Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
Кораб: Рибничка Скала, траверс Кепи Бард - Голем Кораб
Познатата история: в 00.00 ч. – автобуса за Скопие, в 05.30 ч. – за Гостивар, в 07.30 ч. – за Дебър. Това ми е второ зимно соло из Македноия. Първия път преди 3 години „дръпнах” един Шарски траверс от Люботен (Люботрън) през Куле, Ливадица и Бистрица до Пирибег – 11 часа път, 15 часа преход.
На Люботен, февруари 2010г.
Билото на Шар планина. В дъното е Пирибег. Гледано от връх Куле, февруари 2010 г.
Сега слизам на разклона за Нистрово... и прегръщам Шабан, селския даскал и мой вече стар другар. Той се усмихва и „вади” една очукана Застава от стара плевня до пътя. Лукс – вместо пеш, пак в приятна раздумка се понасяме нагоре по черния път към селото. Както си му е редът „влизам в час” за една цигара в училището, бъбрим си с албанците как е минала зимата, жива и здрава ли им е стоката, мрънкат ли жените им от немотията. Един стар албанец се почесва по темето и без да се оплаква ми казва: „Ти нищо не разбираш, момче. Моят баща си отиде без да види бял хляб, а аз го видях чак като отидох на гурбет.” Мълча, черпя го една цигара и тръгвам нагоре към Жужня. В 09.30 ч. „акостирам” в изоставеното село и преглеждам четирите останали къщи, които все още не са се предали пред устрема на безпощадното време. Казах си, ако не намеря нищо, отивам да спя в църквата, пък там между каменните стени Бог ще ме топли със свещи. За късмет в една къща си намирам стайче с кюмбе, прилежно нацепени дърва, свещ и дори пепелник на прозореца. Какво повече мога да искам – пререждам багажа, застилам чувала, вадя примуса, цепя подпалки с пикела и зареждам кюмбето, така че всичко да си ме чака готово, като се върна. За нагоре вземам две вафли, един шоколад, малко ядки и тръгвам. Пресичането на Дълбока река не е лесно – септември беше суха, сега е Дунав. Отбивам се до църквата, паля свещ, после цигара – ритуалът е отработен и мълчалив.
Църквата.
Рибничка Скала – „Корабскиот Алпамайо”. Изкачването е по левия ръб.
В 10.30 ч. поемам към Рибничка скала. Пътеката е позната – същата като за Мали Кораб – но аз май съм друг, излязъл от форма, недоспал, а пък снегът – достатъчно много и вече мек. Както и да е, за час и половина излизам на Пралуга, зарязвам пътеката и хващам очертаващото се ребро на върха. Наклонът се увеличава, дърветата се разреждат, накрая остава само снегът. Времето междувременно се е „счупило” и снегът се слива с небето в гъсто сиво мляко. Добавката е ураганния вятър, който ме посреща по голото. Става ми ясно – планът за днес да направя траверс до Кабаш е неизпълним. Аз съм слаб, времето – лошо, теренът – труден. Някъде по ръба се сблъсквам с нещо, което и в Алпите не съм виждал – снегът на козирките е пресован и здрав, а този по самия ръб – кух, пропадам със все снегоходките, склонът от другата страна пък е нацепен като ледник.
Панорама от Пралуга: най-вляво Мали Кърчин, вдясно от него Голем Кърчин, в средата Веливар, вдясно от него Плоча.
След още два часа съм на върха. Освен излизащият от млякото за по-малко Кабаш, нищо от основното било го няма – няма го Мали Кораб, няма го и Големиот, даже Гури и Зи отсреща го няма. Паля цигара, пресмятам си времето, претеглям още веднъж шансовете за Кабаш, но нито Стефан, нито Павката, нито Огнедишащия са тук, а с корави другари всяка планина омеква...
На Рибничка Скала.
Кабаш в един от проблясъците на видимост.
Решавам да се върна овреме по светло, да се нахраня за първи път през тоя ден, да се наспя като хората, пък утре каквото Господ даде. Слизам си по същия път, в ниското поотваря. В крайна сметка 1200 м. положителна денивелация и още толкова наобратно не е чак толкова зле.
Долината на Дълбока Река.
В 16.30 ч. паля още една свещ в църквата за споходилия ме разум, прескачам реката и се прибирам „вкъщи”. Паля кюмбето, кипвам супата, пълня вода от реката. След вечеря – както някога, по времето на режима на тока през 80-те – отварям книга на свещ. Усещам някаква дълбока и толкова близка, очевидна алегория. Чета си напоително Греъм Грийн – той пише за изтребването на католическите свещеници в Мексико през 20-те години – а аз през прозореца гледам останалата на другия бряг църква: хората отдавна ги няма, а тя си стои – цялата от камък, здрава, силна и няма. В 20.30 ч. духам свещта и заспивам.
Какво повече е нужно на човек – малко (или „повече”, както казал Гьоте на смъртния си одър) светлина, хубава книга, едно канче храна и кутия цигари.
В 04.30 ч. кипвам кафето и стягам багажа. От по-добрите от мен знам, че голяма чаша рано се вдига, за да ти е сладка по-дълго. В 05.30 ч. с първите птички „отлитам” нагоре. Веднага „хващам разликата”: снегът е твърд като паваж, ходя бързо, без снегоходки. За половин час съм на реброто, което трябва да ме изведе на Кепи Бард – целта минимум за деня.
Утринна панорама от реброто – отляво надясно: подаващият се иззад Рибничка Скала Кабаш, Рибничка Скала, фалшивият Мали Кораб, Мали Кораб, безименна кота, Гури и Зи на преден план, Голем Кораб в дъното, Кепи Бард.
Веливар
Фараоните: Мали Кърчин вляво и Голем Кърчин вдясно.
В сумрака се чувствам сигурен и спокоен – кристално ясен ден, брутално студен, а значи едни прекрасен щурмови ден. Пак бъркам – щом дървета остават някъде долу, ме „поема” ураганния вятър. Ужким по прогноза трябваше да е по-слаб от вчера, а май е по-силен. Все едно, каквото стане. Теренът поне не е труден – разлат ръб, тук-там по някоя скала, почти без слизания. Лошото е, че завет по такъв релеф няма. На едно място спирам да хапна две вафли и малко ядки, но ядките отлитат по склона. Имам и половин литър вода. И два шоколада, които все не намирам из раницата. Това е всичко. Накрая идва финалното „излитане” към Кепи Бард и в 10.20 ч. виждам как върхът „пуши” пред мен.
Със 100 км/ч. Кепи Бард.
На Кепи Бард. Отзад се вижда Мали Кораб.
Всичко е пред очите ми – стъпих на основното било, на гръбнака на Кораб планина. Трезво и внимателно „чета” какво ме чака напред. Решавам да продължа – суровата красота на планината „дърпа”, с вятъра все ще се оправя някак, а и от ръба вече съм „проверил” доколкото мога пътя през Кобилино поле, т.е. под билото и на завет. Никъде няма нито една паднала лавина, дори се радвам на вятъра – дано не спира, че иначе силното слънце бързо ще размекне снега, а склоновете са южни и... честито.
Кепи Бард е вече зад мен.
И Голем Кораб пред мен.
И целият гребен Султани и Радомирес. Най-вляво е Голем Кораб, албанската кота е вдясно от него.
Без да се помайвам слизам надолу и след половин час съм под Голем Кораб. Гледам летния път... усмихвам се... и продължавам по ръба. По-добре едни 350-400 м директна денивелация нагоре, отколкото същото по тънкия конец на късмета. Точно в 12 без 5 съм на Голем Кораб. Няма нищо над мен. Пред мен „се разпъва” необятна панорама – сурова, изчистена до контур, трицветна. Синьо – небето, бяло – снегът, светло кафяво – скалите. И изведнъж вятърът просто спря. Температурата скочи с 20 градуса. Паля цигара и се отпускам върху граничната пирамида. Приисква ми се до отскоча до познатата ми албанска кота, но... гребенът е тънък, а козирките – големи, слънцето пече и „разлепя” замръзналите камъни, а там е трошляк, но пък времето лети... А и еуфорията е най-големия враг на успеха.
На Голем Кораб.
По-голямата част от траверса. Най-вляво е Кепи Бард. Снимано от склона на Голем Кораб.
Вляво – двата върха на Пастрик, вдясно – Коритник.
Джалица и зад нея моята Проклетия – най-вляво е връхчето на Джеравица.
Красавецът Мали Кораб.
Дотук беше лесно, слизането е по-трудно. Събирам си ума и тръгвам надолу. По същия път до седлото. Оттам още по-внимателно поемам из лавинарниците: по права линия по евентуалната траектория на..., за да не я „срежа”, с голям разкрач и леко нагоре при подсичанията, за да натоварвам по-малко снега. За щастие пак духа – вятърът се оттича около върховете и „се лее” надолу. Точно в 15.00 ч. виждам отново следите си. Сядам на една скала, най-сетне намерам единия шоколад и пускам плеъра. Този път знам какво точно искам да чуя. Мохиканите. Великаните. Rush.
BRAVADO
If we burn our wings
Flying too close to the sun
If the moment of glory
Is over before it's begun
If the dream is won
Though everything is lost
We will pay the price,
But we will not count the cost
When the dust has cleared
And victory denied
A summit too lofty
River a little too wide
If we keep our pride
Though paradise is lost
We will pay the price,
But we will not count the cost
And if the music stops
There's only the sound of the rain
All the hope and glory,
All the sacrifice in vain
And if love remains
Though everything is lost
We will pay the price,
But we will not count the cost
Корабският амфитеатър – отляво надясно: Рибничка Скала, Кабаш, Сфинксът, Гури и Куч, безименна кота, Боази, две безименни коти, фалшивият Мали Кораб, Гури и Зи.
И една по-близка – отляво надясно: Рибничка Скала, Кабаш, Сфинксът, безименна кота, Тури и Куч и Гури и Зи.
Дълго и упоено съзерцавам Корабския амфитеатър – тъй, че за малко като дядо Вазов да си остана на Ком. Лежерно се понасям надолу и за няма и час стигам гората. Слънцето вече пада зад Мали Кораб, слизам от реброто в долината.
По пътя надолу. На заден план – Бистра планина.
Кепи Бард по средата. На слизане.
И пак ме посреща църквата – сиротно застинала на другия бряг като непревзета, но напусната цитадела. Не, не съм религиозен, дори напротив – иконоборец съм и никога няма да (пре)дам доверието си на посредници – все едно цезари или папи, кесари или владици. Спомням си един друг роман на Греъм Грийн – и прекрасния филм на Нийл Джордан по него – „The end of the affair”. Той започва с думите: „Господи, мразя те, сякаш наистина съществуваш”. Мисля си дали неистовата омраза и обзелия ме покой и смирение не са всъщност двете страни на една и съща монета – неосъзнатата, неизтребима и неизбежна вяра. Спомням си как усетих този покой и смирение в една малка, порутена църквичка зад крепостните стени на Котор, на стария венециански път от пристанището към Санджак – там, където туристи не ходят. Там разбрах, че Бог съществува – сред оставените от овчарите между иконите мотики и гюмове...
Църквата – моят спътник и събеседник в това пътешествие.
Прибирам се точно 5 без 5, паля кюмбето, пълня вода, кипвам супата, сядам отвън и дълго слушам тишината на отиващия си ден – дълъг, красив и осмислен. 10 километра нагоре и още 10 надолу, 1800 м. положителна денивелация, 1600 м. отрицателна, всичко това за 11 часа и половина. Става тъмно, сядам до печката, паля свещта, отварям книгата и до късно чета. Мога да си го позволя – вече не бързам. Дългият път към дома се изправя пред очите ми. Сутринта отскачам до църквата да запаля последна свещ за това, че Кораб ме пусна да дойда и да си тръгна. После „запрягам” за Нистрово. Има избори – селото е от 7 къщи, а изборната администрация и гавазите й са повече от гласоподавателите. Присядам при един стар албанец, той ми свива цигара и казва: „Мене е майка раждала и тебе е майка раждала, а ония там, с изборите, да им ... майката.” Просто, ясно, без завършен университет. Продължавам надолу към Радика. И там в една кошара – избирателна секция за околните махали по баирите. Малко приказки за хала на едничка сетричка Македония и се „товаря” на едно комби за Гостивар, там пия чай, прехвърлям се за Скопие и накрая поемам за София. Сред цялата пътуваща гмеж се чувствам чужденец – кой с денкове, кой с контрабанда, кой просто си клати краката. На границата ми пристъргва: македонскиот митничар ме пита къде съм ходил, отговарям му – на Голем Кораб. Той ми връща самодоволно – Кораб е най-висок и най-убав у цела Македониjа. А аз се запъвам – сигурно от селска чест – абе, най-висок си е Пирина, па и най-хубав. Край.
Карта с изкачването. Благодарности на този, който е нарисувал летния път за сравнение.
Вто Мар 26, 2013 2:45 pm
Vicky
Регистриран на: 09 Ное 2010 Мнения: 127 Местожителство: София
Има нещо много особено в начина, по който си го разказал..което значи в начина, по който си го усетил. Беше ми много приятно, благодаря
Удоволствие е да четеш това-въпреки екстремния преход в тази непозната(за нас)планина от пътеписа лъха спокойствие,съпреживяване,вглъбеност...размисъл...невероятно!
Сря Мар 27, 2013 10:47 am
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Един от най-хубавите разкази, които съм чела
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Мар 27, 2013 1:18 pm
Gamina
Регистриран на: 31 Авг 2007 Мнения: 2491
Супер!
наскоро си говорихме вкъщи как бихме отишли в Кораб, точно навреме дойде, за вдъхновение
Регистриран на: 19 Мар 2012 Мнения: 271 Местожителство: София
Истинско удоволствие е човек да чете пътеписите ти - силно въздействащи са!
Поздравления и благодарности, че ни разкриваш обаянието на тези диви места!
Вто Апр 02, 2013 3:13 pm
Весела Ягодова
Регистриран на: 17 Окт 2007 Мнения: 541
Това е третият ти разказ, който чета днес. След всеки следващ разказ се чувствам все по-...безпомощно. Умееш да извадиш душата на човека. Все повече ми се иска да се срещем някога, някъде и да споделим една цигара на някой връх. Въпреки че не пуша
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
