Най-верният приятел на човека в планината

Понеже видях, че в една друга тема има дискусия за кучетата в планината, си позволявам да преразкажа тук една история, която бях чул преди време от мой познат.

Среща след години...

Това е един спомен от 80-те, който завинаги ще остане във съзнанието ми... Тогава бях заместник командир на гранична застава в 16-ти Граничен отряд, гр. Гоце Делчев. Беше в средата на лятото. Седях на пейката пред заставата, когато при мен дойде дежурният. Той ми обясни, че на портала на съоръжението, който е на пътя от селото за заставата е дошъл със семейството си бивш войник, служил на заставата преди пет години. Искал разрешение да влезе в района и да покаже на съпругата и децата си, къде е служил. Въпреки, че тогава такива посещения не бяха разрешени без открит лист, казах да ги пропуснат да влязат.

След около 20 мин. пред заставата спря лек автомобил Лада и от него слезе висок мъж, съпругата му и двете им деца. Веднага забелязах някакво особено напрежение в мъжа. Отдадох го на спомените, които го бяха налегнали.
Първите му думи след като се представи бяха: „Другарю лейтенант, мога ли да видя моя брат?”
Учудих се кой е той и защо не са ми казали, че идва братът на някой от войниците.
Мъжът продължи: „Това е служебно куче Верни”. След тези думи извика: „Верни, тук съм!”
В този момент от питомника се чу страхотен вой и блъскане по една от вратите на клетките. Разпоредих на младши сержанта, който в момента беше инструктор на Верни, да го доведе. Какво ти довеждане – след излизането от клетката, кучето прескочи оградата на питомника (около 1,5 метра мрежа) и като стрела се озова при бившия си водач. Двамата със сълзи на очи се хвърлиха в прегръдка, която продължи най-малко 5 минути. Тогава за пръв път видях куче да плаче като човек. Гледката беше неописуема – повече от сърцераздирателна. След шока на семейството му, Верни нацелува децата и съпругата на бившия водач (макар и с много страх от тяхна страна). Два часа човек и куче си говориха – единият с думи, а другият по свой си начин – със скимтене и лек лай. Когато дойде времето на раздялата, стана страшно. Верни не приемаше никакви команди от сегашния си инструктор. Наложи се бившият му водач да го прибере в питомника.

Три дни след това Верни непрекъснато виеше, искаше да разруши питомника и не допускаше никой до себе си. Той беше едро куче и никой не искаше да му бъде учебен нарушител за задържане. След една година Верни внезапно почина. Погребахме го близо до границата, която той заедно със своите водачи и инструктори беше охранявал 10 години...

Това е една история, която ще помня до края на дните си. Това е историята на едно истинско приятелство между човек и куче, между бойни другари, които се срещнаха отново след 5 години.

Снимка: с/к Верни и аз като млад лейтенант (личен архив на автора)

Последната промяна е направена от ivailo.hr на Пет Сеп 27, 2013 2:27 pm; мнението е било променяно общо 4 пъти

Просълзих се. Ивайло, благодаря за историята!

	promis написа:
	Просълзих се. Ивайло, благодаря за историята!

Да,и аз...нямам думи просто...

_________________
https://www.youtube.com/watch?v=edqH0ofRQrM

Верни до края.

Последната промяна е направена от tzezko на Пет Сеп 27, 2013 10:05 am; мнението е било променяно общо 1 път

Последната промяна е направена от tzezko на Пет Сеп 27, 2013 10:06 am; мнението е било променяно общо 1 път

Като една "женка" се разревах и аз.
`щото и аз имам "Верни", вероватно.

Всъщност има още един любопитен факт в тази история. Рожденото име на Верни е било Ган. Човекът, който преди време ми разказа за него твърдеше, че никой не се обръщал към кучето с това име. Другото му име вероятно се е наложило от само себе си. По този начин освен всичко друго, новото име е "състарило" това великолепно животно с една година. При служебните кучета е имало правило всички мъжки кученца родени през една и съща година, да се кръщават с имена, започващи с една и съща буква.

Сетих се за тази история, защото в неделя разхождах моя Неро и минахме покрай гроба на предишното ми куче Рекс. Постоях мълчаливо покрай могилата, върху която се е разпрострял хубав къпинов храст. Нарочно не го махам, за да не личи, че отдолу има нещо. Хора всякакви... и добри и лоши... ходят, ровят където не им е работа - та затова. Помълчах и си дадох сметка, че за десетина години от нашия живот в семейството има/е имало още един пълноправен негов член, който не може да говори, но понякога казва повече, отколкото някои хора за цял живот.

Български Хатико!

Crying or Very sad

Паметник на предаността Crying or Very sad

http://zamunda.net/details.php?id=230917&hit=1

	cecoibuba написа:
	Верни до края.

Fidelis ad finem - част от моя подпис (и се отнася точно за моето куче). За 13 години прекарани заедно сме се разделяли само за ден два и после пак заедно. Беше Ерделтериер - невероятно интелигентно. Никога не съм го учил да изпълнява команди, но се разбирахме само с поглед. Знаеше, че е най-важното нещо в живота ми и аз за него. Когато ми се родиха близначките той разбра това и никога не се разсърди, че понякога нямам време за него (беше вече стар но много активен). За никого друг не съм плакал така както за него (сега се намира на едно от любимите ни места, под един стар дъб).
В началото мислех, че ще мога да си взема друго кученце, но се оказа, че е било любов за винаги и друг не може да го замести (Fidelis ad finem - верни до края).
Сега трите мои жени осмислят живота ми и го правят красив и запълнен.
Croc

за верността !

_________________
ТПД "Орлови скали"
http://www.orloviskali.eu

Има ли случаи тези кучета да се дават на инструкторите след дълга служба? И до колко годишни работят?

Ииии... Историята ме просълзи!

https://www.facebook.com/AnimauxMonde/photos_stream

	promis написа:
	Има ли случаи тези кучета да се дават на инструкторите след дълга служба? И до колко годишни работят?

Има. Макар, че баща ми не е бил инструктор/водач на служебно куче, си е взел по някакъв начин кучето Рекс от заставата до с. Чернодъб на турската граница. То е било в "пенсионна" възраст (над 7-8 години), защото работещо служебно куче няма как да се бракува и да се даде на кой да е.
Гледал го е в двора на къщата ни в кв. Редута. Разхождал го е в Парка на свободата (сега Борисовата градина), когато по някаква причина Рекс решава да пресече бул. Ленин (сега Цариградско шосе) и попада под колелата на камион. Живял цял живот на воля в пределите на Сакар планина, Рекс не е знаел, какво е това пътно платно и какви опасности дебнат на него...
Ето няколко снимки на баща ми и Рекс на границата: https://picasaweb.google.com/100192390292037299599/19611963?authkey=Gv1sRgCNXQvZHNgp3eqwE&noredirect=1

Колко дълго ще работи едно куче зависи от много фактори, но при всички случаи след като навърши 7-8-9 години се смята, че е "пенсионер". Ежедневното натоварване, на което е било подложено едно следово куче при служба на гранична застава, надхвърля многократно физическата активност на обикновен домашен любимец.
Няма да забравя историята на кучето Сандокан (Санчо), което умира на пределна възраст по време на задържане на нарушители на държавната граница в района на застава Герзов*ца, смолянско в средата на 90-те. Водачът му го е носил километри на ръце със сълзи на очи до района на заставата, където е погребан под исполинските смърчове и ели.
Друг мой приятел от години се опитва да разбере къде е погребан неговият верен другар Ман, с който неведнъж са тичали по стръмните склонове на Бабина чука и Съдилището до с. Пловдивци.

Героят на Джеймс Белуши (Майкъл Дули) във филма "Полицейско куче К 9" каза на лекаря, който не искаше да приеме за операция кучето му Дже Ли, защото "било просто куче" и защото болницата била само за хора: "Той не е просто куче! Той е мой партньор!"

Последната промяна е направена от ivailo.hr на Пет Фев 07, 2014 12:49 am; мнението е било променяно общо 1 път