Малко кашкавалтуризъм в средата на лятото е препоръчителен за подрастващите, пъпчиви организми и техните антиподи от типа на - „стига бе баща ми” и „ох, мамо моля ти се”... Леле до къде стигнахме хахахахаха....
След стратегичско изчагъртване на десет дневна почивка от вечното бдене за безценното здраве на републиканските ни сънародници, една сутрин бавно и солидно /вече съм на цели 90 000 км/ потегляме от Суворово към... гара Дългопол /където имаме среща с Владко, приятел и избран спътник за това ходене/. С Дългопол ме свързват спомените от десетгодишна работа там. Те са хубави и лоши. Повечето обаче са индиферентни. Градче като градче. Ще се пръкне някой дългополски Георги Марков и ще напише – „Когато часовниците са спрели-секънд едишън” и местните граждани хахахахаа...ще се прочуят най-накрая като литературни герои, а не като ... така де. Дай Боже.
Към девет без нещо, тъкмо паркирам на разорания паркинг до гарата и гледам Владко подтичва със средно-голяма раничка в посока, отдалечаваща се от спрелия, раздрънкан комфорт на БДЖ.
Пътя за Айтос е познат и затова скучен. Вълничките преди града само ме раздрусват и освежават, вече не се ядосвам на асфалтовите синусоиди...
*Пазете се от изненадващо възникващи каруци до края на Варненска област, за тези които не са карали от там.
След Добромир нещата се успокояват и преди обяд сме вече покрай Айтос. Посоката за магистрала “Тракия” създава бурни дебати между жена ми и русата ѝ аура и след признания
...” жена съм , ама не съм руса и... ай, май че изрусявам помалко. Все по руса съм...”
накрая врътвам в посока Карнобат и излизаме на последното шосейно творение на най-скорошната власт. Хехе... слизането някъде след Чирпан /посока Асеновград/ също е толкова ааааа хомосексуално.... врътката е от задния двор на една бензиностанция!!!!!!, а на тея които правиха прибързано и отваряха на ура магистрала „Тракия” им пожелавам щедър сергюн на 87 км. източно от Пловдив. И гугълските автомобили да ги фотографират с мощен зум из отзад.
Пътя към Орехово минава през Асеновград, след това през Наречен и Баните Му*. На пътя до Баните са разцъфнали маса сергии с всевъзможни неща да висят и да стърчат от тях. Таме има и купища ножове. Направо безкрайне редове, като стилажите с тях се губят в далечината и свършват явно някъде към Хвойна. Всичките са ръждясали в един и същи тон. Много яко...
От недрата на една такава сергия там, след кратък размисъл придобивам една бирена халба – метална, изкуствено състарена и тя, но със стъклено дъно. За пръв път виждам такова чудо, верно произведено в Китай, а от стените и се блещи и вика „Наздраве” гравиран дракон...
Ранния следобяд паркираме колата пред къща „С-ц” в с. Орехово. Както обичайно. Селото е оживено, тъй като в петък и събота ще се проведе традиционния годишен сбор. Опитите ни да придобием бутилка-две бира /по честен път/ обаче срещат яростен отпор у старец с постинсултен вид*, който иначе търпеливо чака в опашка от себеподобни за закупуване на зарзават пред едно от магазинчетата... /после разбирам, че насъщните домати и краставици тук се докарват двукратно седмично и препирните за някой излишен килограм от тях, или подозрение за пререждане на рехавата опашчица може да докарат на човек сериозни ... вербални неприятности и обогатяване на словесния фонд като компенсация/...
Няма как, след адреналиновия изблик се връщаме „у дома” и унило надигаме манерката с водата, докато най-накрая леля Пепа /хазайката/ внезапно цъфва на верандичката о къщата със заветните два литра бира.
Следващия час минава в нищене на лакърдии, а мен накрая внезапно ме обладава инерцията на пътуването та хуквам към местната пещерка която е по високото зад два хълма.
Дъвчейки сандвичи и прегълтайки бирата, моите хора също озадачено хукват след мене. Осветления носим - вода също. На нагоре в стомаха ми весело бълбукат поне литър и половина Пиринско, но въпреки това вземаме разстоянието от селото до дупката рекордно бързо.
При входа оставяме оклюмалата вече Йоана, а ние нахълтваме в дясната галерия. ...Малко снимки.
Владко и Пещерния воин...
Навътре образуванията са доста по-запазени, за щастие варварите тука влизат на няколко минути от входа и като почне галерийката да се изскенжва и обръбва - се отказват.
Връщането към къщата после е също тъй стремително.
От верандата на къщата - червеноопашка май.
След още няколко бири и шепа храна, отивам в банята където установявам че съм забравил за какво съм отишъл. После ми светва, яхам белия кон*, мия се после и накрая лягам почти с кофража. Аре, и утре е ден.
Утре.
След пренапрягането вчера и благодарение на чистия въздух, обичайно ставаме в седем и половина, а тръгваме в девет. Маршрута е стандартния пръстен Орехово-Кабата-Мостовете-Персенк-Орехово. 11-12 часа табан по мои сметки.
Началото е много познато, но вървейки по-нанагоре влизаме в пролома или както се казва там покрай Костен камък.
Пролома се загатва в далечината на 11 часа.
Гледките са яки, няма никой, а за съжаление не си правим труда да направим що годе нормални снимки, бързаме понеже. Аз постоянно бързам днес и то за добро както се оказва.
След водопадите се зареждат черни пътища тук-там с дървосекачи и преди обяд излизаме на Слънчеви поляни.
„Кабата” е име на хижа от миналото, но всъщност представлява конгломерат от къщички и къщурища с руиноподобен вид та с бая зор намираме ъъъ сградата пригодена за пешаци.
Затова пък хората там са достатъчно любезни и дискретни. Има и няколко млади туристи по околните масички под иглолистната сянка срещу входа на нещо като барче.
Там се опиваме с пет бири общо за всички и кола за Йоана срещу 11.20 лв и получаваме ценна информация за понанатък. След 40 минути нега най-сетне потегляме в посока Персенците.
До Мара гидик маркировката е жълта и прясна, но по средата на някаква изоставена хижа ”Атия” за кратко правим и консумираме топла храна от каквото Господ дал. За неангажиращи пешеходци си носим отскоро по 1 бр.консерва с боб, грах и една със свинско в собствен сос. Всичко се смесва, долива се вода, затопля се и после се яде. Кутиите на консервите влизат в употреба за нещо или се изхвърлят в точка А.
Микса е благодатен, а Йоана бърка в канчето преди да съм сложил свинските мускулни уж влакна...
Част от екипировката и то много важна. Познайте хехе чии крака страдат най много за двата не-нато-варени общо взето дни...
След обяда, хората ми искат да се уригнат и да послушат цикадите поне за половин час. Но Васко лош и след като изтича последната капка сос от безценното шведско канче, затърчаваме нагоре по черния път. Не съм шофирал от гъза на географията до тук, за да се излежавам по поляните яяяяя...
Минават петнайсе минути, половин час ... три четвърти час – храната пътешества вече по правия път и глъчката в малката групичка се подновява /въ как бяха уфяхнали преди това.../.
Гробен проход си е Гробен проход*, гората наоколо също.
Едни хахахаха май роднини...
Настроението на групката вече е ултра, няма и помен от стомашните сокове след обяда.
Подмятат се мъдрости и закачки между нас, които клатят околния иголистен ефир и после ромолят и тупуркат из румели – баира с губене на н.в. в посока* хижа Персенк.
На хижата след лакърдии и снимки в гората сме в около 18 часа.
Веднага установявам, че продават развратна бира в една от къщичките и час и нещо си клатим краката.
На слизане давам единя РТ на Йоана и я тормозя с комутатора през 10 минути. Инструкциите са /вече увяхнал тийн е/ ако направи джунгурбаш по пътеката и е в съзнание, първо да натисне комутатора и да ни помоли да ѝ обърнем внимание.
Страшна работа - дете в планината.
В 21 часа сме в Орехово на верандата на къщата.
Там след почти тринайсе часовия тур, почиваме методично някъде до към полунощ...
Третия ден.
Днес е ден за посещение на ТОмраш. Не знам защо, но от години искам да стигна до това село и да поскиторя из изоставените му буренясали булеварди. За целта в девет и половина хващаме маркираната пътека за Лилково. Йоана остава да мързелува в къщата и да аспирира Ореховски впечатления.
Малко преди да навлеземе в гората под билото наклона си е сериозен. По пътя срещаме стадо мъхнати цицести компанионки с чорлаво псе за бодигард.
После под боровете си е благодат направо. Докато припкаме нагоре в съзнанието ми се циментира окончателно покупката на читави щеки.
По високото преминаваме по няколко черни пътища, а в една горичка до параклис ни напада умиращо от глад ято конски мухи.
Докато те внимателно отхапват от най-апетитните парченца от врата ми и се провират дори под фланелката в посока – задника, Ирена и Владко разсъждават за битието и Вселената.
Нанадолу минаваме през вилната зона на Лилково и нашия спътник подхвърля чудовищната и величествена идея да пием бира там. Че пием пием, но това разваля днякъде организацията и Тъмраш отпада като финал.
Двете лица на почти всяко курортно село.
След това още се разкътаваме из дола под Лилково и най-сетне поемаме наобратно. Владко вече е в доста закачливо настроение заради някаква пришката от новите обувки.... Мълча си, ама ми е жал, понеже и аз съм робувал на фацата на пътъка и това обикновено ми е струвало люти болки и абсолютна декласация от по-нататъшни походи за около две седмици. Моите трекинг маратонки* се държат чудесно/ не се усещат като тежест, а подметката успешно обира неравностите/ , а и Ирена също е много доволна от Ловата. Така хъката мъката ранние следобяд достигаме ненаселено бунгало на една поляна /естествено заключено/ където обядваме познатия и леко разнообразЕн консервен микс. Рецептата е – две зеленчукови консерви, примерно грах и боб пак, които се заливат с 200 мл вряща вода в която е разтворен половин куб бульон по избор и една шепичка сушени зеленчуци. Тая смес се нагрява до кипване и после се яде. Това вече е ъпгрейт на вчерашния обяд, който успешно запълва повечето от дневните хранителни нужди на трима-четерима чиляка.
Времето напредва и след малко лакърдии продължаваме надолу към Орехово. След кратки неразбории с навигацията ,набутвам спътниците в една гора като посоката според Владо води към „нищото”. Нищото обаче е една пътека, дори маркирана като Орехово - Бяла черква /бяло синьо бяло/ на която скоро излизаме. От там надолу е лесно. В 19 акостираме пред къщата , после пред къщата с по една бира в ръка.
В селото има събор и Йоана и Владо гравитират около площада в центъра. Ирена си говори с леля Пепа , а аз разпускам на верандичката.
На другата сутрин малко по малко започваме да се изтегляме наобратно. Трасето ни минава обаче през Родопското Приморско* преди това /Ирена кръщава така гр. Сърница/ . По пътя за Велингррад в едни гори, са заключителните стартове на малкото и ранния следобяд си го прибираме.Радко се би очертавал седми-осми в България за възрастовата си категория, ако не е декласирането последния ден... Обсъждайки тези бели иначе кахъри в следващите часове пътуваме с Астрата на север и североизток. Имаме среща с приятели в къщата им в Килифаревския балкан и бързам за да стигнем по светло.
Точно преди залеза на слънцето паркирам в един затревен двор в почти обезлюдялата махла на село ...Ци.
Събираме се три семейства с от едно до две деца и остатъкът от вечерта минава прекрасно.
Другите два изкарваме в заслужен мързел и нега. Къщата е стара много голяма макар и позапусната. Има огромен двор в другия край на който откиравам множество сочни ябълки и круши по едни дървета за приятна изненада на нашия домакин. Наблизо тече и река с вир. Над вира виси приспособление за самоубийци което децата два дни ползват в захлас.
Само нашата Йоана още от първия път не си вдига краката под нужния ъгъл и едното и бедро изкъртва искри от крайбрежните остри камънаци. Площа на охлузването по бедрото е голяма, но се справам с подръчни отвари от разни растения по-късно вечерта и превързочни от аптечката на колата. Хуманните аптеки са сал далеко, чак в Килифарево и не работят по това време. Абе с две думи от последната седмица на юли до сега има само символичен лек пренебрежим и неинтригуващ белег.
Мъките на каката не пречат на останалите да изловят раците по горното течение. Вечерта следва рачешка фиеста...
В паузите между многото впечатления си дялкам едно дръвче което постепенно придобива някаква форма.
На другия ден преди ходенето на реката / Йоана само гледа къпещите се/ се занимаваме малко с ОП. Итструктажите са повече от същноста, но малкото доста чевръсто вкарва няколко проектила по близо от колкото успявам аз до десятката.
Сутринта преди тръгването с Радко нахълтваме в остатъците от местното школо. Тъжна и страшна картинка е вътре. Може да го препарират това училище и да го замъкнат за вечни времена да седи пред МОН, с кърлежте, поровете и гюрлюка за салата. Да гледат чиновниците и да се радват...
Малко преди обяд си тръгваме за Варна. Набързо пътьом врътваме през Котел, за емблематичната, уникална, традиционна и ароматна кутия с мед и ранния следобяд сме у дома. Това е ...благодаря.
Тълкувания.
Пазете се от изненадващо възникващи каруци до края на Варненска област, за тези които не са карали от там.* – Каруци и колички с хора наистина се материализират от храсти, гюрлюци и ниви сякаш магически. Там се кара внимателно.
Баните Му* – така наречените Нареченски минерални бани. Средище на болни, полу болни и много, ама много хормони.
старец с постинсултен вид*- агресивен дядо, оживял след мозъчен инсулт.
яхам белия кон* - сядам върху тоалетната чиния във WC. Оная, познатата от бял порцелан. Не е Буцефал, но пак бушуват страсти.
Гробен проход* - има различни тълкувания за името му.
Подмятат се мъдрости и закачки между нас, които клатят околния иголистен ефир и после ромолят и тупуркат из румели – баира с губене на н.в. в посока хижа Персенк* - обичайни дискусии на кашкавалтуристите, люлеещи въздуха често из тукашните Планини.
трекинг маратонки* - едни железни маратонки на Адидас.
Родопското Приморско* - местните са ориентирани че лято година храни и развиват бурен туристически бизнес.
Регистриран на: 23 Май 2009 Мнения: 825 Местожителство: ПЛОВДИВ
Много странно чувство за хумор имаш и добре се забавлявате!
От царско време, „Баните Му” е прочут курорт. Славата Му да лекува нервозни люде е отколешна,
а в днешни дни - болни от далак, Мерак и както казваш – такива с бушуващи хормони.....
Когато на мода бяха пощенските картички, те носеха оттам стандартно послание:
„Поздрав най-сърдечен, от лудите в Наречен!”
Добре сте се спряли с бирата в Лилково.
Хич не е за ходене в ТОмраш среди лято, че по булевардите на тая Република пълзят всЕкви твари
и раснат коприви, колкото човешки бой.
П.П. Не стана ясно - какво е тренирал Радко из Велинградските гори?
Рила пак ли за септември я оставихте?
_________________ Жена се милва до зори, планина се до пладне минава.
Човек със знанията си прави от планината или приятел, или враг.
Чет Авг 29, 2013 12:04 am
Kent
Регистриран на: 26 Апр 2007 Мнения: 729
спортно ориентиране
за септември пирин и може би славянка
даже мисля некъв некомрсиален маршрут
тандем с жената
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Славата Му да лекува нервозни люде е отколешна,
