През нощта нашта надуши нещо. Джафна два, три пъти и се укроти.
Сутринта осъмнахме поизмокрени. Странно ми се видя, щото задуха доста силен вятър, но явно си беше влажно. Потегнахме багажа, хапнахме набързо и още преди да се появи диска поехме по билото. Момата ни следваже живо, даже подгони една коза, но щом ни огря, постепенно се разкиснахме всичките. Водата бе почти свършила и надеждата ни остана в Горното Брезнишко.
Имах „лошия” късмет да изтегля камъчето от чопа. Наложи се да слизам и да пълня шишетата. Естествено, кучето само това и чакаше и се втурна да пресушава езерото. Аз пък се чудех как да напълня вода при това вълнение от 2-3 бала. Вятърът така разрошваше езерото, че за съдържанието на шишетата не мислех въобще. Това щеше да е единствената вода до „Беговица” и не трябваше да се вталяваме толкова.
На Ченгелчал се излегнах малко, че другарите се разходиха до Кадиев рид. После подхванахме Джано и се започна с мъките. Ние бяхме лесни, ама дамата –боса, с малка крачка. Настана едно скимтене, да ти се скъса сърцето. Опитвахме се да и сочим други обходни маршути, ама кой ли те слуша. Решихме, че ще минем на принципа, че неволята учи, а и инстинкта за съхранение явно бе силен у спътницата. Лошото бе, че бяхме едва в началото, а наближаваше и жегата. Докъде щяхме да стигнем?
Знаех, че един наш авер разказваше, как е носил на ръце по Мангър тепе кучето си, че същия този авер се отказа да го вземе с нас по Кончето преди месец и нещо, та таях в себе си известни притеснения. Вярно, дивото си е диво, но ... Ние виждаме в това лично опиянение и наслада, но за песа не бях убеден. Неговото щеше да бъде живо мъчение докрая.
Решихме да продължим начертания маршрут. Тъй или иначе колата ни чакаше на Туричка.
Не бързахме, но не можеше и да се влачим. Първата Демиркапийска игла доказа, че кучето ще го бъде и не бива да го мислим. Скоро тя разбра, че сама трябва да си избира пътя според нейните способности и започна да се справя все по-добре и по-добре. Във всеки случай усилията, които полагаше бяха достойни за уважение. На втората игла стана пълна каша. Нещо ме ръчна отвътре и дадох тон за директна атака през една камина. Това си бе чисто катерене. Кучето трябваше да се сети, че е нужно да заобиколи, но нямаше как. Настана вой и сирени, а ние и без това зациклихме с раниците. Наложи се да ги изтегляме с въже, че тая камина много тясна излезе.
Даже откъртих едно паве от една хватка, та едва не убих кучето, което ни наблюдаваше и драпаше като риба на сухо.
Събрахме се отново от откъм Кралев двор. Там вече ни напече и аз започнах да имитирам парен локомотив. Кучето и то се омърлуши.
Кралев и Малка Каменица минахме неусетно, някак си машинално, но Каменица взе да ни мори. Жадувахме за сянка, ходът ни стана тромав. Кучето се запиля към една пряспа да яде сняг, а ние с попукани устни драпахме ли драпахме. Добре, че се появяваше от време на време малко ветрец, та закърпихме положението.
На върха се заформи обяд. Аз се задоволих да пресуша съдържанието на бутилката си и не хапнах нищо съществено. Кучето се заклещи между два камъка, после се отклещи само, а Павел си „търсеше момиче с пералня” и ни оправяше тонуса.
Яловарника ни взе здравето. Тез пирамиди нещо се губеха в някои участъци и ние сновяхме нагоре надолу в търсене на пътя, а кучето го признах окончателно. Волята му бе наистина невероятна. В един момент определено и козите биха му завидели. Герой. Вече добило опит, то не се напъваше да ни следва мо та мо, а изчакваше да види докъде ще я докараме и си избираше най-лекия вариант.
Докато качим върха и то си стана пладне. Надолу до седловината със Зъбът щях да се разглобя.Тук някъде подкарах съвсем на безмоторно. Водата бе свършила и аз вече започнах да си представям разни мътеници, сокове и прочие ободряващи напитки. Това явно ми даде допълнителни сили, защото следващите два върха ги взех на един дъх. Същото се отнасяше и за спътниците ми. Явно, предусетили наближаването на водата при хижата ни пораснаха криле на всички. Първа Кукла, Втора, Трета, беше ми все тая колко са. Към Голена вече всички тичахме, като че ли ще щурмуваме някой редут. Обща снимка, дружно ръкостискане за изпълнените задачи и бегом надолу. Милата се спускаше със сетни сили с диагонална походка, ама държеше фронта.
Солището бе зоната, в която усетих, че ако не се затичам надолу да хвана сянката по-бързо, ще си остана горе. Като ни лъхна една жега, а слънцето уж залязваше, ама си печеше като в пещ. Павел обяви, че ако не хапне някоя боровинка и той ще предаде четата. Нямах сили да го чакам. Бегахме с девойката.
Вода. Вода. За това мечтаехме и тримата.
На чешмата преди хижата се бяхме разхвърляли вкупом и тримата. Всеки се навел и лочи ли, лочи. Ех, животът се върна.
Край хижата хапнахме за последно. Раздадох всичката останала храна на кушо. Тя пак се бе проснала, дишаше тежко и вече заспиваше от умора. Молех се да не ни следва в оставащия ни път до долу. Затова и не се разделихме с нея както подобаваше. Тя заслужаваше ласка, но ... не биваше. Успях само да си вдигна палеца и да и подвикна: „Хайде, чао. Голяма работа си ти.” Поехме надолу, а аз се замислих дали пак ще се срещнем. Два дни заедно, а вече истински приятели. Думи не ни трябваха.
Странно, липсва ми.
Чет Авг 28, 2008 11:34 pm
irina
Регистриран на: 16 Сеп 2007 Мнения: 759
Мале...това куче верно си е герой. Дай да го видим това знаменито животинче.
Кой е тоя безименен? Елен на съветските карти е сбъркан и е сложен на мястото на Пиляфа (Пиляф тепе). Интересно откъде ше го хване Елено. Може би от Винаската кътека Котарите-Мелник нейде.
Кой е тоя безименен? Елен на съветските карти е сбъркан и е сложен на мястото на Пиляфа (Пиляф тепе). Интересно откъде ше го хване Елено. Може би от Винаската кътека Котарите-Мелник нейде.
Ами има връхче, което е свързано с Коцов гроб с едно ребро в североизточна посока. На картата на "Картография" от 1997 г. е дадена кота 2158 м. Аз на тази чучка и казвам Безимен.
На по-старите карти, които имам няма такава кота въобще.
А този Елен наистина май от винарската пътека е превземаем. Там в ниското се виждаше, че стига и път, някъде в Котарите свършваше и нагоре може би преминава във въпросната Винарска пътека, макар клекът вероятно да я е поизтрил вече.
Иначе от три карти вкъщи доста се разминава релефа и понятията в тази зона.
Я кажи защо старото име на "Пирин" е било "Велебит"? Това май беше някакъв връх по Западните Балкани или бъркам? Интересно ми е, че хижата ми е любима.
Съб Авг 30, 2008 12:23 am
dido
Регистриран на: 03 Яну 2007 Мнения: 6447
Велебит е името на планина в Хърватия. Хижата е построена от ВМРО, а името е сложено от ръководството на организация в знак на добрите отношения между нашите хора и хърватските усташи
_________________ Бутам след осмата бира
Съб Авг 30, 2008 12:33 am
lubitel
Регистриран на: 06 Фев 2008 Мнения: 474 Местожителство: София
На картите има три върха - Голи връх / Кельо /, Стефанов гроб и Коцов връх. Горната снимка е правена от първия висок връх, според мен - Кельо.
Долната снимка е правена от Солището и мисля, че по-високия е въпросния Кельо.
Предполагам, че има пътека от върховете на горната снимка към вр. Елен / явява се вдясно от тях /, ще го проверя след 05.09, когато отида на Туричка. Иначе до вр. Елен съм ходил по широкия път покрай Плавилото. Снимка:
Относно Винарския път - така и не успях да разбера откъде точно минава, струва ми се, че намирам участъци от него, ако някой знае, моля да сподели!
Съб Авг 30, 2008 12:14 pm
dido
Регистриран на: 03 Яну 2007 Мнения: 6447
Не е бил един винарски път, със сигурност. Минавало се е през Мозговишка порта, през Превала и през Бъндеришка порта. Информацията обаче е пре-предавана из справочниците и според мен като източници - не е достатъчно надеждна. Нямам спомен преки съвременници (Васил Кънчов примерно) да са писали по въпроса.
Дано Speedy изрови нещо по въпроса, интересна е темата.
Имам разни сведения за тая винарска пътека, но трябва още да се рови. Общо взето нещата дотук известни ми са следните:
Пътеката тръгва от Мелник, минава през Долени и придължава по Белата река. Преваля рида идващ от Коцов гроб посока в. Елен, не знам точно къде, и слиза в долината на Разсланковица. После върви под Котарите заобикаляйки късото ридче идещо от Кельо и по хоризонтала слиза в долината на Беговица. След това върви по нея до Беговишки превал, оттам на Мозговишка порта, после по Демяница към Банско.
В началото на Август хванахме на стоп едно момче от Разлог, закара ни от Банско до Предел. Много нахъсано разказваше, как със ски-пистите на Кулиното Разложени щели да го сложат на Банскалии и вече никой няма да ходи в Банско ... Някак си хората не могат да прогледнат по-далеч от дребните междусъседски свади ...
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
