Здравейте!
Не съм писал тук никога, а и не ме бива особено в описанията, но ми е интересно да чета за вашите пътешествия. Та се престраших и аз да опиша вчерашното ми ходене до Беговишки рид. Подкрепено с няколко снимки. Надявам се да е интересно на някой.
Тръгнахме трима ентусиасти 6:30 от Петрич с кола до Попина лъка. От там до х. Беговица за 1 час и 5-10 минути. Идеята бе до хижата и там нагоре докъдето ни допусне планината, без екипировка, без рискове само с ентусиазъм. На хижата даже не проверихме дали има някой, само кратка почивка и продължихме. Само че едно куче реши да ни прави компания въпреки нашите сплашващи опити да го прогоним . По северния склон на долината, където е началото на пътеката имаше доста сняг, но с пресни сили не ни се видя никакъв проблем. След кратка почивка на Даков мост продължихме по южния склон на Беговишки рид, където снегът беше значително по-малко. До разклона на пътеките към Тевно езеро и хижа Пирин беше много леко и без проблеми. Моята идея беше до Кози превал и от там до Беговишки рид по билото. Обаче не знам с какъв акъл решихме от разклона на пътеките да атакуваме директно нагоре към най високата точка... В началото добре, после по-трудно и т.н. последния участък беше почти изцяло през сняг, а мина обяд и снега взе да омеква... отделно аз и единия приятел тръгнахме без очила. Ужас! Пропадане до колената, очите ни отказват (в един момент всичко ми се виждаше в червено, вечерта прочетох, че е нормална реакция на организма при претоварване на очните клетки) обаче не се отказахме Към края подсякохме към най-високата точка. Когато се изравнихме с по-ниски части на билото обърнах внимание на снежния ръб обърнат към северната страна. Нямах представа къде е истинското скално било и продължихме диагонално до най-високите скали. Страх ни беше от лавини, да не престъпим ръба... все пак никой от нас няма опит зимата в планината. Точно преди най-високата част, на южния склон имаше много голяма преспа сняг, която ни достраша да я пресечем пак от страх да не тръгне нанякъде, когато сме върху нея. Така че не изкачихме най-високата точка (по карта 2475м). Страх лозе пази, както казва народа. Въпреки че стояхме на ръба на скалата не посмяхме да се качим без да виждаме земя под краката.
Последваха снимки, обяд, викане по кучето, което не му пукаше и се разхождаше по ръба на снега.
Слизането по обратния път почти без проблеми. Кучето се забавляваше като гонеше купчинки сняг, които засилваше по склона Щом стъпихме в долината до хижата беше лесна работа. Кучето си остана там, даже имахме време за по бира. Хижаря си каза, че кучето (аз го кръстих Парчо Пирински Бег ) обичало да си скита. После до Попина лъка и накрая 7 часа вечерта бяхме в Петрич... уморени но благодарни, че планината ни допусна толкова нагоре и ни позволи да се приберем благополучно.
Много добра разходка!
При това без екипировка!
Явно през тази зима по-малко сняг е паднал.
Снимките са добри, някои от тези с Куклите - прекрасни.
Ако към стъклото на Пентакса добавите и CPL филтър -
небето ще е още по-драматично, а цветовете - по-наситени.
Надявам се тази разходка да Ви е запалила и са следващи срещи с Пирин!
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
. По северния склон на долината, където е началото на пътеката имаше доста сняг, но с пресни сили не ни се видя никакъв проблем. След кратка почивка на Даков мост продължихме по южния склон на Беговишки рид, където снегът беше значително по-малко. До разклона на пътеките към Тевно езеро и хижа Пирин беше много леко и без проблеми. Моята идея беше до Кози превал и от там до Беговишки рид по билото. Обаче не знам с какъв акъл решихме от разклона на пътеките да атакуваме директно нагоре към най високата точка... 
В началото добре, после по-трудно и т.н. последния участък беше почти изцяло през сняг, а мина обяд и снега взе да омеква... отделно аз и единия приятел тръгнахме без очила. Ужас! Пропадане до колената, очите ни отказват (в един момент всичко ми се виждаше в червено, вечерта прочетох, че е нормална реакция на организма при претоварване на очните клетки) обаче не се отказахме 
Към края подсякохме към най-високата точка. Когато се изравнихме с по-ниски части на билото обърнах внимание на снежния ръб обърнат към северната страна. Нямах представа къде е истинското скално било и продължихме диагонално до най-високите скали. Страх ни беше от лавини, да не престъпим ръба... все пак никой от нас няма опит зимата в планината. Точно преди най-високата част, на южния склон имаше много голяма преспа сняг, която ни достраша да я пресечем пак от страх да не тръгне нанякъде, когато сме върху нея. Така че не изкачихме най-високата точка (по карта 2475м). Страх лозе пази, както казва народа. Въпреки че стояхме на ръба на скалата не посмяхме да се качим без да виждаме земя под краката.
