50 години от трагедията “БЕЗЕНГИ”

На 19 август се навършват 50 години от трагичната гибел на тримата български алпинисти Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов при опита им за травeрсиране на прочутата Безенгийска стена в Кавказ. По този повод на 20 август /събота/ в 12 часа се организира помен на Втора тераса под връх Мальовица.
Организатори: БФКА, семейство Мачирски, професор Георги Атанасов, доцент Сандю Бешев и Аврам Аврамов – тримата останали свидетели на трагичната случка.
Да си спомним за Цанко, Данчо и Радко.

Последната промяна е направена от SBeshev на Сря Яну 23, 2019 4:29 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Санди е забравил бате Енчо, за товаПредлагаме ви откъс от книгата на Георги Атанасов “Стръмни върхове” (издание на Сдружението “Международен фестивал на планинарския филм”, София, 2008 г.):

Един от най-силните стимули за преодоляване на едва ли не невъзможното безспорно е стремежът да оцелееш.

Стояхме в горната част на южните отвеси на връх Шхара. На триста метра над нас се простираше веригата на Безенгийската стена. Само преди два-три часа пъплехме по нея, привързани в свръзки. Тогава стана ужасното, непоправимото. Прекрасните ни другари Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов политнаха в пропастта.

Останалите тръгнахме надолу, на юг, по пътя на тяхното падане. Нямаше време за много разсъждения. Крепеше ни надеждата, че някъде наблизо са се спрели, че ще ги намерим и помогнем. Смътно чувствахме голямата опасност, но тя ни правеше още по-решителни. Бяхме готови на всичко само и само да са живи!

Бяхме се скупчили на малка площадка. Встрани, в долната част на тесен улей, завършващ точно тук с около двеста метра леден отвес, видяхме да лежи ледокоп. Не бе дошъл сам. Изтръпнах. За миг сякаш видях тялото на човека, който доскоро го бе държал, да лети по посока на разстлалия се цели 2000 метра под нас ледник.
Мълчахме. Всичко беше пределно и безнадеждно ясно. Нищо не бе останало от предишната ни бойкост. От усещането, че сме готови да направим чудеса. Вече нямаше за какво…

Отгоре се чу зловещ грохот. Близо до нас по улея се свлякоха камъни и буци лед. Те също прелетяха през ледения отвес, за да се изгубят в бездната. Заедно с тях отиде и ледокопът. Изчезна от очите ни единственият ням свидетел на случилото се.
Едва сега почувствахме, че сме съвсем сами. Това ни върна към действителността. Трябваше да помислим за себе си. Да помислим какво да правим, за да се спасим. Нямахме голям избор. Да се върнем назад бе вече невъзможно.
- Само надолу. Друго не ни остава - каза Енчо. Гласът му звучеше отсечено.
- Дайте да видим с какъв инвентар разполагаме – промърмори Аврам и се зае да брои всичко, което струпахме в краката му.

Не беше много – две основни въжета, шестнадесет клина, няколко въжени примки, един чук и едно тънко помощно въженце.

Да се слязат две хиляди метра хаотично разхвърляни ледени и скални отвеси, стръмни ръбове и улеи с тези оскъдни съоръжения? Нерадостна перспектива, но … единствена. Знаехме, че ни един човек не беше се докосвал до тази стена. На нас ни предстоеше нещо немислимо, което обикновеният разум не можеше да осъзнае. Долу, ниско ни примамваше ледникът. За нас той беше спасението. Животът.

Двойната палатка, която в досегашните си биваци разделяхме на две части, беше полетяла с нашите другари. Храна също нямахме. Този ден разчитахме да достигнем връх Джанги тау – средата на нашия маршрут. Там бяхме изнесли гориво за примуса и продукти за втората част на траверса. Но съдбата бе отредила друго.
Смрачаваше се. Започнахме да се настаняваме на две сравнително безопасни площадки. Предстоеше ни трудна нощ.
- Вижте какво намерих! – и Санди измъкна цели две бучки захар от джоба си. Сияещ. Като че ли ставаше дума за златна находка. Цената на дребните неща е относителна и винаги е свързана с различните условности. Заехме се да делим на равни части бучките. Прецизно, като че ли от него зависеше животът ни. Пристъпихме към това с тържественост. Вдъхваше ни вяра, че сме единни да се борим. Усетихме прилив на сили. Дължеше се не на погълнатите калории, а на чувството за целостта на нашия вече намален състав. Познавахме се от години. Заедно и поотделно бяхме преодолели десетки опасности. Вярвахме един на друг. Вярвахме в самите себе си. Но трагичната невъзвратимост на бедствието ни беше изтръгнало от добитото с години равновесие на духа.

Твърде ясна и близка бе картината на случилото се. Болката от страшната загуба ни задушаваше. Никой не говореше за това. Имахме чувството, че всеки миг нашите приятели ще се зададат отнякъде. Ще чуем веселия глас на Цанко и всичко ще бъде по старому.

Едва много по-късно си позволих да мисля за психическото състояние, в което се намирахме. В онези минути на усилия да овладея болката се занимавах с незначителни неща. Мъчех се да изтръгна някакъв остър камък, който се забиваше право в кръста ми, както бях седнал в уж удобната ямка, която си бях изкопал. В нея имах добра опора. Иначе ми се струваше, че се смъквам надолу въпреки добрата осигуровка с въжетата. Опитвах се да насочвам мислите си към дреболиите, които ме заобикаляха, за да се откъсна от ужаса на спомена.

До мен Енчо също подреждаше нещо. Двамата имахме пухени якета и един спален чувал. Мъчехме се да създадем уют върху тази наклонена, замръзнала площадка с размери на малка маса. Нямаше и помен от дългогодишното ни съперничество. Сега бяхме заедно повече, отколкото думата може да изрази. Може би долу, след завръщането всичко щеше да започне отново.

Малко над нас се бяха разположили Аврам и Санди, намъкнали се в един спален чувал, от всички страни оплетен с въжета. Личеше, че имаха нужда от чувство за прекомерна сигурност.

Нощта премина тежко. На 4500 метра височина, при лек снеговалеж няколкото часа на открито без подходящи съоръжения ти се струват денонощия.

Стремях се да се движа. Не беше лесно. Както и при други подобни случаи, започвах да разтривам отделни части на тялото си с бързи движения. Това водеше до общо загряване. Трудно надвивах умората. Искаше ми се да заспя, но бе опасно.
Сутринта едва се размърдахме. Оказа се, че Санди и Аврам са изцяло покрити със сняг. Двамата се бяха затоплили в спалния чувал и по-добре прекарали нощта. Сега по тях всичко бе мокро и от части обледенено.

Започна да светлее. Надделели над временната облачност, слънчевите лъчи се показаха милостиви към нас.

Продължихме спускането. Трудно организирахме рапелите. Където теренът позволяваше, последният от нас слизаше чрез катерене, почти без осигуровка. Така предварително освобождавахме двойното въже и можехме да приберем клиновете и въжените примки, за да ги използваме отново. Трябваше да ги пестим. Въпреки усилията ни техният брой бързо намаляваше. Не знаехме, че до ледника ни очакваха около шестдесет рапела и още много, много катерене.

Слънцето бе приятно и желано. Това вливаше живот в измъчените ни измръзнали тела. По обяд започна да грее така силно, че едва издържахме. На тази обърната на юг стена не можеше да се намери и най-малката сянка. Устните ни се напукаха до кръв. За щастие ледът и снегът наоколо се топяха и се стичаше обилно вода. Това ни спасяваше. Ако към всичко се бе прибавила и жаждата, не знам как щяхме да издържим. Борбата с нея е мъчителна.

Разстоянието до спасителния ледник се скъсяваше. Но едно обстоятелство ни караше да го възприемаме като нещо недостижимо. Въжените примки привършиха. Останали бяха съвсем малко клинове, които трябваше да смятаме за неприкосновен запас.

Нямаше на какво да организираме рапелите, за да изтегляме отдолу двойното въже.
Прибягнахме до драстична мярка. Започнахме да режем краищата на основните въжета, за да правим нови примки. Тях оставяхме на скалните издатини. Рапелите ставаха все по-къси. С това и дължината на спусканията се намаляваше. Излизаше, че режем клона, на който седим. По-лошо от това не можеше да бъде…

Започна жестока борба между приближаващия се ледник и скъсяващите се въжета. Игра на нерви. Почти машинално извършвахме всичко.

Въжетата свършиха. Под краката ни бучеше около двестаметров водопад. До началото му намерихме маска от хасе и прикрепени към нея очила. Бяха на Радко…

Трябваше да катерим надолу, встрани от водната струя. Без осигуровка.

Трябваше…Тогава мисълта, че загиналите са стигнали до ледника заедно с водната струя не намираше пролуки в съзнанието ни. Жаждата за собственото оцеляване бе изтласкала всичко друго. Не се сещахме нито за храна, нито дори за трагедията. Тя се бе загнездила някъде дълбоко в нас. Страхът да не ни сполети същата участ може би ни стимулираше. Успокоихме се едва когато стъпихме на зелена полянка. Преспахме там под огромната 2500-метрова стена на Шхара. По нея се бяхме спуснали за три дни, а нашите приятели бяха прелетели за може би три минути. Стряскахме се на сън. Скачахме и поглеждахме нагоре. Луната бе позлатила леда. Скалите имаха сякаш по-меки очертания.

Сутринта потеглихме надолу и все поглеждахме назад. Не можехме да откъснем поглед от стената. Жадувахме да зърнем тримата отнякъде. Не искахме да приемем, че никога вече няма да ги видим.

Слизахме и слизахме. Всичко се променяше. Ставаше по-зелено и примамливо. Срещнахме стадо овце със снажна овчарка. Първите живи същества. Не ни се вярваше. Погледнах пак назад към мълчаливите върхове. Нямаха нищо общо с цветущата растителност наоколо. Искаше ми се да си набера цветя. Мамеха ме с ярките си багри, причудливо вплетени една в друга като пъстър килим. Колко променливи и противоречиви са понякога човешките настроения.

Пред на се гушеше селце с непознати очертания. Над малките схлупени къщурки се издигаха високи каменни кули – прочутите башни, строени още през XII век като укрепления срещу неприятелите. Какви ли събития са се развивали в тази приказно красива кавказка долина?

Срещнахме и първите жители на селцето. Гледаха ни с интерес. Не е чудно! Лицата ни бяхме брадясали, измъчени, почернели. Ризите – раздърпани, панталоните – разпокъсани от рапелите. Обясниха ни, че селцето се казва Ушгули. Разбрахме, че е съвсем откъснато от света, че дотук не идва превозно средство. Имахме чувство, че се намираме в средновековен аул. Но хората и тук се отличаваха с широки сърца и пословично гостоприемство. Толкова нужда имахме от грижи, храна и внимание.
След като се посъвзехме, продължихме по течението на планинска река. На места долината преминаваше в тясна клисура с отвесни брегове. Вървяхме по едва видима пътечка. Някъде тя минаваше над такива отвеси и бездънни пропасти, че губехме представа къде сме. Струваше ни се, че все още катерим сред ледниците. Водите на реката клокочеха с грохот. Заобикаляше ни пищна растителност. Продължавахме да мълчим. Мислите ни все се връщаха назад към трагедията.

Откъде ли в критични мигове, когато ни дели крачка от невъзможното, се намират сили, които с първичността си ни позволяват да надхвърлим допустимите от разума граници? Кои са онези източници, скрити някъде в подсъзнанието, които вливат в движенията ни неподозирана енергия? Безспорно натрупаният с хилядолетия инстинкт ни помага да оцелеем. Но не само той. Непрекъснатата среща с трудностите е развила у нас способността да ги преодоляваме. Не бихме се справяли, ако срещахме в планината само хубаво, слънчево време. Ако не изпитвахме наслада от възнаградените усилия да превъзмогнем препятствия – неизбежни, дори търсени спътници на всяко изкачване.

......................
Три години след нещастието на Безенгийската стена отново пъплехме по нея. Този път трябваше да успеем. Изискваше го паметта на загиналите ни приятели, честта на алпинизма, собствената ни чест. До нас със Санди вървяха Ангел Петров и Кръстьо Алексиев.

След първия си бивак долу, в края на Безенгийския ледник, изкачихме реброто на Шхара по обичайния път. Още рано следобед ни обвиха гъсти мъгли. Прехвърчаше малко сняг. Видимостта стигна до два-три метра. Вече бяхме излезли на централното било на височина около 4800 метра. Стремяхме се да достигнем „традиционното” място за бивак, непосредствено под горния купол на Главна Шхара. Сравнително голямата площадка, защитена от скален пояс, правеше бивака тук удобен и най-важното – безопасен.

Нищо не се различаваше наоколо. Насрещният вятър забиваше снежинките в лицата ни. Трудно следяхме верния път. Движението стана несигурно. Започнахме да се озъртаме за място, на което да поставим палатката. Избрахме го по-скоро по чувство. Нямаше никаква възможност за добро оглеждане и реална преценка. В края на краищата се набутахме в палатката. Носехме само два спални чувала за по-леко. С Кръстьо влязохме в единия. Рамената ни бяха навън. Развеселихме се.

Заспахме с безпокойство за следващия ден. Каква лоша шега ни беше изиграло времето! Нямаше право да не се подобри…

Нощта премина мъчително.Не че беше студено. Напротив, чувствах, че едва ли не се задушавам. Бях притиснат от двете си страни. Не можех да помръдна. Искаше ми се да сменя положението на тялото си поне за малко. Ангел и Санди май се бяха разширили повече, отколкото трябва. Не подозирах, че всеки от нас си мисли същото за останалите. Само Кръстьо похъркваше невъзмутимо в долния край на леко наклонената палатка. Всъщност всички се свличахме към него и той имаше най-голямо основание да се оплаква.

Това бяха дребни грижи. Основното си оставаше времето. Не разбрах какво става навън. Но поривите на вятъра не предвещаваха нищо добро.

Най-после се развидели. Ангел се измъкна от чувала и подаде носа си навън.
- Бяло като мляко! Духа колкото си иска. Натрупало е до колена.
Един по един излизахме навън. Всеки искаше сам да се убеди. Времето нямаше намерение да се оправи. Снегът ставаше лавиноопасен. Видимостта бе нищожна. Връщане към ледника би било трудно и рисковано. Освен това би означавало край на траверса, край на всички мечти.

Трябваше да изчакаме. Имахме гориво за примуса, здрава палатка и достатъчно храна. Какво повече ни трябваше? Явно само търпение и надежда, че природата ще се смили над нас.

Беше лесно да вземем това решение. И разумно! На пръв поглед също беше лесно да го изпълним. Трябваше да си лежим в чувалите и толкова.

Навън бурята не спираше. Започна да трупа сняг върху палатката откъм страната, на която се бе разположил Санди. Платнището натежаваше и го мачкаше. Когато не можеше да издържа повече, излизаше навън да разчиства снега. Това бе свързано с големи усилия от страна на всички. Поемахме го върху себе си. Помагахме му да излезе от чувала, после, след неговото завръщане го чистехме от снега и отново го напъхвахме вътре. Това не беше толкова лошо. То представляваше единственото ни движение, единственото ни разнообразие. Тежките часове бяха тези, в които лежехме с притворени очи вслушани във вятъра. Не ни се говореше, не ни се ядеше. Само Кръстьо топеше сняг от време на време на примуса. Минутите се нижеха бавно...
Предразполагаха ни към мрачни мисли.
- Ами и ако утре продължи така? – промърмори Ангел.
- Пак ще си лежим в палатката. А може и някой хеликоптер да дойде да ни прибере – опитваше се да се шегува Санди.

Не ми беше до остроумия. Мълчах. Какво ли не ми минаваше през главата. Стремях се да предвидя изхода на всички възможни бъдещи положения. Същевременно разбрах, че е безсмислено. Трябваше да се изчака денят и последвалата го нощ. После можеше да се реши нещо определено. Когато дойдох до това заключение, се успокоих малко. Доскоро в мен напираше неудържимото желание да действам. Бях успял да го отложа с повече от петнадесет часа.

Опитвахме се да говорим за различни неща, далечни на алпинизма. Но не вървеше. Всеки предпочиташе да остане със собствените си мисли.

Нищо не се промени до настъпването на новата нощ, а и доста време след това. Различието беше само, че вместо Санди започна да излиза Ангел, за да разчиства снега от палатката. Не го свърташе в нея. Всички изпитвахме същото. С усилие успявахме да запазим привидно спокойствие.

Изведнъж започнах да усещам някакви иглички по тялото си. Пробождаха крака или ръката ми. Трябваше да ги раздвижа, а нямаше къде. Задъхвах се. Малкото въздух, тесните стени, хората около мен тягостно ме притискаха. Едва се сдържах да не викам. Стисках зъби. Вкопчих пръсти в дрехите си, за да не раздера стените на палатката. Повтарях си: “Чакат те още много часове. Това е нищо… Не се движи.” Забивах нокти в бедрото си. Хапех устни… Постепенно кризата премина, но се почувствах така уморен като да бях вървял километри. Това ми помогна. Отпуснах се.

Стояхме вече второ денонощие почти неподвижни. Всеки по своему си налагаше търпение. Имахме достатъчно опит в планината. Тя ни беше подготвила. Знаехме, че при подобни случаи хората невинаги издържат. Тогава не са застраховани от неразумни действия.

Вече не разбирахме какво става навън. Бяхме се събрали почти един над друг на страната на Кръстьо. Санди бе отстъпил мястото си в другия край на палатката на натрупания отвън сняг. Лежахме, дремехме,чакахме. Така до сутринта.

Цели тридесет и шест часа прекарахме по този начин. Вече беше значително по-светло и неестествено тихо. Кръстьо реши да излезе. Изглежда му бе омръзнало да го притискаме.
- Върхът…Слънцето… Небето…! – несвързано се разкрещя той.

Не разбрах как изскочихме от палатката. Десетки побелели остри върхове се впиваха в ярко синьото небе. Нямаше и помен от мъглите, ветровете и снеговалежа. Долините тънеха все още в мрак, а първите слънчеви лъчи бяха позлатили веригата на Безенгийската стена. Този път тя се бе оказала благосклонна към нас. Това беше нашата голяма награда.