Солово из Рила

Както съм тръгнал - това са втората серия от снимки от същата година. Маршрутът беше следния: Дупнишка Бистрица и от там качване до билото, което започва с Черни връх. По не много плътните ми спомени, качването беше ужасно - страшна жега, пот, конска пътека и рояци конски мухи. Самата пътека се губеше на места. Преспах някъде на седловината преди Птичи връх, там където пътеката от х.Отовица прехвърля билото. След като разпънах палатката имах време да се разходя до Птичи връх (не че от там и без друго не продължаваше пътя на следващия ден, но това беше порива на окрилението, след като свалиш 40 кила от гърба си Smile

) Горе ме оградиха черни облаци, между тях мъгла и статично електирчество; друго не ми оставаше, освен да чакам да се проясни - иначе нямах шанс да намеря палатката по обрания път.

На следващия ден продължих през Птичи връх. Накъде Преди Сейменски камък се опитах да се промъкна покарай голямо стадо коне. Те обаче ме забелязаха и след като ме измериха подозрително от глава до пети, се строиха и се втурнаха в галоп насреща. Зловещо беше. Аз разбира се обичам живота и някак сръце не ми даваше да го оставя да си иде просто ей така, така че им обърнах гръб и заподскачах под огромната раница, отдалечавайки се с подобаваща скорост. След поредица дълги секунди те профучаха покрай мен и отминаха. Вероятно всичко бе просто проява на някакъв вид конски хумор.

Мисля че прекарах две нощи в бивака под Отовица. Харесвах това място и не оставах за първи път там. Преди залез се качвах на самата Отовица, въртях се във всички посоки, сръбвах ракия, слушах музика, кършех танци. Успях да снимам Брокенския призрак.

След това продължих по билото, прехвърлих Мальовица и се установих на поляните над Еленските езера. Кроях и планове как ще се пръхвърля през Петлите до Орловец на следващия ден.

В действителност изпъквам на ръст, но съвсем не на смелост, така че реших да проведа запланувания преход предпазливо на две части. На следващата сутрин оставих половината багаж в палатката и се запромъкнах към Орловец, докато реша, че вече е достатъчно безопастно да нося цяла раница. Там изпразних раницата и понеже времето бе мъгливо и дъждоопасно, опаковах багажа старателно с найлон, за да не пострада докато се върна. Беше ме и страх да не мине някой междувременно и да си "хареше" нещо от безценната ми екипировка. Върнах се, събрах палатката и забързах по трасето отново. И да, попътно насреща ми се зададоха цяла тълпа (като от екскурзиооно) туристи. За да се подсигуря, между другото ги подпитах: "Оставих си багажа малко по-напред. Да сте видяли дали още е там Smile

?". "Ами," каза една от тях "имаше някакъв чувал с боклуци."

На слеващия ден през Ловница и Купена се добрах до Страшно езеро. Заслонът изблеждаше пълен, но така и не влязох, за да проверя.
Следващата цел бе Кобилино бранище. Този път мислех да преспя в заслона. Времето се беше навъсило и отиваше на зле. Заварих там група ученици, които шляпаха карти, кикотеха се, пийваха бира и ракия, и изглеждаха читави. Сипаха ми ракия, постоях при тях и тъй като все още беше твърде рано, хвърлих раницата при техните на наровете и тръгнах да си уплътня времето към Мечит. Попътно се разминах с голяма група солидно и тежко изглеждащи възрастни туристи. Измериха ме доста пренебрежително и определено не станаха по-дружелюбни, след като има казах, че има хора долу в заслона.

Отчетох се на Мечит и се върнах, за да видя групата ученици строени като наказани до раниците си пред заслона. Старите кучета вилннеха вътре под предлог че почистват и бяха окупирали заедно с това плътно всяко ъгълче за спане. Като капак на всичко ми дойде собствената ми раница, хвърлена отвън в калта. Честно, в този момент в пулсиращия ми мозък едва ли е имало дори грам добродетелна помисъл.
Прикачих разхвърляните парчета екипировка и се понесох нагоре към Водни връх. Реших попътно да се отклоня и преспя до някое от езерата. Както и направих. Валя цяла нощ.

На следващия ден хванах билото към Шишковица. Имах премеждия на тясното преди това, защото ме домързя да се спускам и заобикалям, така че се пробвах по ръбчето, но се изхлузих по мократа трева на северния склон, огромната раница ме захлупи, аз се държах за връхчетата на някакви тревички и нито можех, нито смеех да мърдам, за да не продължа да се свличам. Нямам спомен как се оттървах. Но явно съм Smile

.

След Шишковица продължих по билото, подсякох Йосифица и излязох на магистралата към Грънчар. Следващият ми бивак беше преди Вапа, в клека на тясното над Вапските езера. Не мога да си спомня каква дълбока мисъл ме накара да избера това място, но беше интересно и напълно незабележимо от пътеката, която минаваше само на няколко метра от него.

Следващата нощ прекарах в клека на седловината над Грънчар. Привечер се промъкнах до хижата и се смесих с туристите в столовата на няколко бири. През последната седмица за първи път харчех пари; стотинките бяха ръждясали.
Преходът завърши с един особено интересен бивак - малко под единия от Манчовците. Наистина особено място.

По план трябваше да остана още един ден, но на следващата сутрин времето рязко се влоши, застудя, заваля, падна мъгла. Реших да се прибирам. Мъглата беше толкова гъста, че бях на косъм да се отнеса в грешната посока, хем мястото на палатката беше на има, няма 30-50 метра от ръба на Манчо и трябваше просто да го прехвърля и да продължа към Маришки, и по тези метри така се извъртях, че в един момент, вече следвайки уверено пътеката, се усетих, че вървя покрай много специфичните каменни ръбчета на серпентините на лятната пътека към Заврачица (т.е. в обратната посока).
От Мусала до Боровец валя непрекъснато и бе едно безкрайно притичване. Доколкото си спомням слязох за по-малко от 3 часа.

Ето ги снимките

_________________
Енциклопедия за ЕКИПИРОВКАТА за туризъм.
Палатки *** Туристически обувки

Също както и Пиринското ти бивакуване от 2006, супер интересни са и двете...... а как си опъваш палатката точно на билото Smile

Имаш невероятно и специфично чуство за хумор и определено е удоволствие да се четат нещата ти (аз като един "писач", разбира се, наблягам повече на текстовете, отколкото на снимките).

Случката с конете е Не, не, не!

...е страхотна. Тук изглеждаш толкова щастлив !
https://picasaweb.google.com/igurbev/2007#5407014300046225842

От всички снимки лъха едно много особено усещане...сякаш духът на планината витае наоколо.
Много хора ходят на планина, много хора спят на палатка, някои също ходят сами, а пък и съм изгледала тонове снимки, странното е, че за пръв път се чуствам по този начин, когато гледам тези снимки - все едно че аз съм била там и това се е случило на мен...

Весела, пропаднала си в някаква носталгична яма.
Едно е голямата истина, планината никога няма да ти даде нещо, което ти не си готов да приемеш (което, колкото и гадно да звучи, вероятно е вярно и за всяко друго място по земята).
А на снимката - бързам да събирам багажа, че ще бягам към Говедарци да попълвам ракиените запаси Smile

	Цитат:
	Весела, пропаднала си в някаква носталгична яма.

Да бе ! Само дето никога не съм излизала от нея.
Просто се кефя. На планината. На снимките. И на изживяването.

Интересно си го разказал!

Чудесна разходка си си спретнал из Рилските дебри. Благородно ти се радвам за изживените мигове. Почувствал си планината. Браво на теб.

_________________
Хората идват и си отиват,но ПЛАНИНАТА остава!