По Е4 с еспадрили

ДЕН 1
Денят беше 2-ри август, нямаше и пет сутринта, а въображението ми вече беше преполовило пътят до Славянка. За да го догоня, скочих, надянах раницата и се метнах на рейс 111. Слязах на околовръстното при Драгалевци и реших, че преходът за мен ще започне оттук. Демек, ще предОбрям маршрута. Настроението беше ведро и нищо неподозиращо – типичното състояние на човек, който не си дава ясна сметка в какво се забърква, при това – аПЦЕлютно сам. Казано е,че човек каквото си надроби, това и ще сърба, а аз засега сърбах само пилешка чорба на хижа Алеко, метнах раницата на гръб, и в 11:30 вече ме брулеха черновръшките ветрове. Горе беше пълно с народ,макар и да е петък, даже имаше и представители на някаква секта. Преди да са се опитали да ме въведат в тайнството на вярата, закрачих към Скопарника и си представях как насред Верила попадам на тържествена, няколкохилядна църковна служба. Налях една бутилка вода, и безразсъдно продължих към, както се оказа впоследствие, българската Долина на смъртта. Без да съм разучил предварително нито откъде минава точно маршрута, нито дали има достатъчно водоизточници по него, аз се оказах в центъра на жегата, въоръжен само с литър и половина вода. След три часа ходене взех да се оглеждам за чешма, но всуе. Тук-таме срещнах няколко черни табели, на които с бяла боя пишеше „вода“, но такава така и не намерих. Приех цвета на табелите за подсказка за черен хумор. На мен обаче хич не ми беше до смях, затова усилих крачка с надеждата да стигна до какъвто и да е водоизточник. На заслон Смильо, изненада, също всичко беше пресъхнало. Продължих нататък, без да мога вече дори да преглъщам. Проклинах вроденото си лекомислие, изпратило ме неподготвен тук, насред Сахара. Колците свършиха, завих надясно по черен коларски път и продължих с все по-бързо темпо. Ходех вече почти 12 часа. Дойде разклон – основния път продължаваше напред, а вдясно и косо надолу се спускаше друг път. Продължих по основния, походих малко, не видях маркировка и се върнах да пробвам по отклонението. След около сто метра пътят свърши, както и силите ми. За щастие, попаднах на съвсем малък кален поток, от който можех да пълня по две глътки в бутилката, но все беше нещо. Строполих се на земята като разстрелян, и три часа не можех да помръдна. Не разпънах палатката, защото нямаше къде. Лежах до калната вада, и се чувствах почти късметлия.
ДЕН 2
Станах рано, върнах се на основния път, и продължих да гоня химерата Клисура. След по-малко от 10 минути пътя направи завой, и дочух шуртене на вода: локвата, до която бях лежал, се оказа долната част чешмата, която се разкри пред очите ми. Явно съдбата беше решила да се подиграе със самонадеяността ми, и имаше право. Налях, пих, налях, пих, налях, пих (в период), след което продължих към светлото бъдеще. Което се състоя към 13 часа, защото точно тогава стигнах село Клисура. От вчерашното презорване ме боляха краката, а като си смъкнах чепиците, що да видя – мазоли, мехури…абе страхотия. Фалстарт откъдето и да го погледнеш. Реших да почивам, докато се пооправя в здравословен смисъл, и разпънах палатката под една антена на мобилен оператор към края на селото. Там прекарах него ден, и следващите два. Облъчването, дето го инкасирах, го пиша в графа „да съм мислил навреме“.
ДЕН 3 и ДЕН 4
Лечебен престой, лизане на рани, прескачане до селото, близки контакти с едно особено нахъсано да ми види сметката селско куче.
ДЕН 5
Утрото на 6-ти август беше прекрасно. (такова е било и преди години над Хирошима). Макар да мислех да прекарам и този ден в нищонеправене, изненадах сам себе си, като си събрах нещата, и бегом към хижа Ловна. Имах късмет да попадна на местни, които ме ориентираха в обстановката, затова се добрах до хижата още в 16 часа. Макар да имах време да стигна до езерата, аристократично предпочетох хижарският уют. Осъществих близка среща с една голяма паница боб, а за десерт – най-хубавото домашно кисело мляко, което градски човек може да си купи с пари в България. Благословен район, страхотни крави!
Спах като бебе.
ДЕН 6
Както обикновено, денят започна с набиране на височина. И въобще, целият Е4 е общо взето това – катериш, спускаш, после пак катериш и т.н. Но и в това си има чар – като се върнах у дома установих, че съм смъкнал цели 10 килограма. Както и да е, набрах височина, и ето че пред погледа ми се нахендри лифтът Паничище – Седемте езера, който произведе хиляди нови туристи. Не съм злобен човек, но искрено пожелавам на собствениците на това съоръжение да фалират!Ще ми се, ама…фактите са, че въпреки никаквият ден (сряда), на новата хижа имаше поне двеста души, а лифта постоянно бълваше нови. Отврат! И пъплят ли пъплят по склона, а някои даже с коне ги карат! Според мен всеки трябва да си знае мястото:като не ти понася ходенето, стой си в къщи и си гледай „Вертикална граница“. Или пък си сложи в хола фототапет с Боянския водопад. Но не – ще допърпорим с опела до Паничище, после ще се разплуем в седалката на лифта и докато мигнем, сме горе. Ще се нащракаме едно хубаво пред Бъбрека, ще се изпикаем на брега на Окото, пък до Сълзата кой ще ти се качва…
Притиснат отвсякъде от подобни екземпляри, изкачих на тъгъдък пътеката до Сълзата, след което настъпи рахат – останах само по пътя си към Додов връх. И тук Рила най-после ми разкри своята красота и покой. Гледах право нагоре към безоблачното небе, а светът се въртеше като плажна топка и тупваше току в краката ми…Може да се каже, че вече започваше планинската част от пътешествието. (Витоша си я знаем, а Верила…ама моля ви, май се шегувате!!) Срещнах група от 4 души, които останаха крайно учудени, че идвам пеша от София. Ако знаеха колко още ми предстои…До Еленино езеро стигнах към 17 часа, и реших да нощувам там. Привечер на скалите излезе един елен, който дори ми се удаде да снимам. За съжаление, качеството на снимката е последна грижа за моята 120-левова сапунерка, така че всеки предубеден наблюдател спокойно би се заял с мен, че това е куче примерно. Не, че куче има работа по скалите, ама когато дойде време за спор и за заяждане, фактите играят карти в съседната стая.

фен

ДЕН 7
Като сериозен човек, предварително бях решил, че няма да взимам никакви карти, а ще карам само по маркировката. Така и стана – тръгнах по червено-бялата комбинация, а тя взе да ме води надолу към хижата. Ха сега де! Отде простата ми неинформирана тимберица да знае, че може да се мине и през хижата, и през заслона на БАК. Добре, че срещнах две отзивчиви момчета (едното се оказа брат на мой приятел), та те ме светнаха за маршрута през Попова капа. Благодарен съм им, защото това беше един от най-красивите участъци от целия преход. И един от най-тегавите в техническа част, поне за мен. Но усилията си струваха до последната псувня.
Срещнах един юнак, който ми предложи да ходим заедно, но той щеше за нощува на Кобилино бранище, а мен вече не ме държаха краката. Така че му отказах, и разпънах палатката над едно езеро, на което се зарекох някой ден да му науча името. Там,където се събират горният и долният маршрут – може би е някое от поповокапските езера.
Май все пак трябваше да тръгна карта.
ДЕН 8
Този ден ми беше най-краткият като ходене – в 14:30 бях на хижа Рибни езера, и още тогава разпънах палатката. (Карта може и да не носех, ама мързелът винаги е с мен). От всички хижи по маршрута, Рибни езера ми се стори най-окаяна – изглеждаше като Синагогата след бомбардировките през 44-та година. За сметка на това имаше кухня, в която не пропуснах да се поглезя с вечния боб и един тлъст омлет. Вечерта небето беше особено звездно. Мислено поръчах на поредната комета, като мине над Гоцев връх, да му носи много поздрави от мен.
ДЕН 9
Казано е, че който няма акъл, има крака – в това имах възможност да се убедя още на другата сутрин. Забравих си якето на един храст, и се сетих за него чак горе на премката преди рибноезерниятциркус. Нямаше начин, хвърлих раницата зад едни хвойни, и леви леви – айде пак надолу, и после пак нагоре. И сега ме избива пот, като се сетя. Подготвил краката си за днешните денивелационни радости, закрачих бодро към Павлев връх.
Тук му е мястото да спомена, че от Клисура до края на прехода се движех с обикновени плетени обувки от 8 лева. Така че онези, които твърдят, че обувката за планина трябва да струва поне 150 лева, имат много здраве – чувствах си краката чудесно, по скалите хвърчах като коза, само дето трябваше често да им сменям стелките за 2.50 лв. комплекта. (Е, на слизане към Предела се попързалях, ама то там кой ли не се е пързалял. Да не говорим, че беше валял и дъжд.)
Преходът до хижа Македония си беше тегав – слънцето изпращаше директни попадения върху черепа ми, потях се като огняр, автопсувах се, че докато колегите ми си използват отпуската, за да си пекат задника на някой шезлонг, пиейки коктейли с екзотични имена, аз се пържа по баирите. В същото време обаче знаех, че вечерта ще се чувствам страхотно – всеки ден беше така. Туризмът е странно животно – колкото и да го гониш с камъни, то изчаква да се обърнеш на другата страна, и идва да ти се умилква в краката.
След едно безкрайно слизане, се оказах в хижа Македония. И докато Рибните езера ме поразиха с мизерия, тук бях на другия полюс – много стегната, много приятна постройка, с чудесни и отзивчиви хижари. Не, че онези на езерата не бяха, ама и обстановката си има значение. На тази хижа за сефте от началото на прехода хвърлих поглед на новините, преброих труповете и се ориентирах към редовното вечерно четене. Тези дни бях посветил на Лий Чайлд, но на третия роман взе да ми писва от съвършения във всяко едно отношение Джак Ричър.

Интересно пишеш, давай нататък!

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.

ДЕН 10
Този ден съжалих, че не съм с някой, който знае преките пътеки към Предела. След сравнително леко 5-часово крачене, стигнах вр. Капатник, и оттам се започна: първо заваля лек дъжд, колкото да ми разкаля терена, след това се забих в някаква зелена тревна маса, и само случайността ми помогна да видя табела, сочеща към Предела. Това обаче беше табелата на пътя, използван от местните горски – път, за който знаех, че ще ме отведе до Предела…все някога. Така и стана – в страха си да не се затрия някъде, тръгнах само по този път, което ми отне още 5 часа. А ми се сториха 15. На границата между Рила и Пирин пристигнах на свечеряване, с подбити крака и без никакво желание за социална реинтеграция.
ДЕН 11
Воден от сляпата вяра, че червената маркировка е „пътят, истината и животът“, забих към хижа Предела, където изведнъж от червена тя стана синя и се оказа, че ако държа да продължа нагоре, ще се окажа на връх Пирин. Трябваше да се върна обратно и да крача по напеченото от адското слънце шосе още 2 километра в посока Разлог – действие което ми изяде още час и половина.
Най-после хванах дирите на Е4, и ведро започнах да гълтам километрите по асфалта, който след час се облагороди в добре маркирана пътека. И въобще, маркировката в Пирин е на много добро ниво, особено сравнявайки я с Верила след свършека на колците. След известно пуфтене и разсъждения относно това колко по-лесно се ходи, когато не разсъждаваш, се оказах пред Даутов връх. Там в пълна степен оцених разликата между пиринския и рилския ландшафт в полза на пиринския. Пред заоблената като моминска кълка Рила, предпочитам озъбеният алпийският релеф на съседа й Пирин, с неговите дъхави поляни и кротко подрънкващ пасторал. Но хижа Яворов не ми хареса – прекалено натокана, прекалено населена…А, това е нещото, което не ми хареса в Пирин – пренаселен е като студентска квартира. Или съм уцелил такъв момент, или си е по принцип така, но темерутлукът ми решително не можеше да приеме през пет минути да се разминава с хора, чиито килограми безпогрешно подсказваха паркиран съвсем наблизо автомобил. Абе сядам си аз насред нищото да си продухам раните, и ми се изсипват четирима цигани с микробус врачанска регистрация да берат боровинки! Че и ме плашат с мечки! Ай сиктир – ако ме е било страх от мечки, нямаше да ходя в гората, ама кой да ти чете народни мъдрости, кооой?!
Нощувах на пътеката, малко преди заслон Бункера, който съвсем успешно могат да прекръстят на „Бълхарника“.

ДЕН 12
Сутринта се опита да ме гръмне с ранния снайпер, но я изненадАх – още в 7 часа пъплех към Суходолски превал, изплезил език до около коленете. С еспадрилите бях неудължим – така и не разбрах кога минах Разложки суходол и Баювите дупки. Заслон Кончето ми се мярна като черта, което отдадох на бързата скорост, но нямаше сила, която да ме спре – ни легнал, ни станал, ни корумпиран полицай. Кончето се оказа добре напасло се,така че изхвърлих двете бали сено, за да не ми тежат, и метнах кръвнишки поглед към Вихрен.Вам лъжа – мен истина, но и сега ми е пред очите как гордият пирински първенец клекна поне със 100 метра пред силата на изнурения ми поглед. Преджапах го като на шега, а горе заварих около 36 човека, които трепетно очакваха пъплещите по склона още около 134 души. Както споменах, тази планина се е превърнала в пансион. Отметнах 10-тина минути задължително присъствие, след което зададах на еспадрилите си вектор юг – хижа Вихрен. Последвалото обичайно спускане успя да направи каквото трябва, за да не чувствам коленете и палците си като свои, но така или иначе, след двучасови проклятия сричах менюто пред шубера на хижарския стол. Свинското със зеле ми дойде като тристаграмов резен шунка на концлагерист, и ми вля липсващият смисъл да продължа до края. Продължих около 15 минути нагоре, наместих се между няколко магарешки екскремента, и ловко заспах.

А след това, накъде? Rolling Eyes

Няма време, минута е много. Smile

_________________
Kom Emine 1987
Kom Emine 2011
Ком Емине 2013 на седем десет без седем
Балкана символ на цял полуостров

ехей поразминали сме се с теб по маршрута, аз на 8-ми август бях в това сахарско село Клисура, мисля че и кучето знам кое е Smile

. За мен прехода приключи на Предела де, и само с 2 кила отслабване... ей сега ще кача част от историята ..
Добре че не си поел по синята маркировка към връх Пирин, там е като слизането от Капатник, но нагоре, с бонус още 500 метра, че и после клекова джунгла до Даутов Smile

ДЕН 13
Всъщност ден 11, защото ден 3 и 4 бях на трупчета край Клисура, ама давай…Оплодих и това утро с вихрената си увереност, че ще успея да ходя минимум 13 часа без физически и ментални последици. Така беше през цялото време – цяла сутрин имах сили за трима, но след седмия час нещата си идваха на мястото. В смисъл, че се уморявах като пребито с винкели и след това заставено да тича по тренажорна пътека с блокирал бутон за изключване куче.
Към Дългото езеро ме подмина група французи, и то със скорост, почти обидна за претенциите ми на пешеходец. Върнах им го на билото, когато разтворих пергелите, окрилен от леките си плетени обувки, и заподскачах по камъните, едва ли не подсвиркайки си. Направо ги откъснах като Трабант – Майбах на първите 13 метра след светване на зелено. За пореден път се възмутих на осраната планина – стоката си щъкаше навсякъде, и беше минирала всеки възможен подстъп към всяка възможна точка. Не е като в Швейцария – всяка лилава крава да си носи метла и лопатка и да чисти след себе си…На Тевното езеро пристигнах предсрочно, налях три литра тевна вода, и вече леко отегчен от почти постоянната самота, реших да вдигна оборотите и да продължа към хижа Пирин с цел по-бързо приключване на прехода, макар първоначалните планове да бяха други. Така че се спуснах през дясната Кралевдворската порта(дано не бъркам името, че ще ме изядете с еспадрилите), спуснах се до поречието на река еди коя си, и се отдадох да отдавна забравеното удоволствие да вървя с часове по равен, да не кажа – наклонен терен. Жребият отреди да нощувам над хижа Вихрен, на 10 минути от отклонението за Попова ливада.
ДЕН 14
Да започнеш деня, като те лаят 5 кучета с явното намерение да отнесат в устите си част от теб, не ми е първа мечта, но именно това се случи, когато прекосих река еди коя си (сори, ама не се славя с чудовищна памет) в търсене на пътя за Попова ливада. За мое щастие стопанинът на кучетата - младо момче овчарче (забравих му и името, но със сигурност не беше Калитко) застана на моя страна в спора ми с четирикраките кой чии атрибути да отнеме, и ме преведе до маркировката сред звук от чаткащи челюсти.До този момент маркировката в Пирин беше на ниво съвсем прилично, имея предвид, че съм тръгнал без карти, пътеводител, изрязани страници от планинарски книги, разпечатани статии от Интернет, и въпреки това добрал се дотук. Факт, който предстоеше да се промени след …три…две…едно…ПРАС! И ей на – изведнът червено-бялата пътеводница взе да се държи като блудница, заусуква ми се и току изчезна. Колкото и да ти се ще да имаш нюх към правилната посока, понякога клякаш пред необходимостта от напътствие, но уви…След няколко часа мигах на парцали, на фона на лятно разлистена флора, състояща се предимно от дървесни и раздиращи краката видове. Изведнъж, насред нищото, дочух звън на хлопатари. Досега винаги съм мислил,че „изведнъж“ върши чудесна работа за шпионските романи, но че в живота е друго, но…Не е шега, имаше и овчар, втори за днес - май се бях озовал насред планинския Гергьовден. Та въпросния овчар, бай дъ уей – на не повече от 40 години, ми разкри пътя към Попови ливади, за което толкова му бях благодарен, че му посветих няколко мегабайта от фотоапарата си. Безкрайното тътрене към връх Ореляк и доволно импозантната му кула продължи, както ми се стори в жегата, няколко дена, но фактите настояваха, че съм стигнал кулата след няколко часа. Почти на самоход и без особено желание за живот продължих надолу по някакви колци, след което се включих в черен път, убеден, че ще ме закара право в Гоце Делчев. Това именно беше момента, в който си казах, че всичко приключва, защото не бях готов завръщане назад. Вървях около час по въпросния път и си представях как централните медии оплюват моя провал, когато…О, чудо!!!! Червенобяла маркировка и надпис Попови ливади!! Не знам какво е „От Осанна! до Разпни го“, но в този момент разбрах какво е обратното – отново бях в играта! Смарталкясах се някак до едноименната хижа, и поръчах кюфтета на едро, с гарнитура - юлската доматена реколта на областта. Подкрепен обилно и вътрешно, смело отхвърлих предложението за нощувка във видимо привлекателната постройка, и продължих към указаната от хижаря посока. Нощта ме завари на един черен път, в посока Парилския проход. Разпънах палатката на едно невинно отклонение, и се приготвих за една топла и спокойна нощ. Провидението обаче реши да ми отпусне само първото, защото към 2 без 20 в непосредствена близост до палатката си чух грухтене и шум от много копита. Фантазията ми мигом нарисува поне 50 тела към тези копита, и се почувствах настина тъпо: седнал в едноместна палатка посред нощите, посред нищото, само по боксерки, и очакващ неканените гости всеки момент да го приведат в недобър за пред следствените органи търговски вид. Слава богу, че не мириша на трюфели! – добичетата се изнесоха, а аз останах да броя вместо овце – минутите до изгрева.

	ZCEZBPM написа:
	Тук има мисля малка грешка: Жребият отреди да нощувам над хижа Вихрен, на 10 минути от отклонението за Попова ливада.

Само тук?!?! Приятно изненадан съм от себе си.

ДЕН 15
Рано отзарана си нарамих гурелите и тръгнах да издирвам проход, отговарящ на име Парилски. Първите два часа пътят беше песен – хем равен, хем маркиран. Да ти е кеф да пееш с пълно гърло песни на Черно фередже. Таман благославях незнайната добра душа, творила върху камъни и дървье в бяло и червено, и – ядец: изведнъж пътят се разтрои, на лявата част вече имаше синьо-бяла маркировка, а на другите два нямаше никаква. Известен със способността си от два пътя винаги да поемам по грешния, този път реших да експериментирам с три, и резултата отново беше в полза на каръка ми. Хем бях чул, че трябва да се придържам към билната част, но незнайно защо тръгнах по средния път, вместо по левия. Разбрах си грешката след около час, когато изведнъж пътят свърши и се оказах насред нищото, в едни бъзуняци чутовни, но ме мързеше да се връщам, затова продължих напред. Оттогава мразя Южен Пирин - толкова зор на едно място е противопоказен за който и да е аеробен организъм . Шест часа лутане, блъскане, псуване, безкрайно ходене, а Славянка – нихт фернщеен. Изчезна изведнъж, брех, викам, хората губят игли, терлици, нещо такова, а аз успях да изгубя цяла планина. За разкош ме подхвана и един наистина сериозен дъжд, навръх поредния чукар, и с еспадрилите бях направо…Че на всичкото отгоре се засяках с още едно стадо глигани, този път – посред бял ден. Толкоз дивотия и в Странджа не съм виждал! Усетил тръпката от пълната неориентация, по едно време ми щукна да се изкача на високото, откъдето съзрях едно село. След час и половина през рътлини и камънаци, постоянно шибан от острите капки, се домъкнах до него - оказа се село Голешово. Явно щях да обходя Славянка по обратния път, но какво от това – пътят като километри е еднакъв. Изпих една бира в местната пивница, похвалих се пред туземните какъв съм Джони уокър и как вече 13 дена направо разцепвам баирите, след което ловко отклоних поканата им за квартира, и тръгнах към някаква хижа Извора. Била на 6 километра, така твърдяха тези иначе толкова доброжелателни хора. Нощта и дъждът паднаха едновременно, точно докато минавах до една конюшня, така че изборът ми беше лесен. Конете пасяха навън, а аз ловко заех мястото им, и си разпънах палатката в една почистена стая. Досега не бях опъвал палатка върху бетон, но лайтмотивът на случайността е „Няма не искам, няма недей!“. На всичкото отгоре имаше и прилепи.
ДЕН 16
Който е спал върху бетон, знае колко бодър се чувствах на следващата сутрин. Но дори втората поредна безсънна вечер не можеше да ме обезкуражи – успехът беше на един разкрач. Хванах асфалтовия път, подминах едно отклонение, и тогава съзрях на хоризонта някаква постройка. Явно това беше въпросната хижа Извора, но ми се стори на поне 16 километра. Реших да рискувам, върнах се и поех по черния път. Един джип с две мацки и двама пича ме подмина и продължи нагоре, което ме обнадежди, че все пак в тази посока има нещо. Четири часа по – късно излязах обезводнен на една поляна, където двама косачи ме упътиха към най – сладката вода, която съм пил в живота си. Освен това ме уведомиха, че съм на час и половина от Гоцев връх – направо ми се подкосиха краката от кеф. Точно след час и половина паркирах горе, където беше настанало малко стълпотворение – имаше поне 10 души, включително и младежите от джипа. Стоях не повече от 15 минути, но не си пропилях времето, а се изфуках на околните откъде чак идвам. Ох, суета!… И все пак, след толкова дни в изолация и немалко физическо напрягане, заслужавах поздрав, мамка му!
Нощувах на хижа Славянка, една джиджана - биджана постройка, бивша застава, която европейските пари за превърнали в кукличка.
ДЕН 17
Около обяд една млада двойка ме закара до село Копривлен, откъдето хванах рейс за Гоцето. В автобуса за София до мен седна една засукана девойка, и след около два часа и половина мълчание, някъде около Благоевград, ме попита дали вчера не съм бил на Гоцев връх. Оказа се една от момичетата от джипа. Поговорихме около час, и много ми хареса. Какъвто съм си дръвник обаче, не й взех координатите, така че на Централната автогара само я изгледах тъжно, представяйки си какво ли би станало, ако не бях такъв дръвник. Тази сфера на човешките взаимоотношения обаче, за съжаление не е съвместима с условни наклонения.

Яко! Хареса ми!

Страхотен разказ!

Благодаря Clap

_________________
Какво са очите ми без гледки?
http://peshanamore.blogspot.com/