Регистриран на: 01 Окт 2007 Мнения: 562 Местожителство: софия
Из някои планини в Мала Азия и Средния Изток - 2010 г.
Из някои планини в Мала Азия и Средния Изток – АРАРАТ (Турция), ДАМАВАНД, САБАЛАН И АЛАМ КУХ (Иран)
След направени запитвания при някои от съфорумците и недоумения относно моята пасивност последните месеци тук, и особено във връзка с липсата на информация при посетените от мен места през изминалото късно лято и ранна есен на 2010 г., пускам на вашето внимание фотопътеписа за обиколката ми из някои планини в Мала Азия и Средния Изток. Това вече бе сторено преди няколко месеца на друго място (в клубния сайт на АК Планинец), а тук го предлагам в почти идентичен вид.
Казвам обиколка, макар че обикновено съм свикнал да наричам пътуванията си из планините и върховете по света и у нас скитания. Все още ми е трудно да назова всички т.нар. скиторения през последните години – Алпи, Кавказ, Атласки планини, както и разни други планини в Европа, Турция и Иран с акцент към изкачване на върховете като експедиции – по една или друга причина. Независимо как ще се нарекат – скитания, обиколки, пътешествия, експедиции и т.н., в крайна сметка това не е толкова важно – по-важното е да правиш това, което ти доставя удоволствие и да гониш мечтите си.
Това лято (както и миналото) отново поради финансови причини пропаднаха плановете за посещение в Памир. Двата фактора – време и финанси, винаги играят огромна роля във вземането на решение, когато трябва да си отговорим на въпроса НАКЪДЕ ??. Имаме ли време, парите са „кът”, и обратното. Аз, например, в последните години разполагам с достатъчно време, но за сметка на парите. Малцина са щастливците, които могат да се похвалят, че разполагат и с време, и с пари, за да гонят мечтите си. Но в крайна сметка най-важно е желанието – при огромно желание рано или късно нещата се нареждат (или поне би трябвало... ).
След като разбрах, че пропадат плановете за седемхилядницте в Памир, трябваше да се насоча към компромисен вариант – най-близките петхилядници. Така де – човек винаги трябва да има и резервни варианти. ;. Така идеята бе да комбинирам през късното лято двата 5-хилядника Арарат и Дамаванд, пък и каквото друго може покрай тях. И за да не ставам прекалено досаден, спирам с предисловията и карам по същество.
Първа част: ГОЛЯМ АРАРАТ (5 137 м.)
За „покоряването” на Арарат потеглих като един от 4-ри членната българска група, трима от които бяхме представители от АК „Планинец. Изкачването на този „страшен” (според турските представи) първенец на Турция и Мала Азия най-евтино може да се осъществи чрез Турската алпийска федерация, която в последните години традиционно организира в края на август международно изкачване и изпраща покани към определени държави, които от своя страна според отпусната им квота изпращат свои представители. Самото пътуване и разходите по него всеки си го поема, а там на място домакините са се постарали да подсигурят нощувките, част от храненията, застраховката и разрешителното за изкачване, както и т.нар. водачи. Тази години откъм организация мога да кажа, че домакините са бяха постарали доста. Дори и медийния шум не бе никак малък – то бяха отразявания в местни и национални вестници, телевизии и прочее.
Първите няколко години изкачването на Арарат се реализираше по т.нар. класически маршрут – от юг, като изходната точка е гр. Доубаязът (а не Догубаязит). Но поради проблеми с кюрдите през последните 4-ри години това се извършва от север – изходен пункт: гр. Ъдър (обикновено се произнася грешно – Игдир). Пътуването до Ъдър трае грубо около ден и половина с автобус. Нощно от София до Истанбул, а сутринта от „Стамбула – града голяма”, като се хване буса – на следващата сутрин спали – недоспали осъмвате в Ъдър.
Самото изкачване трае около 3-4 дни, а пребиваването в планината – 5 дни. С ръка на сърцето трябва да си призная, че масовката тази година бе страшна. Бях се настроил за масова проява, ама тя взе, че надмина очакванията ми. По груби сметки около 110 взеха участие в тази т.нар. „проява”, като около 80-90 от тях се включиха във финалния етап – изкачването на върха от 3-тия, последен лагер. В крайна сметка, колкото и да не съм привърженик на масовките, трябваше да се стиснат зъби – щом сме се хванали на хорото, не беше зле да го изиграем. Така овързани на въжетата (като „5 синджира роби”), с дълги и предълги почивки (целта бе всички по едно и също време да се качат на върха) взеха, че ни „качиха” от северната страна на митичния Арарат.
Още малко инфо: Изкачването от север се води за малко по-трудно, отколкото от юг – макар че няма нищо кой знае какво сложно. Може да е малко по-стръмно, но като вулкан няма никаква техническа трудност. Ледника от север обаче започва доста по-ниско (около 4200м.), отколкото от юг (към 4700-4800м.), така че се гази по-дълго време в сняг. И докато от юг може да се качи чрез местна агенция, водачи и разрешителни, то от север има голямо поделение на гранични войски, и изкачването оттам е забранено (поради непосредствената близост с „вражеска” Армения). Така единствения начин за стъпване от по-трудния северен маршрут е само чрез ежегодните изкачвания, организирани от Турската алпийска федерация.
Ето и малко нагледен снимков материал от Арарат:
Натоварени, дефилираме из истанбулската автогара в търсенe на бус за Ъдър.
Арарат от север – сниман от гр. Ъдър
Първият лагер (на около 1900 м.), разположен покрай турското гранично поделение.
По пътя между 2-ри (на около 3400м.) и 3-ти (към 4 150м.) лагер. Горният лагер е на върха на тази височина, а след него започва ледника.
Голямата върволица при един от стръмните и ронливи участъци по време на изкачването между двата лагера.
Оттук (около 4 200 – 4 250м.) започва ледника, който на някои места е доста нацепен. Върхът е още назад – той не се вижда от тази позиция.
Българският стан при горния, 3-ти лагер. Арарат е скрит отзад.
Ледникови цепнатини. Ледника от север не е така безобиден, както от юг. Отзад наднича връхната кота.
Овързани като роби, пълзим нагоре по снежния склон към върха
Родният трибагреник на вр. Арарат. За жалост около връхната кота на Арарат се бе настанил голям облак и не успяхме да видим нищо.
Втора част: Планините в Северен Иран - САБАЛАН, ДАМАВАНД И АЛАМ КУХ
След едноседмичното пребиваване на турска територия, с изкачване на Арарат и посещение на близкоразположените крайгранични Доубаязът и двореца на Исак Паша (в околността му има хубави скали за катерене), вече оставайки сам, първия ден на септември се прехвърлих на иранска територия. За Иран се изисква виза, която предварително бях изкарал. Влизането в страната става най-вече през КПП Базарган. Идеята бе ако се чувствам добре, имам късмет с времето и т.н. фактори, да изкача трите най-високи точки на Иран, разположени в северната част на страната, а именно: първенеца Дамаванд (5 671м.), втория – Алам Кух (4.850м.) и Сабалан (4 810м.), а в последствие при добро стечение на обстоятелствата да се прехвърля на юг към планинската верига Загрос и древна Персия (т.нар. програма максимум).
Първите два върха – Дамаванд и Алам Кух, се намират в планинската верига Алборз (някъде може се срещне и като Елбурс), а третия – Сабалан, е малко странично разположен – в северозападния край на страната, в близост до границата с Азербайджан. И понеже, влизайки от Турция, на път за Техеран и Дамаванд се преминава сравнително недалеч от Сабалан, реших да започна обиколката из иранските планини с него.
САБАЛАН (4 810м.)
Височината на Сабалан е точно колкото е и на Монблан (4810м.) – с тази разлика, че е доста по-южно разположен и лятото снега е съвсем малко. През летния сезон има малки ледници тук-там, както някоя и друга преспа сняг. Сабалан (Sabalan) е вулкан, и като такъв технически не е сложен. Не е особено известен и не се посещава много от чужденци, но за сметка на това иранците много си го тачат, и особено тези от региона го посещават редовно. Заслужава си попътьом човек да отдели 2-3 дни, както за аклиматизация, така и за да се наслади на красивото езеро в кратера на вулкана. Изходен пункт – разположения в северното подножие на планината град Мешгин Шахр (Meshgin Shahr).
Малко снимки от планината Сабалан:
Планината Сабалан, Северозападен Иран
Участък от вулканичния пейзаж по пътя към връхната кота
Красивото езеро в кратера на вулкана.
Връхната кота на Сабалан – поглед на запад
От Сабалан поглед на север и надолу към един от ледниците.
При връхната кота и кратерното езеро долу в ниското.
Отново от връхната точка на Сабалан в посока изток към заостреното било на съседния масив, пак част от планината.
При базовия лагер и оттам взор назад към високата част на планината.
ДАМАВАНД (5 671м.)
Дамаванд (Damavand) – така се пише и произнася (ако трябва да бъдем прецизни), а не както често се среща в различни български източници: Демавенд, Демаванд, Дамавенд и т.н. (това между другото). Иначе отново става дума за вулкан – това бе третия ми пореден вулкан за изминалите дни, след Арарат и Сабалан. Доста известен и посещаван връх в последните години, може да се намери информация както в интернет, така и от били вече там други българи, така че няма да кажа нещо ново или изключително. И понеже е вулкан, то технически отново нищо сложно – всеки физически здрав и добре трениран човек при добро време и поносимост към височините не би имал проблем да го изкачи. Снежната покривка през лятото е минимална, което пък води до проблема с водата. Аз го изкачих в началото на септември, и имах известни притеснения относно атмосферните условия, но през дните, в които бях там имах доста добро време. Изключение направи само района около самата връхна кота, където точно както и при Арарат голям облак захлупи върха точно като се изкачих и не можах да огледам като хората наоколо. Ноо..както се казва – няма пълно щастие :0-) .
Казаха ми, че около 10-на дни преди да отида там, времето се било развалило за кратко, поради което имаше понатрупан пресен сняг, който на повечето места за този промеждутък от време дори бе успял добре да се фирнова. Това създаде малко затруднения при изкачването ми, което бях предприел от запад, където снега бе малко повече отколкото от южната страна, още повече че бях решил да не ползвам и не носех нито котки, нито пикел, а само една щека. В крайна сметка с повече удари с обувките по фирнования сняг преминах 2-3 по-неприятни участъци и по един скалист ръб се изкачих на върха от западна посока.
Относно изкачването: Стандартният и най-чест подход е от юг – оттам снега е най-малко, склона е сравнително най-полегат, пътеката най-добре очертана и може да се организират два лагера – наличие на заслон и хижа. Съответно и потока от мераклии от юг е логично да бъде най-голям, което не бе много по вкуса ми, и нарочно бях решил изкачването да бъде от запад. Другият момент е, че така човек може да си спести таксата – пермита за изкачването, което се плаща от юг (така и не разбрах къде точно става това). За това обаче от запад и гърча бе доста по-голям: навъртях повече километраж с целия багаж на гръб. И така успях да направя нещо като траверс – изкачване от запад и спускане от юг. Спането горе бе на един много приятен заслон по западните склонове – Симорг (4 200м.). Изходен пункт – селището Полур. След спускането спането долу бе в прилична туристическа спалня в селцето Рейне.
И само да вметна относно височината: навсякъде я дават 5 671м. – но силно ме съмнява да е точно толкова. Върхът е по-нисък около 50 м. – това показа гпс-а, а и по информация от други източници и замервания пак излиза около 5 620 м. Не че това е от особено значение, но ако например сте били на Елбрус (5 642м.), има голяма вероятност с изкачването на Дамаванд да не сте подобрили височинния си рекорд ... . Явно иранците държат върха им да е най-висок в региона.
Малко снимково онагледяване:
Натам е върха – сочи този планинар (нещо в стил паметника на Пакар-Балма в Шамони).
Маунт Дамаванд – изглед от юг: при селището Полур.
Надничащият Дамаванд и сухолюбивата растителност по пътя към подхода ми от запад.
Дамаванд – „Пушещата планина”. Добре се вижда струята серни изпарения от южния склон, малко преди върха.
След първата ми нощувка по склоновете на Дамаванд - панорама на запад към част от планинската верига Алборз.
По западните стръмни сипейни склонове на Дамаванд. Оттук нагоре снега започна да става повече и фирнован.
Малко преди върха – поглед назад към изминатия път и реброто, по което се изкачих.
Самоснимачката в действие при кратера на вр. Дамаванд. За жалост видимостта наоколо бе много слаба.
Култовите фигури при вр. Дамаванд – скелети от овце, постамент на войник и т.н. артефакти
Дамаванд, сниман при слизането ми от планината от юг. На преден план – хижата Барга (Barghah). Оттук е стандартното и по-лесно изкачване към кратера с връхната кота.
Напускам планината. Поглед назад към Дамаванд и южните му склонове. На преден план е Гусфанд Сара (Gusfand Sara) или т.нар. базов лагер.
АЛАМ КУХ (4 850м.)
Алам Кух (Alam Kooh или Alamkooh) е втория по височина масив (респективно увенчан и с едноименния връх в него) в Иран, разположен отново, както и Дамаванд, в планинската верига Алборз. Намира се в северната част на Алборз, т.е в близост до Каспийско море, което дава отражение върху климатико-хидроложкия му режим. В района влажността и облачността са значителни, има немалко потоци – т.е. водата не е проблем, а в подножието му се наблюдава гъста растителност. Достъпът до него е малко по-сложен и продължителен, което е един от факторите за по-слабата му посещаемост. Другият важен фактор в това отношение е по-голямата степен на трудност при изкачването му, в сравнение със споменатите вече върхове (но не само споменатите, а и останалите). И което е радващо, специално за мен, това е алпийския му вид – разгеле, това вече не бе вулкан – аман от вулкани, вече така им се бях наситил . Другото за отбелязване е, че Алам Кух се слави със своята страхотна северна стена – една от най-големите стени за Иран и региона, където на класните катерачи и алпинисти им се предоставя чудесно поле за изява.
При проучването ми относно изкачването на Алам Кух не успях да намеря достатъчно информация, особено свързана с изкачвания от българи. Дори доколкото можех да разбера, върха е изкачван едва от 2-3 български групи, и то през последните 20-на години, като това е ставало само от по-лесния южен маршрут. Тук да отворя скоба – изкачванията на Алам Кух стават или от юг, или от север, като класическия и сравнително по-лесен и безопасен маршрут е от юг. Оскъдната информация, до която се добрах (предимно от Крис и Йоги – Илиян) ми даваше да разбера, че всичките няколко българи са били на върха от юг, а така и не успях да разбера или да добия представа поне чрез снимки за по-трудния северен маршрут. Затова се оставих на място да взема решението откъде да подходя, и в крайна сметка в подножието на планината реших да се пробвам от север.
След Дамаванд, за да достигна до изходната точка за изкачване на върха – градчето Келардашт (Kelardasht), трябваше или да се върна през Техеран и после покрай град Караж (Karaj) да подходя от южна страна, или да продължа на север през град Амол (Amol) и покрай Каспийско море и град Чалюс (Shalus) да стигна отново до Келардашт. Избрах си втория вариант – хем да не се връщам, хем да направя сефтето на „морето” (Каспийското море-езеро). След изкачването на върха и слизането от планината използвах другия главен път, свързващ Чалюс с Караж, за да се добера отново до Техеран. Така успях да направя един кръг от Техеран и пак до Техеран, пресичайки два пъти планинската верига Алборз – първо от юг на север (Техеран – Дамаванд – Каспийско море – Алам Кух), и после от север на юг (Алам Кух – Караж – Техеран).
Самото изкачване от спретнатия нов заслон в северното подножие до върха през ледника, стръмния склонов сипей и техничния участък с жандармите (на места с леко катерене) и обратно по същия път до заслона отнема един цял ден стегнато темпо (около 10-12 часа доста добър ход).
И накрая относно това катерене от север – за опитни катерачи и алпинисти не е нещо кой знае какво, пасажите с леко катерене са от ниските категории, но въпреки всичко е голям ронляк, има някои опасни участъци и си трябва повишено внимание (особено ако се преминава без въже, както беше при мен). Другият важен фактор е времето (т.е. атмосферните условия) – при добро време, каквото имах аз, е далеч по-лесно преминаването и връщането, но развали ли се времето – завали ли, стане ли мокро и хлъзгаво, видимостта започне ли да става прекалено слаба – то е силно препоръчително да не се пробва.
Малко нагледен снимков материал:
Хубаво нещо е водата. При Каспийско море – най-голямото езеро на Земята.
При хубавия и голям заслон от северната страна на Алам Кух – на около 3 720 м. надм. височина. Тук се уговорихме със стоящите на снимката пред заслона двама иранци рано сутринта да предприемем изкачване на Алам Кух от север.
Внушителните северни склонове на масива на Алам Кух при изгрев слънце.
Изгревът е обагрил прословутата северна стена на Алам Кух.
Поглед към внушителната северна стена на Алам Кух. Отдолу в ниското се вижда най-горната част на големия ледник. Това местенце е рай за алпинисти и катерачи от най-висока класа.
Нагоре по стръмния и неприятен сипей. Сравнение между южните и северните склонове на масива.
Маршрутът от север преминава през всичките тези жандарми на върха отзад, който е съседен на Алам Кух в едноименния масив. Първоначално се изкачва доста неприятен, стръмен и ронлив склон, за да се стигне до билото, на което съм. После се преминава през въпросните чучки и жандарми зад мен (отново ронляк, на доста места се използват и ръцете, на някои места има останало старо, несигурно и ръждясало въже), за да се излезе на по-лесния и полегат южен склон, а оттам към самата връхна кота.
Поглед към ледниковата долина, участъци от ледника и острите хребети наоколо.
Преминаваме през долната половина на трудния участък от север. Рано сутринта от заслона тръгнах с тези двама юнаци-иранци, които в един момент от катеренето явно им дойде трудно и при следващия подобен пасаж се отказаха. Аз след кратък размисъл реших да продължа. Вижда се и част от тънкото и ръждясало въже.
Вече почти на главното било. Гледка към предимно южните склонове на алпийския масив Алам Кух.
Хубави форми има на някои местенца. Като това еректирало нещо...
При връхната кота на Алам Кух – 4 850 м. Тесничко е тука
От вр. Алам Кух на север към част от ледниковата долина. Там някъде долу ниско в облаците е заслона. Трябваше да бързам обратно, че плътни облаци прииждаха от долината.
На следващия ден времето не бе особено добро и реших да помързелувам в заслона. На по-другата сутрин обаче времето бе чудесно. Прощална снимка пред заслона, преди да се спусна отново надолу в долината. На заден фон – суровата алпийска красота на масива Алам Кух и северната му стена.
Кратка почивка и радост за душата и окото.
Участък от тясната долина по пътя към Алам Кух. При качването поради ниската облачност нямах никаква видимост и се придвижвах едва ли не на сляпо, докато на слизане в резултат на чудесното време добих представа за района.
И като завършек - поглед назад: Ежедневие – човекЪТ и неговата планина.
Е...това е от този суров и красив край. Дойдох, видях, имах късмет с времето, планината ме допусна и ме пусна. Бях удоволетворен, че се докоснах до това местенце, което цивилизацията и тълпите туристи все още не бяха узурпирали (или поне в промеждутъка от време, в което бях). Сбогом, Алам Кух ... или до нови срещи.
Нещо като финал (или нещо като нищо)
След Алам Кух късно вечерта отново се озовах в огромната иранска столица Техеран. Дотук основната намислена програма бе изпълнена – Арарат, Сабалан, Дамаванд и Алам Кух. Намирах се на големия международен автобусен терминал „Запад” в Техеран – известен и като автогара Азади (от името на големия площад в близост). Оттук нататък трябваше същата нощ да взема решение дали да се прибирам на следващата сутрин за България (с автобуса Техеран – Истанбул), или все пак да реализирам програмата си максимум: продължаване на юг към планинската верига Загрос и разглеждане на някои места от древна Персия. Макар и наситен от впечатления, емоции и натрупана умора, почти бях взел вече решение да продължа на юг – имах още две седмици от едномесечната ми иранска виза и исках да я оползотворя доколкото мога. Все пак окончателното решение оставих за ранната сутрин, и така след полунощ, вече доста изморен от цял ден ходене и пътуване, се наложи да пренощувам на автогарата – и по-точно на зелените площи пред нея (където същото правеха още доста хора). Опънах набързо със сетни сили шалтето и чувала, придърпах си раницата до мен и веднага заспах. А рано на сутринта ме очакваше неприятна изненада – хубавата раница с цялата екипировка (планински обувки, маратонки 5.10, палатка, служебен гпс, пари, дрехи и всичко останало) за мое най-голямо разочарование липсваше ! Мдааа...явно някой бе взел окончателното решение вместо мен. Известно време търках очи, щипах се и си мислех, че сънувам – но уви, не беше сън. Просто бях попаднал на неподходящото място в неподходящия момент. Гарите и автогарите навсякъде са най-невралгичните от престъпна гледна точка места – дребната престъпност, джебчийство и наркомания по такива места цъфти. Иначе иранците са много добронамерени, гостоприемни и отзивчиви хора, и не бива това да създава грешно впечатления за този народ. Не знам кога ще мога да възстановя нещата, но дано да не трае прекалено дълго. Последва първо гостуване в полицията (които в крайна сметка нищо не направиха) и после двудневно гостуване в българското посолство в Техеран.
Тук е мястото отново да изкажа своята голяма благодарност на посолството ни в Техеран, в лицето на неговите служители и особено на консула (изпълняващ в този момент и длъжността на посланик), които проявиха голямо разбиране и загриженост, и освен че ме подслониха, ми подсигуриха и прибирането в България. Огромно благодаря още веднъж !
Едно малко успокоение бяха запазените документи и фотоапарата, та ако не друго, поне сега снимки да мога да показвам.
В крайна сметка всичко е добре, когато свършва добре. Това е засега от мен.
П.С: Надявам се да не съм отегчил прекалено много четящите събратя и съсестри... (и скитащи естествено), , както и дано тази информация бъде полезна за всички ентусиасти, запътили се в тази посока.
По-здрави...и до-скитане !
Никола Николов – Никси
_________________ Планинското притегляне е обратно на земното - нагоре, а не надолу.
Чет Апр 07, 2011 6:44 pm
irina
Регистриран на: 16 Сеп 2007 Мнения: 759
Ммммм, страхотно! Не съжалявай за изгубената материална част, имаш много повече-сбъдната мечта и спомени!
Чет Апр 07, 2011 8:06 pm
igurbev
Регистриран на: 23 Авг 2008 Мнения: 2406 Местожителство: София
Бах!
Чет Апр 07, 2011 10:05 pm
ИВОКОЛЕВ
Регистриран на: 21 Мар 2010 Мнения: 26 Местожителство: ТРОЯНът
Страхотия...
Пет Апр 08, 2011 10:09 am
albena :-)
Регистриран на: 16 Яну 2009 Мнения: 700
ах Никси, хубаво си походил, и особено хубаво Алам Кух - очите ми останаха
поздрави
Хубаво пътешествие, блазе ти! На Алам Кух си хванал чудесно време. Ето това се нарича късмет.
Ако може да допълниш - имаше ли електричество и течаща вода на всички хижи и заслони, предлага ли се храна, ти с какви запаси се понесе към върховете, как си готвят по заслоните и какво ядат, баня, битови условия, пране, контакти за зареждане на батериите? Гледам на някои снимки фотоволтаици по покривите. Също така наложи ли ти се някъде да бориш водната криза като събираш и топиш сняг в шишето. Колова маркировка никъде не видях, тук-таме стрелки с блажна боя по камъните, пътеките в такъв случай ясни и утъпкани ли са и може ли да се сгреши? Разполагаше ли с карта? Не те ли беше страх от пропадане в цепнатина в някой ледник ? За обичаите в Иран? Българките и чужденките зачулени ли трябва да се движат, таксите за нощувка по заслоните приемливи ли са, еврото върви ли за плащане, знаят ли там масово английски или жестомимични техники използваш ? Най - накрая ме учуди кражбата на раница. За Иран съм чувал от баща си съвсем други работи. Там режат кунки за такова нещо, но явно демокрацията е дошла и до Иран. Ако някъде си писал по-подробно прати линк. Чета всичко, даже и излишното. Нищо не е излишно.
Съб Апр 09, 2011 4:47 am
atanas m
Регистриран на: 07 Ное 2010 Мнения: 18 Местожителство: софия
Поздравления и за споделените преходи
_________________ Опознай Родината за да я обикнеш!
Нед Апр 10, 2011 8:26 pm
Весела Ягодова
Регистриран на: 17 Окт 2007 Мнения: 541
Бате Никола, ти жив ли си бе ?
Добре, че е тоя форум, че иначе...
Сря Апр 13, 2011 9:10 pm
lgr
Регистриран на: 24 Ное 2010 Мнения: 33
Здрасти Никси,
Супер пътепис Изписването на имената като Игдир и Догубаязит не е погрешно, просто има два начина за превод - ти транскрибираш (предаваш звуците, т.е. как се произнася името), а вторият вариант е транслитериран превод - превеждат се буквите.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
;. Така идеята бе да комбинирам през късното лято двата 5-хилядника Арарат и Дамаванд, пък и каквото друго може покрай тях. И за да не ставам прекалено досаден, спирам с предисловията и карам по същество.
. Явно иранците държат върха им да е най-висок в региона.
На Алам Кух си хванал чудесно време. Ето това се нарича късмет.
? За обичаите в Иран? Българките и чужденките зачулени ли трябва да се движат, таксите за нощувка по заслоните приемливи ли са, еврото върви ли за плащане, знаят ли там масово английски или жестомимични техники използваш ? Най - накрая ме учуди кражбата на раница. За Иран съм чувал от баща си съвсем други работи. Там режат кунки за такова нещо, но явно демокрацията е дошла и до Иран. Ако някъде си писал по-подробно прати линк. Чета всичко, даже и излишното. Нищо не е излишно.
за споделените преходи
