В началото на юли мераците бяха за в. Газей, но така се получи, че не стигнахме до там.
Прогнозата бе дъждовита и твърде неясно бе кога ще завали. Уж до обяд щяло да е облачно и да валяло, та после да се оправяло и т.н. Сутринта подранили виснахме на (С)Логовето още в 8 ч. да чакаме лифта да „отвори”. Докато пътувахме забелязахме, че върховете ту бяха огрети от слънцето, ту облаците ги закриваха.
Малко след 8:30 седнахме на мокрите седалки и потеглихме нагоре. Когато стъпихме на хижата в м. Безбог картината бе перфектна за ходене. Бързо запълзяхме по пътеката към Попово езеро, като се учудвахме, на малкото хора, които срещнахме. Уж т.нар. сезон бил започнал, пък…
След Безбожки превал хванахме надясно. Преди да започнем изкачването се отбихме на водопой до близкия поток. Зад нас, към Човеко и Кадиев рид, бе доста облачно. Тъкмо там шетаха едни приятели в този момент. Замислих се как ли бъхтят из клека, а прочутите тамошни комари им „свирукат” покрай ушите.
Изплашен от облаците, и за да не изпусна гледките, се откъснах от групата и възможно най-бързо закатерих стръмнината към м. Полежан. За моя изненада там вятърът не бе токова силен, а обстановката за снимки в определени посоки бе почти идеална за това време от годината.
Естествено първия обект, към който насочих фотоапарата бе Мангър тепе (Полежан). Танцуващите около върха облаци му придаваха приятно очарование.
Над Попово езеро и околните върхари вече бяха надвиснали облаци, но към Безбог бе доста по-обнадеждаващо. Наблизо забелязах една група, която се суетеше около една скала,след което се отправи към върха. След малко видях, че са оставили раниците си там (при скалата) и затова е била цялата тутканица.
След като изчаках останалите и ние захванахме стръмнината. Тъкмо стъпихме на върха облаците закриха всичко наоколо. Все пак решихме да продължим към Газей, но едва след метри ентусиазмът ни бе охладен от тежки капки дъжд. Без много да му мислих, взехме решение да дадем заден ход и да отложим мероприятието за следващ път. Решението, ако облаците се разкарат, да се метнем на върха Безбог също не се получи. Видимостта рязко падна и ни принуди да слезем на магистралата „Безбог-Попово езеро”, където спряхме да се подкрепим.
Тъй като още бе рано решихме да се спуснем към р. Ретиже, но още при колибата на бай Любен се отказахме от това си намерение и обърнахме към Безбог. Пихме по чай край езерото и запрашихме надолу. Видя се по-късно, че решението ни бе правилно. Тъкмо стигнахме х. „Гоце Делчев” заваля пороен дъжд. Подслонихме се за кратко под чадърището на една жена, която продаваше сладка и разни плодове, след което се накачихме по колите и поехме към Неврокоп.
В хладната все още неделна сутрин се сблъскахме с познати неврокопчани на х. „Вихрен”, на които, с компания от други части на Родината, им предстоеше цяла седмица обикаляне из Пирин-а. В днешния ден обаче посоките ни бяха различни. Те поеха към тривиалния, но и красив маршрут Казаните – Кутело – Кончето – Вихрен, а ние отпрашихме към Бъндеришка порта.
Трябва да се каже, че прогнозата бе максимално благодатна, а както се оказа по-късно, и взе че се сбъдна. Стимулирани от сянката, която ни правеше Тодорин връх твърде бързо „изядохме” стръмнината към Муратово (Овинатото) езеро, на което направихме само няколко снимки и се запасихме с вода.
На Бъндеришка порта ни застигна голяма група, с която дружно позяпахме 5-6 кози, които спокойно пасяха недалеч, посока най-високото от езерата в Голямо Спано поле. Не ги попитахме откъде са, но говора им бе от Разложкия край. Предположихме, че са от Банско или Разлог. Похвалиха се че ще ходят на Синаница.
Приказките са сладки, но път ни предстоеше. Хванахме билото и бързо се озовахме в началото на гребена Караулите. С повишено внимание защъпуркахме напред, лавирайки измежду стърчащите скали. Не ни отне много време да достигнем края на стеснението. След последния караул аз се опнах на тревата готов за минимум 30 минути почивка. Дружките бяха решили тоя ден да се померят и на Спанополски чукар, та докато аз хрупах ябълки те отърчаха до там.
Лежейки, забелязах двама души с раници, които идваха към мен откъм Малко Спано поле. Когато дойдоха побъбрихме кой откъде и накъде. Оказаха се светиврачани тръгнали да се разтъпчат, за да слегне яденето. Добре го бяха измислили! Докато те се кипреха на последния караул ние продължихме по билото към кота 2633 м – т.нар. връх Дончови караули. След него следва едно доволно губене на височина. Поседнали на седловината предхождаща Бъндеришки чукар се почесвахме с какъв акъл сме се захванали с тоя върхар. Наблизо преминаха облаци и си пожелахме да застанат над нас, че катеренето да ни е по-леко. Докато се кумехме двамата свтиврачани минаха покрай нас, поздравиха ни отново и забиха в малкото клеково гнездо в подножието на върха. Явно от там е по-пряко, та с всичкия си акъл решихме и ние да преджапаме през него, за да го тестваме. При предни ходения там винаги сме го заобикаляли тоя клек!
Някаква сила ми дойде от скриването на слънчо зад облаците в този момент. Не след дълго настигнах двамата, че на моменти и ги бях подминал (светиврачаните). Те естествено не се дадоха и на финалните метри към върха рипнаха като кози и развиха скорост достойна за завиждане. На чукаря, недалеч от каменния иконостас, полафихме откъде е най-добре да се спусне към з. „Спано поле”, обсъдихме върховете м/у Възела и Превала след което те поеха към Башлийца.
Аз изчаках дружките да дойдат, след което направихме необходимото похапване малко преди Бъндеришки чуки и с пълни стомаси затириличкахме по камънака към Башлийската порта. Портата я финтирахме по едно време и заслизахме директно към групата на най-високите локви в Бъндеришки циркус, където отново поседнахме, наблюдавайки разни хора които се моткаха между Възела и Бъндеришките чуки. Част от тях заслизаха по маркировката към нас, а останалите продължиха към Башлийската порта, посока там, откъдето идвахме ние.
Слизането към х. „Вихрен” не предложи някакви емоции. Срещнахме дузина хора които бяха избрали деня да се помотаят и Бъндеришкия циркус, а на самата хижа отново попаднахме на нашите неврокопчани, които тъкмо се бяха свлекли от големия камък – в. Вихрен. Тъй като, поради стихването на вятъра, бяхме подложени на атака от комари бързо се разделихме, качихме се на колата и потеглихме към Неврокоп.
Пожелавам на всички съфорумци приятни летни мигове и положителни емоции из Пирин. Ходете в планината с тази нагласа и ще видите, че тя ще ви отвърне със същото
Последната промяна е направена от Speedy на Съб Юли 23, 2011 2:04 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Пет Юли 22, 2011 9:26 am
outfaced
Регистриран на: 08 Юли 2010 Мнения: 159
Кефско
Тая еднодневна врътка КАРАУЛИТЕ И БЪНДЕРИШКИ ЧУКАР и аз отдавна я планирам ... че пусто като сме с тежки раници и после се целим в Тевното времето не стига
Пък що да не и леко да отскокнем до Башалийски ... или пък да вземем един бивак да му разпънем под Башалийски и да стане двудневно ... хммм
Регистриран на: 11 Юни 2009 Мнения: 134 Местожителство: Г.ДЕЛЧЕВ
Чудесен пътепис, отговаря на истината..........Гледките бяха чудни, снимките са перфектни.Истина е за добрата нагласа към планината.Да очакваме ли нов материал?
_________________ В ПЛАНИНАТА Е КРАСОТАТА НА ЖИВОТА.
Башлийското езерце между двата чукаря ми е едно от любимите пирински скатани места
уеуе ... баси якото езеро, баси якото място за бивак. Напълни ми душата. Няма такова спокойствие
Ако не беше прал и дъжд посред нощта щях да кажа че ми е най якия бивак правен някога. Па късмет, че беше облак и замина, ама си беше страшно ... че и подухваше бая.
После намерих един по кратък път за излизане на пътя Вихрен-Тевно от тоя на картата.
Те за това червеното става дума ... минава се над клека и след като се прехвърли билото се включва в пътя за Вихрен. Навсякъде е вървежно без кой знае какви камъни или стръмнотии.
Па зависи дали човек е тръгнал към вихрен или към Тевно
п.п. а някой даже си е направил там огнище на езерцето и си е скътал съчки
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
