АЛПИ 2012 - Gran Paradiso

Gran Paradiso

Августовка неделя, уйкенд, вече му се вижда края на транзитното двудневно пътуване през Европа. Целите са основно две- изкачване на Gran Paradiso- най- високия италиански връх, и след загрявката – черешката на тортата, алпийския първенец Мон Блан. Отборът е компактен- общо 6 човека, включително и двамата водачи. Имаме си и дама.
По обяд, малко след Милано, се отклоняваме от магистралата. Пътят отново е първокласен, но вече от двете му страни са надвиснали алпийски склонове. Долината Аоста в тази част на Италия е известна туристическа дестинация, с тузарски курорти. Прави вчатление стила им, с който се стремят да хармонизират на околната среда. Бисерът е Курмайор, може би най- скъпия и известен, непосредствено преди тунела „Мон Блан“- ниски сгради, всички покриви само от естествени каменни плочи, нещо като нашите старинни къщи по планините. По периферията на долината, върху ключови хълмчета са кукнали замъци- в миналото, както и сега, пътят през долината е бил основна връзка с Франция. И защо да не облагаме двукраките същества, движещи по него, с винетна такса. Пазарлък явно не е вървял, когато срещу теб се зъбят кулите на замък, независимо от игривите багри на флагчетата по тях.
В късния следобяд вече сме в Аоста- симпатично градче, с история още от римското присъствие. До свечеряване имаше доста време и решаваме да си направим една разходка из него, а водачите отиват да уредят нощувката. Точно се изсипваме до емблематичната старинна арка, почти в буквалния смисъл след часовете на седалка, и нацупеното от известно време небе реши да разтовари с лек, но все пак досаден дъждец. Особено за снимане. Движим с прибежки по главната улица. Доста е оживена от туристи, на централния площад пред кметството шатри- тече някакъв карнавал на занаяти. Нощувка в крайградски къмпинг- този път се бутваме в каравана със затворена тента отред, за разлика от палатките предната вечер в къмпинг „Пустойна яма“, Словакия. Уж е обявена официална вечеря под тентата, но продължава приготвяне на багажа, необходим за първия ни връх утре. Обстановката е леко трескава и шашава, постоянни консултаций с водачите, но бирата не чака- не е като току-що изхвърлена от ледник. Наоколо вече е гробна тишина, налага се и ние да спим, в грешно ранен час, според моите навици, но ...
Утрото е слънчево и ведро. Товарим и се товарим в удобното бусче- просторно „Ситроен“-че. Не е плоблем в цял ръст да се разхождаш вътре, с много място за багаж отзад- жива "Милка" може да вкараш там. Поемаме нагоре по странична долина с река, до Pont, около 1950 м, където удобният асфалтов път свършва и се налага да оставим буса на просторен паркинг. Тук е изходната точка за старт към хижа „Vittorio Emanuele ІІ“- на 2735 м. Раницата е вече на гърба, а аз още се почесвам дали да разтоваря нещо от нея, докато сме още до буса. И има защо, леко като тракийски изселник съм- вътре пълен комплект зимни дрехи, дъждобран, малко храна, а отвън котки, пикел, щеки. Екстрите при мен са в повече, за разлика от другите членове на групата. Тръгвам с два чифта обувки, зимните "REICHLE 80-degree SL GTX", около 2,1 кг, са върху раницата. Вътре освен DSLR-а, комплект с обектива, и втори обектив- килограм и нещо "буркан" Nikkor 14-24/2,8. Страшен оптимист бях- общо може би над 5 кг екстри. За загрявка маршрутът тръгва край реката, бяла от водите на топящите се по- горе ледници. Точно започва стръмната част, и ... дъжд. Отново лек, но придружаващ ни почти през цялия маршрут. А той е през скали, по добре оформена, особено в началото, и поддържана пътека. Нищо трудно, като изключим, че изкачването е постоянно. За около 3 часа сме на хижата.
Масивната постройка е доста атрактивна на външен вид с металната си обшивка- отдалеч има вид на захвърлен варел, полегнал и вкопал се с времето до половина в земята. Разположена е на тераса сред каменните трошляци, които вече са единствен околен пейзаж, паралелно с ледниците. До нея малко езерце, подхранвано от ледените води. Времето продължава да се цупи и се набутваме вътре. „Вътре“ също е много приятно- посрещат те два коридора, на определена височина по стените им плътно закачалки за пикели и щеки, под тях стелажи за обувки, сменящи си мястото със задължителни гумени чехли. Етажите са два, за общо 190 човека, ако не се лъжа. Две столови на първия етаж, с барче към тях, за храни и напитки. Страхотна тоалетна на междинния етаж, с умивалници, където водата се ползва чрез натискане на педал долу до пода. Отпускаш- спира, в един момент се налагаше да ползвам трети крак при измиване с екстри- пластмасова метла с дълга дръжка. Като влязохме, малката столова се беше превърнала в сушилня, с включени няколко лъчеви електрически печки.
Настанени сме в мини-стаичка, заедно с двамата водачи, общо шест легла, на три етажа. Яхтено изпълнение, но на фона на предстоящите мероприятия не се отчетоха характерни бг-коментари. В голямата столова се разполагаме за обяд, с наша храна и местна бира, по 5 евро. Следва опит да си покажем носа извън хижата, но там е още мокро, валежно и мъгливо. Малко унило се катерим по наровете за една следобедна дрямка по неволя. Час- два след това навън няма и следа от намусеното време. Изстрелвам се като подплашен див заек, екипиран и с все фотовъоръжение на мен. Целта ми са няколко тераски над хижата, може би на стотина метра над нея, и за моя радост- с изненадващо човешко отсъствие по тях. Гледките са добри, фотото си работи почти само. След половин час се събираме вече трима човека от групата, апетитите си остават почти изцяло от фотографското меню. Час по- късно обратно към хижата. Вечерята се сервира след минути и е задължителна, в комплект със закуска- 17 евро. Не е зле- супа, второ, десерт. И ... и после няма какво да се прави, освен отново да се спи, защото следва втора смяна в столовата, после почти всичко живо се устремява по стаите. Преко силите си към 21,30 часа вече съм се хоризонтирал, и явно друго продължение няма да има за тази вечер.
Закуската е обявена за 05.00 часа, а ставането малко по- раничко. Ранната сутрин не е спорно време, но трябва да се доорганизираме мах експедитивно. Вече сме за снимка пред хижата, и към върха. Времето бих казал, че е приятно, тъмно е все още и сме на челници. Само по тънък полар съм, без ръкавици, но със зимни панталони и обувките тежка категория- леката е на безплатен пансион в хижата, до връщането ни. В първата си част пътеката е през трошляците и по билото на едно ридче, което свършва някъде под целта ни- ледника. Преди няколко години този ледник е продължавал надолу с около 2-3 км, но сега се е дръпнал осезателно към по- високо. Наляга се преодоляване на един стотина-метров каменен отвес с доста стръмна част, без постоянни осигуровки по него. Горе- плоско, с як трошляк, в края на който опира леда. Първа почивка за деня, може би, и то служебна- монтаж на котки, сбруя, якето и ръкавиците са мобилизирани, щеките също. В следващия момент и въжето вече ме е хванало за кръста. Имам още малко време да се огледам наоколо. Утрото почти е настъпило, на запад върхове, в момента лъчите на слънцето огряват само един- алпийския първенец, бъдещата ни цел. Но керванчетата, две на брой, вече са оформени и готови за ход, и с романтиката беше до тук.
Навлизаме в ледника. Тук вече стана ясно колко е обширен. Фронтът отпред, в средата, е невероятен- нацепен плътно от пукнатини, настръхнали парчета лед колкото жилищна сграда като че ли всеки момент ще си скочат в смъртна схватка. Там не е за човешки крак, да не кажа и за всичко ходещо и пълзящо. "Пътеката" е някъде встрани, по нея се вият още свръзки, по- чевръсти или по- ранобудни от нас. Няма прясна снежна покривка и това доста опростява нещата. Особено за обширните напречни пукнатини, които няма как да се заобиколят, трябва да се преодолеят на подходящото най-тясно място. Прескачаме първата, а колко още невидими има под нас?! Свършва встрани, но като се обърнеш на другата страна- тя е отново на линия. И чувството, че те дебне, а ти си плячка ... Някъде под теб е може би, маскирана. Да, но къде точно?!- дали в един момент няма да си в обятията и?! А дъно така и не видях, на нито една от тях, само мрак надолу. Няма да е приятно пребиваването там. Разчитаме на ранния час, когато студа прави леда стабилен и относително неподвижен. Ходът ни е постоянен, почти без почивки, стръмнината се увеличава. До върха сме, слънцето е огряло страхотен изглед, само дето няма време да му се насладим. Гоним норма. Часът показваше около 12.00- като чу, единия от водачите едва не припадна- това темпо било като за кифли в МОЛ, макар че според мен си беше доста спорно, даже и задминавахме няколко свръзки нагоре. После стана ясно ... но вече го бях отнесъл. Пустата му т.н. метеостанция- незащитените от случайно натискане бутони ми бяха изиграли шега и бяха сменили местното време с час напред, при изобилието на заложени десетки световни времена. Мдаа, качили сме го някъде за около 5 часа всъщност.
Ледът свърши в един камънак, примесен със сняг. Камънак, но не трошляк, а едни ръбати скалички, с големината на хладилник "Мраз 180", накамарени една върху друга в произволни пози. Щракаме вече с котките по тях, но и други друкраки щракат, а трасето се стеснява на места до размера на единичен хладилник и с наклон като от египетска пирамида до ... Край теб, под теб, над теб въжета, не може да се познае вече кое е нашето. Имам чувството, че съм се отзовал на селски БГ- събор, народ ... Само че ... някой са като дрогирани, пък може би И. Драпа напред и не му пука за нищо наоколо- кой е край него, къде стъпва- върху хладилника или върху ръката ми, която няма много избор къде да се хване, защото вече си е почти катерене. И отново тези въжета- дали някое няма да те изхвърли от халидилника- а наоколо вече е само нищо, и от двете страни. "Мадоната" е на метри пред нас- каменна статуя на Дева Мария в мащаб горе-долу 1:2, монтирана точно на най- високата точка от върха, върху метална конструкция. Около нея- място точно за няколко човека, следва нищо от около 2-3 метра, което се преодолява само с един метален клин в скалата, после един хладилник ... от северната му страна площадка около квадрат, след нея пак ... голямо нищо. На клина се бяха "уплели" няколко въжета, а кръстовището нерегулирано- спорът кой с предимство, особено на десетки езици ... безсмислен. На който нервите излязот най- дебели, минимум като въжетата за свръзка. Седим си на хладилника и чакаме ... в един момент харесах миниплощадката и реших да остана там, видя ми се безсмислен риска да се уплитам с чужди въжета за още няколко метра. Спор с водача да ме отвърже, явно го убедих, и вече съм стъпил на заплютото местенце. За втори няма място, раницата внимателно се настанява в краката ми, а фотото е вече на врата ми. Толкова снимки не бях правил този ден, не че условията бяха перфектни, особено като хладилника е от едната ми страна и там постоянно стърже метал. Можех доста да заработя- почти всички свръзки след нас се отказваха да продължат нататък, спираха тук, и как пък се сещаха, че аз съм подходящия човек, който трябва да ги заснеме, с тяхната техника, разбира се?! Усъвършенствах доста езици и фотомашинки.
Отново въжето ми е приятел, този път в друга комбинация с останалите. Изнизваме се вече от зоната на хладилниците, а от щеките ми няма и следа- бяхме ги оставили още при първите, нямаше как да са с нас, дори и свити върху раницата, от колегиалност към чуждите органи. Отново развързване, обратно ... чакаха ме, разбира се- как пък всички скали ми се видяха като клонирани само от една. Надолу е вече доста по- лесно и бързо, даже прекалено, особено за спътницата ми отпред, която води. Една почивка само, за сваляне на якета, и така до края на леда, до трошлака, иначе казано. Отново служебна почивка, за демонтаж котки и тъками, водица, снимки, това-онова ... И вече всеки свободно надолу. Тук започна мъката ми със зимните обувки. Залепнал съм на "стената", а не усещам къде стъпвам, добре че водача отдолу указваше в един момент целите. После волно спускане по каменния рид, само че темпото ми едноооо ... Пръстчетата на краката почнаха да горят, и вече съжалявах, че не сложих още един чифт чорапи, дебели. На хижата съм с убедително изоставане от около поне 15-на минути. Колегите са успели вече да преформят съдържанието на раниците и даже хапваха на терасата отпред. Лек обяд, дооправяне съдържанието на раницата, но отново съм в ариегарда. Една- две почивки, колкото само за някое кадро и вода, и по уж удобната пътека надолу. Само дето пръстчетата нещо не им беше никак комфортно, въпреки че обувките си бяха сменили мястото върху раницата- късно е вече, бракът между десния палец на крака и нокътя май е обречен. Майната му, сега и тях да ги мисля.
Паркингът вече е пред погледа, пътеката обаче упорито се вие на едни серпентинки и те изкушава да цепиш направо. Най- после на пътя край реката, следва моста над нея, и раницата се обляга на буса. Сбогуване можеше да се каже, че не присъстваше в дневния ред- леко охлаждане под струите на една чешма, в буса и по асфалта към Аоста. Часът е около 17.00. Дневната равносметка като за първо изкачване не беше зле- изкачване около 1400 м и спускане около 2100 м.
Отново сме в долината на Аоста. Китни курортчета, черешката Курмайор, най- горе ред кабинки като за магистрала и ... тунела "Мон Блан"- 11611 м според табелата. Таксата за лек автомобил - 40 евро, има и други, много изгодни комбинации, но само за редовни пътници. Вътре скорост от 60 или 70 км/ч, указва се периодично на светлинни табла, и дистанция от още толкова метра. Не е желателно волни програми, камерите са в изобилие. Изходът е вече френски, градът насреща също - Шамони. Като за първи път го прекосяваме почти транзитно, целта е другото селище, или квартал може би- Les Houches, макар че така и не се разбра къде е границата между тях. Всъщност няма такава, както и между други подобни тук. Хотелът е много подходящ за нашите стандарти към момента, чист, с голямо българско присъствие, вкл и от персонала. Успешното изкачване вече е полято на общата маса, следва първото прилично легло от няколко дни насам, а утре свободния ден в Шамони. После ... отново нагоре- Мон Блан.

Ооо, човек, толкова струпани букви! Respect

Ама дай поне една снимка ...