От Мон Блан до Монте Роза
Колко време е необходимо една мечта да се превърне в действителност? В моя случай – единадесет години! През лятото на 2002 година за първи път бях в Шамони. Бях поразен от красотата на това алпийско кътче. Направихме неуспешен опит да се качим на Мон Блан. Достигнахме до заслон Вало, но гъстата мъгла и лошото време ни върнаха обратно. От тогава не преставах да мечтая да се върна на това място. Някой ще каже, че доста туристически фирми организират пътувания до Шамони. Това е вярно, но аз исках да разгледам по-задълбочено долината на Шамони, а не само да се кача на Мон Блан. През миналата 2012 година направих преход из Юлийските Алпи и района на Гросглокнер. Това бе генерална репетиция за похода ми през тази година.
И така – как се пътува от Русе до Шамони с обществен транспорт? Трудно и дълго! Отпътувах от крайдунавския град на 15 срещу 16 юли с влак до София. На 16 юли сутринта с автобус на фирма Юнион Ивкони продължих за Торино. В италианския град пристигнах на 17 юли вечерта. Настаних се в хотел близо до железопътната гара Porta Nuova, където слязох от автобуса. На другата сутрин отидох на гарата и потърсих информация за влаковете към Aosta. Останах неприятно изненадан от факта, че дори на информацията не говорят английски. Въобще, ако ще ходите в Италия, най-добре е да научите италиански! Купих си билет за влак до Aosta. От написаното на едно листче разбрах, че ще сменям влак на Ivrea. А навън валеше проливен дъжд. Достигнах до Aosta, център на гранична област и автономен район в Италия. Бях проучил, че оттам има автобусна връзка с Шамони. Само че не успях да намеря автобусната гара в Aosta. Всичките ми енергични опити да разбера къде е тя се провалиха. Върнах се на железопътната гара и си купих билет за Pre Saint Didier. Това курортно селище, известно с минералните си води, е на 5 километра от Courmayeur. До него стигнах с автобус на фирма Savda, същата която обслужва пътуването до Шамони. От шофьора на автобуса разбрах откъде да си купя билет за Шамони. В следобедните часове преминах благополучно 12 километровия тунел под Мон Блан и се озовах в Шамони. Дотук добре, но трябваше да намеря къде да нощувам. Бях си набелязал следното място Chalet ski с адрес: station 6 route des Moussoux. Това е хостел, който се намира близо до центъра на Шамони, току до лифта за Brevent. Нощувката е 16 евро, жетон за баня 0,75 евро, а комплект чаршафи – 5 евро. Бях посрещнат от мила французойка и настанен в стая с 4 легла. За минута отидох до касите на лифта Brevent, откъдето си купих Multipass Mont Blanc за 4 дни. Това е документ, който ти дава неограничено право да ползваш всички лифтове в долината на Шамони за определен период от време. Той е много удобен. Информация за него и за всичко, което ви интересува за долината на Шамони, можете да получите в чудесния сайт www.chamonix.com. Първи снимки от Торино и Шамони можете да видите тук http://bodilov.snimka.bg/mountain/torino-chamonix.769390.31196618
Сутринта на 19 юли бе невероятна – ясна, слънчева, а Мон Блан бе като нарисуван. Веднага реших да отида с лифта до Aiguille du Midi. Този лифт дава уникалната възможност за 20 минути от 1036 метра надморска височина да се достигне до 3842 метра. Набързо приготвих раницата си за тръгване с нужните дрехи и обувки за съответната височина и след минути бях пред гондолата за пътуването нагоре. Aiguille du Midi се състои от тераси, които дават панорами към Шамони, Мон Блан, Гран Жорас. Има ресторант и магазин за сувенири. Аз бях тук за втори път. Преди 11 години особено ме впечатлиха кабинките на лифта, който продължава над Valle Blanche (Бялата долина) до Helbronner. Исках да пътувам с този лифт и да се насладя на красотата, която предоставя неговият маршрут. Оказа се, че Multipass Mont Blanc не важи за него. Платих допълнително 28 евро и започнах 70 минутното пътуване до Helbronner и обратно. Лифтът прави многократни забавяния и спирания, които ти позволяват да усетиш красотата на това кътче около Мон Блан и Mont Blanc du Tacul. Това изживяване е невероятно – белота, всепроникващата тишина, нарушавана само от движението на лифта. На връщане слязох на междинната станция Plan de l’Aiguille и по Grand Balcon Nord отидох до Montenvers. Това бе първата ми аклиматизационна разходка на височина около 2000 метра надморска височина, продължила малко повече от два часа. На Signal Forbes се насладих на ледника La mer du Glace. В Montenvers разгледах галерията на кристалите и слязох до пещерата, изкопана в ледника. Направи ми впечатление колко бързо отстъпва ледникът и каква значителна част от него се е разтопила през последните години. Любопитството ме отведе до началото на ледника, където обикновено започва ходенето във високата планина. Знаех, че надписът в картите Echelles означава стълби. Но на място разбрах какво означава това. Поредица от стълби бавно те отвеждат до ледника. Гледките и емоциите бяха на ниво. Върнах се обратно и с влакчето в късния следобед бях отново в Шамони. Снимки от този ден: http://bodilov.snimka.bg/mountain/aiguille-du-midi-19-07-2013.769509.31201835
На 20 юли сутринта тръгнах към Les Praz, селище което се намира в съседство с Шамони. Целта ми бе да използвам лифта до La Flegere и L’Index. От L’Index отидох до Lac Blanc (Бялото езеро) и се върнах обратно. Езерото бе все още замръзнало. Явно то се освобождава от снеговете през втората половина на август. На места имаше много сняг за газене. Погледът бе прикован от отсрещните високи върхове и ледници. Чудесно се виждаха Мон Блан, Гран Жорас и ледника La mer du Glace. От L’Index продължих за прохода Col de la Gliere. Това бе тежко и трудно изкачване, усложнено от снега в района на прохода. След този проход се разходих към езерата Lacs Noirs и Lac Cornu. И двете бяха сковани от сняг и лед. След Col de Lac Cornu продължих за Le Brevent. Това е любимо място за съзерцание на Мон Блан, иглите на Шамони и други високи върхове. В обобщение мога да кажа, че това бе първият ми ден с по-сериозно ходене в планината. Снимките от деня:
http://bodilov.snimka.bg/mountain/lac-blanc-le-brevent-20-07-2013.769541.31203883
21 юли бе следващият интересен ден в планината. С първото влакче бързо достигнах Montenvers и по познатите Echelles слязох до ледника. Сега обаче ми се наложи да го пресека. Повърхността му бе твърде неравна, отрупана с много скали и камъни, носени от него. Бели правоъгълници те ориентират къде трябва да излязеш от ледника. Последваха нови Echelles, не по-леки от първите. Бавно започнах да се изкачвам над ледника. Целта ми бе да достигна Refuge de la Charpoua в подножието на небезизвестните Aig. des Drus. Мястото бе приказно. Стръмни остри скали се впиваха в небето, ледени езици се спускаха надолу и от тях се оттичаха буйни потоци. Самият заслон е твърде малък и събира само десетина човека. Слязох от заслона и тръгнах по посока на следващата хижа Refuge du Couvercle. Тя е значително по-голяма, но аз не можах да стигна до нея. Последното влакче от Montenvers за Шамони бе в 18.30 часа и трябваше да мисля за връщане. Нови Echelles ми усложниха ежедневието. На връщане имах следното премеждие – сутринта пресякох поток, който в следобедните часове бе станал твърде пълноводен. Внимателно го пресякох, обут със зимните си обувки. Снимки: http://bodilov.snimka.bg/mountain/la-mer-de-glace-refuge-de-la-charpoua-21-07-2013.769553.31205353
Вечерта на 21 юли за пореден път проверих прогнозата за времето. Даваха го да бъде добро в следващите два дни. Затова взех решение да направя опит за качване на Мон Блан на следващия ден и нощ. А в хостела се събрахме голяма група от България, водена от Евгени Динчев. Разбрах, че с автобус мога да отида до Les Houches (Лезуш) и от там с лифт La Prarion до Col de Voza да стигна до междинна спирка на Tramway du Mont Blanc за 20 минути пеша. Всеки гост на Шамони има право да ползва безплатен автобусен и железопътен транспорт в 23 километровата долина. Зъбчатата железница достига до Nid d’Aigle (Орлово гнездо), което е на надморска височина 2372 метра. Оттам започна изкачването ми на Мон Блан. За 2 часа и 40 минути бях на първата хижа Tete Rousse. За приблизително същото време се изкачих и до горната хижа Refuge Aiguille du Gouter. Тя е нова, открита наскоро, до старата хижа. Пътят между двете хижи е стръмен, осигурен с доста въжета, но най-сериозното препятствие винаги е бил Гран кулоар, по който непрекъснато падат камъни. Той все още бе запълнен със сняг, от чието топене се бе образувал буен поток точно в средата му. Преминаването му изисква внимание и ... доза късмет да не получиш камък по главата. Новата хижа е наистина чудесна. Проблемът ми бе, че нямах предварителна резервация за нея. Искаха дори да ме отпратят към долната хижа, нещо с което категорично не се съгласих. След 19 часа все пак ме настаниха. Нощувката е 60 евро, вечерята 20 евро, а закуската 10 евро. Минералната вода – 5 евро за бутилка от 1,5 литра. Така или иначе дори имах възможност да отдъхна преди среднощното изкачване на върха. Пропуснах да кажа, че значителна част от багажа си оставих в долната хижа Tete Rousse. Друга част от него също оставих в Refuge Aiguille du Gouter. Закуската бе в 2 часа през нощта. Станах малко по-рано. В 2 часа и 30 минути нахлузих кънките, пардон котките, и тръгнах нагоре. Бе чудесна, тиха нощ. Радвахме се и на пълнолуние, което много помагаше за спокойното ходене нагоре. За 1 час и 40 минути бях на заслон Вало, където вече бях идвал преди 11 години. Продължих бавно изкачването към върха. Всичко бе добре, с изключение на това че ми се налагаше често да правя кратки почивки за нормализиране на дишането. Отначало на 50 крачки, после на 15 крачки, а в най-стръмните участъци и по-често! Така или иначе започна да се развиделява. Посрещнах изгрева на слънцето на върха в 6 часа сутринта! Да бях мечтал за това никога нямаше да се случи. Кратък престой, снимки в разни посоки и по обратния път надолу. Слизането не ми спореше. Към 8 часа и 30 минути бях в Refuge Aiguille du Gouter. Взех си багажа и продължих надолу. Като че слизането ми бе по-трудно от качването. И този кошмарен Гран кулоар! Слязох в Tete Rousse, прибрах си багажа и продължих към Nid d’Aigle. Въпросът бе къде да спя вечерта. Бавно продължих към Refuge de Miage. Вървях покрай Glacier de Bionnassay. Шеметни водопади, дълбока долина. Всичко това слабо вълнуваше моите колене, благодарение на които слязох от 4809 м до 1700 метра надморска височина. И това не бе всичко за деня. Предстоеше стръмно изкачване до седловината Col du Tricot на височина 2100 метра и отново спускане до Refuge de Miage на височина 1559 метра. Или общо около 3700 метра слизане и 1400 метра качване! Настаниха ме при двама французи, тръгнали да правят обиколката на Мон Блан (Tour du Mont Blanc). Нощувката, вечерята и закуската струваха 40 евро. Храната бе изобилна, вкусна, като на all inclusive. Снимките от изкачването и слизането можете да видите тук:
http://bodilov.snimka.bg/mountain/mont-blanc.769585.31207565
Както споделих в Refuge de Miage се запознах с двама французи – Седрик и Емюрик. Заедно с тях тръгнах по маршрута на Tour du Mont Blanc. Подробна информация може да получите за него от сайта www.montourdumontblanc.com. Сутринта на 24 юли започна със стръмно изкачване към съседната хижа chalet du Truc. Едва вървях последен в групата. Близо до тази хижа имаше място за наблюдение на красивите околности. Последва продължително спускане към Les Contamines-Montjoie, едно чудно планинско градче. От французите разбрах, че то е ски център и предоставя отлични възможности за зимни спортове. И не само – в близост до него имаше тенис кортове, тренировъчни игрища за биатлон, велосипедни алеи и какви ли не други условия за спортуване. Продължихме по долината на реката, минахме покрай църквата Notre Dame de la Gorge. Последва стръмно изкачване и скоро бяхме на refuge Nant Borrant. Продължихме нагоре и спряхме за обяд до refuge la Balme. Изкачването не бе свършило – предстоеше качването на седловината Col Bonhomme (боном – добър мъж). Тук вече бях влязъл в добър ритъм на ходене и поведох колоната ни. На самата седловина имаше малка сграда, окупирана от стадо овце. От седловината имахме още 50 минути ходене до хижата Refuge de la Croix Du Bonhomme. Преспахме в тази хижа – 47 евро бе полупансионът – вечеря, нощувка и закуска.
25 юли се оказа дълъг ден за ходене. Сутринта тръгнахме съм седловината Col des Fours и продължихме към la Ville des Glaciers и Chalet des Mottets. Доста сняг газихме във високата част на маршрута. Обядвахме в Chalet des Mottets и продължихме нататък. Следваше стръмно изкачване към Col de la Seigne – гранична седловина между Италия и Франция. В съкратени срокове бяхме на седловината и след това започнахме спускане. Първо се преминава през информационен туристически център, а след това се насочихме към refuge Elisabetta Soldini. Околностите на хижата са особено живописни – надвиснали скали и ледници. Проблемът бе, че хижата е твърде малка и нямаше свободни места в нея. Това наложи да продължим спускането си към refuge Monte Bianco CAI, UGET. Бяхме настанени в твърде малка стая с 4 легла на два етажа. Някак успяхме да се сместим. Полупансионът и тук бе 47 евро. От хижата има чудесни гледки към южните склонове на Мон Блан и ледника Brenva. Направи впечатление, че италианците строяха на голяма височина в района на хотел Торино и Helbronner.
На 26 юли продължихме към Courmayeur. Купих си туристическа карта, малко храна и започнахме изкачване към хижа Bertone. Изкачването бе стръмно и още по-трудно в горещото време. На хижата обядвахме и след това се насочихме към хижа Bonatti. Това бе крайната ни цел за деня. Пътеката бе сравнително равна с добра видимост към Мон Блан, Гран Жорас до Col de la Seigne. Така приключи общото ми ходене с двамата французи. Чувствах се удобно в тяхната компания. Научих подробности за маршрута от тях, нямах проблеми с резервацията и спането по хижите. Трябваше обаче да се разделим, защото аз исках да отида към Materhorn, Zermatt и масива Monte Rosa. Снимките от тези три дни по маршрута на Tour du Mont Blanc:
http://bodilov.snimka.bg/mountain/tour-de-mont-blanc.769642.31211828
На 27 юли се отклоних от Tour du Mont Blanc и тръгнах по маркировката на друг известен пешеходен маршрут: Alte Vie № 1, известен като високия път. Първото препятствие бе проходът Col Malatra, висок 2928 метра. В най-високата си част той бе затрупан със сняг и особено слизането от него бе твърде трудно. Осигурителни въжета, сняг и сипей усложниха доста ситуацията. Сложих котките, накрая тръгнах по сипея с дребни камъчета и бавно се отдалечих от трудното място. Въведох термина „малатрене” като синоним за трудност при ходенето си в Алпите! Поуспокоен след преминаването на първото препятствие, продължих и скоро преминах покрай хижа Frassati. Появи се път, който след време се напуска и се следва пътека сред тревата. Лошото е, че се преминава покрай селскостопански сгради и малки селища, около които маркировката понякога се губи или местните са поставили ограждения за добитъка си. Започнах бавно спускане към долината на Gran S. Bernardo. Пътеката се провираше през шосета, малки селища и след обяд достигнах градчето St.Rhemy. Последва изкачване към нов проход Col Champillon. Въбще думата Col (кол) за мене също стана синоним на нещо много, много трудно и неприятно! Хубавото в случая бе, че след Col-а бързо слязох в едноименната хижа и се отдадох на заслужен отдих.
Следващият ден 28 юли също се оказа драматичен. Слязох до градчето Ollomont. Опитите ми да намеря продължението на пътя дълго време бяха безуспешни. Табели имаше, но не за желаната от мене посока. Оказа се, че едни и същи места се означават с различни имена на табелите и туристическите карти. Понякога се посочват не близки обекти, а такива, които се достигат след 5 дори 10 и повече часа. Пълна бъркотия. Попаднах накрая на нужния път – Col Cornet, Col de Brison, отбелязан като Breuson на моята карта. Започна стръмно изкачване. Около нова постройка отново трябваше да проявявам детективски умения да открия продължението на маркировката. При това изкачване видях само три ... змии. Две от тях почтително се скриха от пътя ми, но третата от тревата бодро ме поздрави със ссссс. След изкачването на Col de Brison, дълго вървях без да разбера от противоречащите си табели в кое селище ще сляза: Oyace или Close. Оказах се в Close. Само че от дългото мотане по пътеките бях загубил ценно време и денят преваляше. От Close до следващия Col de Vessona според табелите ми бяха нужни 4 часа, а до хижа Cuney почти 6 часа. Намирисваше на ходене с челник около час. А поредният Col de Vessona се оказа качествен: труден, стръмен с пресичане на паднали дървета и снежни лавини. Всичко бе много, много красиво. Вложих всичките си усилия да вървя бързо с 20 килограма раница на гръб. Отдаде ми се за 4 часа и 20 минути да бъда на Col de Vessona. До хижата ми бяха необходими още два часа, а се стъмняваше след час. И … спасение. На броени минути от споменатия Col de Vessona зърнах спретната къщурка. Проявих здрав интерес към нея. Това се оказа бивак /заслон/ Rosaire e Clermont. В него имаше 12 места за нощуване, газов котлон и всичко най-необходимо да оцелееш в планината. При това безплатно! Повече от приятна изненада, особено при задълбочаващото се обезевряне /безпаричие/, което ме бе налегнало през последните дни. В заслона се срещнах с двама души – холандецът Грегори и италианката Ана.
29 юли пък бе ... почивен ден. До този момент се радвах на чудесно време в Алпите. Но на 28 юли задуха вятъра на промяната и на 29 валя и гърмя целата сутрин. Продължи макар и по-слабо през следващите часове. В късния следобяд времето трайно се оправи и аз тръгнах към следващата хижа Cuney. Там хапнах и разговарях с група немски туристи. Един от тях не спря да ми вика „браво”, като разбра откъде идвам. Разпитва ме за ситуацията около прохода Col Malatra. На картата бях открил, че наблизо има друг бивак Reboulaz. От двамата спътници в предишния заслон разбрах, че условията в него са много добри. Реших да спя в него. Тръгнах с бодра крачка по пътеката, но скоро се натъкнах на сериозен проблем. Пътеката в един участък бе затрупана с много сняг, а наклонът бе твърде голям и подхлъзването почти сигурно. Огледах ситуацията, а видях и съгледвачи от хижата, които явно се интересуваха как аз, българина, ще се справя. Започнах бавно спускане и заобикаляне покрай голямата пряспа. Така избягнах опасността от подхлъзване на снежния склон. За 20 минути се справих с трудната ситуация и продължих по пътеката с пълна пара. А сеирджиите се прибраха обратно в хижата. Последва поредно изкачване на Col Terra. Почивен ден, но без Col не може! Усилията си струваха – заслонът се оказа просторен, за 24 човека, с газов котлон, чай, кафе, макарони и други хранителни припаси. А чешма шуртеше точно пред заслона. Тази нощ бях сам и единствените звуци, които чувах, бяха от капаците на прозорците, блъскани от вятъра.
30 юли премина под сянката на ... Matterhorn. Разбира се в началото не липсваха стръмните изкачвания на Fenetre de Tzan и Fin.d’Esra. След изкачване на последното препятствие зърнах гиганта Matterhorn в цялата му прелест. По обед бях на хижа Barmasse на брега на зеленото езеро-бент Lago di Cignana. Последва ново изкачване до Fin di Cignana. Отново челна по-близка среща с Matterhorn. Та нали вървях по Grande Balkonata del Cervino. Бавно се доближавах към Breuil Cervinia. В планинското градче пристигнах следобяд. На въпрос къде мога да преспя по-евтино, ми бе казано, че не мога да разчитам на цени под 50 евро. След няколко дни установих, че този отговор не е съвсем точен. Той обаче ме мотивира бързо да тръгна към Col del Teodulo и едноименната хижа. Предстоеше ми да се изкача от 2000 метра до 3300 метра надморска височина. Последвах маркировката и изкачването бе в близост до един от многобройните лифтове. За четири часа се справих с поставената задача. В хижа Teodulo бях изключително радушно приет от управителя на хижата. Човекът се усмихна, като разбра, че съм българин, пусна в действие няколко израза на руски, научени от многобройните туристи и опрости част от сметката, която трябваше да платя. Повече от достатъчно да се почуствам добре дошъл и като у дома си! Снимки от 27 до 30 юли можете да видите тук:
http://bodilov.snimka.bg/mountain/alte-vie-1-visokiyat-p-t.769934.31224289
31 юли бе белязан с ранно ставане. Закуската бе в 5 часа и 30 минути, а в 6 часа започнах изкачването на Breithorn. В началото се върви лесно и удобно по утъпканите ски писти. Минава се покрай хижа Guide de Cervinio. Последната част на изкачването е всичко друго, но не и лесна. Вярно, достатъчно бе да си поставя котките и да я премина, но отстрани определено вдъхва респект. На върха бях в 8 часа и 40 минути и след два часа се върнах в хижа Teodulo. Започнах бавно спускане вече на швейцарска територия. Противно на очакванията първите впечатления от тази страна не бяха добри. Долната част на ледника се бе превърнала в пълноводна река от топящия се сняг. Районът на височина от 2600 – 3100 метра бе един огромен сипей от различни по големина камъни и морени. И всичко това гарнирано с много желязо, стълбове и следи от друга човешка дейност в района на лифта Trockener Steg. На една голяма канара двама мъжаги, голи до кръста, се забавляваха като хвърляха камъни от нея. Странно! Това ли е Швейцария? Постепенно нещата си дойдоха по местата. Matterhorn започна да издига снага и да придобива очертания, а аз просто притихнах под магнетичното му въздействие! Слязох до лифта Furgg и хотел Schwarzsee. Категорично реших да отида колкото се може по-близо до гривата на Matterhorn, т.е. до хижа Hörnli на височина 3260 метра. Не усещах тежестта на раницата, а само магнетичното привличане на върха! На самата хижа тече усилено строителство. Хеликоптери доставяха строителни материали на всеки 5 или 10 минути. Не можех да сваля поглед от Върха! Така или иначе в един момент трябваше да мисля за слизане към Zermatt. Това означаваше спускане 1640 метра денивелация. Още един ужасен ден за моите изстрадали колене, но кой ти мисли за това! По пътя усетих красотата на швейцарската природа, съчетана с балансираното човеско присъствие. И така в 20 часа и 30 минути след повече от 14 часа на крака и качен един четирихилядник попаднах в Zermatt. Трябваше да намеря Youthhostel Staldenweg 5 – младежки хостел на посочения адрес. Туристическият информационен център вероятно вече не работеше и аз трябваше сам да намеря младежкия хостел. Изправен пред картата на Zermatt, дълго я изучавах преди да намеря нужната улица. След това трябваше да реша проблема как да стигна до нея. Пресякох реката покрай църквата по Kirchstrasse и трябваше да се отклоня по втората пресечка след реката. Бавно се приближавах към целта. А тя бе добре маскирана от голям строеж в близост до хостела. Преминах през строителен тунел и се изправих пред позната сграда от интернет. Настаниха ме за 41,90 CHF. Качването на леглото на втория етаж бе твърде усложнено от скосения покрив, по-трудно от ходенето в планината! Добре, че внимателно прочетох надписите долу при рецепцията. Оказа се, че всеки сам трябва да вземе коплект чаршафи и внимателно да застеле леглото си. В противен случай го грози опасност да заплати 25 CHF за допълнително почистване на леглото си. Въпреки многобройната компания, спах сравнително добре.
Нов месец, нов късмет или нови проблеми и предизвикателства, които не липсваха и през юли! 1 август започна добре – обилна закуска в хостела. Гледах група от английски ученици, които едва-едва си хапнаха. Аз обаче утолих своя глад и заради тях. Това да не си мислите, че бе без последици за мене. Напротив, първата ми разходка из Zermatt бе твърде кратка, поради наложително посещение на тоалетната в хостела! Вторият опит за обиколка на градчето премина сравнително спокойно. Слязох до информационния център, видях че прогнозата за времето е хубава и решението бе взето немедлено – вечерта трябва да съм в хижа Monte Rosa, а броени часове след това да започна траверса на втория по височина масив в Алпите - Monte Rosa. В 10 часа освободих леглото си в хостела и направих последен тур из улиците на Zermatt. Снимки от Breithorn и Zermatt можете да видите тук:
http://bodilov.snimka.bg/mountain/breithorn-matterhorn-and-zermatt.769974.31225751
В 12 часа започнах бавно изкачване към Rotenboden – една от последните спирки на зъбчатата железница за Gornergrad. То ми отне 4 часа – време, през което многократно се любувах на гривата на Matterhorn. На Rotenboden ме очакваше изненада – до хижа Monte Rosa имах още близо 4 часа ходене. След час бях пред ледника. По това време се любувах на отсрещните ледници и Breithorn. Сериозен проблем изпитах при слизането на ледника. В труден участък ми се наложи първо да пусна раницата си и след това бавно да стигна до нея. Вече бях на ледника. Морени, водни потоци и цепнатини усложняваха придвижването. Пътят бе маркиран с колчета и бавно напредвах към хижата. По пътеката всички се връщаха към Rotenboden и аз си мислех, че на хижата ще е спокойно. Това се оказа напълно погрешно предположение – хижата бе препълнена и се цепеше по шевовете. Платих 45 CHF, като едва се добрах до легло в Schutzraum, каквото и да значеше това.
Последният ден, изпълнен с особен драматизъм, бе „историческият” 2 август.Не че имаше Бузлуджански конгрес! Упражнението от Мон Блан бе познато – ставане в 2 часа, закусване и 30 минути по-късно с челник на главата си вече по трасето! Трябва да се внимава, защото има различни пътеки към първенеца на масива Dufour и хижа Regina Margherita – най-високата сграда в Алпите. Отново имах късмет с чудесно време, само луната почти липсваше от небосклона. Бавно, стъпка по стъпка, вървеше изкачването. Проблем бе пълната ми раница на гърба, но не можех като другите да оставя голяма част от багажа си в хижата. Започна бавно да се развиделява. Бях се качил достатъчно високо, но и силите се оказаха на изчерпване. Последните метри бяха особено трудни и мъчителни. Отново правех по 50 и по-малко крачки и спирах за регулиране на дишането. Опитах се да правя малки крачки. Получаваше се, но крачките бяха микроскопични – едва по 10 сантиметра. И така след 6 часа и 15 минути ходене бях в най-високата сграда на Западна Европа хижа Regina Margherita. Видях как много туристи се отправяха към съседния Zumstein. Нямах сили и категорично се отказах да правя опит за изкачването му. Целта ми бе да направя траверс на масива Monte Rosa. Отдъхнах в хижата и започнах бавно да слизам към италианската страна. Чудесно време, невероятни гледки! Изкачих Ludvigshöhe 4342 метра. Особено ме впечатлиха Corno Nero и Piramide Vincent. Минах на метри покрай първия, но стръмнината и умората ме отказаха да правя опит за качване. Бавно продължих надолу към хижа Gnifetti. Там обядвах и реших да сляза до Punta Indren, откъдето да продължа към хижа Guglielmina. Грешен ход – не успях да намеря тази пътека на Punta Indren. Загубих няколко часа в търсене на пътеката. Ходенето бе по труден каменист терен и бе много по-опасно от среднощното ми изкачване. Това бе най-големият ми провал през цялото ходене в Алпите, загубих няколко часа в безрезултатно лутане с реален риск да се контузя. Реших да се върна на Punta Indren и оттам отидох на хижа Mantova. Тя бе препълнена. Държаха ме 20 минути преди да ме настанят в нея. Важното е, че имаше къде да преспя след трудния, изпълнен с превратности ден. Нощувката бе 40 евро, храна не понечих да поръчам. Снимки от траверса на Monte Rosa можете да видите тук:
http://bodilov.snimka.bg/mountain/monte-rosa.769995.31227420
Оставаха ми само три дни още в планината и трябваше да се връщам по дългия път към България. А и самото ходене бе много, така че нещата трябваше да получат своя завършен край. Дълго мислех откъде да се прибера и в крайна сметка реших това да се случи от Breuil Cervinia. На 3 август осъзнах, че още не съм се освободил напълно от снежната хватка на Monte Rosa. От хижа Mantova намерих пътека към Gabiet. Тя бе трудна, на места добре заснежена. За по-голяма сигурност за последен път през този поход използвах котките. На Gabiet поспрях за почивка. Мястото бе интересно, наблизо минаваше лифт. Започна стръмно и продължително спускане към Stafal. Това бе приятно селище с много хотели, огромен паркинг и добре зареден супермаркет. Разбира се щастието никога не е пълно, защото последва поредния Col di Bettaforca. Ново слизане и заваля дъжд. За първи път си извадих дъждобрана. Хижа Ferraro бе наблизо. Достигнах я и след кратък размисъл от страна на хижарите бях настанен на тавана на препълнената хижа. Вечерята и закуската в тази хижа ми дойдоха по мярка. Да опиша как протече вечерята – в продължение на час и половина на талази ти носят разни вкусотии и ти се опитваш да погълнеш колкото се може повече от тях. Но всичко до определена степен. Цялото удоволствие бе 45 евро с нощувката.
4 август започна с обичайното слизане надолу до S.Jacques. Качването е неизбежен резултат след това. Сега то бе насочено към хижа Grand Tourmalin и Col de Nana. И един момент планината ми заприлича много на нашата Рила. Явно носталгията ме бе хванала в капана си. И отново колосално спускане към ... така и не разбрах накъде. Cretaz, Paquier, Valtournenche – все имена на населени места или квартали на селището под Breuil Cervinia. След всяко голямо спускане следва ... голямо качване. За да го направиш обаче, първо трябва да намериш маркировката. Проблемите от това естество вече не ми правеха впечатление. И така след стръмно изкачване бях отново на брега на познатото езеро-бент Lago di Cignana. Този път не тръгнах право към Breuil Cervinia, а се отклоних към хижа Perucca. Бях заинтерсуван от факта, че точно преди нея има заслон Manenti. Започнах бавно да набирам височина. Изведнъж се разминах с група младежи – бяха около 30-40. Това ме стресна, не знаех какво да очаквам на заслона или хижата. Пътеката се виеше около гигантски водопад, който обсеби вниманието ми. Минах покрай малко езеро, а знаех от картата, че трябва да достигна голямо езеро и заслона. За моя изненада излязох първо на заслона. А той се оказа ... съвсем малък. Можеше да приюти само двама души. Е, аз бях сам и ми бе достатъчен за нощта. Гледката към Lago di Cignana бе незабравима.
5 август бе последен ден в планината. Той започна със сгъване на одеала и премитане на малкото ми обиталище. Бързо се спуснах покрай водопада и продължих към познатия от преди няколко дни Fin di Cignana. Нова среща с гиганта Matterhorn и отклонение от познатия път Grande Balkonata del Cervino. Целта този път бяха високо разположените хижи Boba (Jumeauh) и Duca degli Abruzzi. Пътеките към тях наистина предоставят незабравими гледки към Matterhorn и съседните високи върхове и ледници. Първата хижа Boba (Jumeauh) се оказа най-обикновен заслон, който бе по-малък и по-зле оборудван от първите два заслона, в които спах. Пътеката към втората хижа преминаваше през наноси от ледниците, а техните езици почти я докосваха. Силно впечатление ми направиха скали, разположени подобно на Ритлите в Искърския пролом. Само че мащабът тук бе друг – огромен. Красота, неземна красота! Но беше време за довиждане – започнах слизане към Breuil Cervinia. Отново трябваше да мисля за злободневни неща като къде ще спя, как ще пътувам утре до Торино и т.н. В информационния център на градчето получих пълна информация за разписанието на автобусите и влаковете в направление Торино. С автобус трябва да пътувам до Chatillon Saint Vincent, а след това с влак до Торино. Дадоха ми информация за евтините двузвездни хотели и се насочих към първия от тях на главната пешеходна улица. Нощувката със закуска в него бе само 38 евро. Бях сам в стая със собствен санитарен възел и телевизор. Сега имах достатъчно време да се помотая из градчето. Хапнах една вегетарианска пица, гарнирана с местна бира и сладолед за десерт. Бе приятно да се шляеш по улиците. Снимки от последните три дни в планината:
http://bodilov.snimka.bg/mountain/italian-alps.770102.31235944
Но изпитанията не бяха свършили. На 6 август реших да не бързам към Торино. Отпътувах с автобуса за Chatillon Saint Vincent към 10 часа и 30 минути. На железопътната гара се оказа, че касата не работи. Опитах се да си купя билет от автомат, но той ми поиска кредитна карта, каквато нямах. От откъслечния разговор с местен жител разбрах, че мога да си купя билет от влака. Качих се и така направих. Двете смени на влакове на Ivrea и Chivasso достатъчно ми вдигнаха адреналина. В ранния следобед пристигнах в Торино. Насочих се към хотела, в който преспах на идване. Вместо 50 евро ми поискаха 110. Бързо видяха лицевата част на раницата ми, т.е. гърба ми. В съседен хотел ми поискаха 75 евро. Упражнението с раницата бе повторено. Насочих се към информационния център пред железопътната гара Porta Nuova. Оттам се наложи да отида до друг информационен център до 20 коловоз на Porta Nuova. За минути бях там. Дадоха ми карта на града и координатите на еднозвездни хотели в околността. Първият от тях бе Abanyta на Via Cavour 9. Той се оказа съвсем близо и аз се насочих към него. Намерих го и бързо се настаних в него срещу 35 евро. Бях сам в самостоятелна стая със собствен санитарен възел и телевизор, достатъчен лукс за мене. Бе време за разходка из града. Повторих маршрута си от преди три седмици. Намерих супермаркет и си купих храна. На другия ден започна изнурително пътуване от Торино до София с автобус. На 8 август се прибрах в София, а вечерта с влак броени минути преди да започне денят, в който съм се родил, си бях в къщи. Ето така протече моето ходене в Алпите тази година. То се оказа твърде дълго и изморително. По-разумно е да се лети със самолет и този преход е добре да се направи за две години. Но кой е казал, че мечтите макар и единадесетгодишни, се постигат лесно и без проблеми?!
Последната промяна е направена от bodilov на Вто Авг 13, 2013 10:51 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Вто Авг 13, 2013 9:50 pm
alexvan
Регистриран на: 20 Апр 2010 Мнения: 705 Местожителство: България
Трябва да се изтрият последните точки от линковете на снимките, но не зная как може да се направи това. Това е да си леко скаран с техниката, за съжаление.
Трябва да се изтрият последните точки от линковете на снимките, но не зная как може да се направи това. Това е да си леко скаран с техниката, за съжаление.
Снимките вече може да бъдат разглеждани. Приятно гледане!
Вто Авг 13, 2013 10:54 pm
geriandiliq
Регистриран на: 26 Апр 2013 Мнения: 63 Местожителство: София
разбрахме колко време ти е било отнело за подготовка.но не разбрахме за там каква точно екипировка трябва,котки?въже?
разбрахме колко време ти е било отнело за подготовка.но не разбрахме за там каква точно екипировка трябва,котки?въже?
11 години съм мечтал да отида в Шамони, но не съм правил някаква специална подготовка през тези години. Екипировката ми бе твърде семпла - зимни обувки, гети, котки, моите са от Дебелец. Носех и пикел, който почти не съм използвал. Не съм ползвал въже и други приспособления. Нищо специално и в дрехите - като за зимна българска планина.
Сря Авг 14, 2013 7:08 am
Kami
Регистриран на: 05 Ное 2010 Мнения: 5 Местожителство: Sofia
Аз бях в групата на Егени Динчев и ние го качихме върха.За екипировката си трябва да е добра ,въже за свръзка ,защото се ходи по един ръб преди върха където е опасно ако залитне човек и за клоара където се подхлъзнах и паднах надолу.Обувките си ги бях купила специално от Салева за Алпите и като ме погледнаха водачите казаха ,че съм с високи летни маратонки , добре ,че си взех под наем от Шамони ,защото духаше силен вятър и беше студено .
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
