Есен в австрийските Алпи

Искам накратко да разкажа за едни десетина дни, които изкарахме из австрийските Алпи в началото на този месец. Вярвам, че на мнозина ще им е интересно, както беше и на мен, като за пръв път извън родината.

В Hinterbichl пристигнахме късно вечерта на 29 септември, съпровождани от Загреб насам, непрестанно, от ситен и напояващ дъжд. Всички нощувки в долините бяха на почти празни къмпинги – малкото почиващи бяха с каравани и кемпери, на палатки бяхме само ние – три момчета и едно момиче от България.

30 септември

Първата ни работа бе да минем през магазина в близкото по-голямо село Prägraten, а след това през инфо-центъра, където беше пусто и само служители се мяркаха по коридорите. Човекът беше много отзивчив и ни отговори на всички въпроси, които никак не бяха малко. Може би имаше значение и това, че след лятната суматоха сега служителите до голяма степен скучаят.

Интересуваше ни Grossvenediger. Разбрахме, че от 1 октомври паркингът в началото на пътеката е безплатен, първата хижа Johannishütte работи, но следващата – Defreggerhaus, е затворена от няколко дни. Това и търсихме. Хижата си има зимна стая, печка, дърва. Намеренията ни бяха да спим там, да качим Grossvenediger, да слезем към хижа Kürsingerhütte, която също бе затворена, и накрая да се върнем по някоя долина до паркинга. Тук ще отбележа, че някои хижи нямат зимни стаи, или пък имат, но са заключени и дават ключ на членове на туристическите им дружества срещу някаква такса. Най-точна информация има в инфо-центровете, защото за една от хижите в интернет пишеше, че зимната стая е заключена, докато в инфо-центъра жената се обади на хижарите и се оказа, че са я оставили отключена. Общо взето ви става ясно как си определяхме маршрутите Smile

За загрявка направихме разходка до близката хижа Bergerseehütte, макар че беше мъгливо и не видяхме почти нищо.

1 октомври

Тръгнахме към хижа Defreggerhaus от празния паркинг отново в мъгла. За два часа стигнахме Johannishütte, която беше отворена и очакваше най-ранобудните си клиенти. Те пристигнаха с Venediger Taxi минути след кратката ни почивка. По това време вече пълзях нагоре – бавно, защото само така мога да попивам красотата наоколо. Случва се с минути да стоя неподвижен и да съзерцавам докато се наситя и се сетя, че ме чака още път, а обикновено останалите вече са далеч напред.

Един от интересните моменти бе когато видях първия ледник и допълващата го стена Gastacherwände, изшлайфана преди хиляди години от него, а над тях стърчеше заснеженият склон на Weissspitze, закован на 3300 м.н.в. Светлата ивица силно ми напомни на доломитите, образувани от варовик, който някога покривал всичко наоколо, защото е било океан. Преди 30 милиона години обаче Африка се сблъскала с Евразия и дъното на древния океан се издигнало с няколко километра. Родили се Алпите, нагъването продължило, гънките започнали да се захлупват и се образували огромни разломи, като младите седиментни скали останали погребани под старите базови скали, които днес стърчат като най-високите алпийски върхове. И там се вижда точно това – тъмните стари скали, които трябва да са отдолу, всъщност са отгоре.

Запечатах тази картина и продължих напред. Прехвръкнаха първите снежинки и скоро Defreggerhaus се появи, кацнала на 2963 м.н.в. Зимната стая бе една отделна постройка с нарове, маса, столове, печка и дърва. През нощта валя сняг, колкото да натрупа 2-3cm.

2 октомври

Сутринта нямаше и помен от облаците, качих се над хижата и видях как алпийските върхове посрещат първите лъчи.

След закуската тръгнахме към Grossvenediger. Бяхме сами, дори летните следи бяха заличени от новия сняг, обаче в слънчевото време посоката беше повече от ясна. Върхът действително беше лесен. Горе нямаше ни вятър, ни мъгли.

Слезнахме през ледника Obersulzbachkees на северозапад, старателно заобикаляйки големите цепнатини, и чак долу, където пътеката излиза от ледника, вече си личаха летните стъпки.

Kürsingerhütte е на 2558 м.н.в. Зимната стая беше по-просторна и луксозна от предишната. В късния следобед пристигнаха двама 50-годишни австрийци. Гледката от хижата бе панорамна и изключително красива, защото под нея в голямо езеро се събират всички езици на Obersulzbachkees.

3 октомври

Денят започна със слизане по виа ферата до местността с интересно име Türkische Zeltstadt (буквално – турски палатков лагер; когато пионерите попаднали тук заварили стърчащи ледени блокове – те им напомнили на палатките на турците, с които по това време воювали). Там, на 300 метра под хижата, бе захранваното от ледника езеро, което го е нямало когато съм бил първи клас. Пътеката продължи нагоре пак по виа ферата, след което излезнахме отново на ледник и се изкачихме по твърдия сняг до портата Maurertörl на 3108 м.н.в. От другата страна се ширна долината на река Maurerbach. Заобикаляхме големи цепнатини и огромните скали, които след време ще се чудим как са попаднали там. По стените на долината се стичаха потоци от топящи се снегове, а някъде под нас вече течеше река. Накрая ледникът се превърна в мръсен сняг, осеян с камъчета и прахоляк.

По-надолу долината се раззелени, появиха се първите дървета, скоро и гора. Реката следваше пътя си, дълбаеше каньони и вирове, падаше от десетки метри, и събираше притоци от снеговете на стотици метри над нея. Към края на деня, заедно със залязващото слънце, пристигнахме на паркинга. Следващият ден беше почивен заради лошото време. Разходихме се до Матрай и в инфо-центъра там проучихме следващата дестинация – хижа Barmerhütte до границата с Италия.

5 октомври

Тръгнахме от езерото Obersee и за пръв (и последен) път вървяхме в дъжд, който спря след час-два. Качихме портата Jägerscharte на 2862 м.н.в., където пейзажът беше стерилно каменист, и от там, по родопско равен терен, стигнахме хижа Barmerhütte. Зимната стая беше отделна постройка, 2х3 метра, в която имаше четири легла едно над друго, печка, дърва, маса и две столчета. Вътре бързо се стопли обаче отново падна мъгла и нямаше никакви гледки.

6 октомври

Точно по изгрев мъглата се изчисти и ни позволи да видим как слънчевите лъчи запалиха облаците около нас. Такова наситено оранжево не бях виждал никога. През този ден се размотавах около хижата, докато другите обикаляха по-далеч. Тръгнаха към Lenkstein, но объркали посоката и се отклонили към Hochgall, само че следвайки пирамидки по някакво ръбче, станало трудно и се върнали, после хванали вярната пътека и се качили на Lenkstein.

7 октомври

Планът беше да слезем през Италия обратно до езерото Obersee. Минахме границата през един проход, слезнахме под облаците в огромен сипей, над нас стърчаха стръмни скали, под нас дълбока зелена долина и тъмносиньо езеро. Слизах бавно, защото имаше много за гледане. А и времето, типично за Италия, стана като за море. Някъде над нас, без да го виждаме, беше Hochgall. Доста се спускахме – през камъни, трева и накрая гора, но ми се стори като миг. И вече бяхме на брега на Antholzersee, от където продължихме покрай него и нагоре към прохода Staller Sattel, където отново навлезнахме в Източен Тирол.

Вече в Калс, имахме време да минем пак през инфо-център, да се информираме за Grossglockner, за хижите и времето, както и да намерим нов къмпинг (този път в Матрай).

8 октомври

Тръгнахме от един от големите паркинги в подножието на Grossglockner, направени да поберат стотиците превозни средства в разгара на сезона, към първата хижа – Lucknerhütte. Едва след нея облаците се разкъсаха и видяхме долината. По пътя хрупаха трева няколко страхливи мармота. Минахме през хижа Stüdlhütte, която беше в процес на затваряне. Там се запознахме с двама поляци, също тръгнали като нас към върха. Заредихме повече вода, защото в инфо-центъра ни казаха, че на последната хижа – Erzherzog-Johann Hütte, няма.

Лесно стигнахме през ледника до най-трудния етап от пътя – скалите с метално въже под хижата. За мен остана мистерия как се разминават хора там. Скоро се появи и тя, застанала самотно върху едно тясно ребро на 3454 м.н.в. Откри се гледка във всички посоки, видя се и железният кръст на Grossglockner. Наблюдавахме прекрасен залез в тихо и спокойно време. Поляците се появиха чак по тъмно, тъй като множеството им осигуровки ги бяха забавили.

Зимната стая на Erzherzog-Johann Hütte е вътре в хижата. Там просто няма място за отделни постройки, а и дали ще издържат на ветровете? Вратата бе съставена от две части, като долната беше закована, а отворена беше само горната. Вътре ни чакаха четири легла без печка, а отвън – бидон с дъждовна вода, с която правихме чай и ориз.

9 октомври

На сутринта нямаше никаква гледка. От самото начало знаех, че няма да качвам Grossglockner, понеже не е лесен, а аз не си падам по алпинизъм. Приятелите тръгнаха към 7 часа и успяха да се качат. През това време настъпи студеният фронт, който очаквахме чак на другия ден, и започна да вали сняг. Слизането беше по-лесно и така, по същия път се върнахме долу. Поради недобрата прогноза за идните дни решихме да нощуваме пак в Матрай и да пътуваме за България.

Съжалявам ако съм качил прекалено много снимки тук и затрудняват отварянето на темата. Всички снимки са в профила ми във Facebook, в публичен албум, така че би следвало да са достъпни за всички. Благодаря за вниманието Smile

Чудно ходене и чудни снимки! Останаха ми очите още първия път като ги гледах в фацебука Smile

Kaртички! Картички са станали снимките! Браво!

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Би ли споделил малко за фототехниката. Почти съм сигурен че е ФФ камера с широк обектив на 14мм Rolling Eyes

	Stanev написа:
	Би ли споделил малко за фототехниката. Почти съм сигурен че е ФФ камера с широк обектив на 14мм

Да, с мен бях взел 5D2 с 24-105 и Samyang 14mm. При слизането от Grossvenediger обаче без да искам изпуснах чантата, която беше разкопчана, от нея изпадна апарата с 24-105, а чантата се хлъзна по склона и падна в една цепнатина. В нея остана самянга, картата със снимки от предишния ден и gps-а. Проведе се спасителна акция със спускане в цепнатината, като всичко освен обектива беше прибрано. Обективът замина във вечните ледени полета и се търкаля в момента някъде там... После ми липсваше доста, особено при нощните снимки. Към фототехниката естествено и статив нося (винаги). Увеличава се теглото на раницата, но си струваше.

Последната промяна е направена от promis на Пон Окт 28, 2013 6:13 pm; мнението е било променяно общо 1 път

	promis написа:
	Обективът замина във вечните ледени полета и се търкаля в момента някъде там...

Бррр! Пак добре, че точно Самянга е дал фира, че за другите неща щеше да те заболи още повече ... Не, не, не!

Това горе, където са хората, е цепнатината, в която падна самянга. На 5-6 метра надолу са намерили чантата.

И само като си помисля, че мислех да взимам под наем 16-35 II .....

Леле....както каза и Гурбев, малкият дявол е бил. Не че 500-600 лева са малко, но на фона на останалата техника си е късмет. Иначе за снимките си се справил страхотно. Имаш няколко кадъра в които си личи малко по разчупеният поглед. Една от най-любимите ми е тази:

По принцип бях предвидил такъв вариант, затова носех и едно 40D, което стоеше в колата за бекъп. Определено повече щеше да ме е яд ако бях загубил картата със снимки от предния ден, отколкото обектива. Smile

Здраве да е и все пак гледките са компенсирали случката. Супер снимки, направо ме откараха там. Wink

Определено си е заслужавало мъкненето на техниката и мръзненето в ранните утрини и късните вечери. Запечатал си прекрасни моменти, мистични и приказни.