Спомени от КОМ - ЕМИНЕ 1987 година.
Ще започна от причината, която ни накара да се решим на този много труден поход.
През 1983 година, група туристи от тогавашния Комбинат „Дянко Стефанов“ (за стъкло и порцелан) в Разград ходиха до Олимп в Гърция. Поради постоянното натякване на това ходене, на следвщата 1984 г. група от 5 човека организирахме изкачване на 7-те национални първенци. Изкачихме ги за 5 дена с великото руско возило „Москвич“. Замлъкнаха, но аз мислех за нещо по-голямо. Бях решил да преминем Ком – Емине. През 1985 година, двете групи – от Олимп и 7-те национални първенци, се обединихме и се изкачихме на Молдовяну в Румъния. Ком – Емине отложих. Август 1986 ходихме до Високи Татри в Чехословакия. Групата от Олимп знаеше за намерението ми за похода Ком – Емине и всяка година организирваха някакъв друг такъв. Да обаче 1987 година комбинатсото ръководство не разрешиха ходене до Елбрус, и се отвори възможност да минем Ком – Емине.Обявих го. Изачаках за желаещи. Разговарях с един от най-добрите туристи на комбината – Петър Пенков. И двамата пуснахме агитката в ход. Разговарях с всеки по отделно. Нямахме и много време за агитации, тъй като Елбрус беше отказан през м. Април.
Приказвах и с председателя на туристическо дружество „Буйна гора“- Разград, който каза, че ще ни помогне. Успяхме да се съберем 6 човека. Трудно се разбрахме за времето на похода. Комбинатското ръководство в различно време бяха запланували отпуските ни, не искаха да го променят. В ход влезе председателя на тур. дружество, Владо Атанасов. След разговор с генералния директор, отпуските бяха коригирани за начлото на Юни. За нас беше много рано, но друг изход нямаше. Всички хора искаха отпуските си през Юли или Август, заради почивките на море. Съгласихме се, появи се втора пречка. На 2 и 3 Юли имаше туристически събор на Леденика – Врачанско и от „Буйна Гора“ ни запазиха места в автобуса. Тръгването щеше да бъде на 14 Юни, на 30 Юни трябваше да сме отново в Раград. Като сложим и един ден за връщане от нос Емине, оставаха ни 16 дни за похода. Направих точен график, Който трябваше да спазваме много стриктно. Не предвидих почивен ден умишлено, но вярвах че той , този ден щеше да дойде от само себе си – контузия, болест и т. н. Дали щяхме да успеем за толкова малко време....
Тъй като връх Ком се намираше в гранична зона, подадохме молби за открити листи.Повикаха ме в МВР за разговор.Заявиха ми, че в групта има болен от шизофрения, не се ли страхувам от негови своеволия. На много походи бяхме заедно, не бях забелязал болеста му и дотогава не знаех. Дори сега съм склонен да мисля, че не искаха да го пуснат, измислиха нещо. Може пък да е било вярно, но по време на похода не направи нищо лошо, дори ни веселеше с песни и шеги.И ние доста често се шегувахме с него, понасяше шегите ни и ни отвръщаше по същия начин. За да станем една весела и хомогенна група още преди похода, и той имаше голям дял. Добре, че го включих, въпреки препоръките на МВР. Казваха, че може да нападне момичето. Заради него обаче променихме първоначалния план, да се изкачим пеша от гр.Берковица до хижа Ком, нямаше открит лист. Всички единно решихме, да пътуваме през ноща, за да не губим ден. В раниците кой каквото решил, сложил. Нямахме опит, а и нямаше кого да питаме за храна и дрехи. Ако знаех не бих тръгнал с 22 килограмова раница. Всички, почти бяха с такива. Имахме около 10 кг. суха наденица, разпределихме я във всички раници и се разбрахме да се възползваме от нея, само тогава, когато свършим другата храна и в хижите няма друго. То какво ли имаше по хижите – чай, боб чорба и леща чорба. Разбира се и това бе полезно. Още от Разград започнах да следя болния, като казах на Пешо, и той да го следи. Останалите не знаеха. Тръгнахме от Разград с влака през ноща. Около 04,00 часа бяхме на гара Мездра. В Берковица, с автобус, в 07,00 часа на 14 Юли 1987г. До прохода Петрохан отново с автобус. От Петрохан започва пешеходната част на Ком – Емине 87.
Ден първи
Застанахме пред едно голямо препятствие. Дали ще го прескочим? Дали ще успеем? Няма ли да се изложим? Главата ми бе замаяна още при излизането от апартамента. Във влака не можах да поспя поне няколко минути. Мисли, мисли, мисли...Погледнах петимата, все стабилни хора. Не вярвам да ме предадат, т. е. да се предадат. Запитах: Ще тръгваме ли? Само болния мълчеше. Накрая гузен, като че ли обвиняваше някого, измърмори: Аз не мога, нямам открит лист. Като че ли аз бях виновния. Така ме гледаше. Отговорих му , че след 3-4 часа ще тръгваме заедно. Оставихме при него и Галина. Време е да се запознаете с моите спътници.
1)Галина, тренира лека атлетика, бягане.(За по-лесно я наричаме арпи“. Мъничка е, затова)
2)Стефко (От средата на похода прие прозвището „змияра“)
3)Васко („Бирата“, пиеше повече от мен)
4)Пешо („Мой човек“ във всички походи сме си помагали, независимо кой е водача на похода)
5)Огнян(„Орфи“ „болния“, това знаехме само аз и моя човек)
6)Аз (мечо пух, така ме знаят от 15 годишен). И така оставихме на Петрохан, орфито и арпито да ни пазят раниците.То, орфито щеше да ги пази , ама оставихме и арпито, да пази орфито. Подшушнах на арпито, да не ходи никъде, освен до тоалетната. Пътеката беше добре маркирана, нямахме проблеми до х.Ком. Имаше доста хора в хижата. Имаше и някакви малки ученици, които като разбраха за къде сме тръгнали, поискаха да се снимат с нас. Удовлетворихме им искането, подпечатахме книжките и тръгнахме за вр.Ком.
Чакаше ни първата изненада. Не помня колко сме вървели, на гола поляна, на пътеката имаше един фургон, а пред фургона двама войници. Извадихме си откритите листи, показахме ги и казахме, че отиваме до вр. Ком. Отговориха, че е гранична зона и не може. Ето ти изненада, имаме открити листи, а не можем да влезем в гранична зона. Молихме се, отговора бе, без повече приказки да се връщаме. Върнахме се, имаха автомати, какво ли щяхме да направим, ако нямаха. Щяхме пак да се връщаме. Още в началото на похода получихме едно вътрешно неудовлетворение. Дано да няма други такива. Орфито и арпито ни чакаха сънени. Отиване до фургона и връщане от 9,20 ч. До 14,00 часа. Орфито каза, че е огладнял и очите му се затваряли от глад. (понататък ще установите, че той вечно е гладен, а е цяла вейка, няма месце по него). А можеш ли да устоиш на глада на орфито, разбира се не. Обядвахме в ресторант Петрохан и тръгнахме в 15 ч.за хижа Пробойница, където щеше да ни бъде първата нощувка. Придвижвахме се с добро темпо, бързо стигнахме до х. Петрохан. Бяхме посрещнати добре, въпреки ремонтните работи по хижата. Пихме по един чай, включително и Васко( е,нямаше бира). Ако имаше, и аз бих изпил една. Продължихме нагоре, а след разклона за Вършец, вече беше по-човешко вървене. Но беше твърде малко.Дойде по-трудното, стръмно надолу, спускане към хижа Пробойница. Към края на спускането Стефко пусна една муха: Представете си, че вместо хижар ни посреща кучето, а хижата е заключена. Орфито е ловък, веднага хвана мухата: Бате мечо, да знаеш, не правя крачка повече след хижата. Кой където иска да спи, аз лягам в колибката при булдога. Веднага му повярвах, тъй като имах пресни спомени от мартенското ходене от х.Тъжа до х.Плевен. На заслон Ботев каза , че крачка нагоре няма да направи, и тръгна по лятната пътека. Знаех до къде ще стигне, но с третия човек тръгнахме след него. Като видя заледения сняг на първия улей, не искаше да направи крачка. Тъй като много пъти бяхме минавали по тая пътека и знаеше какво го очаква понататък, обърна се кръгом и тръгна. Заслон Ботев не съществуваше, та безименния, Млечен чал, Пеща и т. н. Добре е само, че кучето на Пробойница ни посрещна , ама хижaта беше отворена и имаше хижарка. Имаше и топло ядене, легло, мляко. От това по-хубаво, дрянова тояга. Казах им, сутринта ще ви събудя в 05,30 часа. Възрази само арпито. Уф, пустото му ставане, не може ли в 08,00 часа
Ден втори
Казахме ставане в 05,30 часа, станахме в 05,29 часа. Получи се военна дисциплина. Като за началото на похода и приготовлението не беше лошо. За час и 20 минути. Следващите дни ще бъде по-добре. Закусихме с топло мляко и бисквити. Тръгнахме в 06,50 часа. Днешният етап беше по-къс, поради което не бързахме. Предстоеше ни около 7 часов преход до х.Тръстеная. От х.Пробойница се върви надолу по скучен асфалт. Минахме покрай село Губислав. Красиви са Лакатнишките скали. Поогледахме ги минавайки и ето го главния път София -Мездра. Малко на север, по асфалта е въжения мост, по който преминахме от дясната страна на река Искър. От гара Лакатник пуснах първото писмо и първата и последната телеграма. Мислех да изпратя още една от Котел, не можах. Причината ще разберете по-късно. Орфито се запаси доста яко. Моя човек му помагаше при закупуване на продуктите. От гара Лакатник тръгнахме в 10,00 часа. Интересувате се, как съм запомнил тези часове до минутите, нали. Нищо не съм запомнил, ами са записани в моя дневник от похода. Доста стръмно е от гара Лакатник. Не стига стръмнината, ами още от сутринта напече едно слънце, че освен очите на Орфи, и моите се затварят. Изглежда, на всички им е било топло, защото арпито се пощегува: След час-два като стигнем Черно море, ще се гмурна във водата и до залез няма да изляза. Стефко: ако пак ми споменете морето, по първата пътека на север или юг, без значение, слизам надолу и хващам влака за Варна и ще черпи този, който го споменал. Максимум, след 2 минути орфито:Колко ли градуса е водата на морето днес? Орфи, довечера черпиш, каза Стефко. Е добре де, ще черпя, ама поне кажи колко градуса може да е морската вода днес? Видяхме възрастна жена на сянка под едно дърво до крайните къщи на село Лакатник.
Дека сте тръгнааали бре момчета?
На море бабо, отиваме на Черно море, отговори Пешо, моя човек.
Е па, що не изчакааахте влакчеето.
Във влакчето много навалица бабо.
А у тая жега по ли убаво, че пукнете бре.
Моя човек по-свестен отговор не можа да измисли и мълчаливо продължихме. Около обяд наближавайки центъра на селото, транзисторния приемник на моя човек съобщи, че в гр.Русе е измерена рекордна температура-дата 15 06 1987г.- 39 градуса на сянка. Права била женичката, ще пукнем. Приемника беше единствената ни връзка с цивилния свят. Бяхме подивели за два дни. Какво щеше да стане до края не знаех. Телефон няма, за GPS не бяхме чували. Разполагахме с два компаса, карти с мащаб 1:100 000, издадени от к.г.н.Тодор Ненов, консултант Иван Кандиларов. Има закусвалня, не може да няма бира, каза Васко. Орфи бил готов, аз съм гладен, каза. Пихме по една топла бира и обядвахме в закусвалня Яворовец. Не забравихме да сложим и в раниците по една бира. Арпи нито изпи бира, нито сложи в раницата. Изпи само една жълта, студена лимонада. Раниците на гърба и към х.Тръстеная. Пристигнахме в 14,50 часа. Хижата заключена, няма жива душа. Орфито на висок глас обяви, че утре, 16 Юни има рожден ден. Щял да почерпи. Извади 4 бутилки коняк „Плиска“ и много мезета. На Васко очите щъкнаха. Изпихме всичко, часът стана 21, а хижар не се вижда. Един прозорец на кухнята не бил заключен. Влязохме в кухнята, спахме на масите. Парите оставихме в едно чекмедже.
Ден трети
Очаквах този ден малко с тревога. Знаех от опит, че този ден е най-тежкия, отчайващия. Който го преодолее продължава, а който не може, пада на дъното и отпада от играта. Блазе им на тия, които прескочат този ден. Прескочихме го и шестимата.
Станахме много рано, така трябваше, тъй като ни очакваше дълъг път. В 05,10 часа всички бяха на крака. Кратка закуска и в 05,30 тръгнахме за х. Лескова. В един форум чета, "жена се милва до зори, планина до пладне се минава". Колко си права Диана! За първото съм чувал, но второто знам от опит. На 05,30 като прибавите още 14 часа, ето ви 19,30 часа. Нямаше време за шикалкавене, на път.
Не зная как съм спал на масите, но ме боляха бъбреците. От алкохол да боли глава бях чувал, но бъбрек никога. А и Плиската на орфи си я биваше. Слава богу, болките ми отшумяха само след половин час. Подсякохме вр. Издремец и вр. Чукава, точно в 12,00часа бяхме пред хижа Лескова. Пак проблем, няма хижар, но "другарката" ни видяла и бързо се появи. Прекрасно посрещане. Отвори кухнята, остави ни ключовете на хижата и каза:
Ако останете настанете се където искате, ако ли не, ползвайте всичко в кухнята и ключовете оставете на вратата.
Благодарихме и започнахме да си правим супата. Нахранихме се и тръгнахме за хижа Мургаш в 14,30 часа. Следващите ДЕВЕТ часа бяха най-тежки, от целия поход Ком-Емине. Слънцето бе слязло на един метър над глвите ни. Опитваше се да ни откаже от Ком-Емине.Вървяхме бързо, но трудно. Зачестиха оплакванията от болка в краката (мускулна треска), обща отпадналост, безсилие.През цялото време до х.Мургаш не казвах нищо за това състояние. Каквото и да бях казал, щях да бъда посрещнат на нож. Мълчеше и моя човек. Знаех, че и той нямаше болки като мен, но отклоняването на разговора в друга насока олекотяваше обстановката в групата. Най-зле беше арпито. Дори виждах промяната на цвета в лицето и. Не стигаше горещината, умората, болката, ами свърши ни и водата. Знаех, бях чел, че към средата на прехода има изворче, „бразак“, но къде е този бразак. Най-после табела "чешма". Егааа ти чешмата. Засякох и броих-на секундата две капки. Пихме с капачка от бутилка плиска. Всеки си изчака реда. От голямата суша, може би и тя е пресъхнла. Минахме подред вр.Бигла, Белев вр, вр.Рудешки камък след извора бразак и газопровода преди вр.Чилек. Раклона на Белия камък, пресякохме няколко рекички и сме в х. Мургаш.Отново отлично посрещане. Изглежда в този район хората са много гостоприемни. Преди две години, на 1 Юни бях идвал в х.Мургаш, също бях добре посрещнат.Това беше на похода, проведен в чест на най-младия Ботев четник-Ангел Тодоров, роден в с.Благоево обл.Разград, убит след разпадането на четата на Христо Ботев, в местноста Мерова поляна, намираща се между вр.Мургаш и село Врачеш обл. София. Тогава 15 походници, трима от които бяха от София, начело с Георги Витков, изминахме разстоянието от гр Разград до Врачеш – Софийско за 7 дни, и донесохме пръст от с.Благоево, на гроба на Ангел Тодоров на Мерова поляна.Извинете ме за отклонението от темата, но това бе твърде важно и не можех да го отмина.
Ден четвърти
От Мургаш на изток имахме възможност да избираме дължината на дневните преходи, тъй като хижите са на по-малки разстояния. Станахме в 07,00часа. След половин часова закуска и приготовление тръгнахме за прохода Витиня в 07,30 часа. Днес като че ли нещата стоят по-нормално. Няма оплаквания, единствен орфито създава дребни проблеми, но те са в реда на нещата. Изкачихме вр.Мургаш. Много обзорен връх. Минахме през Зла поляна, Умрелия кладенец – малко, хубаво изворче с беседка до изворчето. На Витиня слязохме в 12,30часа. Обядвахме в закусвалня Витиня и в 14,00 ч. тръгнахме за х. Чавдар. На Ботевградския проход направихме снимки, пред паметника на руските войни. За съжаление не мога да открия къде съм ги сложил, при промяна на местоживеенето. След прохода подсякохме вр. Звездец и през Етрополски проход пристигнахме в х.Чавдар. Посрещнаха ни сравнително добре, но нямаше топла вода и ни настаниха в някакви бунгала или може би бяха палатки, не помня точно какво беше. Не беше като в стая и не можах да спя нормално.
Ден пети
Ставане от сън (не зная колко съм спал) в 05,10 ч. Половин час раздвижване, закуска и тръгване за х. Мургана в 06,40 ч. Движението ни е с доста добро темпо. От болките и умората помен не остана. Дали защото вече сме на по-високо, но като че ли и времето, поне малко е по-поносимо, по-спокойно дишаме чистия планински въздух. Минахме покрай чешма, и много бързо пристигнахме при паметника на руските войни, преди вр. Баба-1787 м. Тук през зимата на 1977 година са загинали руските войни от отряда на генрал Дендевил, от измръзване. Подсякохме вр. Баба, преминахме през вр. Говедарника-1790 м, преминахме покрай красивите скали, Етрополски зъбери и само за 3 ч.бяхме пред красивата х. Мургана. Посрещна ни много любезен хижар. При такава любезност, как ми се искаше да остана да спя в тая красива хижа. Както ми се спеше, половин ден нямаше да ми стигне. Но, часът беше едва 09,40. Като видя лакомствата в бюфета, орфи огладня. Пихме по един чай, кой с каквито иска лакомства. Любезния домакин ни препоръча, да вървим по пътя за х. Свищиплаз. Послушахме го, но грешка. Мноого много обикаля този път. Казах си, ако пак дойда, ще мина по зимната. И наистина имах такъв случай, зимната по ми хареса. По тая лятна пътека вървяхме изключително през гора, Обичам да има видимост, да се любувам на красоти. На Свищиплаз бяхме в 13,50 ч. От Мургана по камионен път слязохме на златишкия проход, пред паметника на руските освободители. От прохода до х. Свищиплаз, нищо интересно. Хижата е в ремонт, не можем да останем. Обядвахме на полянката пред хижата и в 14,45 тръгнахме за х. Планински извори.
След Свищиплаз не помня нещо особено. Как да помня, като всичките ми мисли, цялото ми внимание беше завладяно от очакването на първия двухиледник. Дори бях си приготвил 150 грамово павурче с хубава ракия, месец преди тръгването и бях решил, когато стъпя на първия двухиледник, да извикам „НА ВИСОКО СЪЪЪМ“ и тогава да извадя павурчето, да почерпя спътниците с по 20 грама ракия. Извиках, но не можах да извадя павурчето, беше станало на парчета. Жалко, не е като сега, всичко да е пластмасово. Косица се оказа слънчев, приветлив връх. Разсея ми мъката от неизпълнения ритуал. Нищо, ритуала ще го изпълним в хотел-ресторант табите над хижа Тъжа, ако стигнем до там, а преди това на х.Ехо. А сега сме на втория двухиледник-връх Паскал-2029 м.н.в. Щастлив съм, но ако успея да сляза на нула метра н.в, при нос Емине, ще бъда най-щастливия. И сме в х.Планински извори. Посрещнаха ни двама младежи. Явно, неподдържана хижа. Няма го уюта на оная другата, която и да е. Пълна безстопанственост, поради която стигна до днешното положение. В 18,20 ч. пристигнахме на Плнински извори, малко се поразходихме наоколо, вечеряхме и всички на няколко часова почивка.
Ден шести
До х. Планински извори беше увода на нашия поход, а до х.Чумерна беше изложението. Минахме увода. Да видим какви ще ги ядем в изложението, значи във високата част.
Спали, недоспали станахме в 06,00 часа. Учудих се когато излязох навън. Топлика беше изчезнал някъде, а на мястото си беше оставил облачно, студено и мъгливо време. Казах си, беше хубаво до тук. Защо трябваше да се оплакваме? Сега да видим как се върви в студ и мъгла. Тръгнахме в 06,40 часа. Минахме красивата чешма с петте чучура (мисля, че бяха 5 ) и се насочихме към третия двухилядник. Кога ли ще видим двадесет и петия. Търпение и вървене му е майката. Ще ги видим, ако сме упорити. Тя, нашата Баба била съвсем наблизо, докато разсъждавах на ум, стъпихме и на капата. А тая капа стои на 2070,3 м. Самата пътека подсича вр. Баба, но ние се изкачихме. Минахме през вр. Булуваня-2042,5 м, Безименен-2000,6 м. и се насочихме към х.Вежен. Да, обаче нямахме късмета да минем по лятната пътека за х.Вежен. В гъстата мъгла изпуснахме отклонението и продължихме към вр. Вежен. А моят човек искаше непременно да види хижата , имал спомени от там. Какво пък, има и зимен път, няма да се караме я. Ще се отклоним, ще загубим 1 час. Ние не броим изживените часове, а годините. Този връх е като вр.Равнец, не можеш да разбереш, на връх ли си или на пасище на 300-400м.н. в. Да обаче това пасище е на 2198 м. Аз съм го виждал преди, както и моя човек, но другите четирима не можаха да го видят поради гъста мъгла. Ако имат шанс друг път. Преди да тръгнем надолу заваля сняг. Ами, значи затова сме изпуснали лятната пътека. Кoгато вали сняг, се минава по зимни пътеки. Това също е красиво чудо, за тези които разбират от шегите на природата. По въжето набързо се свлякохме пред х. Вежен. Тук мъглата се разсея. Обядвахме, изпратих второто писмо, от гара Лакатник бях купил пликове. Направихме снимка пред самата хижа и потеглихме към х.Ехо, където хижари бяха нашите съграждани от гр. Разград, Пепа и Николай.(сега са хижари на хижа Васильов). Пресичайки лавинните улеи по лятната пътека, се изкачихме на Каменната порта. От там надолу подсякохме вр Каменица и слязохме на Рибаришки проход. Малко по-надолу е паметната плоча на революционера Никола Караджов от Клисура, загинал тук на 02 Май 1876 г. Минахме горни ветровити преслап, покрай сладкото изворче, по лятната пътека, подсичайки вр. Юмрука (а може и през върха) излязохме на Желязната врата, между Юмрука и Кавладан. Тук е х. Ехо. Само седмица преди нашето пристигане на 13 Юни тя беше открита тържествено. С нашите приятели Пепа и Николай се познавахме много отдавна, заедно сме ходили на походи много пъти. Бих искал тук да остана най-малко седмица, което сторих следващата 1988 година. Почерпиха ни по една ракия на няколко пъти, по същия начин по една бира, нахраниха ни, изкъпаха ни, но не ги харесах. Много вехти ни били парите и не ги взеха. Пожелаха ни добро пристигане на нос Емине, а ние им пожелахме още дъъълго да хижарствуват. И дветв пожелания се сбъднаха. Благодарим ви Пепо и Николайчо.
Ден седми
Събудих се от шумолене в стаята. Погледнах, орфи беше се облякал, готов за път. Не ме принуди да го питам и на висок глас рече:
Днес ще командвам аз. От сега нататък, който стане най-рано, той ще командва.
Не се наложи да ги събудим останалите. Даже в оная стая, арпито беше станала. Часът беше 05,10. Закусхме с бобена чорба и тръгнахме в 06,30 часа. Пепа и Николай ни изпратиха до Желязна врата ( Демир капия ) и ни пожелаха, „на добър час“. Набързо стигнахме до Карчов преслап. От тук започва Троянска Стара планина. Малко след това подсякохме вр.Ушите от южната страна. След като преминахме разклонението за х.Васильов почувствахме, как се увеличи силата на вятъра. Спряхме за няколко минути за да се облечем. Пътеката ясно очертана, минавайки все по тясно било ни изведе на х. Козя стена. От Ехо до тук орфито не спря да приказва, пускаше шеги, ако нямаше, пееше. Изобщо вървяхме веселейки се и не усетихме студа Пихме по един чай и орфи извика:
Хеей, ставайте път ни чака.
Орфи, къде ще обядваме?
Де да знам аз бе, ти ще кажеш. Не не, аз където огладнея, поправи се набързо.
Преминахме покрай паметника на хижара загинал от лавина, Боба връх, вр.Козя стена и се озовахме на прохода Троян- Кърнаре. Тук се разделихме на две групи, взехме им раниците на моя човек и Васко, които отидоха в ресторанта за цигари на пушачите. Ние продължихме с по две раници, нагоре към арката на свободата. Тук отряда на ген.Карцов е преминал Троянския проход. Настигнаха ни на заслон Орлово гнездо. Изпили са и по биричка, разбира се, не са забравили и нас. Изпихме ги на заслона. Пущове, пак ни изхитриха. Пиха още по една с нас. След едночасово вървене по широк път и пътека сме на хижа Дерменка. Който не е огладнял да ме гледа като ям, заяви орфито, седна, и започна да яде. Наистина беше време за обяд, но в хижата нямаше нищо. Отново от раниците. Свършихме бързо, тъй като от изток много бързо ни нападнаха черни облаци. Ставайте, нареди командира. Скочихме като ожилени. За 15-ина минути излязохме на моето поле, разберете, Мечо поле.
Минахме покрай паметник на загинла планинарка, разклона за х, Незабравка, Черни връх, вр.Добрила и сме в старата хижа Добрила. Старата, тъй като се строи нова, голяма, но за съжаление голямата сграда станала хотел. Избягахме от дъжда, по-точно ние тръгнахме срещу дъжда, но добре че не валя. Днешния ден бе много лек, благодарение шегите на орфито.Тук, в тая неуютна хижа щем-не щем ще нощуваме.
Ден осми
Орфи отново ни изпревари. Събуди ни в 05,30 часа и каза, че днес пак е командир. Отговорих
Орфи, не сме в казарма, че да си командир. Ще казваш, аз съм водач на похода.
Добре, слушайте, казвам го. Станах най-рано, аз съм водач на похода.
Закусихме и тръгнахме в 06,40 часа. Духа студен вятър, ръми дъжд, много гъста мъгла. Водача обърка пътеката, поведе ни към х.Амбарица. Моя човек разбра за грешката и се върнахме. Тъй като атмосферните условия бяха много лоши, решихме да не минаваме по билото, а да слезем на х.Васил Левски и от там да се качим на вр.Ботев.
Аз нея пътека не я знам, който иска да води, заяви орфи.
Когато наближихме гората преди х.Левски, моя човек се подхлъзна, и започна да куца от силни болки в мускула над коляното. Усъмнихме се за разтегнато сухожилие. В началото на гората се изнизаха пред нас, от съвсем близко разстояние, девет броя диви прасета.
Ех, пушката ако беше в мене, щях да натръшкам най- малко двечки, каза орфито.
Че ти ловец ли си бе орфи, запита моя човек.
Не, аз и пушка нямам, ама за да ги уплаша прасетата.
Лъжльо, обади се арпито.
Това се казва благородна лъжа, спасявам живота на всички ви.
Мъглата малко се разреди, вятъра понамаля, даже преди гората успяхме да видим билото с Купена, Малък и Голям Кръстец. В х.Левски стигнахме в 10,40 часа. Почивахме заради крака на моя човек, пихме по нещо и тръгнахме нагоре през гората по стръмната пътека. Много трудно се изкачвахме нагоре, тъй като стръмната пътека беше и кална. Не зная от къде му хрумна на Васко, но заяви, че утре ще почиваме. Изглежда , му се пиеше коняк. Не можех да се съглася с това предложение, тъй като нямаше да ни стигнат дните. Наистина имахме един ден в повече, но беше за авариен случай. Иначе, рискувахме ходенето на събора на Леденика. Той бе упорит в предложението си. Излязохме от гората и при овчарската кошара почивахме. Мъглата се сгъсти. По тревистите полянки трудно намирахме пътеката. Много бързо стигнахме до кръстовището-петолъчката. От тук се отделят пътеки за билото (вр. Жълтец), за вр.Ботев, за х Рай, масива Равнец, и х.Левски. Пътеката за заслон Ботев криволичи по дълбоките улеи, и се движим на североизток, а след това се обръщаме на югоизток. След третото обръщане пътеката изравни и след като минахме покрай огромна скала се оказахме пред заслон Ботев. Намаляха болките на моя човек. Това ме радваше, тъй като без него похода щеше да е по-труден. С двама водачи по-лесно се върви. По кабелното трасе бързо, за 33 минути се изкачихме на вр.Ботев. Нямаше никъде човек или ние не можахме да ги намерим. Сигурен съм, че във военната и метеорологичната станция имаше хора. Обядвахме зад втората станция и поехме към х.Тъжа. Сложихме няколко цветчета (толкова успяхме да намерим) на паметника на тримата алпинисти, които на първи Януари в гъста мъгла се заблудили и останали завинаги тук. Слязохме в заслон Маринка, постояхме само 5 минутки и тръгнахме. Подсякохме вр.Ушите и вр Параджика. Бяхме стигнали Пилешкия полог, мъглата изведнаж се разсея, започна да святка и да гърми. Стори ми се, че небето се е свлякло на 30 см. над главата ми. Сега разбирах за онова чудо, което ми беше разказал бай Митьо,лека му пръст, на слизане към х.Плевен. Аз и тогава му повярвах, но при тия тътени истината бе друга. Какво ни докара оня топлик от 39 градуса. На никого не го пожелавм. При всеки тътен подскачах неволно, може би от инстинкт за самосъхранение. Арпито и Стефан, почти едновременно, предложиха да се скрием. Само запитах на много висок глас: Кажете къде? Нямаше ни дърво, ни камък, само 40 см клек. След втория или третия тътен заваля пороен дъжд. Подсякохме вр.Юрушка грамада и тръгнахме по пътя, който щеше да ни изведе горе, на Табите. По пътеката се слиза в хижа Тъжа, а ние искахме при нашите хора-Ицо и Цура. Водите от билото прииждаха. Дъждобраните от вятъра станаха на късчета найлони. Бог да ми е свидетел, като пиша тези редове, тръпки ме лазят. Хотел-ресторант Табите ни посрещна като майчин дом. Нямаше никакви хора, само нашите приятели домакини. Настаниха ни в приемната за гости на хотела. Преоблякохме се и хайде долу в ресторанта. Най-доволен бе Васко. Сутринта когато станах, вятъра и дъжда бушуваха. Поразходих се долу до ресторанта, без да изляза навън, видях лошото време и без да ме усети никой отново влязох в леглото. В 09,00 часа Васко стана, наблюдавах го леко, под одеалото. Погледна през прозореца и извика: Станах най-рано, днес аз командвам. Всеки да прави, каквото си пожелае. Обявявам почивен ден. Правих се, че не съм чул.
Хееей мечо, аз на кого казвах, че на Табите ще има почивен ден. Оня горе ме чува.
Е, да ама вчера от Юрушка грамада през Русалийски гробища до Табите не се чуваше,
беше прегракнал. Всички в ресторанта.
Пихме по един коняк на няколко пъти и тъкмо да обядваме, в ресторанта влязоха двама. Няма нищо чудно в това, но чудното е, че единият от тях ми беше познат, даже приятел. Каква изненада!
Люси, здравей!
Здравей мечо! Добре дошли.
Добре заварили, но какво правиш тук бе човеко?
Знаех, че Людмил не е турист, син на културно-масовика на комбината Стоян Великов, който също, много помогна при тръгването ни на Ком-Емине. Масата сега вече стана голяма. Окачиха ямурлуците на закачалката и седнаха. Запитах, какво ще пият, отговори:
Вие сте ни гости, черпим ние.
Черпиха, черпихме и ние, но без да кажат довиждане, изчезнаха. Но не задълго, след около два часа отново седнаха при нас. Людмил Стоянов оставил хубавата си работа в Разград, за много пари станал овчар в Априлци, и сега при тоя дъжд, овцете са в кошарата срещу хижа Тъжа. Приказвахме доста, привечер запитах нашата домакиня:
Цуро, имали нещо за ядене?
Има Мечо, агнето се пече.
Оказа се, че ще ядем агне. Людмил и колегата му са ичезнали, за да заколят агне, да ни посрещнат. Днешният ден отначало докрай пълен с изненади. След това подразбирате какво се прави. Правихме, струвахме и не знам в колко легнахме да спим.
Ден девети
Следваше най-дългия преход от похода. Приблизително 13 часа, ние го взехме за16 часа, с обедната и вечерната почивка на Шипченския проход. Станах най-рано за да съм водач. Тръгнахме в 07,00 часа за х.Мазалат. Имаше гъста мъгла и ръмеше все още дъжд.За половин час бяхме на местността Смесите. Минахме през Гърмящата гора. Защо ли се казва гърмяща. Ние си казахме, че някой като минавал от тук, имало тътени и нарекал гората гърмяща. Наистина има много повалени и изгорли дървета. Добре, че не гърми и днес. Преминахме през пасище Пашовица, Жабата, Гроба. Тук е загинал Фильо Миленковски, бунтовник от с.Кръвеник, има паметник. Следват вр.Росоватец, Пеещите скали, вр.Вълчата глава(Курт кая), от където слязохме в хижа Мазалат. На Росоватец видяхме агне, завързано за клек, а след стотина метра змия, която без страх я хвана Стефан. Не бях виждал пепелянка. Казаха, че такава била. Пихме по един чай за 10-15 минути и станахме. Още не бяхме се отдалечили от хижата, орфито пропя. Не е по голям певец от мен, но не се притеснява, весели групата. Бяхме весели, ама с мокри крака. Дъжда спря, но тревата беше мокра, съответно краката. Аз, моя човек, Стефан и арпито сменихме обувките. Подсякохме вр.Бухала, вр.Корита, Мезева локва и слязохме на Ясенския проход. Пътеката минава пред хижа Партизанска песен, х.Девети март, подсича вр.Черни връх и се спуска на Узанската поляна. Поляната е голяма и има много ведомствени хижи, туристическа хижа Узана и хотел-ресторант Узана. От Узана следва леко изкачвне, слизане в местноста Шадраваните, с чешмичка. Следва късо но стръмно изкачване на терасите. От тези тераси имах спомен. На един поход след почивка на първа тераса си оставих фотоапарата и си заминах. На следващия ден валя голям сняг. В събота, на почивния ден в дълбок сняг, минах от Узана до Шипка и въпреки 40-50 сантиметровия сняг, се завърнах с фотоапарата. След терасите за час и половина покрай вр.Малуша слязохме на паркинга и от там покрай централната и кръгла батареи, на Шипченския проход. От х.Мазалат до пр.Шипка малко поисъхнаха обувки и дрехи, но в това състояние не бяхме за ресторант. Малко се поиздокарахме и влязохме в ресторанта. Какво пък, не са ли виждали туристи-Ком Еминци, на самоиздръжка, без обоз след тях. Аперитивче, храна, по биричка. Ами, добри хора, нахраниха ни, за добри пари и тръгнахме нагоре към вр. Бузлуджа. След малко щеше да се спусне вечерният мрак. Единодушно решихме да вървим по асфалта. Орфито куцаше стабилно. Дори се чудеше, дали да не остане в хотела на Шипка. После, поради високите цени на хотела, реши да нощува в х.Бузлуджа, сутринта да се върне на Шипка и с първия автобус в Габрово. Отново се спусна мъгла, но не беше страшно, вървяхме по асфалт. Да ама, не. В тая мъгла и мрак едва намерихме хижата. Джобните фенерчета отдавна бяха останали без батерии. Все пак в 22,50 часа се добрахме до хижата. Настанихме се и се захванахме с раните на орфито. С мокрите обувки до Бузлуджа беше направил две пришки на единия и една на другия крак. С кой крак да върви момчето? Не съм лекар, дори не съм фелдшер, но от опит знам някои неща. На похода Разград-Желява, за който вече знаете, един от тогавашните добри маратонци, Георги Сергиев бе с нас. Едно от момичетата направи пришки между В.Търново и Севлиево. Сергиев ги разцепи с бръснарско ножче и ги напълни с някакъв мехлем, като името на мехлема скри. След завършването на похода каза, че този „мехлем“ се казва краве масло. Човека в една кутия сложил краве масло и си го носи в раницата.
Оказа се,че операцията ще е тежка. Двама държаха орфито, аз разцепих пришките и ги напълних с краве масло. Тук за нас денят завърши, утре може би ще останем 5 човека.
Ден десети
Събудих се рано, може би от мерак, да видя в какво състояние са краката на орфито. Никак не ми се ставаше. Не ме усетиха или се направиха, че не са, за да се излежават. Събудих ги. Пръв стана орфито. Запитах го.
Орфи, накъде ще вървим – Към Емине или към Разград?
Ти какво сега, минал съм повече от половината път, ще ме откажеш ли? Продължавам разбира се. Краката по-малко ме болят.
Наистина щеше да е жалко за момчето, да не завърши след толкова извървян път. Според мен решението му беше правилно. Винаги може да се откаже. Още повече, слеващата ни хижа щеше да е на Предела. До там все някак шяхме да го закараме, а там отново можеше да вземе решение - напред или надолу. Тръгнахме шестимата през паркинга на Бузлуджа. Половин час след тръгването подсякохме вр.Атово падало, Голям Бедек и малък Бедек. А по-късно вр.Българка и вр.Столница. Хижа Българка беше заключена, отбихме се на любимото място на Иван Вазов, виканата скала. От Бузлуджа до тук минахме покрай 3 или 4 чешми. Отбихме се на трите хижи Армеец, Планинец и Ивайло, като пихме чай в х.Армеец. Хижара беше гостоприемен, поприкзвахме си. Видяхме рудник Лев, където са добити първите въглища в България. От там до гара Кръстец е съвсем малко, около 15-20 минути. Обядвахме при бюфетчика Пенев, който се оказа приказлив Разградчанин. По неговия телефон орфи се обади на началника си, да му удължи отпуската. След гара Кръстец, вървяхме по път, който е богат на вода за разлика от Тръстена-Мургаш. Минахме покрай 5 или 6 кошари и заради тях направени и толкова чешми.Слязохме до река Габращица и след като се изкачихме горе за по малко от 2 часа стигнахме до х.Грамадлива, намираща се на запад от вр.Грамадлива. Останахме тук, тъй като не знаехме дали х.Предела ще е отворена, а хижа Буковец или Чумерна много далеч. Щяхме да хвърлим напълно вчерашната умора. Впрочем следобяд орфито почти не куцаше.
Ден единадесети
Много добро посрещане от страна на хижарите. Станахме в 05,15 часа, и след закуска и дълго приготвяне тръгнахме в 06,20 часа. Минахме покрай х.Химик и за 25 минути слязохме на проход Предела. Пътеката изведнаж, след пресичане на асфалтовия път, става стръмна. На късо разстояние се преодолява доста голяма положителна денивелация. След като се изравни пътеката става широк камионен път. Подсякохме вр.Бита ела, а след малко и вр. Божура, като вървяхме все по равно. След късо изкачване се видя и хижа Бутора. Хижара бай Христо беше приятен човек, докато почивахме, ни разказа интересна случка, станала в близкото дере. Колко е истина, не зная, ето както я разказа той:
Срещнали се на тесен мост, ловеца и баба меца. Ловеца изплашен, разтреперeн не успял да вдигне пушката, замръзнал на средата на моста. Приближила се баба меца, изправила се на задни лапи, грабнала ловеца, изместила го от другата страна на моста и продължила своя път. Ловеца и той продължил. Орфито не повярва, възрази:
Айде бе.
Който иска да вярва, ама да не го срещне и него, отговори бай Христо. Не вярвам някой да е повярвал, но никой не възрази, само орфи. Докато усетим се оказахме пред много стръмно изкачване.Предстоеше изкачването на вр. Буторски чукар и вр.Гръматливия рът. Стръмно и дълго. След тях вървяхме по равно през гора, минахме през м. Жълтата локва и стигнахме на заслон Караиваново хорище. Беше много хубав заслон, стените красиво изписани, с хубава камина, по наровете даже имаше постели. Чисто и уютно. Личеше, че грижлива ръка пипа тук. Малко отклонение. Преди 2 месеца отново бях в заслона. Разликата е огромна. Изписаните надписи по стените избелели,прозорците обковани с дъски, като в горния край има отвори 10 см. широки, вратата не се затваря. Цяла нощ, през 15-20 минути слагах дърва на камината. В студен зимен ден едва ли може да се прекара една вечер.
В заслона обядвахме. Имаше сол, кибрит и още някои неща, които сега не мога да си спомня. Ние оставихме няколко консерви, за да не ги носим следващия ден до Котел, от където щяхме да се заредим.Заваля дъжд, изчакахме около 40 мин. да спре. От Заслона до х.Буковец вървяхме по път, като на няколко места скъсявахме завоите на пътя , минавайки по преки пътеки. Минахме покрай вр. Каменска могила, подсякохме вр. Буковец и се оказахме зад х. Буковец. Пихме набързо по един чай и тъкмо да тръгваме за х.Чумерна, заваля силен дъжд. Чакахме около час и половина, но не спря и тръгнахме с дъждобраните. Като наближихме х.Чумерна дъжда спря. Добре, че не беше съпроводен от силен вятър, щеше да ни скъса и резервните дъждобрани. Хижата е много хубава, добре заредена, имаше и бира даже. Най-важното, културно обслужване. Благодарихме на хижара и легнахме в 22,30 часа. Прехода от Тъжа до Бузлуджа беше дълъг, разбрахме, че утрешния е много по-дълъг. Първия го даваха по картите на к. г. н. Тодор Ненов-12 часа, а утрешния до Котел-15,10 часа.
Ден дванадесети
Дали защото усещахме набижаването към Емине, но започнахме да се събуждаме по-рано. Не се налагаше вече да ги събуждам. Бързо се приготвихме, и тръгнахме рано, към най-високия връх на изток от х.Чумерна, а именно вр.Чумерна, висок 1536,1 м. Малко преди най-високата точка, маркировката сочи отклонение на северозапад. Навлязохме в Темната гора.Излязохме на шосе свързващо селата от северна и южна Бългрия. Вървим по шосето, срещу течението на Крива река. Преминаваме покрай вр.Червената пръст, вр. Говежда поляна, вр, Трите гроба и достигаме Агликина поляна, която е свързана с имената на Жельо войвода, Филип Тотю, Панайот Хитов, Хаджи Димитър. Малко на изток се намира и заслон Вратник, Близо до който са изворите на река Камчия, които посетихме. На Агликина поляна има паметник, въпоминателна плоча. От прохода Вратник започва Котленска планина. От тук започват и нашите трудни 3 дни. Маркировката от тук до Ришкия проход е толкова зле, че ние идвайки без грешки до тук, в тая част допуснахме две много големи грешки, които ни струваха часове, а по-важното, ценни сили. От Вратник до Котел не допуснахме грешка, но това беше благодарение на много търсене на маркировката. На места шестимата вървяхме не един след друг, ами разпръснати по ширина, докато намерим маркировка. Като че ли, сравнена с Централна Стара планина, тая не бе Стара планина, а някаква друга. По пътеката има паметник на Иларион Драгостинов, паметни плочи на Ради Мухтаров, Георги Обретенов. От плочата на Дели ради се отделя пътека, която излиза на пътя Кипилово-Котел, но ние продължихме по главното било. Минахме близо до върховете Гредата, Осенишки връх, малкото Връхче, Куплото. Започна да вали. Изчакахме да спре, уви. В 19,00 часа започнахме изкачване на високия вр.Разбойна-1128 м.под дъжда. Слизането се оказа по-трудно от изкачването, тъй като се стъмни и нищо не се виждаше. На всичкото отгоре, арпито се разболя и много трудно се движеше. По всичко личеше , че тя няма да може да продължи, а ни оставаха, по предварителни сметки 4 дни до нос Емине. Минахме вилната зона на Котел и влязохме в града. От Лакатник насам, първото населено място. В с.Лескова не сме влезли, а гара Кръстец не го броя за населено място, тъй като трима на едно място не видях. Настанихме се в турстическата спалня. С уравителката на спалнята се разбрахме да си оставим излишния багаж с раниците там и като завършим похода да дойдем да ги приберем. Разград-Котел е 100 км. И така минахме и най- дългия преход, който можеше да се раздели на две, но поради лошите условия на спалнята на Вратник, предпочетохме да вървим до Котел и дадохме една жертва. Дано да няма втора или повече, тъй като следващите два прехода съвсем не са безобидни. Със съжаление си казахме,
Лека нощ.
Тая снимка не помня къде е направена, но по облеклото и терена около хижата(щом има куче, ще е направена близо до хижа), разбирам, че е направена между хижите Вежен и Мазалат, но до коя? Може някой да познае и кучето.
Ден тринадесети
И днес ако тръгна от Котел за Върбишки проход, се чудя дали ще мога да стигна до х.Върбишки проход, без да се объркам. За пръв път го минах през 1987 година. Това лято минах в обратна посока, за да видя, къде сме се объркали през 1987 година. Разбрах това, но сега всичко толкова по-объркано стана, че като тръгна на Ком-Емине след 15 тина дни, ако съм без GPS, пак ще се объркам.
Стана доста късно, около 09,00часа, докато тръгнем от Котел, тъй като изпратихме арпито. Излязохме извън града, отбихме се от асфалта през мост, след около 5 минути пресякохме реката през брод, От тук нагоре се движихме по едни широки поляни с колова маркировка, но толкова са раздалечени (сега и отрязани от дъно), че трудно се оправихме при ясно, слънчево време. Пътеката през ливадите не личеше, тъй като животните не разбират от маркировка, и са направили стотици пътеки и станал прекрасен лабиринт-загатка. Движихме се по интуиция, а когато стигнхме до гората въздъхнахме. Тук вече пътеката личеше, но не искам и сега да си спомням за тези два часа. След излизане от гората се появи нова гатанка. Разклон с четири пътеки, на никъде маркировка. Хвърлихме жребий, падна ни се дългата клечка. Добре, че се надянахме на дългата, че късата къде щеше да ни отведе не се знае. Излязохме на път, който от къде идва , накъде отива, един бог знае. Вървяхме около 2 часа, за наше и ваше учудване, появи се маркировка. Убедихме се, че сме на верния път. Вече трябваше да изоставим пътя. Отново навлизаме в доста дълъг лабиринт-загадка, но този път от пътища, а не от пътеки. Изпуснали сме отклонението към река Герила и сме тръгнали по билото, където също има маркировка, и то каква...! Все още не е грешка, по тая пътека също можели сме да излезем на х.Върбишки проход, ама нали щяхме да казваме, минахме Ком-Емине без грешка. Няма такъв филм, и да има у нас има забрана за прожектирането му. Малко след изкачване и слизане от връх Черния нос (най-черния, който съм виждал), вече сме направили стабилна грешка. Тая грешка няма грешка. Преди Трънливия връх сме хванали пътя за с.Садово, на много на юг от билото. Осъзнахме се, когато пътя се разклони. На юг към с.Садово, а на север към прохода. Чухме шум на минаваща кола през прохода, тръгнахме в нея посока, без път и пътека. Със сто зора излязохме на пътя, на около 5 км на юг от кота 1008. Един час нагоре до кота 1008 и три часа надолу до курорта, благополучно в 22,30 часа сме пред профсъюзния почивен дом. А х.Върбишки проход все още бил в строеж, научихме от управителя на почивния дом, който и да е бил, му бяхме благодарни, че ни приюти. Преди да си легнем започна една дискусия за следващия ден.бяхме много уморени, но почивката я консумирахме на Тъжа. Четиримата предложиха да хванем автобуса Върбица – Риш. Отказах категорично. Но четиримата бяха единодушни и настоятелни. Не можах да ги склоня, но намерих като изход да им предложа, да отидат с автобус, а аз по пътеката, като обещах, че затова няма да научи никой, Легнахме без да решим проблема, дори ми се стори, че ми се разсърдиха. Но аз не можех да се съглася, три кръга преди края на първенството, някой да ме измести от първото място. Така мисли всеки отбор, понататък зависи и от шанса. Заспаха. Не зная още колко съм разсъждавал преди да заспя, но този случай ме успокоява, че съм вечната опозиция в живота и не се предавам как да е. Преди да заспя им казах на ум, лека нощ приятели, извинете ме, че ви предадох, налага се.
Ден четиринадесети
Станах много рано. Предстоеше ми дълъг път. Другите, мислех да не ги събудя, но нали и те имаха път до Върбица, после и от с.Риш до прохода. Не се наложи да ги събудя. Моя човек ме запита:
Мечо къде?
Ами, тръгвам. Имам десет часа път.
Чакай, и ние ще дойдем.
Станаха всички и тръгнахме. От вчерашното разколебание нямаше помен. Всички бяха весели, най-вече орфито. Отначало по асфалт, после чакълест път, накрая по чер път. Изкачвахме се нагоре доста време, но плавно изкачване. Следва движение по равно и накрая едночасово слизане по стръмен склон до река Елешница. До реката са сградите на Горско стопанство Елешница. Няма никой в сградите. Почивахме десетина минути. Наблизо пресякохме десен приток на река Елешница, и започнахме плавно изкачване към Голямата нива. Отново почивка и поемаме по стръмно изкачване по пътека на север към билото. Това изкачване ни измори, тъй като беше дълго и стръмно. Тръгнахме по билото, с леки изкачвания и слизания. Вървеше се много трудно, с малки грешки от по 5-10 минути, кото поправяхме с връщане назад. Много лоша маркировка и капинак, дребни храсти, висока трева , още какво ли не. Всичко ни се изпречваше на пътя. Започнахме слизане. Подсякохме връх Байряка и почивахме до една чешмичка.Без да видим една табела, сме поели отново в грешна посока. След около час и половина разбрахме за грешката, не можехме да вървим напред, и се върнахме при чешмичката. Загубихме 3 часа. Продължихме през вр.Голям Дебелец и Малък Дебелец и слязохме на Ришкия проход. Но тук не ни завърши прехода, трябваше да намерим, някъде да спим. Знаехме, че има Бургаски пионерски лагер, но къде е?
Ето, това е предимството на Ком-Еминци, които минават похода, организирани от различни дружества или от БТС. Носят им багажа, носят им палатките, на проходите ги возят до мястото на бивака и т.н. Ние губим излишни нерви, като няма къде да спим, губим излишни сили като минаваме излишни километри, да тъсим място за спане. Доста на юг намерихме лагера, но не искат да ни настанят. След големи молби се съгласиха. Леглата нямаха одеала и чаршафи, но за нас това беше без значение, че ония тътени от Юрушка грамада започваха. Да ама ние сме в стая, кой като нас. Пристигнахме в 22,10 часа и легнахме с тюфлек отдолу и тюфлек отгоре, в 23,00ч. Хайде лека нощ, нов ден, нова грешка.
Ден петнадесети
Станахме в 05,30 часа и се приготвихме много бързо. Вече всички бяха убедени в успеха. Даже казваха, че усещали миризмата на морето. Аз познавах миризмата на морето не по-лошо от тях, но не я усещах. Стрхувах се от тяхната убеденост. Тръгнахме в 06,05 часа. Движим се с доста бързо темпо. Минахме през връх Голям карък, стигнахме Предела и се спуснахме в с.Рупча
При спускане към селото, почивахме при красива чешма десетина минути. Навлязохме в населени места близо до морето. Рупча е в Бургаска област. Не можахме да видим селото. Много бързат, върви им се на тези хора.През с.Планиница на обяд пристигнахме в с.Дъскотна. Тук обядвахме в кръчмата и само след 40 минути след обяда, тръгнахме към морето. Подсякохме вр.Сиврията, минахме под далекопровод
В 18,00 часа пристигнахме в с. Топчийско, минавайки южно от с. Снягово, през с.Добра поляна и с.Средна махала. Ресторанта затворен, ще сме на суха храна.Хижата е на север от селото. В 19,00 часа бяхме в хижа Народен юмрук.
Ден шестнадесети – последен
Имах намерение да не ставам, докато видя поведението им. Не мина много време, обади се Стефко:
-Мечо, няма ли да тръгваме?
-Не е ли рано?
Орфито не закъсня
-Ами да има време да се къпим в това пусто море.
Станахме в 05,30часа, тръгнахме в 06,00 часа.Дойде предложение от Васко, подкрепено от Стефко, да вървим по асфалта, вместо по пътеката. Препоръчвам, никой да не прави това. До село Сини рид, не зная километрите, но го изминахме за 3 часа и половина. Много завои до с.Подгорец
На обяд пристигнахме в с.Козичино. Обядвахме в кръчмата с консерви, сервираха ни топли, вкиснали бири. Премълчахме, изпихме ги и тръгнахме. За два часа стигнахме на връх Погледец, където има телевизионна кула
На автомагистрала Варна-Бургас стигнахме в 18,30 часа. Повървяхме по асфалта, после по черно и малко преди нос Емине, видяхме купища сено. Бяхме съвсем близо до носа, но за да е по-официално, печатите ги оставихме за сутринта. Изпихме бутилките коняк, в чест на завъшилия поход Ком- Емине, и всеки легна в една купа сено (да не ме чуе собственика). Сутринта сложихме печатите и решихме да си тръгваме към гр. Обзор. Отказаха категорично да вървят пеша. И така стояхме час и половина, чудейки се какво да правим. Видяхме един джип, от ония, руските, с бризентово покривало. Когато наближи към нас, отидохме при човека. Каза, че бил от местните овчари. Помолихме го да ни закара до Обзор. Малко се усука, но после се съгласи. Не разговаряхме за цената. Щяхме да дадем колкото поиска. Е не ни оскуба човека, по три лева на глава от населението. Платихме му и замина обратно, а ние към плажа. Тъкмо плажа беше се освободил, нямаше да ни видят мръсотиите. На плаж бяхме до 16,00 часа. В17,45 часа автобус Обзор-Варна, в 20,45 влака Варна-Попово. Автобус Попово-Разград в 02,00 часа и си пожелахме, лека нощ.
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
