Петък е- 21ви юни, 17 часа.Започвам да се питам вечният ми екцистенциален въпрос... Защо бе, защо, Ани, винаги оставяш оправянето на раницата за последната минута? Какъв е този ритуал- на небрежност, на мързеливост от моя страна или просто ей така си го харесвам този лош навик ? Все още не мога да си отговоря на този въпрос, въпреки че ходя по планините от доста време.Някакси ми доставя удоволствие да знам, че трябва да се мобилизирам за 10 минути и да набутам в Ташевката всичко, което ще ми притрябва.Не като нормалните хора, които старателно си подреждат раничката още предишната вечер (а колко пъти само съм си мечтала да съм от по-нормалните хора..), а като мене си- набързо и накрая.
И жертви имаше, както винаги.Този път беше таханът с мед и пликът с чорапите- те си останаха на сухо и топло вкъщи, а аз намерих една баба на Павлово, която ме спаси и ми продаде два чифта за 5 лева.Буквално 2 минути преди тръгването, пристигнах на автогара Юг с цялата артилерия- 90 литровата раница и чантата с фотото.И ето го автобуса, и аз знам че трябва да побързам, обаче вътрешно се подигравам на себе си за поредния път в който всичко става в последната минута и някакси съм абсолютно убедена,че автобусът НЯМА КАК да тръгне без мен
Качвам се и виждам младежи на последните седалки да ме зяпат с любопитство.Виждам познати лица и ме обхваща еуфорията- щом Ния е там, няма да ни е скучно.Тук е моментът да направя лирическо отклонение- Ния и Криси ме "посветиха" в планинарството преди 3 години и те са главните заподозрени лица за моето израстване като човек, обичащ планината. Та да- напомнете ми да ви черпя
Пристигнахме в Пастра и потеглихме нагоре към ВЕЦ Калин през чудната рилска горичка.Не ни липсваше светлина- имахме си прекрасна луна, която осветяваше пътя ни и светулчици, които намигваха в тъмнината.След час ходене стигнахме до нашето си място- една полянка с петзвездна панорама.Ммм, стана ми хубаво на душата и само невъзможността да си опънем палатката малко ме извади от хармоничното състояние. За щастие, младежите потвърдиха мнението ми за тях- не просто бяха готини, но и познаваха планинарската етика според която в планината всеки е другарче с другите и му помага с каквото може.Тъкмо това усещане за споделеност на нещата, за липса на егоизъм и за радост от присъствието на другия човек ме е подтиквало да бягам към планината в търсене на истинската човешка природа. (Някакси, след 10 часа ходене не ти остава място, време или желание да слагаш маски и да се преструваш на нещо, което не си.)
С моята дружка Ивето бяхме благородно приютени от Велин и неговата палатка.Благодарим ти! Вечерта мина приятно в сладки приказки и похапванки и малко умствена гимнастика, на която ме научи Алекс от Перник.В случай че ви е интересно за какво става въпрос, ще ви разкажа случката, която разбуни духовете в лагера
Имало едно време един човек, който живеел на най-високият етаж в един блок- тридесетият.Когато времето било хубаво, той се качвал пеша догоре.Когато валяло- използвал асансьора.Въпросът е- защо?
Ако решите да играете на тази игра, имайте впредвид че хората могат да ви задават въпроси на които можете да отговаряте само с да или не. А пък отговорът може да го обсъдим на някое ходене в близките месеци
Сутринта станахме рано с Ива, а лагерът ни още спеше блаженно.Направихме си една приятна събуждаща разходка до рекичката и поснимахме красотата на планината.След час всички бяхме готови за подвизи и под командата на водачите, тръгнахме ходом маршом.Пътят по който вървяхме с часове не беше пътечка в гората, ами бетониран път, водещ към горния язовир на ВЕЦ-а.Някой спомена, че това е най-високопланинският път на целите Балкани, което мен ме зарадва много.Даже почнах да се чудя как ли се шофира по него.. но дано си остана с чуденето.(няма нужда да се дават излишни жертви..) Дружинката се потруди здраво над умствената закачка и най-накрая Катето разгада мистерията! Горан пък създаде и той бисер:
-Защо едно похапнало джудже си ляга не на леглото си, а под него? (абе беше по-духовито, ама съм забравила точната формулировка, та Горане, може да помогнеш тук ) И отговорът е- защото си е вкъщи и може да си прави каквото си му хареса.
Слънцето печеше,а ние се изкачвахме все по нависоко и по нависоко.Всичко беше ок, освен това че с Ивето го карахме лежерно и снимахме на всеки метър, заради което поизостанахме и ни посмъмриха учтиво.След почивката на язовира, отпрашихме към Калинин връх на обяд в най-голямата жега.Беше си мъчно, а как само не обичам жегата! Но си заслужаваше- отгоре имаше прекрасна панорама и направихме две страшни снимки.Единодушно взехме решението да не качваме другия връх, който го забравих, въпреки че за Нийчето си беше фасулска работа! Неслучайно прякорът й вече е МашиНия С успокоение тръгнах надолу и се заоглеждах за хубав кадър.Пътят вече беше различен и водеше към не-безславната хижа Иван Вазов.Не ни липсваше и адреналин- Ивето беше по сандали, а на слизането трябваше да минем снежен участък.С помощта на Виктор се справихме и определно сложих Ивето в графа "планинарската компания".Вече съм решила да правя влизането в тази графа с повишена трудност, защото почнах да се ядосвам на това,че каня много приятели на много ходения в планината и те все си имат оправдания от рода на моето любимо оттогава- "трябва да гледам котето".
Сигурно бяхме на километър от хижата, но аз усещах мирисът на боб чорба и лещичка.Това ни мотивира да се задействаме на последния участък, въпреки че другите вече бяха пристигнали и пиеха първата си бира.На 100 метра от хижата сложихме началото на ритуала "Прегази реката".За наше нещастие колкото и да бързахме към манджата, не успяхме да намерим място за прекосяване и загубихме поне 20 минути.В хижата очаквах да видя Венци, за съжаление го нямаше.Нищо, другите двама хижари ми се сториха готини хипари с яки и бая по-дълги от моята коси.След почивката отидох на спа ритуал "Босоходене а ла Рила" и открих колко удоволствие има в тези малките нещица. Последното изкачване за деня ми беше най-приятното от всички, а гледката от Раздела ме върна година назад, когато минавахме по същия път с една друга готина група.Красотите на планината очароваха и вдъхновяваха.Бяхме изморени, но щастливи.Батериите ни почваха да се презареждат и някакси с огромна тъга споделихме каква мъка ни е паднала на сърцето, че не сме долу, на протеста,в мръсната София...
От Раздела слизането беше бързо, езерата ни приветстваха, а настроението се приповдигаше.Намерихме си една приятна полянка с магичен изглед и построихме бивака.Още в първия момент си харесах едно тихичко местенце и почнах опитите да оправя палатката.След известно време реших че щом въжето на рейките ми е скъсано, няма как да не може да ги закрепя без него.И ура- то взе,че стана.В момента в който беше готова се разплужих вътре и реших да си умра там-не ми се мърдаше изобщо.Чак след половин час успях да се събера и да отида при другите, та даже мисълта да ям ли, да не ям ли, защо ми е да ям..почти беше победила горкия ми инстинкт за самосъхранение. И слава Богу, че после почна истинският купон.Значи, който не е играл на филми, просто не знае какво значи да се превиваш от смях на отчаяния опит на другарчето ти да обясни сценария на някой филм.Имаше велики моменти от тази славна вечер на филмите.И както винаги на планина- такива моменти се помнят дълго.
През нощта беше студ- бях сама в палатката, неискайки Ивето да сподели моят леден дворец.И наистина- моето място беше високо над лагера, но и открито на всички течения.Беше си страшно да се спи сам, макар и на 100 метра от другарчетата.По едно време чух някакъв шум и фантазията ми почна да работи безотказно.. но вълчо или меца, ако ги е имало, не са се поблазнили да вечерят с мен.
Сутринта- свежа и слънчева, пробуди заспалите ни лица и ние бодро тръгнахме към Мальовица.Умората я нямаше, стресът също.Негативните емоции бяха заменени от радост и желание за приключение.В един момент хванах връзка с външния свят и направо зяпнах като прочетох за Ганчо Славов, който беше минал обиколката на Витоша предната вечер за.. 8 часа и 18 минути! 100 километра за по-малко от 8 часа и половина! Възторгът на цялата група премина в звучно "Ганчоо" и това беше мантрата цял ден- не мина снимка без Ганчо да бъде увековечен с вик.
Приключението ни продължи с приключение- Ния даде пример за действие и се гмурна в студените води на горното Урдино езеро. "Нийо бе, абе много си луда бе!" Ама може ли сега тя да се гмурне, а аз не- айде скачай! И ей ме на- скочих и аз след Илиян и Стефчо.Хората имат право да не дават това да се прави- студенината на водата направо ме сграбчи за гърлото.Но пък беше весело и по-освежаващо от което и да е кафе. Групата беше бодра и с бърза крачка се насочихме към Мальовица.За да стигнем до горската пътечка прекосихме ръката поне едно 10 пъти... тъкмо се обуеш и трябва да минаваш от другата страна. "Ох, пак лиии..", "Тая река не свърши ли вече.."...
И тъкмо вече ни стана навик, когато стигнахме адската полянка- значи, представете си хем реката да е кристално чиста, хем полянката да е изпъстрена с цветя, хем да има гледка към върховете, а и хем да има сянка! Заключението на Ния по повод избирането на полянката беше "Ами какво да кажа, беше наложително да се спре".(толкова наложително все едно с пистолет ни заплашиха)
Съчетахме плаж, печене, ходене по тревата,похапване и поспиване в едно и моята сводолюбива природа обяви,че няма да си ходи към София и че остава там.Обядът беше прекрасен- всеки подава нещо за мазане, нещо за намазване, нещо зеленчуково, нещо сладичко.. най-вкусната храна ни беше споделената.Бяхме доволни, ама ни се искаше и нещо отгоре.. "Ей сега ако имаше сладолед тука","Как ми се яде диня"..В същия момент Велин каза нещо от рода на "абе хубаво е да слагаш нещата за ядене на различни места, за да си намериш по нещо забравено" и вади от забравеното пликче
ИСТИНСКИ, ДВОЕН,РАЗТОПЕН ТЕЧЕН ШОКОЛАД В БУРКАНЧЕ!!!
E как да не го обичаш после този човек.. Това беше кулминацията просто.Топнахме пръсти и ножове в шоколада и блаженно за-ном-ном-вахме.Това да си го ядеш в София е просто престъпление !( мисля да предложа промяна в закона за обществените дейности и в частност храненето). За съжаление дойде моментът да си тръгнем от приказката и да се върнем в ниското.Малко преди да ни дойде транспортът, Стефчо извади няколко лимона с което тотално ме смая кулинарната находчивост на групата.Резенче лимон дори без мед освежава суперски и дава приятен дъх, достоен за градските условия, които ни очакваха.Бусчето ни закара до Самоков, откъдето с Ива щяхме да стопираме и на автогарата в града се сбогувахме с клуба.Беше ми тъжно, защото за два дена преживяхме неща, които не ми се случват никога с хора, които познавам от години.Вече ми бяха не просто познати от фейсбук-бяха станали приятели и аз усетих щастие и тъга едновременно.Довиждане и пак ще се видим!
От автогарата с Ива тръгнахме към кръчмата "Кума Лиса", която е моят тотален фаворит за заведение в цяла България- къде другаде може да си поръчаш половин килограм пържени картофки за 1 и 50?! Благодарение на зимния преход до Страшното езеро с клуба, разбрах за съществуването на ресторантчето.Имаше шанс да не е отворено, защото е неделя, но ние твърдо вярвахме че няма как да не е отворено.Пристигнахме- и беше отворено Поръчахме си две порции картофки с таратор, а Ивето изрази съмнение че мога да изям цяла порция сама. "Само гледай.."- и картофките изчезнаха мълниеносно Изчезна и хубавото ни синьо небе.Изведнъж се лисна един дъжд не, ами цял порой.То не беше трещене, то не бяха светкавици, та даже парчета лед падаха.Е такива гръмотевици не бях чувала в целия си живот! В това време нямаше как да стопираме, беше твърде рисковано.И каква ли беше почудата ми когато една жена на другата маса ме попита- "За София ли сте?" Да, да!!! Жената ни качи мръсни, леко мокри,с тежките раници в новата си кола и доказа, че добрите хора не са на изчезване.С нас пътуваха още две мацки, та станахме пет мадами в една кола и естествено купонът беше на лице.Обсъдихме мъжете, родителите, шофирането и още куп важни въпроси и пътят ни мина като на шега.За което ти благодарим, Марги.
Доволни и благодарни пристигнахме в София от където се разделихме с Ивето, нетърпеливи да се върнем най-скоро при приятелите и планината.
С най-хубави чувства- Ани Маркова.
Пет Юни 28, 2013 9:12 pm
alexvan
Регистриран на: 20 Апр 2010 Мнения: 705 Местожителство: България
Фотки нещо?
Пет Юни 28, 2013 9:32 pm
Emil
Регистриран на: 27 Мар 2012 Мнения: 1073 Местожителство: Sofia
Ани, хубаво ги пишеш нещата, ама някоя снимка за илюстрация що не сложиш.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
А пък отговорът може да го обсъдим на някое ходене в близките месеци 
