По Света гора Атонска

Докато пътешествате из родните красоти, аз пък ще ви разведа по светите места на Атон. Ако някой се запъти натам, а аз сърдечно го съветвам да направи това, може би ще му бъда от полза. Най-малкото, защото пътуването до Атон е свързано с някои особености, които го отличават от всяка друга "чужбина". На първо място, разбира се, е забраната жени да посещават полуострова. Между нас казано, те не са чак толкова ощетени. Защото докато ние, мъжете, мааме по пущинака, жените обикалят с корабче полуострова и отдалеч виждат всички манастири подред плюс редица скитове и монашески келии, някои които от сушата са недостъпни. А и самият връх е красив от разстояние - като се качите на него естествено не го виждате. Остава ви да се любувате на собствения си героизъм.

Втората особеност е свързана с разрешението, което трябва да получите предварително. Понеже дневната квота за туристи е ограничена до 120 души, трябва да се мисли овреме. Ограничение има и в престоя - четири дена. Затова пък всичко е безплатно! Освен "визата", която тогава - 2003 - беше 18 евро. Ние, българите, се ползваме с известно предимство, защото на моята тапия пише "ортодоксален християнин" (какъвто всъщност не съм). В интерес на истината, много ми помогна мой познат от консулството в Солун, който се погрижи за визата, резервацията и т. н. Освен това по пътя ми помагаше мой приятел, който бе завършил Атинската духовна академия. Да каже на гръцки няколко думи от Светото писание - каква по-добра парола!

Третата особеност е комплексна и включва географските, климатичните и чисто социалните условия. Например времето там е "византийско" и се различава от официалното. Към географските условия бих причислил силно пресечения терен, който ви принуждава да се качвате стотици метри и после да слизате. Обикновено се движите между ниски храсталаци, сред които преобладава един вид вечнозелен дъб с бодливи режещи листа - пърнар. За горещината да не говоря. Вода няма (за който пие). Маркировката е трагична. Към социалните особености бих причислил поведението на монасите. Много гостоприемни, много добронамерени, но резултатите от общуването научавате след доста часове. А те са обратните на очакваните. Пример - Зограф малко по-долу. Освен всичко друго, манастирите се заключват доста рано - на залез слънце, та човек трябва добре да си направи сметката, ако не иска да спи навън. Впрочем, в един сайт беше написано много точно: "Не очаквайте от монасите да ви помагат във вашето пътешествие! Тяхната мисия е противоположна - да ви затруднят максимално, та да се махнете по-бързо!" И те сигурно са си прави, хората, но просто е добре това да се знае предварително.

Аз тръгнах с желанието да посетя Зографския манастир и да се кача на върха Атон. Впрочем тук отново особеност, която, като си спомните за височината на Олимп, бих нарекъл "общогръцка". Навсякъде пише, че Атон е висок 2033 м. На топографската карта обаче пише 2027. Ха сега, де!

Пътешествието обикновено започва от пристанището на Урануполи - последното градче до границата на Света гора. Внимавайте, защото още тук може да се сблъскате с типична атонска "социална" особеност: корабчето тръгва десетина минути преди разписанието и аз със съчувствие наблюдавах затичаните туристи, които останаха на пристана да чакат утрешния ден. Една от спирките е пристанището на Зограф (всеки манастир си има кей), защото самият манастир е доста навътре в планината. Много неща са променени в традиционния образ на монашеската република и едно от тях е придвижването. Само допреди няколко десетилетия между манастирите не е имало шосета, а са били използвани магарета. С навлизането на цивилизацията, но най-вече заради опустошителните пожари преди двадесетина години вече целият полуостров е набразден от шосета и дори можете да си наемете такси (!), което срещу стотина евро да ви разходи по всички манастири. Електропровод няма, но повечето манастири имат собствено захранване от слънчеви батерии и генератори. Ние естествено се движехме пеша и след около час и половина пред нас се разкри Зографският манастир в цялото си достолепие:

Всичките 20 атонски манастира са импозантни постройки, каквито няма никъде другаде в православния свят: обикновено са с пет-шест етажа в каменните основи и отгоре още толкова обитаеми етажи. Това прави десетина етажа, строени преди векове! Зограф има четири крила във формата на каре, които напомнят за миналото му величие, когато е подслонявал 200 монаси. Днес са едва десетина. В едното крило живеят те, там е и библиотеката. Другото крило е най-старото, което сега едва се държи. Третото е отделено за гости. А четвъртото, което горя преди години, се реставрираше. Настаниха ни, веднага ни дадоха да обядваме - всичко според традицията. (Където и да отидете, ви посрещат с чашка ракия и локум за "добре дошли".)

Изненадите не закъсняха. Искахме да отидем до близкия Хилендар. Един млад монах със злорада усмивка ни попита, не ни ли е страх - например от тигри. След часове разбрахме скрития смисъл в неговите думи. Една табелка сочеше "Хилендар" и ние тръгнахме по нея. След няколко часа изнурително ходене по земен път без никаква сянка - наоколо всичко беше изсечено - усетихме, че скоро ще стигнем до отсрещния бряг, но не и до Хилендар. Върнахме се до един резклон и поехме по друг път. След още два часа стигнахме до края му - оказа се просто горски път до поредното сечище. Накрая, вече привечер, се върнахме в манастира и тогава чак открихме, че табелката не сочи по посока на шосето, а леко встрани от него, към едва забележима пътечка в тревата. Уви, твърде късно за Хилендар! А монахът беше направо щастлив: "Предупредих ли ви да се пазите от тигри?" Това беше първата изненада. Втората бе обещанието на игумена на другия ден да ни покаже библиотеката. На сутринта, след като чакахме един час на двора, разбрахме, че монасите са имали бдение цяла нощ и ще спят до обяд. По тази причина дойде и третата изненада - не видяхме старата черква. Никой обаче не ни каза за бдението предишния ден!

След две нощи, прекарани в Зограф - в добре ремонтирани стаи, с възможност за къпане, поехме към заветния връх. Той обаче е в самия край на полуострова! Първо пътувахме с корабче до манастира Григориат, а после по кози пътеки. Сега направо се учудвам как сме взели огромното разстояние, преди да се стъмни! На някои места пътеката се извисяваше високо над стръмния бряг, на други слизаше до самата вода. Непрекъснато обаче държехме върха под око:

Целта ни беше да стигнем скита "Св. Ана", за който прецених, че е най-удобен изходен пункт за Атон. Защото хем у сравнително високо - на 240 м, хем е най-близо до Атон, хем пък там може да се спи. Когато накрая пристигнахме, моят приятел декларира, че сърцето му няма да издържи повече и се отказа от изкачването. Аз едва дочаках да стане 5 часа и поех нагоре. Направете си сметката: до вечерта трябваше да изкача 1800 метра и после да се смъкна обратно! Храна - никаква, освен един домат още от Солун и малко хляб. Изобщо въпросът с храната по манастирите е доста хипотетичен. Все пак те не са нито хотели, нито ресторанти. Самите монаси се хранят по строги правила. Игуменът чуква с вилицата по чинията и тогава започвате да се храните. След пет минути той вече се е нахранил и отново чуква с вилицата. Тогава всички ставате и излизате. Каквото сте преглътнали - това е! Понякога те изобщо не ядат, или пък ядат парченце локум след литургията. Е, аз с нахалство си взех две парченца, ама това вечеря ли е?

Веднага след последните постройки на "Св. Ана" започват бетонни стъпала нагоре, които монасите трудолюбиво са направили за улеснение. Няколкостотин стъпала! Те бяха поредната изненада, която едва не ме довърши на слизане. Всяко стъпало така ме удряше по петата, че болката отекваше директно в мозъка ми! Слизал съм като след операция - леко настрани, прибирайки двата крака заедно - ужас! Но засега все още съм в бодро настроение и крача нагоре през гъст тъмен лес от лаврови дървета (дафинов лист по нашенски), кестени и поменатите бодливи дъбове:

Първата - и последна - вода е на около 800 м височина на едно кръстовище, където се събират четири възлови пътеки: три от различни изходни пунктове и четвъртата - към върха. На това място свършват високите дървета и започват бодливите храсталаци. Отвреме навреме се разкриват чудни морски пейзажи:

На около 1500 м височина е последната постройка: параклисът "Панагия", който може да се използва и за преспиване. Някои туристи наистина го използват, за да пресекат монотонното изкачване, но аз не го препоръчвам по хигиенни съображения. Вътре в параклиса има нещо като кладенец, от който си плиснах на лицето и отпих две глътки. После разбрах, че това е вода, събирана от водосточните тръби по време на дъжд и не е за пиене, но още съм жив. От този параклис започва същинското изкачване към върха: 500 метра по съвсем алпийски, доста стръмен терен. Като казвам "алпийски", имам пред вид оголени бели скали и дребни цветчета между тях. Никаква друга растителност:

Ето последното дърво по пътя:

Сигурно добивате представа, какво може изведнъж да ви се изсипе върху главата, както и на мен за малко да ми се случи, и какво вилнее тук зиме! Най-накрая стигам до върха. Там също има малък параклис със същата система на водоснабдяване, но аз вече схващам, че това не ще да е кладенец. Само се измивам. Върхът е целият в облаци, което е нормално за такава височина. Все пак Бог се смилява над мен - този път е Иисус Христос, а не Зевс като на Олип, и последователно ми разкрива просеки сред мъглата:

Когато ни жив, ни умрял прекрачвам портите на скита, естествено вечерята е свършила. Яли били чудесна риба, ми разправя приятелят! А аз - на гладна диета. Последната сутрин поемаме към пристанището, където "по някое време" трябва да пристигне корабчето. Това не е последната му спирка и затова по пътя му виждаме миниатюрни монашески келии, захванати като лястовичи гнезда високо в скалите. И последно: на пристанището в Урануполи минавате през истинска митница, на която ви проверяват за реликви. Така че внимавайте, ако сте решили отново да връщате в България Паисиевата "История"!

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Апр 25, 2018 11:44 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти

Страхотно описание, поздрави!!!

Пърнар бил тоя дъб значи... Чудихме се какво е това бодливо растение дето дава жълъди Very Happy

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

	dido написа:
	Пърнар бил тоя дъб значи...

Благодаря за оценката!

Да, Quercus coccifera:

Среща се на юг по Струма и Места, но аз съм го виждал и в Странджа. В Червената книга!

Хъм може може. В гръцко - района на Цумерка - беше абсолютен плевел. Интересно е, че изглеждаше по-скоро като храсталак и в началото ни заблуди. По-късно видяхме и отделни дървета.

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Страхотия е тоя разказ!!!!

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

оо, браво, много добро описание!
На монасите сигурно ще им е по-добре да са изолирани, но пък откъде ще си набавят допълнителни доходи за манастирите... Впрочем, за вечеря с тях ли се хранехте?

Интересен пътепис,харесва ми да ви чета разказите.От пътеписите ви публикувани досега забелязвам,че предпочитате да носите малко количество храна и вода.

_________________
Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост,
твойта прелест,
ах, те имат край.

Отново благодаря за ласкавите отзиви. Читатели като вас са мечта за всеки пишещ!

	Kat написа:
	... за вечеря с тях ли се хранехте?

Разбира се, друг вариант няма (освен ако не вадите храна от раницата си, но на двора). Проблемът е, че самата "вечеря" не всяка вечер има своя традиционен смисъл. Ако имате късмет, ще ядете невероятна риба. Ако нямате - заради някоя специална литургия - ще хапнете локумче. Това е, ако някой си мисли, че в Атон е "all inclusive", лъже се!

	koce написа:
	...забелязвам, че предпочитате да носите малко количество храна и вода

Вода не нося изобщо. Думата "предпочитам" не е точната: аз предпочитам да нося голямо количество храна, но не мога. Дето беше казал Балан, "има щение, ама няма можение".

Не искам да оставам във форумната история като Барон Мюнхаузен, затова уточнявам някои разстояния. Още докато съставях пътеписа, нещо ме усъмни: от Зограф до "Св. Ана" - чак пък толкова километри за един ден? Картата беше пред мен, но нещо все ме глождеше. Най-накрая открих телефона на моя спътник и преводач - хич не беше лесно - и му се обадих. Той ми припомни, че най-напред сме слезли от Зограф до пристанището (около един час). Оттам сме взели корабче до селцето Дафни. От него - второ корабче до манастира Симонопетра (всъщност до пристанището му - самият манастир остава високо горе). Вече е обяд. Тогава почва "спешаването": най-напред до манастира Григориат. Ние имахме разрешение да преспим там, но понеже беше още рано, решихме да продължим: до манастира Дионисиат, после "Св. Павел" и накрая скитът "Св. Ана". Разстоянието вероятно е десет-дванадесет километра, но непрекъснатото нагоре-надолу, жегата, трънаците правят пътя наистина изморителен. В единия от манастирите ядохме локум, във втория обядвахме, третия минахме транзит... Отбихме се в един скит с двама монаси, които само нас чакаха. Какво ли не направиха, за да ни задържат. Ние трябваше да продължим, но те ни направиха огромна услуга: обадиха в "Св. Ана" и по приятелски ни уредиха спането там. Нещо повече, докато всички туристи спаха в някакви общи спални без вода, ние бяхме единствените привилегировани да имаме баня!

Това е. Съжалявам за преувеличението, поправих го и в пътеписа.

Преди около половин година открих този форум и с голямо удоволствие четях пътеписите на хората тук. Не бях правил регистрация, защото най-голямото ми планинско постижение е Мусала и съм по-скоро пишман-турист, отколкото реален такъв.

Използвам възможноста тук да изкажа благодарностите си към теб и останалите членове на форума, които със страхотните си пътеписи и снимки дават възможност и на нас да обиколим красиви местенца по света и унас, без да напускаме удобните кресла пред мониторите. Мерси дори и за искриците завист, които малко или много ни надъхват за подобни приключения Smile

Благодаря ти, Avi, за оценката! То, човек, колкото повече го четат, толкова повече пише Laughing

.

Аз също съм много доволен от този форум. А завистта ми е огромна, като гледам как някои всяка събота и неделя са из Пирин, че и успяват да го обходят почти целия! Но пък поне знам за какво да мечтая в бъдещето, живот и здраве.

Не знам на колко години си - вероятно си млад, а това силно улеснява нещата. Буквално на един час път от София има великолепни маршрути. Лозенската планина дори е на половин час от "Младост". Ето, вчера бях с един китаец (!) по традиционния ми маршрут Драгалевски манастир - хижа "Камен дел" - Боянски водопад - Боянско езеро - Драгалевски манастир. В хижата ни нагостиха богато, пътеката хич не бе уморителна, така че екскурзията се хареса дори на китаеца, който си има Хималаите! А преди доста време някъде из планините се запознах с един турист, който беше на повече от 70. Той ми обясняваше, че София е най-добрата отправна точка за туризъм в цяла България: взимаш сутринта автобуса и на обяд си на Мусала. Взимаш сутринта влака и на обяд си на връх Балкана. Човек, ако се напъне, вероятно с два нощни влака може за един ден и до Странджа да отиде. Мерак да има!

Сотиров написа:

Той ми обясняваше, че София е най-добрата отправна точка за туризъм в цяла България: взимаш сутринта автобуса и на обяд си на Мусала. Взимаш сутринта влака и на обяд си на връх Балкана. Човек, ако се напъне, вероятно с два нощни влака може за един ден и до Странджа да отиде. Мерак да има!

Наскоро коментирахме в колата на път за Пирин, че това е един от малкото плюсове на София Cool

.

_________________
Който пие бира не умира!

Сотиров написа:

Не знам на колко години си - вероятно си млад, а това силно улеснява нещата. Буквално на един час път от София има великолепни маршрути. Лозенската планина дори е на половин час от "Младост". Ето, вчера бях с един китаец (!) по традиционния ми маршрут Драгалевски манастир - хижа "Камен дел" - Боянски водопад - Боянско езеро - Драгалевски манастир. В хижата ни нагостиха богато, пътеката хич не бе уморителна, така че екскурзията се хареса дори на китаеца, който си има Хималаите! А преди доста време някъде из планините се запознах с един турист, който беше на повече от 70. Той ми обясняваше, че София е най-добрата отправна точка за туризъм в цяла България: взимаш сутринта автобуса и на обяд си на Мусала. Взимаш сутринта влака и на обяд си на връх Балкана. Човек, ако се напъне, вероятно с два нощни влака може за един ден и до Странджа да отиде. Мерак да има!

О, млад е относително понятие - но да, млад съм Smile

Инак аз много обикалям, което е свързано с хобито ми - фотографията. Всеки уикенд с жена ми сме на някое различно място - мятаме се на колата и хващаме пътя. Просто нашия туризъм е по-скоро тип "100те туристически обекта", а не реалното планинско ходене Smile

Сега е още по-тегавао с дете на 6 месеца - макар малкия вече да е бил в Охирд (на месец и половина), на море (на два месеца и половина), в Копривщица и къде ли не.

Ама мене винаги ми е бил интересн тоя "вашия" туризъм, но явно мързела ми е в повече Smile

Нищо де - и без това малкия като проходи ще съм задължен от родителския си дълг да му покажа красотите на планината, тогава ще ходим - дотогава ще се потя във фитнеса - да мога да му издържам на темпото Smile