Олимп, Митикас, Локи и Атонския колос в епилог

Здравейте приятели.

Макар и с огромно закъснение, много ми се иска да споделя още една планинска приказка от 2013та, която определено се нарежда сред най-забележителните и дългоочаквани в живота ми! През 2010та година се запалих по Олимп и оттогава толкова нощи прекарах върху снимки и пътеписи от Митикас, улеят Локи, Стефани и сънувайки морето почти 3км под краката си... В средата на септември 2011та направихме опит да се качим, но Зевс бе решил друго. Тогава, след нощувка в Refuge A, в непрогледна мъгла, дъжд и адски силен вятър трябваше да се задоволим само с качване до вр. Скала (2866м), а наградата за това, че единствени в това време намерихме смисъл да потеглим нагоре, бе че поне успяхме да зърнем олимпийските първенци в няколкото мига на разредена мъгла! Един такъв момент съм споделил по-надолу в снимките. Тъй или иначе трябваше да чакам трепетно още 2 години, в които безуспешно търсех Олимп на хоризонта от Беласица, Алиботуш и Пирин.
И така до 28ми септември 2013та, когато се отправихме отново към планината, а прогнозите за времето вещаеха последни 2-3 летни дни, след което вкоченясването, което превземаше България в последните септемврийски дни, щеше да стигне и до Гърция. Четирима души тръгнахме от сюидад де Кюстендил към 11 часа, като половината бяха тръгнали малко по-рано от Перник сити. Без да си даваме много зор, към 16:30 бяхме на паркинга в местността Прония, където на 1100м трябваше да се разделим с колата. Разбира се не се сдържахме да не спрем на някои стръмни завои от пътя, откъдето естествени тераси предлагат фантастична гледка към Литохоро и морето изпод полите на Олимп. След като оправихме багажа на паркинга, както не бързахме, отведнъж се забързахме, понеже ясно си спомнях какво предстои до рефюдж А, а наближаваше 17:00ч и вече се стъмваше преди 20:00ч. Предстоеше ни дълъг път, но пък за сметка на това носех раница от над 15кг, претъпкана с храна, вода, дрехи, палатка, спални чували, каска за принцесата и какво ли още не... За пътят от паркинкга до рефюджа сигурно много е говорено - 1000 метра денивелация по живописна пътечка, с повече от приличен наклон след първите 30на минути ходене, които на теория (а убедих се и на практика) се взимат за 3 часа. Красивите гледки надолу и нагоре, компенсират напълно наклона и прехода до хижата би бил прекрасно изживяване, ако човек не е пътувал няколко часа от България, ако не носи огромно бреме на гърба си и най-вече: ако не се налага да бърза! Е, на нас ни се налагаше. Направо невероятно ми се стори, че около 20:00ч, въпреки дисагите, наистина за 3ч време успяхме да стигнем Refuge A, а мракът ни хвана, когато вече бяхме по зиг-заците под терасата на хижата - така очакваното финално стъпало към нея. В хижата бяхме приятно изненадани да разберем за съществуването на невиждани от мен нови бани и тоалетни на приземния етаж, в които водата не беше дефицит! Невярващ на очите си, попитах един човек, който ми обясни, че миналата зима имало много сняг, в резултат на което водното ембарго е вдигнато. Хижата е много чиста, топла и уютна, което този път важеше и за нощта навън - с радост опънахме палатките. Предварително бяхме разбрали няколко дни по-рано, че свободни легла няма, а на място разбрахме и причината - снажен гръцки даскал, особено мил с възпитаниците си от женски пол, бе довел огромна група ученици. Отпочинахме и хапнахме, навсякъде заобиколени от тях. Понеже бяхме уморени, а на следващия ден ни предстояха общо над 2500м денивелация нагоре-надолу, взехме да се притесняваме дали вождът ще успее да укроти буйната тийн маса, превзела хижата и в 22:00ч щеше да се случи това, което винаги се случва... Но към 10 без малко се почувствахме щастливи, че хижата е подслонила тези над 50 гръцки ученици, а не техни български връстници - даскалът с лекота подкара шумните, но възпитани, съобразителни и неупоени от алкохол младежи към леглата, а в 22ч, когато токовият генератор спря, ние също се хоризонтирахме в палатката. Имах чувството, че нощта е по-топла, отколкото бе преди обяд, когато отпътувахме от България. Заспах с приятното нетърпение и усещане за един незабравим предстоящ ден и доза страх дали времето от България, което бе по петите ни, нямаше да успее да изпревари прогнозите.

Не! Скъпи приятели, на 29ти септември 2013та този път Зевс и евентуално неговият наследник, отговарящ за атмосферните условия, чието име не помня, ако съществува, бяха решили друго... Ето така изглеждаше изгревът от живописната тераса на Refuge A:

Малко разочарован бях, че вместо пелената от облаци от терасата не виждахме морето и Литохоро, но не бях способен да страдам за това, понеже над палатката този път небето бе синьо и се виждаше това:

Учениците под строя и дисциплината на даскала (сякаш нееднаква за момчета и момичета) поеха нагоре преди 8 часа, докато ние закусвахме и се мотаехме, а аз си купих шапка на Олимп, понеже преди година си загубих синята. В опразнилата се хижа успях да се снимам с хижарката Мария Золота, която намирам за невероятна!

Какво и е невероятното ли? Ами на 2.08.2013та се навършиха 100 години, откакто кракът на Христос Какалос е станал първият човешки, стъпил на Митикас. Това се е случило по тъмно след 22:00ч, а година или няколко по-късно същият стъпва и на Трона на Зевс! Тогава нещата са били доста по-различни от наши дни, затова през годините на трепетно олимпийско очакване и пристрастяване, развих огромно уважение към този грък, който живее почти до 100. За последен път гръцкият "Норгей" стъпва на Митикас и Стефани през 1972ра година, когато е почти на 93 години, а компания му прави същата тази Мария Золота (най-голямото дете на снимката), която в хижата стоеше пред мен! Бях силно развълнуван, когато осъзнах колко интересни неща са запечатани по снимките на стените в Refuge A - разгледайте ги, когато седнете да ядете под тях!!! Мария ми разказа някои неща, които най-кратко мога да обобщя, че Христос Какалос е бил приятел на семейството и и е бил прекрасен човек!

След като по традиция завещахме тежките си раници на хижата, най-накрая потеглихме и ние. Другите си нямаха представа какво ги чака, а още по-малко подозираха за моите амбиции да се качим и слезем на Митикас от различни страни, да се кача на Сколио и да видя наистина ли не бих могъл на Стефани... Този пъзел имаше своето очевидно решение, ако бях сам. Но не бях, а и трябваше преди пълен мрак да сме на Прония - последното и най-трудно парченце от пъзела. При предишното ни качване, въпреки лошото време, с моята другарка бяхме успели да стигнем до Скала за 80 минути. Този път не успяхме. Групата страдаше, вчерашното изкачване от Прония и раниците, макар и в хижата, продължаваха да им тежат... Времето бе много топло, още с тръгването останахме по къс ръкав и се зачудих защо ми трябваше да навлека толкова дрехи, а с тях и малката раничка. По едно време, когато и последните дръвчета почнаха да изчезват, се спрях да изчакам останалите и се огледах за един любимец на хоризонта... Но го нямаше.

Някъде на тази височина, малко под скалата с характерната каменна пейка, при ясно, но доста по-хладно време хората виждат и заснемат Атонския двухиледник - това, което и аз исках, но не успях! Или по-точно: не и от Олимп...

След задължително любуване на невероятната панорама, която се открива от въпросната каменна пейка - панорама, която при нас се доминираше от бялата облачна пелена вместо от морето, продължихме нагоре вече по "олимпийската пустиня". Малко над пейката се стига до "кръстовище": напред към Сколио и Митикас през Скала, надясно за Платото на музите през Зонария, откъдето тръгват улеите за Митикас и Стефани и наляво за връх Агиос Антониос (2815м). Нашият план продължаваше към Скала, а моя собствен към Сколио...

Под нас някаква група, която се бе спуснала от Сколио, се радваше на диви кози, които не се смущаваха от присъствието им.

Ето тук се отправих към Сколио (в средата на снимката), а останалите, които отново бяха изостанали, щяха да ме чакат на Скала.

На Сколио има книга, в която не пропуснах да се разпиша. Освен нея, както се знае, има и най-величествената гледка към Митикас и Стефани, а в олимпийския казан върховете очертават величествени сенки, но при мен слънцето не бе, където трябваше да бъде за тая цел.
Най-вляво на снимката се вижда и Refuge C (2600м) в Платото на музите.

Под зоркото око на даскала, помолих една ученичка да ме щракне няколко пъти на Сколио, след което се отправих по пътечката към Скала, надявайки се, че другите отдавна вече почиваха там. Морето си оставаше все така скрито в облаци, макар че пелената се разкъсваше.

От ръба между Сколио и Скала забелязах, че и в олимпийския казан има петна от вечен сняг, който може и да не е толкова вечен, а просто да се дължи на факта, че през миналата зима е паднал много сняг.

Когато стъпих на Скала (2866м), изпаднах в еуфория, защото видях това:

Две години по рано, открийте разликите...

От Скала се спуснахме по улея, който по-късно щяхме да наричаме улейче...

Характерен момент от качването на Митикас, което през Скала започва със спускане.

Така, слизайки с 50на метра под Скала, същинското изкачване на олимпийския първенец се изправи пред нас:

За човек, който не е слизал или качвал Вихрен от премката с Кутело като минимум, може да се окаже наистина стресиращо. Иначе за хора с малко или повече над този минимум, Митикас през Скала може дори да им се види по-лесно от очакваното. Но като цяло адреналинът е налице - табелата на Скала е избледняла, но все още се различават многобройните предупреждения, най-впечатляващо, от които поне за мен е 45те градуса наклон! Не 45%, а 45 градуса - това означава, че с всеки метър ходене се качвате със 71см нагоре!

Част от типичните скални игли под гребена на олимпийския първенец:

Обърнете внимание, зад моята другарка, на заден план нашият приятел Хънчъ се чуди как да преодолее може би най-деликатната част от маршрута - момент, в който трябва да слезеш от 3 метрова скала и от едната ти страна е много стръмен, каменист улей, а от другата е пропастта към олимпийския казан.

Ами... Един век след Христос Какалос, най-накрая, ето ме и мен там, където много пъти съм бил, макар и никога да не бях стъпвал!!! Отзад е Сколио, който се оказа единствената цел за гръцките ученици - нещо много здравословно за всички тръгнали към Митикас и особено за тези, в чийто планове бе и улеят Локи... Не можах да покажа по-подробно в снимки качването през Скала, но това е, защото през цялото време снимах видео, което казва всичко. Линкът към него е най-долу в поста.

Поглед към Стефани и Платото на музите. Повече от час поседяхме на Митикас, което поставяше под голямо съмнение моите надежди за Стефани и връщане през платото. Но в този момент не мислех за това, а бях вложил всички усилия в агитация за слизане по Локи, който вече щеше да бъде предизвикателство, ако сметнем, че при това лятно време качване на Митикас бе целта минимум.

Ако човек погледне от Митикас в посока Стефани и направи 2,3 крачки от котата, може да забележи вдясно от себе си първото синьо-жълто маркировъчно кръгче, което аз бях виждал тооолкова нощи! Ние се отправихме натам - улеят Локи ме зовеше! Водех групата, за да мога да съм достатъчно напред, та да не могат да кажат, че се връщаме...
Трябваше много да се внимава - когато човек е по Локи, е хубаво преди това да е разбрал, че всичките смъртни случаи с туристи на Митикас са именно по улея!

Определено това е по-екстремният и вълнуващ път до олимпийския първенец. Опасност от падащи камъни, почти постоянно слизане на седалище, абсолютна концентрация, подбор на стъпките, 71% наклон (45 градуса) и стресираща бездна надолу са основните характеристики на Локи.

Една група тръгна половин час преди нас, а в един момент се оказа на 30на метра под мен. Нямах търпение да разбера какво ги е забавило... Вече бяхме преминали достатъчно много, за да няма предложения да се връщаме.

Реших, че е добре да поизчакам другите, за да помагам при нужда на моята другарка. Типичен момент от слизане по Локи:

Мястото, на което групата пред нас се мотаеше, се оказа едно скокче, където човек за момент не може да докосне земята с крака. Направи ми впечатление, че във всички най-стръмни моменти от Локи сякаш е по-лесно човек да върви вдясно в улея до "стената", където е някак по-закрито, има по-големи скали и може да се подпираш на тази скална "ограда". Проблемът е, че там пък са повече камъните и човек полага огромни усилия да стъпва внимателно, за да не събори камъни надолу. Хубавото е, че ако това стане, веднага някой почва да предупреждава "Петрос, петрос!". Видеото, което заснех по Локи, е в края на поста.

След като успешно слязохме на пътеката към Платото на музите, наградата бе тази:

Слизането по Локи отне над 50 минути, а по план трябваше вечерта да нощуваме в Ситония... Началото на улея за Стефани е на 50-100 метра от Локи и когато го видях, изпитах огромно разочарование, защото бе съвсем близо, изглеждаше определено по-лесен от братчето му към Митикас, но просто нямаше време тепърва да тръгвам нагоре, а и натискът на спътниците ми върху мен се бе засилил след слизането по улеят, по който десетки човешки живота са приключили.

Останалите ревнаха да слизаме към хижата, че било под въпрос дали ще стигнем по светло до колата. С 300 мъки им се примолих поне да се разходим още мъничко, колкото да видим от по-близо Платото на музите и двете най-високи хижи в планината - Refuge C (Кристос Какалос, 2650m) и Refuge SEO (2700m). Много ми се искаше да видя така характерния гребен на Стефани, погледнат от платото, което стана частично макар и не от него, а оттук (близо до подножието му):

Това бяха последните приятни моменти във висините. Бе дошло време за най-омразното ми нещо на света - директно слизане от най-високите части на Олимп до Прония! Обратното не би ми било толкова неприятно, но това слизане - дали заради тежката раница, която чакаше в хижата, дали заради нагласата, че си отивам, дали заради краката ми, които страдат далеч повече на слизане, отколкото на изкачване - това слизане е просто кошмар за мен. Останалите бяха адски изтощени, а просто нямаха идея какво още ги очаква... Слязохме към хижата с бавно темпо, което ставаше все по-бавно. Там зададох последните си 2 въпроса на Мария: кой всъщност е вторият най-висок връх на планината и заблуждавам ли се или наистина улеят към Стефани е по-лесен от Локи. Тя реши спора от противоречивите данни за височините на върховете Сколио и Стефани в полза на първия и категорично се съгласи, че улеят към Стефани е по-приятен, а и доста по-кратък от този към Митикас. Разбира се всеизвестен факт е, че последните метри под самата кота правят Тронът на Зевс не просто по-труден от олимпийския първенец, а навярно и един от най-непристъпните върхове на Балканите. Последните ми мигове в хижата бяха свързани с обещанието, което дадох на Мария и най-вече на себе си, че ще се върна! Ще се върна поне веднъж именно заради Трона! Всеки може да погледне в Гугъл+ профила на Иван Гърбев от нашия форум и да се наслади на албума му от Олимп (а и на сума ти други страхотни пътешествия!), където кристално ясно е показано и обяснено какво представляват тези последни метри към котата на Стефани и какви допълнителни премеждия могат да възникнат. В снимките му може да видите пред какво се изправя човек, когато се изправи точно под тази последна скала на Стефани, която от Митикас видях така:

Слизането към Прония бе мъка... Колкото и бавно да ходехме, пернишките ни другари изостанаха на 1 час. Нас пълният мрак ни хвана след една характерна огромна скала с обратен наклон, намираща се на 20на минути от Прония, а другите дойдоха в 20:50. Общото помежду ни бе, че бяхме напълно скапани, както при никое ходене в Рила, Пирин, Руен или където и да е в България. Хънчъ, който преди години ни открехна към планините, дори заяви, че това му било последното ходене на планина! При мен пораженията бяха само физически и то нищожни на фона на удовлетворението и вдъхновението: раницата бе унищожила раменете и гърба ми, а по незнайни причини дясната ръка не можех да си я вдигна близо 30 минути. Приятели, ако някога тръгнете към Олимп и смятате за 2 дни (с 1 нощувка) да се качите на Митикас и да си тръгнете, или не носете огромни раници, или се подгответе за колосално натоварване!!! Стандартните преходи по българските планини и върхове нямат нищо общо с това, пред което човек се изправя в Олимп! Може би най-добре е да се нощува 2 нощи в хижите, вместо все да се бърза към морето.
След като изпитахме всички тези изводи на гърба си, бяхме изключително щастливи да нощуваме на един от живописните завои на шосето, на който бе подходящо за бивак. На около 500м височина, в изключително топлата олимпийска нощ, с прекрасна гледка към Литохоро и морето - спахме като заклани!
На другата сутрин заминахме за Ситония, като не пропуснахме да се отбием и в Литохоро, откъдето през ниските облаци се виждаше това:

Митикас и Стефани се различават ясно.

Както повечето олимпийски визити на българи, така и нашата бе с морски ендшпил. Имах си едно любимо местенце на Касандра, но сега изборът бе паднал върху Ситония - естествено източното крайбрежие на полуострова! Какво му е естественото ли? Ами, нямах търпение да видя как ли щеше да изглежда атонската пирамида, която от Касандра бях виждал ето така:

Искахме да бъдем на един много хубав плаж на най-южната точка на п-ов Ситония, но черният път дотам ни отказа на километър от най-южния нос на полуострова. Ако някой някога иска да стигне дотам, мога много точно да му опиша как се стига и каква е пречката. Неща, за които gpsa няма да ви помогне особено много. Времето се разваляше и макар че бе 30 градуса, започна да вали и явно се задаваше буря. След тежка нощ, в която имахме глупостта да сложим палатките на 10 метра от морето, сутринта стана ясно, че и първият октомврийски ден ще бъде с 30 градуса и много слънце! Без да губим време, поехме по тези 10на километра от шосето в най-южна Ситония, които пренасят хората от западния на източния бряг. На една живописна тераса в най-високата точка от пътя дойде време за поредната дългоочаквана наслада:

Идвайки от нашата посока, страхотните местенца започват моментално! На едно такова се докоснахме до морето, а всеки се радваше по собствен начин... Моята радост - в далечен план на снимката:

Понеже близките крайбрежни къщи отнемаха от уединението на горния плаж, продължихме по шосето край брега и на следващия залив намерихме нашето място... Бях много щастлив, но тогава нямах представа, че едва година по-късно щях да открия идеалния плаж (познат на много българи), състоящ се от златни пясъци и кристални води по заливчета, уединени със естествени скални тераси, до които се стига по невиждан лабиринт от няколко десетки преплитащи се бетонни пътища из пясъчни могили...

Няма да обяснявам повече, защото е ясно как протече деня - насладихме се на последния летен ден в Гърция, както подобава. Вечерта промяната започна в небето и благодарение на нея успяхме да видим атонския красавец в толкова различни светлини! Хранейки надежда, че все още не съм ви отегчил с десетките снимки, позволете за финал на разказа да ви покажа двухиледния колос на Света гора в толкова различни светлини! И едно последно изречение за нашата съдба в случай, че не се досещате - след 30 градуса на плажа и толкова топла нощ, в 6:00ч сутринта на другата утрин бяхме направо пометени от ураганен вятър, гонихме палатката, сменихме банския с всички налични дълги и сухи дрехи и от Ситония (при само 15 градуса) право в Кюстендил и Перник (и температури под 0)...

Ето и последните снимки, показващи величието на планината, която в следващите месеци или години ще бъде в главата ми:

Нищожна част от манастирите над пристанището, което е официално единствен вход към тази обетована земя:

След залез слънце се получиха страхотни нюанси:

Ето и линк към видеата, които дават доста по-добра представа за двата подхода към Митикас.

От Скала към Митикас : http://www.youtube.com/watch?v=BKkC3PKik28

Спускане по улея Локи: http://www.youtube.com/watch?v=tN6-XrLs-DA

Изгрев от Рефюдж А и гледки от Сколио: http://www.youtube.com/watch?v=PCBrbM8td1M

А защо 2 години по-рано не успях да се кача и колко по-различно бе всичко, може да видите тук: http://www.youtube.com/watch?v=PCBrbM8td1M

Последната промяна е направена от mateev на Чет Яну 08, 2015 8:54 pm; мнението е било променяно общо 5 пъти

Много вълнуващо! Ти прекрасно разказваш и показваш. Роден екскурзовод. Умееш да изразиш и емоциите си, което се предава и на нас. При това и културно пишеш, т. е. грамотно. Поздравления за всичко!

P.S. Видях пътеписа на Иван Динков веднага, след като прочетох твоя. Той започва сякаш оттам, където ти свърши. Като по поръчка. Сега ще го чета.

Хубав разказ, чете се наведнъж!

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

Господин Матеев..............Пишете.Не спирайте. Clap

Поздраления и за разказа, и за снимките.
От доста време ми се въртеше в главата този маршрут, но след като прочетох разказа ти искрата отново се запали. Живот и здраве, юни месец ще го осъществя.

_________________
"Wer kämpft kann verlieren, wer nicht kämpft hat schon verloren"

	Der E написа:
	От доста време ми се въртеше в главата този маршрут, но след като прочетох разказа ти искрата отново се запали. Живот и здраве, юни месец ще го осъществя.

Юни много вероято ще е рано за там.

	mateev написа:
	Стандартните преходи по българските планини и върхове нямат нищо общо с това, пред което човек се изправя в Олимп! Може би най-добре е да се нощува 2 нощи в хижите, вместо все да се бърза към морето.

Е, чак пък Smile

. Мисля това е стандартната българска схема(включително за платените групи), качване от Приония до хижата и на следващия ден до върховете и обратно до паркинга. През 2009-та дори го правихме за два дни, с тръгване в събота сутринта и прибиране в неделя. Не твърдя, че е оферта де, при все че тогава не карах, пътуването към София си беше кошмар, очите ми се затваряха и ми призляваше, като си представях как се чувства шофьора.
Но развиваш хъс за гръцките чукари Smile

Трябва да пробвате и Пинд, никак няма да ви разочарова.

	igurbev написа:
	Юни много вероято ще е рано за там.

Викаш, че е по-добре да изчакам септември ли? Видях, че разни агенции организират такъв преход в средата на юни и затова реших, че е подходящо, пък и не ми се чака чак до септември.

_________________
"Wer kämpft kann verlieren, wer nicht kämpft hat schon verloren"

	Der E написа:
	Видях, че разни агенции организират такъв преход в средата на юни

Странно. От опит знам, че макар че представата за Гърция е свързана с жега и плажове, в края на май снегът преобладава над 2000.

	Der E написа:
	Викаш, че е по-добре да изчакам септември ли? Видях, че разни агенции организират такъв преход в средата на юни и затова реших, че е подходящо, пък и не ми се чака чак до септември.

Средата на юни е ок, макар и да е още влажна атмосферата, отдето и шанса за ранно забулване на високите върхове с облаци се увеличава.
Дори и след средата на май планината е относително отворена за ходене. По това време преспи може да има останали по високите части над 2500-2600.

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

	dido написа:
	Дори и след средата на май планината е относително отворена за ходене. По това време преспи може да има останали по високите части над 2500-2600.

Ша ма прощаваш. Може да е, може и да не е.
Тайгетос, края на май преди две години. Най-високият връх в планината е малко над 2400, намира се в южния край на полуостров Пелопонес, на около 350 км по права линия по-надолу от Олимп.

Вардусия, пак от тогава, малко под 2500 и към 200 км южно от Олимп.

Какардица, малко над 2400, края на май, миналата година.

Катафиди, малко под 2400 и почти плътно сняг над 2000 в края на май миналата година.

Да не говорим, че колко ти трябва, за да не можеш да се качиш по ония улеи към Митикас, точно едно малко ледено езиче, пък и става дума за 2900 все пак.

igurbev написа:

	dido написа:
	Дори и след средата на май планината е относително отворена за ходене. По това време преспи може да има останали по високите части над 2500-2600.

Ша ма прощаваш. Може да е, може и да не е.

Прощавам ти де.
Може и да е, но е по-вероятно да не е Very Happy

Пинд е доста дълъг масив с меридионално разположение и климата в подпланинките там е относително по-студен. Дори Тайгетос на юг е масив с дължина над 100 км и ширина 50-70 км и формира по-хладен микроклимат, характерен с много валежи. Сравнение с Олимп не трябва да правиш - той е доста по-малък купол с размери само 15 на 15 км. Валежите не знам колко са обилни, но по мои наблюдения около 15 юни снега там е пренебрежимо малко.

За илюстрация пускам снимки от три различни ходения в този сезон:

25 май 2007

15 юни 2008

1 юни 2013

Последното беше от миналата година - в която снега се стопи относително късно заради по-хладното майско време. Въпреки това двама от групата ни се разходиха по улея Локи до Митика, както и по съседния, до ръба към Стефани.

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

	dido написа:
	Въпреки това двама от групата ни се разходиха по улея Локи до Митика, както и по съседния, до ръба към Стефани.

Ако визираш Митко от Бистрица, никак няма да се учудя ако чуя, че се е забавлявал да тича на зиг-заг с раница пълна с камъни по оная преспа под Стефани.

Колеги,
Благодаря и на двама ви за изказаните мнения. Определено ми бяха от полза, за да добия по-добра представа за ситуацията.
Явно, определено по-подходящия период е месец септември, но при благоприятна обстановка може да се направи и след средата на юни. Ще следя каква е ситуацията в района и ако е подходяща ще го пробвам още през юни, понеже до септември има много време и не ми се чака.

_________________
"Wer kämpft kann verlieren, wer nicht kämpft hat schon verloren"

аз може-би ще ходя на Митикас на 30 май - 1 юни и ако не се провалят нещата, като се върна ще ти дам инфо за времето горе. Ако някой ходи на там по-рано или има инфо да каже трябва ли да мъкна котки по това време или мога да си ги спестя

Може ли да ми предложите подходяща, актуална планинарска карта на Олимп и Гърция за Гармин.
P.S. Може и на Л.С.
Благодаря предварително