С детското трио на Вихрен

Кратката предистория е следната. Последователно, когато поредният внук навърши 2 години, той (съответно тя) участва в първата си рилска експедиция. Досега съм бил с тримата, тази година, живот и здраве, му е ред и на четвъртия. Двете големи момчета обаче знаят, че "баш планината" е Пирин и все ме настройват на тази вълна. И ето че миналата седмица тръгнахме към хижа "Вихрен" с Антон (на 9), Боян (почти на 8 ) и Мила (таман отпразнувала 4). Няма как на палатка, затова трябваше да ангажирам бунгало с четири легла. Хижарят Иван Баряков беше твърде благосклонен към нас и ни осигури спането, въпреки че в този сезон има страшно много туристи. Хижата е приятно обновена, с модерни чисти тоалетни и дори с баня. Единственият ни проблем беше времето: синоптиците упорито го даваха ден след ден все да вали с гръмотевици, докато най-накрая си казахме, че ако ще небето да се разцепи, тръгваме! И щом пристигнахме, като ни посрещна едно ясно небе със засмяно слънце, разбрахме, че късметът ще е с нас. Very Happy

На хижата ни докараха по пладне. Понеже беше рано, сложих обяда в раницата и се запътихме на традиционното първо запознаване с Бъндеришкия циркус. Най-напред сме на езерото "Окото":

След него се запътваме към Рибното езеро. На едно място реката по чудат начин е разцепила огромна скала и минава през нея. Антон веднага кръсти този природен феномен "Бъндеришкия каньон":

На Рибното езеро обядвахме по опростената процедура: консерви, без да ги подгрявам на котлон - чудесно се ядат и така. По един домат и една праскова и хайде нагоре към Дългото езеро. Докато се изкачвахме, високо над нас се появи дива коза, която артистично позираше на фона на небето:

Ето го и Дългото езеро с Бъндеришките атрибути околовръст:

В езерото плуваше някакъв младеж. Доплува до една скала в средата, после до брега. Взе да обикаля наляво-надясно, но не излиза. Изкъпахме се и ние - водата естествено беше ледена. Облякохме се и тръгнахме към по-горното езеро, Жабешкото. Чак на слизане младежът ни настигна и ни разказа, че бил гол и затова го било срам да излезе за дрехите си. Абе човече, викам му, бива ли чак такъв свян в планината? Да измръзнеш само защото някой ще ти види нещото??

В ниското под нас отново се показа Рибното езеро:

Времето продължаваше да е слънчево, но аз знаех, че това нищо не значи - в Пирин за десет минути може да ни запляска сняг. Затова все поглеждах към Вихрен, Тодорка и Бъндеришките чукари с тревога, откъде ли ще се появят черни облаци. За наша радост такива липсваха. В раницата обаче бяха готови топлите якета за дъжд. А понеже прогнозите за утрешния ден бяха страховити - и така до края на седмицата, аз реших, че на Вихрен трябва да се качим още утре. Нямаше никакво време за повече тренировки! Върнахме се в бунгалото и започнах да приготвям вечерята - готови спагети, които само се потапят в гореща вода. И тогава стана белята...

Поучителен инцидент. Ще разкажа за него, защото може да донесе поука, не дай Боже. Един литър вода вреше в тенджерата върху газовия котлон и аз отварях пликчетата със спагетите. В този момент котлонът се килна и цялата вряла вода се изля върху ръката ми от лакътя до китката. Изтръпнах и от болка, и от ужас: "Пирогов" е далече и за момент си представих мехурите, свлечената кожа и нетърпимите болки, които ме очакваха през цялата нощ. Нямах ни дефламол, ни дявол! Веднага обаче скочих и загребах с шепата от кутията с краве масло. Намазах обилно цялата ръка, като втривах маслото в кожата. Само след минута то беше попило. Намазах се втори път, пак обилно. После трети път и превързах ръката с носната си кърпа - друго нямах. Усетих, че болката отшумява, но не знаех какво ме очаква през нощта. За щастие ръката не ме болеше особено - само при допир. На сутринта бях спокоен, че няма да имам проблеми към Вихрен. Днес, няколко дена по-късно, кожата ми е като на египетска мумия, но изобщо не ме боли. Та да знаете, ако се изгорите и нямате специално лекарство, незабавно се намажете с масло или олио! Cool

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Апр 11, 2018 9:31 pm; мнението е било променяно общо 1 път

На сутринта тръгнахме раничко, в 8. Времето беше чудесно, със силно слънце и ясно небе. Този път не сгрешихме пътеката - отправихме са право към Казана:

По пътя заснех вълнуващото събиране на щъркелите за отлитане на юг, когато те правят огромни кръгове и към ятото се присъединяват нови и нови:

Стигнахме началото на Казана, където се събират пътеките от хижа "Вихрен" и "Бъндерица", под заслончето. Двама туристи ми казаха, че трябвало да заобиколя Джамджиевия ръб отдясно, имало и пирамидки. Тръгнахме според указанията, само че с пирамидките беше голяма комедия. Това очевидно е рядко използвана пътека и трудно може да се разбере кои два камъка са "пирамидка" и кои са просто паднали от горните канари. Гледахме да се движим хем напред, хем нагоре. Подхода към баш ръба не го открих - по нищо не личеше къде започва. Така отново се разминахме с изкачването по зъберите на Джамджиевите скали. Но и пъпленето над пропастта под нас също беше романтично:

Това е първият еделвайс в биографията на децата:

А ето и първата дива коза за деня, последвана от цяло стадо:

Когато обаче видях козите да търсят спокойствие към площадката вдясно над отвесите на Казана, разбрах, че там не е за нас:

С подсичане на височините повече не ставаше. Запълзяхме право нагоре към ръба, следвайки единствено наклона и интуицията си. Никакви пирамидки нямаше, а само гигантски канари с дълбоки дупки между тях. Тогава се уверих колко много е израсла Мила за един месец. На предишните екскурзии се налагаше да я придържам за ръка по скалите. А сега скачаше като коза по тях и аз спокойно можех да разчитам на стъпките й:

Тя сама преценяваше кога да слезе на по-нисък камък и кога да се катери на по-високия. Понякога се връщаше, за да се вкопчи в друга скала. Изработи си някакви собствени трикове, защото на много места крачката ѝ не стигаше, за да се прескочи дупките. Тогава тя правеше "мост" - хвърляше се с ръце върху следващия камък и прехвърляше краката си напред. Това е то планинарската практика!

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Апр 11, 2018 9:58 pm; мнението е било променяно общо 1 път

В 1 на обяд, сиреч след 5 часа дращене по скалите изскочихме отгоре на Джамджиевия ръб. Изкачването по-нататък с нищо не стана по-леко, но поне вече имахме гледки във всички посоки, а не само камъните пред носа ни, както досега. Под нас се виждаха зъберите, които подминахме:

Надясно беше пропастта на Казана:

Наляво беше доста стръмен наклон, стигащ до реката, а в далечината се виждаха Бъндеришките езера:

Нагоре беше заветният връх:

Не острата чука, а плоското теме по-отзад. Минахме само през два-три сравнително опасни участъка, където пътечката се стесняваше до половин метър. Макар че бях взел алпинистко въже и карабинери, не се наложи да връзвам децата. Достатъчно беше да държа двамата най-малки за ръцете, та да съм сигурен. Дойде време за обещаната праскова и парченце шоколад. Страшно вкусен 200-грамов натурален шоколад с цели лешници от "Карфур", горещо го препоръчвам! За обяда ще почакат до върха - по тия наклони дъхът ми секваше, та камо ли глътката. Намирахме се някъде на 600 метра над хижата, оставаха ни още 400.

На това място пътеката рязко се отклони от ръба и зае хоризонтално положение:

Зарадвах се, че най-накрая ще вървим по някаква нормална серпентина. Уви, след първия завой пред нас отново изскочи ужасно стръмен камънак:

Краката ни буксуваха върху гадни сипеи, а слънцето взе да пече неудържимо и отгоре, и отдолу, от нагретите мрамори. Усетих сериозна умора - и физическа, и психическа: само озъбени бели скали, на които не им се виждаше краят. Имах чувството, че върхът, уж над главите ни, се движи успоредно с нас. Еле в 4 след обяд, след цели 8 часа изкачване стигнахме на пирамидата! Следват гледки насам-натам: Кончето, Бъндеришки чукар, Тодорка, Стражи, Караули, Влахински езера, Синаница... Всички сте ги виждали и затова няма да ги повтарям. Това, което не сте виждали, съм аз с трите деца. Ето ни!

Най-накрая седнахме да обядваме. И тук - поредната изненада: бях забравил лъжиците. А консерва от пилешко с грах без лъжица някак не става. Хайде отново сървайвър: смачках капачката на консервата и се получи чудновата пирамидална лъжица. С нея ядоха, каквото ядоха с по един домат и хляб, и хайде надолу към хижата! Докато се трепехме по Джамджиевите скали, все си казвах, че следващия път - само по Божията пътека откъм Кабата, откъдето се качват хилядите маси народ. Останах ужасен обаче, когато видях под краката си стотиците метри търкалящи се камъни и отново сипеи! А очаквах да слизаме по мека трева... Явно "царски път" за Вихрен няма. Освен пътеката в скалите над Казана, която е очарователно зловеща и затова никой не се сеща за умората. Но, както вече споменах, тя е немислима за малки деца, поне докато не върнат осигурителните въжета.

На слизане метнахме последен поглед нагоре и пред очите ни изникна приказен мраморен замък:

В 8 вечерта, след нашите стандартни 12 часа ходене влязохме в хижата. По един фреш за децата, после топлата баня, вечерята и си легнахме като европейци. Децата заспаха моментално, но аз през цялата нощ си търсех краката. Cool

Най-амбициозната част от програмата ни бе изпълнена благополучно. Бях благодарен на времето, което не потвърди прогнозите на синоптиците и не ни развали плановете. Защото едни гръмотевици на Вихрен може да са наистина фатални.

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Апр 11, 2018 10:21 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Герои!

	Цитат:
	Зарадвах се, че най-накрая ще вървим по някаква нормална серпентина. Уви, след първия завой пред нас отново изскочи ужасно стръмен камънак:

Съвсем наскоро минах и аз по Джамджиевия. Та точно този участък го скипнах - видях къде върви пътеката и нещо не ми хареса, хванах без пътека между нея и ръба, абсолютно безпроблемно беше.

Браво! Юнаците вече са големи, но Мила....истинска героиня!

Радвам се че успяхте да осъществите трека успешно, след толкова проявени съмнения и притеснения. Гледайки лицата на малчуганите трябва да им е харесало

Поздравления за мерака и издържливостта на децата!

Поздравления и за водача - справил се е с отговорната задача,

направил е и хубав пътепис!

Желая Ви хубави преживявания в Пирин и занапред!

СЛАДУРИ....поздравления за малките катерачи!!!!

Надявам се и аз като теб да водя внуците си по планините. Браво!

Не знам....

Благодаря и на всички, на които досадих с въпросите си "ама може ли да се мине оттам?" За съжаление не осъществихме баш маршрута, за който ми беше меракът, но поне вече знам как стоят нещата на място. Кончето например някой ден ще го опитаме като част от прехода хижа "Яворов" - хижа "Вихрен". Джамджиевия ръб - когато случа на туристи, които да ми покажат откъде точно се минава. Пътеката към Вихрен над Казана - когато сложат въжетата. Важното е, че децата успяха в едно доста тежко изкачване. Видяха суровата прелест на мраморния Пирин и могат да го сравнят с далеч по-зелената Рила. Срещнаха еделвайси и диви кози... Пък и аз на тия години още не съм за креслото пред телевизора. Very Happy

Дай Боже всекиму, както се казва. Като пусна още няколко снимки от другите разходки по езерата, ще ръчна малко и темата за децата в планината, че отдавна не съм виждал някой да пише в нея.

След уморителното изкачване на Вихрен определихме следващия ден за почивка. Прогнозите отново бяха за дъждове с гръмотевици, но небето все си беше ясно. Якетата обаче бяха в раницата! Запътихме се към Муратовите езера по чудесната пътека покрай реката и после между клековете. Ето го долното езеро:

Ние се качваме на горното езеро:

Там му хвърляме едно хубаво къпане:

За обяд - поредните студени консерви, но този път с лъжици. Момчетата са на отделна "маса":

А Мила - на своята:

След обяда най-малката трябва да поспи:

Докато тя спи, момчетата си направиха лодка от консервена кутия с листо за платно. Насам-натам по водната шир, тласкана от вятъра... досущ в океана:

Аз през цялото време поглеждам към небето. Откъм Вихрен се задават черни облаци, но отминават зад съседния Муратов връх. Отвъд Тодорка се чуват тътени. Над Бъндеришкия чукар чернилка. Над Банско се виждат спиралите на дъжда. И само над нашите глави е слънце! Небивал късмет извадихме през всичките дни на Пирин, явно сме си го заслужили с доверието в природата. Към седем вечерта се прибираме за вечеря. Облачността вече е плътна, падат единични дебели капки, но ние отново сме между тях:

Без да си даваме особен зор, влизаме в хижата да изпием по един сок. И точно в този момент небето се отвори! Започна порой, невиждан от години. Плътна завеса от вода. Не можем да скочим до бунгалото, което е на двайсет метра. Затова пък вечерята в ресторанта на всички ни дойде таман: боб чорба, пилешка супа, омлет, палачинки с топло мляко... Всичко по желание. Потопът навън продължава. Светкавици тряскат съвсем наблизо. Никога не бях виждал удар на гръм, сега видях: в Джамджиевия ръб се заби огнена стрела и избухна кълбо като напалм. Не дай, Боже, да си върху скалите в такова време - наистина няма оживяване! Накрая стихията завърши с градушка, но бързо спря и ние се прибрахме. С тъга си помислих, че екскурзиите ни бяха дотук, но не би: природата беше благосклонна и на следващия ден.

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Апр 11, 2018 10:42 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Страхотен дядо си , Сотиров! Чакам с нетърпение следващата ви разходка.

_________________
Хубавите неща ме научиха да обичам живота. Лошите- как да го живея.

	bobitata написа:
	Страхотен дядо си , Сотиров!

Благодаря, драга, аз съм и страхотен чичо! Very Happy