"Открихме сезона, сега остава да чакаме закриването" (Цитат) Някои хора откриха сезона... а на мен ми се реве Ужасното време от годината настъпи... гадно време, студ, сняг, вятър и мъгли. Към всичко това като се прибави олигофренското коледно настроение, опъващи нервите звънчета, ужасно затъпелите песни които се въртят от Римско време. Любими са ми дядо Коледовците опитващи се да ти пробутат Терафлу, дамски превръзки, плазмен телевизор само сега на 14000 лв намален от 13000, и не на последно място ароматизатор за кенеф който избива не само п
ознатите бактерии ами сега промоционално и непознатите. Заеби..Пълна трагедия -аз официално изпадам в депресия.... от 01.12.2012 до към 02.04.2013.
Всъщност две неща могат да ми повдигнат настроението (сега като препорчитам за редакция се сетих и за трето нещо дето повдига яко)) ). Едното е Снежанка. Да, Дебелия Добряк не става... но пък Снежанка .. малии - в комбинация с 500 грама от Батошевската шльокавица.
Другото приятно нещо в това депресиращо време е връщането назад през годината и преосмислянето на разни неща които са се случили и които отлежали малко стават много приятни за консумация (а и в комбинация със Снежанка ...). Едно такова нещо за което оня ден си мислех, даже и сънувах беше късносептемврийската Черногорска епопея - в търсене на Мая езерцето.
Всъщност каква беше играта там ... След мамалигарските изпълнения Иван вкара една идея за размисли - Мая езерце - Първенецът на Проклетие (ака Албанските Алпи), някакви Комови и "каквото там си харесаме" (цитат).
Мен много ми допадна идеята. И веднага започнах да размишлявам. Коя е тая Мая и от къде на къде ще си има езерце ?! Тряба да се провери тая работа. Поразмишлявах още малко - мая езерце ?! хм, езерце от мая ... интересно трябва да е. В последствие разбрах,че било връх (наистина първоначално си мислех че е някво езеро). И то малко прецакан връх След като се бях изяснил къде ще се ходи започнаха да ме обземат разни паранои. Всъщност планът бил да се иде до Черна гора, от там да се подхване трек в планината Проклетие. Някъде на 2300 нмв да се прехвърли границата�
� с Албания, да се качи Езерцето на Мая и после да се върнем. Всичко перфектно, само това пресичане на границата леко партизанската ... параноята се засилваше все повече и повече с приближаването на момента на тръгване. Почнах да си вкарвам разни филми, четнически изпълнения и "Оцеляване на предела". Всъщност проблемът стана сериозен, като осъзнах, че аз не съм гледал серия на Беър Грилс в която да се спрява с въоръжени с калашници албанци - бях абсолютно неподготвен - абе направо обречен.
ден 0 -
Датата на тръгване беше 20.09 вечерта. Ужасно гадно време - студ, вятър, тъмно - първото захлаждане след август. Неприветлива обстановка, която засили чуството на кофти... ама к'во да се прави, нали сме казали че тръгваме ... Написах едно завещание, погледах малко порно, изкъпах се... абе все хубави неща .. викам си може да е за последно 21 часа , среща на метрото в Люлин. Екипажа беше от 4ма - Иван,Дидо, Тони и багажът (аз ) + огромните раници С малко закъснение се посъбрахме. Аз вече бях напреднал с бирите и ми беше станало едно арно арно.. Взех си бира за из път, и някакви умрели наденички от Била ( за които бях "начетен" от Дидо, щото сме отивали на хубавата скара, пък аз пазарувам от тази ). Още с тръгването се оказа че Дидо си забравил ножа, аз швейцарската чикийка .... лоша работа. Отиваме на вражеска територия по долни гащи. Даже и химикал нямахме ... за самозащита. Как ще се отбраняваме ?! Иван си имаше стратегия за албанците - "Гледаш ги в очите и ги черпиш с цигари". Неговата беше ясна.
Та по вечеря минахме покрай Бриколажа да се въоръжим. Там на щанда с фешън швейцарските ножчета от по 40 лв нагоре се опитаха да ни метнат че нямало други ножове в магазина. Да бе да ... Един бърз оглед и се оказа че има цял рафт с кухненски ножове. И така с Дидо се въоръжихме с по един кухненски нож, Иван беше заредил цигари и беше нагласил "секси" погледа. Сега като се замисля незнам Тони как ги е мислил нещата )
И така , пътуваме към Калотина. Пътуваме ние, ама някак странно... нещо тресе колата на определена скорост. Почна се анализ на проблема - дай-газ, намали, стой на тая скорост, завивай ляво дясно, спирачки и т.н. дълъг и сложен е процеса на поставяне на диагнозата. Използвахме разни евристични методики, познания по физика и биохимия , и в крайна сметка заключихме че трябва да се намери гумаджия. Тва хубаво , ама в 10-11 часа гумаджиите не се намират толкова лесно. Все пак имаше надежда, понеже си е международен път... Наближихме караулката между София и Калотина. Там двама шапкари дремеха и Дидо вика да спрем да ги питаме, трябва да си знаят района все пак. Екипажа спира. Аз и Иван брадясали отпред, отзад се отваря затъменото стъкло и още двама криминални идивида ..тъмно, вали!!! "Момчета, да знаете денонощен гумаджия наоколо" (тук трябва да се отбележи, че "момчетата" бяха на по 40минимум). Както и да е .. гумаджия не намерихме и решихме да продължваме така, а на другия ден ще търсим в Сръбско. Идеята беше да разпънем катуна на някакви поляни след като слезем от магистралата (Е-75) и хванем посока Нови пазар. |След минаването на границата май всички бяха попрегладняли и се бяхме наточили на Сръбската скара за вечеря. Малко преди да стигнем магистралта при Ниш в далечината се появи ярка аура. Приближаваме и о, кеф... не било мираж, Кръчмата при бай Иван. Приближаваме се и тя светла, светла. Тука беше първата гастро-спирка. Взехме 10 броя кебапи, пихме по бира ( аз поредната ). Към 1-2 стигнахме до там дето ще спим. Некав царевичак в нищото. Харесахме си място. Изчакхме солидарно и шофьора да пие една ракия и по креватите
ден 1
задача 1 - Да намерим гумаджия, задача 2 - да се придвижим до изходна точка някъде покрай Гусяне в Черна гора, задача 3 - да стигнем до някво езеро на 2300 на Албанска територия и да опъваме палатките.
Събрахме кервана. Мястото на светло приличаше малко на бунище. Ама беше уютно. Тръгнахме посока Нови пазар. Търсенето на гумаджия се оказа лесна задача. Явно бяхме попаднали в меката на гумаджиите в Сърбия. На всеки 2-3-5км имаше. Някои изглеждаха много криминално. В крайна сметка си намерихме един, който изглеждаше надежден и спряхме. Оказа се че задната гума е в критично кофти състояние. Бяха и се показали конците на места. Ама Иванова работа Хем му бях казал 3 месеца по-рано че нещо притриса отзад като се връщахме от пирин веднъж. Както и да е , за късмет резервната беше като нова. По пътя до изходната позиция нямаше кой знае какво интересно. Дълъг отегчителен път с много завои и средна скорост 40-50км/ч . В Нови пазар хапнахме пак някви бургери с чебапи...
Към 5 часа бяхме някъде близо до мястото където ще оставяме колата. Там падна едно лутане в търсене на някакъв гранична застава, пост, полиция или каквато и да е там институция на която да се обадим че сме там и да оставим колата. Ами нямаше такова нещо. Всички приличащи на институция сгради бяха изоставени. Емиии щом няма на кой да се обадим ... няма да се обаждаме. Стигнахме края на асфалта. Позачудихме се колко ли е безопасно да се остави колата така почти в нищото. Питахме там един човек. Нещо не се разбрахме с него на българо-черногорско-албански. Той
пък взе че извади английски.. странно, все едно бабите в Родопите да знаят. Човека рече да вкараме колата в двора му, ама решихме че не е добра идея.
И така наааай-накрая дойде и ходенето. Аз лично се чуствах като парцал от целият път, и бирата. Хич не ми се ходеше този ден. Ама няма как, график треа да се спазва. Хванахме по един черен път. Като се пораздвижих малко ми посветна. Притеснението относно пресичането на границата малко поотмина, особено покрай гледките които имаше. Мястото наистина беше много чудно. Долина, с полянки и отстрани разни скални игли и отвесни стени. На здрач стигнахме до един овчарник. Иван и Тони бяха дръпнаха 10-15 мин напред. Иван беше обработил албанският овчар с тактикаtа "Гледаш го в очите и го черпиш с цигари". В общи линии пътя беше отъпкан и ние с Дидо дойдохме като удома си ) Имаше огромни овчарски кучета, които изглеждаха много агресивни. Почти не искаха да слушат овчаря, а ако него го няма не ми се мисли какво ще се случи... кухнеските ножове няма да помогант със сигурност. Стъмни се. Чакаше ни още 8-900 метра качване. Захванахме го на челници в гората. Като набрахме височина ни се стори че слизат хора в далечината. Оказа се луната която просветваше от някъде и приличаше съвсем на челник. Точно над горскяит пояс, картинката стана страшно ефектна. Небето беше кристално, видимостта перфектна. Вървим по някакава пътека и отстрани силоетите на скалите. Ама само очертания , без да се вижда нищо друго. Много яко беше опитвайkи да си представиш какво ли ще е по светло. И така, крачим си ние, зяпаме в тъмницата наоколо ослушваме се за автоматични откоси... по границата.... и по едно време някой каза че сме минали вече в Албанско. Изобщо не разбрах кога . На другия ден навръщане видях всъщност какво е границата - порутен дувар Езерата които търсихме бяха присъхнали. Знеше се за някакъв изоставен Албански бункер. Стана нещо като заветна цел да го намерим. След известно лутане го намерихме. Оказа се пък че не става за спане... Тоест ставаше, ама като че навън беше по-приятно. Вътре беше мизерно ,прахоляк. Не си струваше да си оваляма чувалите в мръсното. А и тесен. В крайна сметка си харесахме едно място и разпънахме лагера. Аз всъщност нищо не разпъвах. Иван се нави да ми е хазайн и така 5 дена си бяхме съквартиранти. Когато имаше да се мъкне къщата - разделяхме си я. Та така, дойде време да направим по едно наздраве. Понеже стана студеничко на
блегнахме на твърдо гориво - кой каквото си носеше. И хоп - по креватите.
ден 2
задача 1 - на Мая езерцето, задача 2 - стигане до колата, задача 3- пиене на бири, задача 4 - намиране на място за нощуване някъде.
Всъщност ден две започна малко криво за мен. Бях си взел нов спален чувал - много убав, пухен, комфорт -2 до 3. Та подведен от тези показания си легнах по еротично облекло ала долни гащи и тениска. Е да ама не... към един часа се събудих от студ. Започна една вътрешна борба ... опитвах се да си представя, че се затоплям, че ми е топло, че ще се стопля .... силата на внушението. Този метод нямаше да помгне... Събрах сили, излязох изцяло от чувала и почнах да чопля за дрехи. Сложих една блузка, увих още една на краката и така заспах вече спокойно.
Сутринта беше зашеметяаща. С подаването от палатка ... ЕФЕКТА УАУУУУ. Снощните силоети бяха осветени от слънцето и беше наистина впечатляващо - яко скали и сипеи и отвеси и игли. Абе лудница. Ей на това му викам аз пет звезден хотел. Времето отново беше прекрасно, само дето катунът беше в сянка и си беше все още студ. Това което ми липсваше беше едно силно ароматно еспресо... То всъщност в планината това ми липсва най-много. Задвижихме се към Мая езерце... Теренът беше изключително и само каманак. Нито почва, нито трева. Абе странна работа. И то не такъв каманак като в Рила и Пирин, ами един натрошен. Имах чуството че са останки от разрушена сграда. Странно усещане. Имаше и едни огромни цепки в скалите в които като хвърляхме камъни си падаха доооста на дълбоко. 40 мин след тръгването срещнахме едни чехи, които се връщаха от върха. В последствие разбрах че техният лагер бил на 50 метра от нас и че сме минали покрай палатките им вечерта. Хах, сигурно сме им изкарали акъла ... Албанска територия, тъмница, вече легнали по чувалите и некви гласове на непознат език, вряскат и кряскат ) Та поздравихме се нещо с тези и продължихме. Чу се странен шум, като от гръмотевица в далечината. Оказа се обаче, че това е каменопад. И наистина като понапреднахме се откри гледка с един 50-60 метра широк сипей който беше страшно нестабилен. Ние разбирасе нямахме никакви предпазни средства. Нали уж е туристически маршрут. Викам си, ако реши да се саборят камъните докато минаваме ще стане мазало. За щастие нямахме проблем. Стана си време обедно. забрули и некав гаден вятър. Решихме да хапнем преди започването на драпането към върха. А драпането към върха наистина си беше драпане. То нагоре лесно, по ме тревожеше надолуто. Пътеката, ако може да се нарече така минаваше през един улей, пълен със същите тея нестабилни натрошени камъни.Аз по едно време реших че надолу 100% ще се ползва 5 точковата система на слизане ала по гъз и си оставих раницата. От албанци и чехи следа нямаше и ми се стори, че е безопасно. Много добро решение се оказа. И така издрапахме нагоре. Последният щурм всъщност си беше едно към 300 метра денивелация май. Върха хиче не беше лош. Доста яки гледки във всички посоки. само дето е малко прецакан както споменах в началото - нито най-високият в Албания, нито в Черна гора. Та се чудих оти го катерихме, алтава работа Ударихме една дъълга почивка горе на завет, че беше бая ветровито от към мястото дето се катерихме. Позяпахме си, починахме. Готино беше. И макар да не ми се искаше да тръгвам, че ми стна хубаво да си лежа на върха на завет нямаше как. Бая слизане ни чакаше до колата... Очертаваше се да се ходи пак по тъмно. Проблема обаче беше че покрай овчарника кучетата няма да има кой да ги прибере. Искаше ми се да стигнем преди пълната тъмнина до там. Залезът ни свари още горе на високото. И тримата колеги се разщтракаха ожесточено с фототота. Били станали страхотни кадри, ама аз още нишо не съм видял Надявам се до една две години да излязат С Иван отворихме крачка и дръпнахме едно двайстина мин на Дидо и Тони. Успяхме да стигнем на овчарника точно на време. Всъщност явно стратегията на Иван "Гледаш ги в очите и ги черпиш с цигари" беше проработила - дали заради цигарите или секси погледа на Иван... незнам, но факт - овчарят ни посрещтна с един фенер и ни изпроводи. От тук насетне ни чакаше едно 5-6км трамбоване по гаден чакълест черен път. Е накрая наистина ми се увидя... дълго монотонно и тъмно, мислъта за бирата която ни чакаше в колата. А и умората си се усещаше вече. Лицето и устните ми бяха изгорели и изсъхнали от студеният вятър и горящото слънце. Имах остра нужда да ги наквася с бира ...
Все пак се довлякохме до колата и се чу магическият звук "чкр пссст". Ударихме по едно Никшичко пиво на една беседка. Колата беше цяла... Абе супер беше всичко. Оставаше да се придвижим до следващата изходна точка за ден 3. Слязохме с коалта до едно градчето през което минахме на отиване- така и не го разбрах как се казва. Там бше няква лудница.. яко джигити , мангали и всякви крими изглеждащи. Не беше особено добро място за заседяване. Намерихме една чибабчийница, напазарувахме едни "бургери" които бяха огромни... Питка с 10 чибапа вътре. напазарувахме и бири и беж да търсим място за спане. Тръгнаме в посоката която щеше да е начална точка на ден 3. От градчето в което напазарувахме хванахме един тесен път. Покрай него имаше тук там къщи които все повече намаляваха. Минахме малко км когато видяхме една широка поляна. Беше равна и я набелязахме като потенциална спаня. Само дето имаше един Голф4 4 паркиран там. В Голфа имаше и хора. Сигурно с тоя голф е бил местния баровец?! И си води мацките на поляната... кой да ти каже. Та продължихме още малко напред да видим ква е ситуацията, ама пътя почна да се сговнясва, влезе в гора и решихме да не се лутаме повече и да ходим на поляната. Голфаджията още беше там, ама Дидо рече да спрем до него пък той ако иска да си остава. И така спряхме на поляната и тоя взе че се притесни и изчезна. После пак се завъртя за малко ама това беше - май отиде да си пецка на друго място ( все пак беше събота вечер). Дойде и неприятната част ... в колата така се бяхме стоплили, хапнахме си чибапите, пийнахме бири.... и както бяхме изморени, май на никой не му се излизаше навън. А си беше станало пак студ навън. Ама нямаше как. Докато си разпъвахме палатките минаха няколко местни джигита с едни коли без регистрация. Всъщност палатките бяха точно до пътя и леко ме налази едно притеснение, че някой пиян гъз може да ни направи на кайма на поляната докато си спим. Все пак бяхме на около 2-3 метра от пътя, беше събота вечер. Предложих на Иван да премести колата, да ни пази поне малко. Стана време да се ляга. Тоя път направо си легнах с куфража , да не се налага да ставам посред нощ. До нас някъде на поляната беше вързан един кон за едно дърво. Всъщност той беше в нечий двор и от нас го делеше една бодлива тел. Тоя кон ме побърка. Аз къде не съм им фен, а тоя цяяяла нощ дъвка една трева и толкова звучно хрупкаше, че всяко предъвкване отекваше в тишината. И така. Нощта не беше кой знае колко спокойна, главно заради усещането че сме до пътя и второ заради коня, ама в крайна сметка си поспах доволно. трябваше да се регенерира за ден 3.
Ден 3 - задача 1 - за мен беше да се изтропам най-накрая че ми беше 4ти ден задача 1 като цяло - да се помотаме, да не си даваме зор. задача 2 - моткаме се в съседната долина на тази от предният ден, некви Карамфили имало , езеро.
Излюпихме се един по един на сутринта. Отново имаше много добра гледка към долината и зъберите които я заграждаха в дъното. Деня явно щеше да бъде лежерен щото никой не си даваше зор. Само Тони не беше много съгласен с тази програма и хвана да обикаля така наречените Карамфили (разни върхове). Разбрахме се в 4 часа да се чакаме на колата. Останалите го ударихме на разложение. Напече едно чудесно слънчице... голям кеф. Аз започнах да работя по моята приоритетна задача. Изядох една кофичка кисело мляко а после изпих една голяма каничка кафе което ванката беше забъркал. И да.. имаше ефект. Скатах се в папратта и деня стана наистина хубав . После ударих още едно кафе и направих втори дубл. В обши линии всички минахме през папрата, Дидо пък се къпа на една чешма, пихме бири ала бала. Разчистихме боклука от колата или по скоро го събрахме на едно място, че се бяхме заринали в кенчета. В общи линии добре се бяхме справили с бирената част на туризъма. Незнам колко бяха, има ги на снимка, ама си беше число..
Тва всичко хубаво ама пък неможе и цял ден така да я караме, та лека полека събрахме боклуците дето сътворихме. Решихме да мръднем до края на асфалта и после да се разхождаме лежерно. Ванката до някво близко езеро реши да ходи, аз и Дидо поехме по една много стръмна пътека към някой си от върховете. То там вурхове бол, та не си правих труда да ги помня Първоначално, след сутрешноо разложение и мускулната треска от първите два дни ми беше леко криво. А стръмното си беше сериозна работа. В последствие се нагалсих. Та наща идея беше да качим до билото и да видим там как сме с времето и да решим. Направихме си едни 900 метра денивелация ей така за няма що, за 2 часа... Да ама нямаше изглед да стигнем до било или пък до връх, а и май и двамата ни посмързя , а и май с времето нещо напреднахме... то се оказа че сме се разбрали за час , ама по кое време ... БГ или Черногорско?! Набелязахме последното качване, където да хапнем да починем и .. оп , бат Тони се появи от храсталяка .. като виетнамец в джуглата изкочи Беше изръчкал сума ти нещо от сутринта и понеже гонеше план максимум поседя 5 мин с нас и беж нарпед. Сверихме времето на срещата и ... кой по бг кой по черногорско, кой както му е удобно май беше, което не беше много добре. И така Тони зацепи напред, аз и Дидо хапнахме и хванахме надолу. А слизането по тоя наклон ми разката фамилията .. грозна работа, хлъзгаво, мокри камъни и влажна почва. Малко бяхме вече и позакъсняли та си дадохме и зор. Последните метри и минути разговора се въртеше само около чакащите ни студени бириии.
Така , замъкнахме се до колата и там какво да видим. Ами кво - Ванката вкарал поглед на ядосан бик, седи и от ноздрите му изкача жупел. Тука сега усложливо съм позабравил какво точно се обяснявахме, ама едни бири бяха изпити пък часа бил черногорски.. Аз добре че си я бях скрил бирата по-дълбоко
Тони се появи още 40 мин по-късно! Така, екипажа се събра , ама настана едно тегаво мълчание .. Поехме към последната дестинация - ден 4 - Комови. Пътя беше около 2 часа, мълчаливи и скучни. Мен обаче здраво ме развесели една местна сватба. Абе караме си ние и гледам отпред една кола наметкана отгоре с коледна украса. Герлянди, панделки разни. Ама ужас.. викам си кви ли пък са тези. изпреварвам ги и не повярвах... младоженската кола !!!! незнам как да коментирам този стайлинг ама се шокирах. От тук до края на вечерта нищо интересно нямаше
ден 4 - задачите този ден бяха много различни или по-скоро всеки си имаше задача Комовите са три върха посредата на нищото. Все едно от централна Средна гора да стърчат на три места едни огромни скалисти пирамиди.. Интересни са, спор няма. Гледките са впечатляващи.
За първият връх се подхожда почти директно от началната точка. До подхода на втория има час и половина ходене, а третия, най-висок - 3 часа захождане. И така - Дидо хвана първият, Иван беше качвал втория и искаше третия, Тони ... ами той искаше всичките Аз реших да ходя с Иван и Тони към най-високият (той беше и най-труден, белязан с черна точка). И така на път. Още в самото начало едно малко бяло куче тръгна след нас. Аз няколко пъти спирах по разни причини и Иван и Тони бяха на 10тина минути напред. Та това куче като си ме хареса и не се отлепи от мен. Сумати пути го пъдих, чибах, плаших, ръчках със щеките... е не се върна и това си е. Трека до началото на качването беше почти изцяло подсичане. Беше много приятна интересна пътека. Пътеката отиваше към едни овчарници, а после явно към върха ... Тони май хвана към овчарниците да търси вода... Ние с Иван тръгнахме нагоре. Търсихме пътека .. ама нямаше. Всъщност нямаше къде да се ходи, пътя беше само нагоре. Това беше бруталното качване.. една безкрайна поляна , супер стръмна завършваща с камънаци и зъбери. Слънцето печеше, но излезе доста силен студен вятър. Качването вървеше бавно и мъчително. Пот, студ, слънце, умора... Аз по принцип много мразя вятъра и студа. Абе беше си малко гадно. Чак си мислех да се отказвам и да си ходя да дремя на колата. Та след като свърши поляната, наклонът си остана също толкова брутален, само че по един дребен нестабилен трошляк. В един момент ... баира премина в една подсичаща пътека, като в дясно беше отвес, в ляво отвес , дето не му се виждаше краят, а самата пътека изронена, с наклон. На всичко отгоре пътеката свърши и насреща имаше скали. Аз реших да поспра. Определено не се чуствах комфортно...чуствах слабост, да не говорим че се обади и бронхита който бях изкарал преди месец. Тони се появи, викам му че аз почивам, той продължи към скалите. Докато Тони налучкваше "пътеката" и като гледах къде драпа.. еми отказах се. Реших, че няма смисъл да се троша. Иван отиде и той , вика че било Ок. Е да ама не, бях го решил. И така, докато Иван и Тони катериха, аз обърнах и слязох до поляната където легнах на завет. Забравих да добавя, че кучето все още ходеше подир мене А на полянката извадих да хапна и понеже кутрето ме гледаше тъжно... понахраних го и него Пък и след такъв преход - кучето турист След 30тина минути се появиха двамината и взехме да слизаме. Аз вече не си давах грам зор. Мислех си само как след няма и 3 часа ще съм при колата ше си опъна една бирка и ще се разложа блажено на залеза. Тони и Иван отпрашиха напред да изпълняват плана Малкото псе най-безцеремнно ме заряза и тръгна по тях. Ебаси случая ... и кучетата вече не са лоялни. ПФфф! Така останах сам и лека полека се придвижвах към колата. Всъщност много се изкефих. Спирах се където имаше гледки, лежах си , зяпах - абе като, че ли най-истински се насладих точно тея последни часове на прибиране. Мааалко само ме глождеше, че не качих до горе, ама за добро е било. Като стигнах до колата, Дидо се беше върнал вече. Взехме по едно пиво и се изтегнахме на поляната на припек, в чакане на залеза и на другите. Залеза дойде и отиде, а наще ги нямаше още. Точно на здрач се появи иван , който изглеждаше странно. Думите му бяха "Има ли бира?". Той беше качил и първият връх. Почакахме още малко докато Иван си пи бирата, ама Тони не се появи и тръгнахме към палатките. Те бяха на 4-5 км от изходната точка. Тони беше казал ако се съберем и го няма да тръгваме. Седнахме в едно кръчме. Всъщност то беше до пътя, който пък път беше някакъв проход. Та това беше като на Шипка да речем, само че беше само едно. Вечерхме там и си лафихме. Кръчмаря отбеляза, че сме били 4 а сега 3. Казахме му че Тони ще обикаля и трите върха. Той направи някакво движение от тип - "Откачени хора, тва не е възможно бе". Горе долу като да пиша във форума, че ще ходя някъде и 10 човека да ми обяснят колко е не е правилно. По някое време се появи и Тони. Беше посрещнат като герой от местните. С тази галавечеря официално закрихме ходенето. Оставаше само да се приберем.
Ден 5 - задача 1 - да си пия пиенето на компа вкъщи и да слушам дранйе , 2 - да ядем плескавици (поне на две места)
Ставането сутринта последният ден беше много приятно. Мисълта, че ще си ходим вкъщи беше ендорфиноотделяща. Дам, наистина ми беше готино - дори ежедневните глупости които принципно са писнали до болка не изглеждаха отвратителни. А и имах вече нужда да послушам малко дранйе, да попия читаво кафе (порното разбира се). Всъщност неколкодневното отсъствие от вкъщи, ме кара винаги да като се прибера да ми е едно такова уютно вкъщи и в България.
Та размърдахме се един по един, събрахме катуна и се нагласихме за тръгване. След 4 дена кристално ясно и слънчево време, като по поръчка се беше позговнило, за изпроводяк. Всъщност в това нямаше нищо случайно. Просто при планиране на тръгването Ванката и Дидо използваха шаманските си умения и угадиха, че ще бъде така. Сговненото време беше като бонус да ти е още по кеф.
Обаче, очакваше ни дъъълго и скучно пътуване. Всички бяхме изморени, миришехме на клошари, в колата беше кочина. Мъжка идилия. Та возим си се ние - зяпаме дремем, чудим се с какво да се заиграваме и като че някой разбра че ни е скучно и ей ти на... Бордовият компютър почна да показва огромен разход при най леко докосване на газта от сорта на 18-20-25л/100 нафта. Само това чакахме. Почнаха се пак един анализ на проблема и възможните му решения. Ползвайки евристични методи, имапкт анлизи, дебъгване и обикновено налучкване се формираха следните съвети - Дай , газ, намали, карай на високи обороти, не не не, по-високи, затвори си очите, дай на 100, слез от колата , качи се , намали оборотите... и то взе да свършва нафтата. От предположение на компютъра, че имаме да изкараме 300 км с оставащото гориво , за около 40-50 км паднаха на по малко от 100. Та дойде на дневен ред да търсим бензиностанция. След няколко неуспешни опита намерихме една дето ставаше (можеше да се плаща с карта). Сложихме малко нафта , колкото да изкараме до Сърбия, че там уж по-евтино... пък при разход 25/100 си е от значение Даже си мислех да се прибираме с автобус и да ходим да приберем колата с платформа - габровска му работа. То пък разхода по едно време взе че се пооправи и отпадна от дневен ред. Абе позабавлявахме се час два.
Първата спирка щеше да е Нови пазар, но то пък се оказа някакъв пазарен (голям празни, пазара в Нови пазар) ден там и бяха изкарали едни серги, шатри.. чудеса. Някаква комбинация от Илиенци от 95та и Женски пазр + пазара в Димитров град. Брутална цигания. Нали сме свикнали като излезем навън да гледаме къде е по-зле от при нас и да се успокояваме. Е след тая цигания.... Та от там транзит по най-бързият начин. По обяд някъде решихме, че е трябва да се търси вече скара да сядаме да го ядем. Решихме да се отбием в едно градче Тръстеник, което беше по път и да търсим някоя тамошна кръчма - т.е. нещо не туристическо. Не че там нормален човек би отишал на туризъм де. Което всъщност правеше всяка кръчма местна, не турситическат. Харесахме си в центъра една бърза храна - меткаха плескавици, с питка и разни салатки.. екстра беше. Седнахме тама да хапнем. Помислиха ни за гастарбайтери Викам си, явно са си повярвали Та като разбарха де сме ходили, шефката направи еднозначен жест... "Тея са пълни олигофрени". Стана време за плащане. Само аз имах динари, понеже Иван беше казл, че няма да ни трябват, аз го послушах и си взех. Та с тях плащахме и за гумата и аз си папах плескавици.Аз си платих мойто с динарите, както си е реда, другите плащаха в евра. В този моментстана някаква валутна измама. Иван и Дидо имаха близки сметки в динари, ама ги цакаха различно в евра. Но така е , бурни времена , курса бързо се мени
И така прзаредени поехме отново по път. Няколко часа по късно бяхме в Ниш. Тъкмо за вечеря. Настоях да се отбием там щото имах много приятен спомен останал от едно ходене до Ниш преди няколко години. Та минахме и от там да хапнем за вечеря вече, то си беше към 7 часа. Заредихме с бири. В общи линии това беше. Следващата спирка беше метрото в Люлин. Така 12 часовото пътуване завърши. Всъщност за някои пътуването продължи още около час Да видите как гледаха студентките в 280 като се прибирах с голямата раницата , миришещ на акита
И така , получи се интересно ходене. Имаше си от всичко. еххх, добре ми стана пишейки това. Всъщност наистина ходенето е много по-яко като отлежи, като напомня за себе си от време на време. Е разбирасе усещането да си разбит след ходене също не е за пренебрегване , ама държи само два дена Аз да си се връщам към депресията - както казах, някъде към април мисля да се оправя. Ай сипете си по едно Терафлу за мое здраве. аз черпя Наздраве!
Регистриран на: 23 Авг 2008 Мнения: 2406 Местожителство: София
Брей, брей, много занимателно четиво! (между другото за зимата съм 100% на същата страна). Освен и аз да побързам да се включа с илюстрации, докато не ми е изстинал ентусиазма. Става дума за частта след езерцето.
Конят, с който съквартирантът ми се оказа общувал онази нощ. Не е за учудване, много приятно и комуникативно животно:
Изглед от полянката на улица Гребайска, където преспахме:
Също един от по-скромните околни скаляци с Дидо за мащаб:
Поглед към долината, като част от последвалата разходка, в посока Карамфилите онзи ден:
Возилото, много достойна и надеждна машина :
Вече край Комови. Според описанието по-горе: първи - Ком Васоевички (отляво на снимката), втори - Ком Кучки( не се вижда на снимката, но в действителност най-високия), трети - Ком Леворечки (отдясно на снимката), най-трудния от трите (не че другите са лесни, ако ги сравняваме с нашити мерила, например за Вихрен и Мусала) - този, за който тече описанието.
Ники, Тони и бялото куче по описаната "стръмна поляна" към Ком Леворечки. На снимката не личи, но наклонът наистина е сериозен.
Съб Дек 15, 2012 11:47 pm
ПАВЕЛ
Регистриран на: 28 Окт 2011 Мнения: 597
Цитат:
На Мая..........
Мно-оооого смях, човек - много смях ! Голям тим сте заформили- нещо като високопланинска Барса ! Майстори с фотото и голям майстор на късия разказ !Препоръчайте някоя добра српска бира , че догодина може и мен да ме огрее по тия вилаети .........
Препоръчайте някоя добра српска бира , че догодина може и мен да ме огрее по тия вилаети .........
Абе да ти кажа сръбските май не кефят много много. Пробвахме повечето. В Черна гора главно Никшичко пиво пихме, което си е Черногорско. Май единодушно го наредихме на първо ямсто...
Цитат:
Също един от по-скромните околни скаляци с Дидо за мащаб:
По важното е от къде се връща Дидо на тази снимка Това в ляво на Дидо и дясно на шосето е Папратта с голямо 'П'
_________________ Not All Who Wander Are Lost
Нед Дек 16, 2012 8:40 pm
Petya
Регистриран на: 19 Мар 2012 Мнения: 271 Местожителство: София
Хахахахахаха Ох, не мога да си събера устата от хилеж. Много забавно!
А, и ходенето си го е бивало, и снимките са страхотни!
Ей, браво на вас! Есента и аз щъках по Комови с приятелката ми, но качихме само Васоевички, защото времето беше доста отврат, а и трябваше да ходим към Дурмитор. На еко катуна Щавна спахме, малко са тарикати хора там, но иначе са готини. Бяха се оплакали, че някакви българи дошли, изяли някакво агне и си тръгнали без да платят нищо. На Дурмитор е уникално красиво, пощъкахме там 3 дена, но уви това време все мъгла и дъжд беше. Слънце хванахме само на Адриатика като бяхме. После от Жабляк буса за Белград и айде с влакчето към Софията.
Обаче, очите ми са в тази албанска Проклетия, ще се върна за нея. Може по нататък да кача снимки, имаше много яки преживявания, щото в Черна гора се движехме на стоп.
Снимчиците са страхотни! Когато гледаш такива красоти - всички трудности и перипетии избледняват, защото има неща, които си заслужават всички усилия или лишения.
Нед Фев 03, 2013 6:19 pm
ronkata
Регистриран на: 31 Дек 2010 Мнения: 143 Местожителство: София
Страшно забавно и интересно четиво. Виртулания ми мийтинг който имам в момента минава с разказа ти по мед и масло и само още една от твоите истории и ще го обява като най-веселия за февруари.
Като чета на какви места сте ходили вече не ми се ходи на Мусала и т.н.
Никакви джигити, нелегални преминавания по граници, спане по средата на нищото
още веднъж поздрави за смелата разходка и веселия разказ
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Ужасното време от годината настъпи... гадно време, студ, сняг, вятър и мъгли. Към всичко това като се прибави олигофренското коледно настроение, опъващи нервите звънчета, ужасно затъпелите песни които се въртят от Римско време. Любими са ми дядо Коледовците опитващи се да ти пробутат Терафлу, дамски превръзки, плазмен телевизор само сега на 14000 лв намален от 13000, и не на последно място ароматизатор за кенеф който избива не само п
)) ). Едното е Снежанка. Да, Дебелия Добряк не става... но пък Снежанка .. малии - в комбинация с 500 грама от Батошевската шльокавица.
С Иван отворихме крачка и дръпнахме едно двайстина мин на Дидо и Тони. Успяхме да стигнем на овчарника точно на време. Всъщност явно стратегията на Иван "Гледаш ги в очите и ги черпиш с цигари" беше проработила - дали заради цигарите или секси погледа на Иван... незнам, но факт - овчарят ни посрещтна с един фенер и ни изпроводи. От тук насетне ни чакаше едно 5-6км трамбоване по гаден чакълест черен път. Е накрая наистина ми се увидя... дълго монотонно и тъмно, мислъта за бирата която ни чакаше в колата. А и умората си се усещаше вече. Лицето и устните ми бяха изгорели и изсъхнали от студеният вятър и горящото слънце. Имах остра нужда да ги наквася с бира ...
Викам си, явно са си повярвали 
Аз да си се връщам към депресията - както казах, някъде към април мисля да се оправя. Ай сипете си по едно Терафлу за мое здраве. аз черпя 
:
!Препоръчайте някоя добра српска бира , че догодина може и мен да ме огрее по тия вилаети 
