Светилище Света Амина се намира в землището на с. Мечкул. За да се стигне до него се пътува по пътя София-Кулата /Е-79/. Малко след Симитли се завива към с. Полето. Подминават се селата Брежани и Ракитна и малко преди Мечкул се хваща по черен път вдясно за местноста Света Амина (има дървена табелка). Не след дълго, пътят води до мегалитните струпвания.
Археологически сведения
Светилището-оброчище Света Амина се намира в района на Средна Струма, в подножието на връх Пирин. В близост до него са разположени селата: Крупник, Брежани, Ракитна, Мечкул и Сенокос. Известно е, че тук има живот още от новокаменната епоха /неолит/ в периода от 7000-3000 г. пр. н.е. Повърхностните археологически проучвания доказват, че в района на с. Крупник е същетвувало значително тракийско селище на племето Меди. В този район не са правени организирани археологически проучвания, поради което е трудно да се направи пълна и точна характеристика на живота тук. В обобщаващите публикации на теренните изследвания в Благоевградско могат да бъдат открити сведения за множество праисторически селища, но конкретни археологически проучвания за местността Света Амина и околните села са трудно намираеми или липсват. В археологическата карта на селищата по басейна на р. Струма от ранния неолит публикувана в “Известия на архелогически музей Кюстендил” от 2006 г. е посочено и село Брежани.
История.
Тракийското население не било напълно претопено и след идването на славянските племена. То оставило следи и в езика, и в бита и в религиозните вярвания на славяните. Предполага се, че освен наименованията на реките, селищата и планините в славянския език са проникнали и някои чисто тракийски думи - катеря се /качвам се/, газя /тъпча/, гудя или скатавам /слагам/ и др. Тракийското влияние било особено силно в религиозните вярвания. Чрез траките в живота на славяните навлезли езически обичаи като нестинарството, русалийските игри, кукерските /бабугерски/ игри и др. Славяните усвоили и задълбочените знания в областта на селското стопанство, занаятите, строителството, астронмомията и др.
В хрониките на византийските историци славяните се описват като: непокорни и независими; всичките са “снажни и извънредно силни”, водят суров живот, понасят студ и жега, издържат на недостиг на храна...” Традиционното им жилище била землянката, вкопана в земята на около 1 м. и половина с правоъгълна и квадратна форма, покривът бил затрупан със слама, шума и папрат. Главният поминък тук бил скотовъдството, земеделието и занаятчийството. Сеят предимно просо, пшеница, лен, коноп, бобови растения. Очевидно предишните обитатели свързват Пирин планина с бог Перун. И до днес местните хора я наричат Перин. Днес всички селища в околността имат оброчище посветено на Перун. След разпространението на християнството култът към Перун се слива с този към Свети Илия. На 2 август местните правят курбан в чест на светеца. Не случайно е избран този ден за Илинденското въстание, защото е и денят на Св. Илия. Други славянски и прабългарски езически божества са Сварог - с култ на небето и на огъня, Дажбог - олицетворение на плодородието, Велес - бог водите и земята, на стадата и богатсвото. Сведенията от по-късно време за почитане на дървета, за вяра в орисници, русалки и самодиви, както и запазването на “вълчи”, “мечи”, “миши” и други празници, допълват представата за вярванията на племената обитавали тези земи.
Сведенията на византийските автори за разположението на славянските племена на Балканския полуостров са непълни. В 619 г летописците Теофан и Никифор съобщават, че е завършило заселването на славяните на Балканския п-в. Що се отнася до Долината на река Стримон /Вероятно тракийско название на реката/, която славяните нарекли Струма, се заселили компактни славянски маси, които станали известни под името стримонци, струмци, струмяни. Същевременно в Битолското поле се заселват прабългарите на Кубер, които влезли в тесни връзки с околните славянски племена. Сближаването на Кубер и неговите хора със славяните е с цел да превземат Солун и да се основе държава. Това показва, че вероятно между прабългарите и българските славяни е имало по предишни връзки. Най-ранните сведения за това славянско племе са от 646 г., когато прабългарите начело с Кубер и славяните от долината на р. Струма извършват четвъртата поред обсада на голямата крепост в Солун. Юстиниян II предприел поход срещу скитите /македонските прабългари на Кубер/ и ги поселил в планините на Струма, отвъд клисурите. Вероятно тези Куберови българи се заселили в района на Кресненското дефиле.
Най-близкото село до “Св Амина” е Мечкул. Най-вероятно е названието на селото да произлиза от честото обикаляне на мечки из землището на селото. В близост до дефилето на р.Струма има една пещера, в която през късна есен мечка с малки мечета е минавала Струма и оставала тук да зимува. Докато лозята са имали грозде те се хранели с грозде, царевица, сливи и други плодове. През зимата е прекарвала тук и рано напролет преминавала Крупнишкия балкан. Оттук тази пещера и скала се наричала “Меченица”, “Меча слала”, което е дало и името на самото село. Говорейки за етимологията на с. Мечкул не можем да не споменем река Мечкулска и най-вече „мечи водопад”, намиращ се недалеч от селото и мегалитните струпвания. Преди да се влее в р. Струма, Мечкулска река образува серия от каскади и десетина метров водопад, който през пролетта е особено силен и впечатляващ.
Някога, в тази местност е имало голямо селище и от тук са минавали римските и тракийските пътища, минавали са и кръстоносни походи. Преди да се „пробие” Кресненското дефиле едва през 1870 година от тук е минавал и пътят на виното. Пустите западни склонове на Пирин във височините над Струма в началото на дефилето, някога са били плодородни лозови масиви.
Тук на “св Амина” е идвал много пъти учителят Антов, дал много за културното издигане на населението от региона. Заветът на този скромен човек бил, когато умре да бъде погребан не другаде, а на Света Амина.
Легенди и предания.
Край с. Мечкул е прочута местността Св Амина от бакъра-харман. Една от легендите за Св Амина е, че тук имало голям харман, целия отдолу постлан с бакърена плоча. Тук по девет коня са впрягани в вършитбата на житото. Сведения за бакърен харман /меден ток или бакърно гумно/ имаме в някои народни гатанки. Ето от Банат: ”сея боб на меден ток, остава старче да го пази”, от Плевенско: “под меден ток насян боб, цанен старец го пази”. Отговорът на всички тези гатанки е “звездите и месеца”. Ясно е, че не може да става вършитба на харман от метал: зърната ще се смачкват. Тук вероятно става дума за харман, който играе някаква друга роля и то значителна, защото също го има и в средата на столицата Плиска. Приведените за пример народни гатанки ни дават набързо отговора: става дума за специален метален харман, по стожера на който се отмерва времето, т.е. слънчев часовник. И защо именно от бакър? Защото бакърът е мек метал и лесно се чертае. И щом като от забиването на меч върху него и от разрушението му може да постигне победа един другоземен владетел, значи не става дума за обикновен, ръчен или джобен часовник, който отмерва частите на денонощието, а за часовник, който покрай денонощието отмерва седмици, месеци и години. Става дума за отлично изобретено календарно пособие. Стожерът на хармана е първият инструмент за изграждане на слънчев календар. Един древен слънчев календар служи отлично не само на икономиката и бита, но най вече и на войската. Не е случайно, че византийците коригират календара си тъкмо във втората половина на VII в., след сключването на мирен договор с хан Исперих, защото българският календар бил по-прецизен.
След древното сведение на монаха Саватий за наличие на особено важно календарно пособие, медно гумно/бакър-харман в Плиска, легендата от с. Мечкул удостоверява втори такъв харман в България. Местността Света Амина представлява равнина на високо място, непригодна за истински харман, но именно за “календар”, слънцето огрявало стожера и бакърената плоча през целия ден и във всички сезони. В легендата на с. Мечкул се говори за 9 коня, с които ставала вършитбата. Конете били “впрегнати” три по три. Тези “коне” биха могли да се интерпретират символично на деветте части, на които древния българин е разделял денонощието - 3 главни части с 3 подчасти - така, както са известни и сега на хората от народа: Ден-малко пладне, голямо пладне, икиндия; До полунощ - Залез, Вечеря, Среднощ; Разсъмване-Първи петли, Втори петли, Трети петли. По време на тъмната част от денонощието грейва небето и отделните съзвездия, среднощната полярна звезда, важната за календара планета Юпитер /на български Янкул/, а именно по тъмното небе се е изградил и контролирал всеки слънчев календар. Легендата, освен че говори за наличието на втори “часовник” в древна България, тя ни запознава и с денонощното деление на българите. Наличието на такъв календар би потвърдило сведенията за поселването на македонските българи на Кубер в Кресненската клисура и Крупнишкия район.
Видният български етнолог, проф. Анчо Калоянов също прави своите задълбочени изследвания относно думите “гумно”, “стожер” и “медно гумно” в българския фолклор. Според него чрез думата “стожер” се отъждествява кръговрата на съзвездието Плеяди, сезонен заместител на Полярната звезда в ролята й на златен стожер. Самата тя е златен стожер, коневръз, около който кръжат звездните коне, а в определен момент от годишния кръговрат Плеядите поемат нейната функция. В Софийско и Кюстендилско съзвездието е познато под името Стожери и Седмостълпци, което показва, че земната проекция на Златния стожер е съзирана в стожера на гумното. В коледни песни от Котел и с. Локорско е изявена семантиката за отключване на зоните на вселената. И трите селища са в окръжието на стари предхристиянски култови средища. От с. Локорско е записано предание за подземен манастир и обредна песен за медно гумно, златен стожер и момче конник.
Следователно от казаното до тук може да се каже, че в някои краища на България клишето “медно гумно, меден харман /със златен стожер/ може да бъде разглеждано като кодирано астрономическо познание за звездното небе или място за отключване “зоните на вселената” през езическата епоха. Определени капища и култови места били наричани в миналото с това нарицателно. Твърде вероятно е и това да е случаят със Св Амина, откъдето се наблюдавали съзвездията, изгревите и залезите на Плеядите.
Интересно е отъждествяването на езеро с “гумно” и на Змея със “стожер” в самата Пирин планина и в други краища на България. Във фолклорната култура то е подкрепено от сходни природни феномени - езеро и стърчаща в средата му скала. Тези обекти се сакрализират, какъвто вероятно е и случаят с Поповото езеро в Пирин, което е “съвсем кръгло и по средата му се намирало едно малко скалисто островче, високо от 4-5 човешки ръста и покрито с разни билки. Населението и за това островче вярва, че имало в себе си някакво чудовищно животно и се страхува наблизо до него да замръкне”. По сходен начин е описано езерото край Чепигово до Прилеп - “от десната страна на селото има едно езерце, около 500-600 аршини и во среде езерето има висока тумба, около 30-40 аршини висока; на тумбата има едно рамно место, колку едно гумно, и тоа место се вика Бакарно гумно”. Според преданието под това бакърно гумно е имало скрит манастир, покровителстван от Св Никола.
С казаното до тук видяхме какво внимание са отделяли предците ни на съзвездието Плеяди. Важно е да се спомене, че съзвездието е било наричано и изобразявано с други имена - едно от тях е “Квачката” и “квачката със 7 пилци”. В близост до Св Амина се намира скалният феномен “Чучулигата” с провиралище ( Така местните хора наричат издълбаванията в скалата, наподобяващи арка. Екип от учени, между които проф. Васил Марков и доц. Алексей Стоев провеждат интересен експеримент в Източни и Западни Родопи. Чрез магнитометър установяват, че ненапразно хората се провират през провиралището. Оказва се, че магнитното поле на земята, взаимодействайки си със скалата, която има хематитни (минерални) частици, се концентрира и в рамките на този отвор интензитетът на магнитното поле е много висок. Той нараства от ниска към висока стойност за много малък отрязък от разстояние. Буквално на всеки квадратен сантиметър интензитетът се повишава с две или три степени. В най-тясната част на този отвор магнитното поле е най-интензивно. Знае се, че попадайки в такава зона на положителен интензитет на магнитното поле, в човека започват да протичат оздравителни процеси. Има цял дял в съвременната медицина - магнитотерапия. Това показва, че още в древността това явление е било познато и са го вплитали в култа). Между другото, до ден днешен, хората се промушват между каменните блокове на Св Амина за очистване от зли сили и помисли или просто за здраве.
Дали въпросната чучулига или някои от скалните струпвания не е целяло да изобрази именно Квачката. Напр. край с. Мъглиж в Средна Гора наблюдаваме частично съвпадение на топонимите: “Царево гумно”, Квачката и Маркова преграда с имена на места на Св Амина, където също се говори за гумно, скала изобразяваща птица /“Чучулигата”/ и легенда за Крали Марко. Тя разказва, че Крали Марко е наредил с ръка тези големи камъни - трупани на 10-15м един върху друг над земята. А издълбаните навремето стъпки на човек и на кон дават илюзията на човек яхнал кон, изправен на задните си крака. Местните хора разказват за стъпката и трона на Марко Кралевики (застъпник на българите пред османците), които могат да се видят и на самото светилище. Сред скалните фигури могат да се различат и образите на братята първоучители Кирил и Методий.
Според друго предание скалните масиви са редени по заповед на Зевс от титаните. Местните казват, че това място е със силно енергийно поле, което ги „притегля” за празник край оброчището. И до днес симитличани се събират за празника на Св Амина в едноименната местност. Традицията не е прекъсвана вече 100 години.
Оброчището/светилище Света Марина, известно още като Света Марена се намира в северозападния дял на Пирин планина на около 900м. над морска височина. До него може да се стигне по главен път Е-79 посока Кулата. Първият вариант е от шосето да се завие за с. Ощава, подминава се с. Стара Кресна, след което се държи пътят за с. Сенокос.
Вторият вариант е да се хване още на разклонението за с. Полето и с. Брежани, след което се подминават селата Ракитна, Мечкул и Сенокос. Света Марина се намира на едно възвишение малко след с. Сенокос, на около 2 км. От центъра на Сенокос се тръгва по черен път за местността “Ширината”. След около 300 метра изкачване, пътят се изоставя и се тръгва посока запад - вдясно. Изкачва се малък хълм, по нещо, което наподобява стъпала с импровизиран дървен парапет.
Ако се продължи нагоре по черния път и се подмине Света Марена, се стига до дървени маси, на които се устройва събора на селото, тъй като площадката на самото оброчище не побира всички посетители.
Село Сенокос е и изходен пункт за връх Пирин /около 4 часа по наскоро обновената маркировка от тур. д-во "Пирин-Сенокос"/.
ЕТНОГРАФСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ
Българският етнолог Анчо Калоянов проследява образа на Света Марина в българския фолклор. Огнена Марина има царски произход. Тя се почита за предпазване от пожари. Нейната майка е Домна царица, която я ражда след като взема билка за да зачене, дадена й от Слънцето. Светицата е обречена да стане жена на Слънцето и то я взема на Гергьовден. Нейният празник се пада по средата на лятото, известен е като Горещници и трае три дена. Името й се смесва с това на Богородица – Света Мария. Самото име Марина може да се преведе като “огнена, слънчева”, тъй като е от един корен с източноиранското название на слънцето “mar”. В Странджа, Родопите и по поречието на р. Струма и р. Места светицата е известна като господарка на змиите и лечителка от тяхното ухапване, лечителка и покровителка на брака. От една песен за разделяне на Земята между трима светци се разбира, че Св. Илия, Св. Иван и Св. Никола са братя на светицата. Тя се почита на 17-ти юли. На 15 юли започва и събора, в близост до Бора.
Интересно е проучването на Д. Денев относно морфемата МАР в българския език. Според него смисълът на МАР (МЪР) е на МЕК, ТОПЪЛ, ВЪЗТОПЪЛ (което доста се доближава по значение до горното). Например за леко затоплена вода, се употребява определението МАРНА вода. Горещата пепел в някои български села се е наричала МЪРВА, а на загретия въздух казваме МАРАНЯ (Последното би могло да се преведе като ТОПЛО НЕБЕ). Името на известната българска река МАРИЦА, така погледнато, би трябвало да значи „топлата река”, т.е. ТОПЪЛНИЦА. Тя впрочем си има и такъв приток – р. ТОПОЛНИЦА. Към тези примери изследователят прибавя и малката българската река МАРАШ, югославската МАРАВИЦА, унгарската МАРОШ (на румънска територия наричана МУРЕШ), италианските МАРЕКЯ, МЕРА и др. Всички те могат да означават ТОПЛАТА (МЕКАТА) РЕКА.Д. Денев допуска, че и МАРМАРА (водещо се формално за турско по произход име на МРАМОРНО МОРЕ) може да се свърже с „ТОПЛОТО ТЕЧЕНИЕ” или към онзи, известен на хората от хилядолетия, прекрасен, наистина мек и поддаващ се на обработка, „МЕРМЕР КАМЪК”, наричан днес МРАМОР (от МАРАМОР, на фр. МАРБР и пр.)
Нужно е да се преразгледа и името на т.н. МИРМИДОНИ (според старите писания – още наричани българи) – то може да не значи непременно „мравки” или „незначителни човеци”, както ни го тълкува гръцкият език, а МАР-МИДОНИ – снажни, силни и смели войни, хора с МЕДНИ БРОНИ, от поречието на ТОПЛАТА РЕКА.
Но ако се върнем на морфемата МАР и ролята й в християнството, можем да разберем с по-голяма пълнота причините за „смесването” в българския фолклор на имената на Св. Марина и Св. Мария (Богородица), забелязано от А. Калоянов. В българския език е много устойчиво словосъчетанието (дублетната дума) МЕКА МАРИЯ. В случая името ще е по-удачно да се преведе не като „огнената”, а разбира се като „мека”, „топла”, „сърдечна”.
След като проследихме значението на МАР, МАРИНА в българският език, ще разгледаме по-внимателно причините за почитането на Светицата, именно на трите Горещника, смятани за най-ТОПЛИТЕ дни на годината (15, 16 и 17 юли). Християнството в тези дни-празници е вмъкнало своите свети мъченици Кирик и Юлита, Антиноген и Марина. В случая, българите са избрали да наричат оброчища из страната ни с най-разбираемото и близко до техния език име на светица. В различни краища на България е била известна не просто като Св. Марина, а като „огнена” Марина. Тук вече прозират по-дълбоките пластове на космоцентричната изначална българска религия – религията на небесния огън, Тенгриянството.
Известно е, че в централната част на езическите капища на българските държавни центрове, са се извършвали обреди, свързани с огъня, и най вероятно там е горял свещеният огън. По това те са приличали на шумерските, хетските и древноиранските храмове на „огъня”Самата дума КАПИЩЕ (КЪ-П-ИЩИ) Д. Денев превежда като място, дом на огъня. В Мадара при археологически проучвания на няколко такива капища се установи, че последните няколко са затрупани още от времето на Първата българска държава с огромни количества пепел и останки от изгаснала жарава. Следователно там постоянно или продължително е горял огън. Вероятно на този огън са казвали КЪЛАД(А) и са разчитали на пречистващото му действие, а главното лице в религиозните ритуали са наричали КЪЛОБЪР, КОЛОБЪР. От КЪ (старата българска дума за ОГЪН) произлизат множество думи, които и сега се използват в езика ни – КЪМИНА (камина), КЪДЕЖ (пушек), КЪБРИС (КИБРИТ – огън чрез брисване, т.е. триене). КЪРЕЯ може да се идентифицира с ГЪРЕЯ, ГРЕЯ, т.е. затоплям на огън или на слънце. А с КЪЛОР, КАЛОР в латинския език означава топлина.Това централно място на „небесния и земния огън” в старата вяра е причина той да запази и до днес важно място в народните ни вярвания. Запалването на първия Огън в нов дом е винаги обредно – прави се от най-възрастната жена, по строго определен начин и с благословии за здраве и плодородие. Народът е запазил вярването, че веднъж в годината, на Третия Горещник (17 юли) от небето пада Божи Огън (Неврокоп), който в Родопите се нарича Див Огън (старото значение на Див е Бог). Точно на тази дата се подменя старият огън в огнището на дома с Нов Огън. Той се получава чрез специален обред от триенето на две дървета. На 16 юли във Велешко, Македония на този ден празнуват занаятчиите, чиито професии са свързани с огън. През тези дни хората се къпят в лековити извори, защото се вярва, че тогава силата им е особено голяма. На втория ден от горещниците не се пали никакъв огъОсвен на Трите Горещници, известни още като Трите Блясъци, Трите Германовци, обреди, свързани с огъня като главен атрибут на Ден Гри, се провеждат в чест на зимния слънцеповрат (22 декември), пролетното равноденствие (21 март) и лятно слънцестоене (22 юли). Имат се предвид зимните празници Игнажден (20 декември) и Бъдник – Коледа (Рождество Христово, 24-25 Декември), пролетният празник Поклади (Сирни Заговезни, 7 седмици преди Великден) и летният празник Еньовден (св. Иван Бильобер, 24 юни). Към Изброените трябва да се прибавят още два типично огнени празници през лятото: Блъсъци (Горещници) и веднага след тях Илинден (Св. Илия, 20 юли), който в Странджа се почита като нестинарски празник.
На Игнажден се запалва специално отрязано голямо и родовито (крушово или дъбово) дърво – Коладник. Огънят от това дърво трябва да се запази до Бъдник. Обредът е съпроводен с наричания за здраве и плодородие. Обредният хляб Колак, винаги с кръгла форма и слънчеви символи (кръст, розета), направен на Игнажден, също се запазва за Бъдник.
За огнения ритуал по време на Сирни Заговезни (Поклади, Орадие, Прошка) е характерно да се въртят огньове. Сирната неделя е съпроводена от много обичаи и обреди за осигуряване на благополучие, щастие и плодородие през идващото лято, за предпазване на момите и момците от болести, зли сили и злощастие, за скорошна женитба. На този ден се правят и различни гадания за бъдещето. Всичко това разкрива езическите корени на празненството още повече, че Църквата не участва в нито един от обичаите и обредите, изпълнени на Сирница. Палели се огньове по височините в селата и градовете в цялата страна. На високо, защото всички вярвали, че докъдето стигне светлината им, дотам през лятото няма да има градушка.
Освен, въртенето на огньовете, друг характерен обичаи за празника е прескачането им, за здраве. Правели се и специални факли, наречени катранници, огурлици, оврътници, с които децата обикаляли около огъня и тичали из селото. Въртящият се огън символизира срещата на земния и небесния огън (на земното и небесното). Докато са се запалвали и въртели тези огньове по възвишенията, в по-далечното минало свещенослужителите са извършвали съответните свещенодействия – нещо, което в наши е тотално изоставено и забравено. Днес на някои места из България почитта към този празник е избледняла, но се е запазила под една доста странна форма – на хълма над селото местните палят автомобилни гуми и ги търкалят надолу (все пак се запазва ключовият ритуален елемент на „въртящ се” огън), може би без да знаят защо точно го правяОсвен у българите, този празник също се е запазил до наши дни у кюрдите. Кюрдският празник Неуруз се пада в деня на пролетното равноденствие и това достатъчно ясно показва връзката със соларния характер на култа. А що се отнася до Сирни Заговезни, трябва да се припомни, че този празник се пада 7 седмици преди Великден, а Великден е Първият Седми ден в седмицата след пролетното равноденствие при новолуние. Съчетанието на пролетното равноденствие и новолунието символизира вероятно равновесието на светлината и тъмнината, на силите на Доброто и Злото. От този ден Доброто е победило злото и това надмощие трае седем месеца.
През нощта срещу Еньовден се добива т. нар. „Нов Огън”, от който се запалват всички огнища в селото. На селските мегдани или около селата на по-високите места се палят огньове (т. нар „янов огън”). Тези огньове се прескачат за здраве. Вярва се, че в полунощ срещу празника небето се отваря и слизат звездите.
Като корона на изброените празненства на огъня е празникът, който следва 3 дни след Третия Блъсък – Илинден. Тук останките от почитта към Небесния огън трябва да се търсят в християнската иконография, изобразяваща Св. Илия: „позлатена небесна колесница, теглена от четири бели коня”. Повече за култа към Св. Илия можете да прочетете на тази чудесна статия – http://www.focus-news.net/?id=f16220
МЕСТНИ ПРЕДАНИЯ И ОБИЧАИ
До скоро в землището на Сенокос е имало няколко вековни дървета, може би на възраст по-стари от селото. За жалост, едно от малкото оцелели в момента е вековният бор на Света Марина. Край тях се правели оброчища. В литературата и в стария разговорен език като синоними на оброчище се използват курбанище, подкръс, запис, камик. Последното име идва от белязване на мястото с някакъв камък – по време на християнството с каменен кръст.
И тук срещаме традицията, характерна за цяла България като оброци да се почитат вековни дървета, наричани в различните местности на Западна България с различни общи наименования – „кръстати”, „миросани” или „свети”. Характерно за тези дървета е, че те открай време по тези земи са били възприемани от хората за свети, нещо като символ на божествената сила, на връзката между земното и небесното, и затова никой не посягал на тях. Оттам и множеството легенди за „божието наказание”, сполетявало всеки, който е посегнал към някое от тези дървета.
Интересно е описанието на оброчищата от Хр. Вакарелски в Етнография на България (77 г.):
„Характерно е било и почитането на високи дървета, израснали край оброчища, по синори на селски землища, край извори и кладенци. Съществуват оброчища, при които няма следа от стара черквица, но са обрасли с по няколко вековни дървета. Всъщност те представляват оброчището. При всяко тържество на тия оброчища при корените се слагат части от курбана, на места пробиват в тях дупки със свредел и слагат там ястия или светена вода – „хранят ги”. Тези дървета се смятат свещени и никой не ги сече. Ако неизвестен злосторник извърши покушение, в Западна България устройват общинска „проклетия”- старинен български обичай, подобен на грамадата”.
За българите, които почитат големите дървета и до днес, дъбът е символ на силата и мъдростта, а според някои и оста, около която се обръща светът, а борът е символ на безсмъртието.
Дъбът и другите почитани от българите дървета намират своето място и в традиционната българска медицина. Tака например в някои части на Западна България от поколение на поколение се предава един традиционен и много полезен начин за възстановяване след тежка болест. В продължение на няколко седмици болният всеки ден да прегръща дъбово дърво по десетина минути на ден, за да се излекува напълно. Дъбовото дърво в миналото се е използвало и като нервоуспокоителна терапия, успешно лекуваща депресията, а днес и стреса. Борът, който след дъба е сред най-тачените оброчни дървета, също има силен енергиен обмен, смекчава стреса, успокоява нервите и нормализира сърдечния ритъм и кашлицата. До ден днешен българите в Краището вярват че, иглолистните дървета имат по-силно нервоуспокоително въздействие от медицинските лекарства.
Древните лекували кашлица при простуда с разходка в борова гора. Доказано е, че смолните изпарения регулират кръвното налягане, нормализират дишането. Лечебно действие има магнитното поле на бора, дори ако си на 2 м. от дървото.
Лечителят Петър Димков не пропуска да ни даде „рецептата” си за това как да акумулираме сили от дърветата: „Когато си уморен, потиснат, изтощен, избираш някое силно и здраво дърво, без нито един сух клон по него. Най-добре дъб или бук, но важното е дървото да не е раждало плод, да не е изразходвало силите си. Сядаш до него, облягаш гръб на ствола му, но не и главата, слагаш лявата ръка на кръста, с длан, опряна на дървото, а дясната поставяш или на сърцето, или на слънчевия сплит. Така оставаш 20, най-много 30 минути, като през това време разговаряш наум нежно с дървото”.
Вековните дървета около село Сенокос също са били почитани от незапомнени времена от местното население. На оброчището Св. Марина, свидетелство за това, че мястото е било почитано още отпреди Християнството, са изваяните скални фигури на лъвска глава и птича човка, които се срещат и на други светилища, както и на Мадара. Тук трябва да споменем и издълбания в скалата до бора „Х”, който също присъства на повечето светилища, но и в каменни надписи от времето на Първата българска държава. Според някои историци родовият символ, т. нар. дагма на рода Дуло е наподобявала знака „Х”. Други свързват консонантата „Х” със знак за царственост. Според други възприятия „Х” следва да се разчита като руната Гийфу.
ПРОБЛЕМИ И ДЕЙНОСТИ
Интересното е, че в землището на с. Сенокос е имало още 2 вековни бора – на оброчищата „Св. Никола” и „Св. Тодор”. За съжаление единственият оцелял е този на Св. Марина. Единият загива от силни ветрове, а другият – от пожар. Край селото има и други оброчища, носещи имената на християнски светци – “Св. Спас” в Папукчийската махала, “Свети Горици” във Везенкова махала, “Св. Петка” и “Пресвета Неделя” с вековните дъбаци.
Основен проблем и приоритет за бъдещи акции на сдружението е цялостната запуснатост на оброчището. БЕзразборна растителност закрива камъните, пътищата за достъп до самия хълм са обрасли и имат нужда от поддръжка.
Регистриран на: 20 Мар 2013 Мнения: 1604 Местожителство: Хасково
Някои уточнения
Патриотизмът, национален или регионален, е хубаво нещо, но всяка епоха предполага различен начин да се проявява този патриотизъм. Вашият патриотизъм прилича на този на Раковски - всичко по света, което прилича на българско се обявява за българско. Този подход обаче здраво се възражда в името на търсене на туристи и сензации и от професионални историци.
Тълкуването на корените на думите може да ви отведе където си поискате. Самият факт, че давате доста значения на един корен означава, че голяма част от тях може да са неверни.
Изписаното за Полярната звезда противоречи на всякаква логика. Тя не е среднощна, а се наблюдава през цялата /ясна/ нощ, защото се намира на мисленото продължение на земната ос и не се мести. Освен това в препратката сте я объркали с Венера /Зорница, Вечерница..../.
Мярнах нещо като "ритуални вани". Тая тема е популярна в Източните Родопи, където теренът напомня ниските части на Пирин. Тук им казват шарапани и предназначението им е обект на спекулации. Според едни, в тях се е мачкало гроздето и оттам шира, шара, гроздов сок, идвало името. Други говорят за промиване на злато. А са много.
Обръщайки работата на майтап, ще кажа, че на мен ми се иска това да са древни перални. Така нашите предци ще са най-чистите хора в древността.
Съб Окт 05, 2013 9:27 am
Сдружение ОБС
Регистриран на: 04 Окт 2013 Мнения: 3 Местожителство: София
Радвам се, че сте прегледали темите, които сме публикували и че сте на мнение че патриотизмът не е нещо лошо. Значи вие може би сте чел книгите на Раковски напр "Ключ болгарского язика" или "Българите древле носили и името кимбри или кимерии".? Раковски, освен че е бил патриот е затварял вратите на Марсилската библиотека, владеел е няколко езика и доказва заключенията си като се позовава на древни автори. За нас всяко кътче на България е сензация, а на туризма гледаме като на отрасъл, който трябва да се развива без да вреди на местата и с уважение към природата.
Съгласен съм, че лингвистичният подход е доста хлъзгав, но той може да се използва като помощно средство за утвърждаване на дадена теория например и съм сигурен, че ще ни отведе на прав път, особено ако се придържаме към подхода на Раковски. Нормално много думи да имат 1 общ корен.
За шарапаните, има ги из почти цяла България и темата е популярна в цяла България и има много версии за предназначението им. Някои от издълбаванията - дупки в скалата са звездни карти, други са били за вино. За пране, може би в много, много специфични случай, но за лечение на брадавици и кокоши трън е доказано, че дъждовната вода, която се е събрала в тях помага.
Българите вярват в предпазната и очистителна сила на водата, свидетелство за което е пръскането на войниците преди бой с вода, пръскането на земята след жертвоприношение и др. Българите смятат къпането за изключително важно и изграждат постройки, които служат за бани. Шестият отговор на папа Николай гласи: „. . . По-нататък казвате, гърците твърдят, че по никакъв начин не трябва да ходите на баня в сряда и петък.”От този преразказ става ясно, че Българите толкова често се къпят, че им е много трудно да приемат препоръката на гръцките свещеници да не ходят в сряда и петък на баня.
Траките са измислили подвижния душ и сауната хилядолетия преди христа, така че може би сте прав, че са били най-чистите хора в древността, и в двата смисъла.
Интересно разказано е всичко за тези непопулярни обекти. Много добро впечатление ми направи това, че е даден списък с използваните източници. Ще е по-добре ако към същите има посочки в самия текст, за да се знае чие твърдение или преположение се цитира и представя в материала. Така читателят ще види и разграничи изследователския принос и вижданията на написалия статията и тези на цитираните други автори.
Сдружение ОБС написа:
Село Сенокос е и изходен пункт за връх Пирин /около 4 часа по наскоро обновената маркировка.../.
За 4 ч. от Сенокос до в. Пирин може да се отде единствено тичешком. Само от м. Ширината до върха (нормален ход) е над 3 часа изкачването - БЕЗ ПОЧИВКИТЕ. А преди това, докато се стигне от Сенокос до Ширината, което е (като километри) по-голямата част от маршрута?
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
