегачи ни правеха филмчета на мобилните си телефони, руски пилигрими ни гледаха учудени откъде идваме и що за птици сме... Попитах за цигара... всуе! Руснаците ме кръстиха Янис и ми обясниха, че пушенето всъщност е дъхът на дявола... Учтиво се дистанцирахме от светите хора и светските състезатели. Мисля, че всеки от нас искаше по-своему да изживее това, което заедно бяхме направили. Лично за мен това беше краят на една дълго и жадно лелеяна помисъл. И този край добиваше плът пред очите ми – слънцето меко обагряше тихата привечер по южните склонове на върха, в чиито гънки някъде долу се виждаше и вече ни чакаше заслонът, морето още по-долу безметежно синееше, а дългият източен ръб се къпеше в охра, плавно слизайки към Великата Лавра.

На върха. Снимка: Павел.

Топлите южни склонове на Атон и заслонът Панагия ниско долу.

Заслонът Панагия, 1935 г. Снимка: интерент.

Сянката Атон върху хоризонта.

И прозата: bon appétit. Снимка: Ники

Хората един по един си тръгнаха от върха и ние останахме на него сами. Всеки от нас отиде до църквата, построена под големия стар железен кръст от 1897 година, после всеки от нас дълго гледаше вече притъмнялата, сива, студена и зловеща северна страна, от която бяхме дошли. А после съвсем тривиално и по-човешки седнахме да ядем. Намерих едно корито с полузамръзнала вода и така решихме проблема със жаждата и припасите за през нощта. Когато слънцето се търкулна неудържимо към заник, и ние се катурнахме надолу по конската пътека към заслона – бавно и невъзмутимо като керван мулета. След по-малко от час час бяхме пред него.

Ники на слизане към заслона малко преди залеза.

И Стефан малко след залеза.

Отказахме се да спим в заслона – миришеше на застояло и мръсно, а нощта падаше ясна, топла и изкусителна. Опънахме чувалите под арката на входа и дълго си бъбрихме. Кипнах едно кафе без цигара с вода от кладенеца в заслона и после всички блажено заспахме.

И авторските фотографии: Заслонът. Снимка: Павел.

Планината. Снимка: SPI.

Небето. Снимка: Ники.

Диагоналът.

На сутринта към 8.30 часа потеглихме надолу по пътеката към скита Св. Ана. Всичко беше свършило – и този път без да знам как и защо – успешно, леко, някак от само себе си. От всичките 20 манастира на Света гора не бях стъпил само в 4 – Великата Лавра, Ксиропотам, Костамонид и Кутлумуш... Към 10.00 часа се изръсихме в скита и продължихме по широкия застлан с камък друм към познатия пристан. Тук някога имаше лимони, а сега монаси на магарета си почиваха, чакайки да им дойдат силите да запрегнат нагоре. Тук със Стефан бяхме опънали палатката по Коледа преди 2 години – напълно сами и слушахме воя на чакалите през нощта. Сега беше гмеж...

Другарите „маат гащи” по калдъръма към пристана.

Скитът Св. Ана. Снимка: Павел

Чакайки.

След това фериботът дойде и ни качи. Вече бяхме решили да отидем до Монката, както кръстихме манастира Симонопетра, който изпъква непристъпно висок над брега, построен на самотна скала. Из пътя още веднъж снимахме всички тия вече познати манастири – Св. Павел, Св. Дионисий, Св. Григорий. На малката арсана на Симонопетра слязохме само ние. Сгушена в миниатюрно заливче, от нея тръгва чуден широк калдъръм към манастира.

Арсаната и манастирът.

Манастирът Симонопетра, 1936 г. Снимка: интернет.

Още от първата градина набрахме сочни портокали, защото пак беше станало ужасно горещо. Тежко се вървеше в тая жега, но манастирът ни теглеше като магнит, изправяйки се постепенно в цял ръст с всяка измината от нас крачка. След половин час и ние се изправихме... под него. Може би не е най-уютният манастир на Света гора, но със сигурност Симонопетра е най-въздействащият, поне от архитектурна гледна точка. Висок 14 етажа, той всъщност представлява цитадела, издигната върху отделно стърчаща скала – дори водата минава по акведукт върху две реда арки. И няма коридори – толкова дебели са зидовете, че за килиите се върви по дългите балкони, обрамчили манастира, по които, признавам си, ме хвана страх. Но най-вълнуващ е дългият стръмен калдъръмен тунел, водещ от входа на това кале към вътрешната му църква – видях немалко монаси, подпрени на влажните стени да си почиват.

Симонопетра, гледан от пътя към Дафни.

За съжаление пристигнахме заедно с игумена, който се стовари с цяла свита от огромен черен джип-катафалка, и в манастира настъпи тихо суетене. Исках да взема светена вода, но в църквата нямаше. Пуснах другарите да бухат по черния път към Дафни и останах да чакам да светят малко... В крайна сметка един добър монах ме упъти да си взема светен елей от къщата за гости, а да не чакам игумена, чието подпухнало червено лице с воднисти сиви очи ми напомни за игумена на Бигорския манастир... Не исках да си развалям спомените – усещанията от предишните идвания за голямата корпорация със седалище на небето се връщаха осезаемо... Спомних си за кражбата на няколко стотин хиляди евро европейски фондове от манастира Симонопетра, спомних си за ареста на игумена на манастира Ивер заради имотни измами, за постоянните напъни да бъдат изгонени монасите на Есфигмен... и бързо си тръгнах.

Намигане към историята: Великден, 1941 г. Снимка: интернет.

И още едно: снимката на Адолф Хитлер в тронната зала на руския манастир Св. Пантелеймон. Снимка: интернет.

За късмет Ники ме чакаше на входа и заедно се юрнахме да настигнем другарите. Уви – жегата се „лееше” по нискораслия пейзаж, а черният прашен път вместо надолу към морето и към пристанището, пое нагоре към билото... Така за час и половина се дотътрихме до Дафни, „вратата” на Света гора, а всъщност няколко сгради, един малък пристан и една стара, почти рухнала църква с каменен покрив.

Дафни.

Тук вече можехме да свалим тежките раници окончателно и да се отпуснем в лятната следобедна дрямка на това заспало „градче”, което аз помня като Вавилонско стълпотворение. Небрежно оставихме две лодки да си заминат без да се качим. После всеки от нас взе по някакъв армаган за дома от близките дюкянчета, в които си купих даже цигари, и зачакахме нашия голям ферибот... Останалото е проза – обратният път с кораба до „нашия свят”, дългият път до София, тиквеникът на Стефан по пътя, дългите приказки, новите планове.

Света гора, средата на ХIХ в. Вдясно Атон. Снимка: интернет.

Преди почти година започнах пътеписа си за Света гора с думите: „Да, случват се и такива неща. Да не успееш. И човек трябва честно и ясно да си ги казва. Но именно неуспехите – поне така си мисля аз – учат далеч повече. Но всичко с времето си...” Това време дойде и сега вече мога да сложа точката. Да, бяхме успели – каквото и да значи това. Сигурно за всеки от нас четиримата – нещо различно. Докато се сбогувах с Атон от палубата, все по-ясно разбирах, че неуспехите наистина учат, толкова, че да подсладят „успехите”, които, когато и ако дойдат, просто те топлят отвътре. Без суета или гордост, без празни приказки, а с мълчанието, че си свършил нещо докрай, че не си се отказал. И този дълго чакан и жадуван край се отдалечаваше с всяко завъртане на витлото на ферибота, изчезвайки във вълните и облаците, оттегляше се в започващите да никнат спомени, завръщаше се като оня дълъг източен ръб, окъпан в охрата на залеза, слизащ към – или идващ от – Великата Лавра. Зависи от гледната точка.
Край.

След There be Dom, сега дойде ред на Let There be Athon. Както и да е – Благодаря Ви, другари.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Съб Яну 25, 2014 12:09 am; мнението е било променяно общо 1 път

Чуден пътепис!

Ей,че хубаво! Поздравления за успеха и благодарности за майсторския разказ! Направо подарък за мен, дето няма как да попадна там.

отново страхотен пътепис!

ръкопляскания

Интересен разказ, приятно е да се чете. За вас планината е храм и вие свещенодействате в нея.

На качването на Микроатон сте ползвали въже. Това е защото сте се отклонили и сте хванали странично ребро, така ли? Има ли по-лесен начин - без въже - да се качи Микроатон?

_________________
Щастие за всички даром и никой да не бъде пренебрегнат!
Редрик Шухарт
http://www.redmine.org

Привет,
може би от текста не става достатъчно ясно - ползвахме въже, защото Стефан поиска да ползваме, за да се чувства по-сигурен. Възможно е да не се ползва - при по-здрави нерви и прилични физически способности. Лично аз бих ползвал въже, ако се върна - за сигурност и спокойствие. Друг начин за качване на Микроатон няма - това е скален бастион. По страничното ребро се отклонихме преди стигането на Микроатон.
Успех, ако се пробвате.

***

Картата с досегашните с пътешествия до Света Гора.
С червено - януари 2014 г., с жълто - март 2013 г., със синьо - декември 2012 г.

Снимка: National Geographic

Браво момчета!
Иване, благодарности за поредния ти хубав и споделен с нас пътепис

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител