С Мила на Рила

Небето се вслуша в молбите ми и само седмица, след като се върнахме с двете момчета, получих височайшето разрешение да тръгна с трите деца отново към Седемте езера. На 31 юли Мила навърши точно три. Отново с палатката и спалните чували на лифта, после от новата до старата хижа, пак опъване, нови манджи - всичко се повтори в пропорция 3:2. Защото тоя път вместо по две консерви за обяд трябваше да взема по три. Същото за хляба, доматите и прасковите. Багажът натежа чувствително, макар че всеки си носеше своето. Мила - своите дрехи и бисквитите, най-важното за нея! Антон се натовари с нейното одеяло. Ето я детската градина в началото на похода:

Палатката се оказа достатъчно просторна за четирима ни. На едната стена легна моят самар, на отсрещната трите раници, в ъглите отидоха манджите и дрехите, пред входа обувките. Дори с радост открихме, че има свободно място и за Максим, догодина като стане на две и половина. Ето ни на разсъмване, само Антон е още опакован в чувала:

Езерата ни посрещаха едно по едно, всяко със своята прелест. На Бъбрека Мила вече беше готова със своята паневритмия:

Над Окото децата се надвесиха така, сякаш щяха да пият от него:

Понеже времето беше прекрасно, решихме отново да се качим на Отовишки връх. Всъщност "отново" за нас мъжете. Мила не даваше никакви признаци на умора и затова смело се заизкачвахме над Сълзата. Горе на Раздела пред нас изникна миражът на Мальовица:

Някъде по средата към върха открихме точката, от която едновременно се виждат и седемте езера. Тоя път имахме късмет! Ето ги, та дори и едно в бонус, осмо, близо до рибарника:

На самия Отовишки връх ме увековечиха на снимка с тримата внуци:

От върха тръгнахме по стръмнината направо към Бъбрека. От езерото надолу по целия път децата се гонеха и Мила скачаше от камъните в ръцете им. Веселия!

След десет часа ходене - от 10 до 20 ч., си бяхме в палатката. Мила се оказа изненадващо тренирана след екскурзията до Каньона на водопадите в Родопите, която беше само преди месец. Отново се убедих в неподозираната сила на децата, колкото и малки да са те, стига да има кой да я отключи.

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Апр 11, 2018 2:09 pm; мнението е било променяно общо 1 път

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Ихааа, каква голяма раница носи Мила!

Clap

Браво, на русата калпазанка най-вече Smile

Най-мили ми са деца на планина. Бъдещето и настоящето на планините. Сладурчета. Да са живи и здрави дядовците да ги водят там.

_________________
Kom Emine 1987
Kom Emine 2011
Ком Емине 2013 на седем десет без седем
Балкана символ на цял полуостров

Следващият ден е за релаксация. По-малко ходене, че на мен взе да ми идва в повече. Поехме към Харамията. Като ѝ гледам крачката на Мила - те по-къси от стъпалата!

Забелязах и нещо друго: твърде лесно губеше пътечката и кривваше встрани. Трябваше да я връщам в "правия път". После си го обясних: ами че тя не гледа на терена като нас от метър и седемдесет, а от метър. Затова вижда по-"локално" и общото направление й се губи.

Ето ги харамиите на Харамията:

Колкото и да беше съблазнително да изпробвам отново директно слизане от Горния Чанак към Долния, реших да проявя благоразумие. В такива случаи "краткият" път излиза много по-дълъг като време, а вниманието е насочено към всяка стъпка и човек не може дори да се огледа. Тръгнахме обратно към лагера на дъновистите. Там ни нагостиха със супа и поехме по божия път към езерото. То ни се разкри в цялата си прелест:

В езерото има очарователно островче - само от една скала, но с дълбоки пукнатини и вклинени в тях смрики и цветя. Съвсем в стила на японските дзенски паркове, пресъздаващи в мини-модел Вселената. Някой ден непременно ще доплуваме до него!

Тръгнахме по брега на езерото към основната ни цел - снежната пещера. С учудване открих, че този път можем да стигнем до нея съвсем безпрепятствено: само за една седмица водата бе спаднала с близо метър и под отвесните скали се бяха подали камъни, достатъчни, за да минем по тях, без да газим водата.

Това природно чудо всъщност е тунел с дължина десетина метра и височина два метра. Образува се от ручея, който се стича по отвесните скали и минава под пряспата, като частично я разтопява:

Освен "врата", снежната къща си има дори прозорец:

От тази част на езерото много добре се вижда отвесният скат, който се спуска от Горния Чанак. Тогава проличава, че май има сравнително леки слизания, който си заслужава да бъдат изпробвани следващия път:

След огледа на пещерата хубаво се изкъпахме в езерото и поехме към палатката. На другия ден ни чакаше главният празник на дъновистите.

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Апр 11, 2018 2:32 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Браво на Мила! Такова малко момиченце, а прави такива преходи!
А другите юнаци - вече са за колеги-планинари.
Забелязвам, че понякога децата ни отварят очите за неща, които не забелязваме или не им отдаваме значение.

Поздрави и все така!

Браво, браво!

.......
След десет часа ходене - от 10 до 20 ч., си бяхме в палатката. Мила се оказа изненадващо тренирана след екскурзията до Каньона на водопадите в Родопите, която беше само преди месец. Отново се убедих в неподозираната сила на децата, колкото и малки да са те, стига да има кой да я отключи.[/quote]
Respect

за планинарите !

_________________
Опознай Родината за да я обикнеш!

Да са ти живи и здрави внуците Very Happy

Главният празник на Бялото братство започна в петък, 19 август, на огромната поляна до езерото Бъбрека. Като гледах как тези тихи и благонамерени хора, чийто девиз е "Бог е любов", танцуват - боси! - и прескачат коловозите, издълбани от АТВ-тата, ми стана жално. И за планината, и за любителите на природата. Пепел му на езика на всеки, който прави абсурдни и нагласени паралели!

Малко преди 11 часа на поляната вече се бяха събрали повечето дъновисти.

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена...

Само дето не се намери "третя" да ме в уста целуне бърже - може би защото не бях потънал в кърви, да лежа и да пъшкам...

Ние предпочетохме да сме по-далече от стотиците зяпачи и се насочихме към този предизвикателен връх - Малкия Кабул:

Както бързо разбрахме, бяхме си взели белята с неговото изкачване, но връщането назад беше още по-голяма беля. Затова продължихме нагоре, откъдето наблюдавахме танците на дъновистите. За първи път те бяха толкова много - около 1200 души, че се подредиха в четири концентрични кръга. В средата имаше мощен хор с оркестър, чията музика стигаше и до нас:

Към края на програмата Бялото братство се подреди във формата на въртяща се многолъчева звезда:

Когато опънахме палатката първия път в началото на август, палатките на дъновистите бяха около 200 (всяка с номер и регистрация). В дните преди празника те бяха вече над 600. Когато обаче се върнахме в петък вечерта, картината надмина всичките ми очаквания: едва си намерихме палатката, която на сутринта все още стърчеше самотна. Новите палатки бяха толкова много и толкова нагъсто, че колчетата на съседите ми бяха забити между моите колчета. Ходенето между палатките се превърна в истинско изпитание за равновесието:

Ние така и си останахме гости на Бялото братство. Внуците обаче бързо станаха известни като "трите деца" и покрай тях завързах твърде приятни запознанства. Няколко пъти обядвахме на тяхната трапеза, хората черпеха децата с плодове, упътваха ни за пътеките. Много от дъновистите бяха дошли с децата си и точно от двете страни на нашата палатка се настаниха още две тригодишни момиченца. Така на закуска и на вечеря около нас се събираше цяла детска градина! Лошото беше, че момиченцата не бяха свикнали на палатка или просто не бяха приучени да спят самостоятелно, та по цели нощи зовяха майките си, които всъщност бяха до тях. Това "стерео" разваляше нощите ми, макар че моите внуци си спяха непробудно. Последната нощ не издържах на плачовете у съседите и станах в 5:20. Небивало за мен! Облякох се, взех батерията и се запътих към върха, от който дъновистите посрещат изгрева на Слънцето. "В Рим - като римляните!" - казах си аз и заедно с още стотина човека зачаках да порозовее хоризонтът. Някъде към 6:30 едно яркооранжево топче изплува над Балкана и бързо започна да се увеличава. Цигулките наченаха мелодия, хората запяха с вдигнати за поздрав ръце и аз мислено се пренесох в Древния Египет, където вероятно по същия начин са приветствали бога Ра:

Малко притеснен се върнах обратно в палатката, но децата си спяха преспокойно. Започнах да подреждам багажа за връщане и не след дълго дойде време за закуската - последната на Седемте езера за този сезон.

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Апр 11, 2018 2:56 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Тризъбецът на Малкия Кабул отдавна ни привличаше. Ето я първата площадка, ето я и втората - виж ти!, там вече някой се е качил и стърчи като клечка, накрая остава третата - и там вече се е монтирал фотограф... Колко му е!

Оставихме раницата зад големия камък вдясно на снимката и се закатерихме. До първия зъб - нищо работа. До втория - малко по-така, но все още се вървеше в някакъв много разширен смисъл на думата. С повече хващане за смриките и пълзене по отвесните камъни - нормално е. Кошмарът настъпи, когато решихме да продължим нагоре към върха. Пътечка се долавяше едва-едва. Главно се провирахме през смрики и скалисти улеи. Пак добре, че ги имаше, защото без тях по отвесния склон изобщо нямаше къде да се хванем. Аз бутам Мила отдолу, момчетата я поемат отгоре, после изпълзявам като змия един метър и действията се повтарят. Погледнах назад и разбрах, че връщането по тия стръмнини е невъзможно. Само напред, но вече без амбиции за върха. Карахме по хоризонтала, та най-накрая да излезем на тревистото било. Ама и тука проблем: склонът със силен страничен наклон, няма къде да стъпим. Момчетата избързаха напред, но аз с Мила за ръка се видях в чудо. Внимателно търсех чимове, където да си забия обувката (поне едната!). Иначе - къпане в езерото. Пак добре, че Мила не се уплаши, а вървеше и изпълняваше командите ми - къде да се хване, къде да ме изчака, без да мърда. И ето че в момента, когато вече мислех, че ще излезем на равното и ще тръгнем по нормалния път, повдигнах глава и съзрях върха. Съвсем близо - доближили сме го по диагонал, без да се усетим. О, казах на децата, няма отказване - давайте нагоре! А нагоре беше ужасно стръмен тревист склон, но поне се виждаше целта. Изпълзяхме, както можем, и стъпихме на темето. А там - много връх, много нещо!

На една табела с кръст пише Чочов връх, 2215 м. На друга, само на десет метра от първата - връх Беинса Дуно (псевдонима на Учителя Дънов), 2227 м. В Уикипедията го дават 2225. По избор! Полюбувахме се на чудесни гледки към Отовишки връх, Скакавишкото езеро, Харамията, Мальовица, Мусала в далечината и Бъбрека под нас. После поехме надолу по ливадата към Окото - той оттам бил цивилизованият път, ама откъде да знаем? Малко подробно описах премеждията ни, та да знаят тия, които биха поели по същата траектория, какво ги чака. Но ще оживеят, спор няма!

Точно в подножието на върха има чешма с невероятно студена вода. Там бяха насядали няколко души.

Бяха дошли чак от село Овчарци, но бяха качили децата и багажа на коне. Поканиха ни да си хапнем. А и да си пийнем - ракия, вино - по желание. Аз твърдо отслабвам, та отказах всичко. Моите обаче, като се нахвърлиха на храната, няма наяждане! Русенско варено, риба, салами, кашкавал, сирене, домати, вафли - хората сякаш очакваха, че ще срещнат гладници, та само им подаваха филиите една след друга. Добре стана, защото нашата раница с храната остана при езерото, а часът вече минаваше един. Най-накрая моите се нахраниха и поехме към езерата, а нашите добродетели възседнаха конете и поеха в обратната посока. Как да не повярва човек, че Бог е любов?

Малко над чешмата открихме езерце. Ситно и плитко наистина, но защо пък да не е Осмото от Седемте? Пътеката започва рязко да се спуска към езерото Окото. Долу на брега едва се виждат човешките фигурки. Децата го дават на юруш:

Когато стигаме до Бъбрека, започва истинското удоволствие. Околността вече е пуста - няма ги дъновистите, няма ги и зяпачите. Сами сме. Ослепително слънце без никакво облаче. Отсреща като ракета от силоз изниква Харамията:

Децата играят на воля - скачат по брега, сглобяват някакви воденици от клечки, най-накрая хапват дажбата праскови. Мила цопва камъчета в езерото:

Изкъпваме се четиримата в ледената вода. После още веднъж. Не ни се тръгва! На връщане уцелвам Харамията и езерото Трилистника в хубаво настроение - часът вече наближана 8!, - та успявам да ги заснема в един колкото изтъркан, толкова и красив сюжет. Пощенската картичка е готова!

Така мина третият ни пълен ден на езерата. Следват вечеря, сън и утре - към София!

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Апр 11, 2018 3:19 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Дано не съм прекалил с рилските пътеписи, но понеже в този форум има много родители с малки деца, дано описанията ми им бъдат полезни. Няма да се пренасям в специалните теми за децата и планината, а ще добавя две думи тук. Но първо за връщането ни до Паничище.

Багажът доста олекна без консервите и хляба, но палатката и мунициите си тежеха, колкото на качване. Дори взеха повече да се усещат, защото раницата вече не ми лежеше отгоре върху гърба, а ме теглеше назад и болезнено се врязваше в раменете. Абе, и така, и иначе - тегоба си е! Мила беше най-доволна и пред всеки срещнат се хвалеше, че сега раницата ѝ била лека, а преди какво било... Макар че тя си беше същата, само без бисквитите. Very Happy

Както вече споменах, пътят от новата хижа "Рилски езера" до долната лифтена станция, където оставихме колата, е отвратителен. Само една малка част минава през гората и може да се нарече "планинска пътека". По-голямата част е по гадно чакълесто шосе, по което джиповете вдигат облаци прах. Отгоре пък дрънчат седалките на лифта. Предишния път минахме от старата хижа направо през Долното езеро, но по средата пак излязохме на шосето. Вероятно следващия път ще опитаме да забием към хижа "Ловна" и оттам към "Пионерска", но повече с джиповете няма да се разминаваме!

А в гората е много приятно: сенчесто, с богати находища на боровинки и малини. Има и вода - който иска, пие:

Има и скришни места в корените на дърветата, където живеят горските човечета:

И за довиждане с планината - един спомен със синя тинтява:

А сега обещаните поуки. За да не си помисли някой, че сме родили извънземно, нека уточня, че само преди месец подобна екскурзия с Мила беше немислима. Тренировките с нея - всъщност възпитанието й - започнах малко късно, когато тя наближи 3 годинки. С Антон започнах на палатка, когато той нямаше още две и половина. С Боян - на две и девет месеца. С Мила и преди бяхме ходили по планините, но на еднодневни екскурзии - от Бай Кръстьо надолу, през Боянския водопад, из Пампорово и от тоя род. През голяма част от времето тя зовеше "мама, тати", което правеше разходките твърде неприятни. Така беше до деня, в който извървяхме огромния маршрут от Пампорово през Каньона на водопадите до Смолян. В организма на детето изведнъж нещо превключи. Резултатът бе, че на Рила, по тези изморителни дори за мен пътешествия, аз не я чух нито веднъж да спомене "мама и тати", нито да проплаче "уморена съм". Децата явно схващат, че на планина не минават градските номера, стига, разбира се, възрастните да са се отказали от тях. Ако самите възрастни подхранват градските навици - носене на ръце, солети и сокове по никое време, игра на топло-студено, "дай да ти пипна крачетата" и прочие, децата естествено ще им се поддават. А когато се убедят от личен опит и от наблюдения над другите туристи, че в планината се върви, че може и да завали порой, че храна може и да няма, че водата е далече, че "за всички е така" - тогава няма никакви ограничения за преходите с тях. Именно фактът, че вече трето дете следва същия тертип, е доказателство, че не става дума за някакъв физиологичен феномен, а просто за система на възпитание.

Благодаря на всички, които са ме разбрали правилно и не са си казали "тоя ще си претрепе децата!". Бъдете сигурни, аз се трепам повече от тях, а те си тичкат. Very Happy

Последната промяна е направена от Сотиров на Сря Апр 11, 2018 3:28 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Много си прав за възпитанието на децата! Аз моите още от бебета ги водех по палатки. Така се научават на несгоди и даже в града престават да мрънкат Laughing

Това исках да чуя. И не само в града - и в живота по-малко ще мрънкат. Cool

Браво на вашия отбор! Малката явно се заразява от батковците и не иска да остане назад, което е много добре! Децата се възстановяват изключително бързо, просто не е за вярване. Exclamation