Тази събота и неделя не се очертаваше ходене на планина, тъй като има и други важни неща, за които човек трябва да се погрижи в тоя кратък живот. По план идващите 2 дена трябваше да се погрижа за лозето. Последните топли дни раздвижиха живота в растенията и животът започна да се връща.
Събота сутринта станах обичайно омърлушен, както все става напоследък. Дръпнах пердето и погледнах към Пирин. Облаци бяха потиснали високите части и само склона на Ореляк се подаваше под тях. Казах си има нещо нередно. Хапнах набързо, метнах раницата с инструментите и тръгнах. Бързо излязох от Неврокоп и след 5 минути бях на един от хълмовете. Огледах наоколо. Навсякъде сияеше – полето, Родопите, Боздаг. Само Пирин се мръщеше.
- Какво има? Попитах аз Родопите.
- Я го виж какъв е днес, поговори с него малко.
- Добре.
Чудех се с кой да почна, затова избрах най-близкия. Обърнах се към Ореляк и го поздравих.
- Привет! Какво става? Каква е тая мъка днес?
- Нали знаеш скоро пак ще се почне.
- Това е неизбежно, но и аз ще идвам. Все така с вятър и облаци ли ще ме посрещаш?
- Ще го измислим.
Обърнах се към Северен Пирин, но той ме изпревари:
- Усещаш ли сега как и аз плача?
- Да. Усещам, но махни тия облаци малко. Дай да те видя.
- Не съм за гледане сега.
- Е то и аз не съм, ама поне може да ти олекне.
- Е, хайде добре, но само малко.
Невидими ръце разровиха облачния юрган отмятайки покривалото на едно око. От това око гледаше Кадиев рид, а над него Ченгелчал плачеше, сълзите слизаха по склона, изпаряваха се и пак се вдигаха превръщайки се в мразовити облаци обгръщайки планината.
Тук някой ще се пита, бе тия какъв им е проблемът!? Няма да разказвам, понеже това са си стари приказки между нас. Реших да помисля малко и тогава да дам съвет. Запалих една цигара, говорих по телефона и продължих през черешовите градини към лозето. Реших да се обърна за малко помощ към Родопите.
- Ще помагаш ли?
- Стига да имаш идея с какво да се помогне.
- Имам!
- Давай да видим.
- Можеш ли да поемаш сълзи.
- Има място при мен. Ще поемам, щом ще му поолекне...
- Добре. Благодаря ти.
- Пак заповядай.
- И аз мога да поема малко, обади се Боздаг.
- Ей, и ти ли слухтиш бе!?
- Само малко де, да помогна и аз.
- Хубаво си решил. Айде да действаме!
Обърнах се към Северен Пирин и му казах: „Айде, ако не друго ще ти поолекне. Пращай тия мразовити сълзи към Родопите. Там ще ги приемат.”
Даа, започна се. Бавно бавно порции облаци започнаха да носят изплаканото от очите към Родопите.
Обърнах се към Среден Пирин и му казах: „Ти пращай към Боздаг. Има място малко при него, той ще ги поеме”. Тръгнаха бавно и натам мъките, возени от облаците.
- През юни ще дойда да се видим пак, казах на Ореляк.
- О, да, ела, ела.
- Ще има ли хубав чай? Искам да събера мащерка, риган и кантарион.
- Мисля тая година ще е още по-ароматен от миналата. Ще те чакам.
- Добре, ще дойда.
Така в мисли и приказки стигнах на лозенцето и се почна здраво бачкане. Соковете така бяха тръгнали, че с всяко резване от пръчките бликваха обилни сълзи и потъваха в земята. Тук няма да разказвам подробности. След резитбата ми направих снимка отвисоко, ей така да си го имам лозето подстригано, а то се намуси и каза: „Гледай какво е тревясало! Скоро и това трябва да се свърши”. Ами да, така си е.
Дойде време да се прибирам. Качих се на хълма над лозето да огледам какво става. Облаците продължаваха да се точат към Родопите.
Погледнах към Пирин. Наистина голяма част от мъката се беше изнесла и върховете бяха започнали да надзъртат. Дори Десилица се беше отърсила и махаше. Помахах и аз изкачвайки поредния хълм над Неврокоп.
Обърнах се към Родопите и им помахах за довиждане и благодарност. Те се усмихнаха слънчево и казаха: „Каквото можах, направих! Добре че днес ме бива и мен”.
На слизане към Неврокоп помахах и на Боздаг, а той ми каза: „Знаеш, когато има нужда, насреща съм бе човек!”
Влязох в Неврокоп по залез слънце. Пирин бавно се превръщаше в тъмен силует. Въздъхнах, а той каза:
- Утре май пак ще е така.
- Възможно е, всеки ден е така, но какво да се прави. Ще се борим и ще търсим сили приятелю!
- Добре че поне има с кой да се сподели.
- Да. Не решава проблема, но поне помага малко.
- Айде до утре.
- Почивай си и ти...
Това бе един съботен ден. Надявам се разказът да не ви е отегчил. Накрая остана май да се поясни нещо в заглавието на разказа, което мнозина вероятно мислят, че е някакво недоразумение – думата Чешм.
Поне това е лесно да се напише. Чешм (от персийски) – око, от което излизат сълзи.
Леле, лелеее..
Николай, страшно е това, и разказа, и картинките.. страшно, седя и зяпам и не мога да се нагледам... страшни облаци, пък и всички снимки са екстра.
Брей, наистина видяхме лозето, аз малко друго си го представях, не само лозе, може би с къщичка и геран, и цветя.. и алейки
Къщичка скоро ще има, геран едва ли обаче. Алейки има и сега, но не са като в парка. На снимката не се виждат, тъй като лозето не е изорано още и всичко изглежда еднакво.
Радвам се, че с разказчето и снимките ти харесват.
Здрасти, Ники, когато вчера отворих страницата, с интерес очаквах да видя поредните вълнуващи снимки на българската природа. Не мога да скрия, че останах потресена не само от невероятните снимки ,но и от разказа ти ... изпълнен с толкова много тъга и сълзи... Не мога да остана безучастна към написаното от теб, затова ми се ще да приложа цитат от случайно попаднало ми стихче, с което искам да те поздравя и дано между редовете му успееш да откриеш смисъла на моето пожелание към теб.
"....
Откривам те. И знам, че ме откриваш –
във себе си, във хората, навсякъде.
Открий ме по контура на ръцете си,
които в друг живот са ме рисували.
Откривам те и зная, че те има.
Защото ако ти не съществуваше,
аз нямаше дори за миг да дишам,
аз нямаше да бъда даже жива,
за да те търся и да те откривам
отново и отново –
без упойка."
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Имаш си занимавка.
Е, апарата не го хваща цялото, ама... Път и сега не е фрезовано и с тая трева не изглежда добре. 
