В петък вечер с Павел се наговорихме по телефона за пътуването към Рила. Той предложи един приличен час за тръгване – 5:00. Много харесвам такива тръгвания – да има човек време да се набеснее по баира. Дочух обаче, че Бистра се опитва да договори по-късен час – чак в 5:30. След тежки дипломатически преговори, изпълнени с компромиси и отстъпки, се споразумяхме за 5:15.
В уреченото време пристигнах на явката, понесъл раница, зимни обувки, пикел и снегоходки. Определено не се бях наспал. Натоварихме се на железния кон и Павел го пришпори, а аз най-безсрамно заспах, за да се събудя някъде към град Рила. В 7:30 се изсипахме при бай Киро, но още нито бай Киро се виждаше, нито някакъв друг признак на живот. Планината беше тиха и спокойна.
Все още полузадрямал се заклатушках по пътя, който в началото бе съвсем безснежен. След първия мост над Рилска река се появи сняг, който беше приятно стегнат от нощната прохлада. Отзад се изправиха големите южни стени над Кирилова поляна. Гледката ме поразсъни.
При къщата в Тиха Рила усетихме, че сме гладни и седнахме на тревата под едно дърво да закусим. Слънцето вече весело грееше от синьото небе, но снегът все още оставаше твърд. Идеята беше да идем до Рибните езера през Маринковица, Шишковица и Венеца. В главата ми се въртяха сладки видения – как за час се качвам по царския път до хижата, измъквам една маса отпред, тръшвам се на нея със страшна сила и продрямвам целия ден под топлото слънчице, докато другите бъхтят като смахнати по разни Шишковици-мишковици. Павел обаче непреклонно забрани подобни недостойни мисли и ни поведе през гората нагоре и надясно, като авторитетно твърдеше, че уж следвал пътеката. Според мен просто беше подушил клека по-нагоре и търсеше благовиден предлог да нагрухти вътре. Номерът му обаче не мина – клекът се оказа сравнително рехав и успяхме леко да го пресечем. Така достигнахме стълбовата маркировка от Кобилино бранище за Рибните езера, пресякохме я и продължихме в посока на връх Маринковица.
Павел явно не беше доволен от несъстоялата се клекогазна вакханалия и заяви, че отива на връх Погледец, щото бил много близо. Мен пък още ме мързеше и лекичко подсякох Маринковица по траектория, която ме изведе направо на следващата седловина. Оттук с Бистра видяхме Павел да изкачва Погледец някъде зад нас. Изглеждаше толкова дребен върху грамадното бяло кубе на върха и толкова далеч, че си помислих, че дълго ще го чакаме да ни настигне. Нищо подобно – яхнал снегоходките като Баба Яга метлата, Павката ни догони бързо-бързо и още преди скалните жандарми се събрахме заедно. Преди тях смених снегоходките с котки и за моя изненада Павел направи същото (по мои впечатления, той може да премине или изкатери почти всичко със снегоходки). Докато с Бистра се преобуваха, аз отидох напред и заобиколих от юг скалите на първия жандарм. Размотахме въжето, което носехме – да се знае, защо го носим. Снегът беше малко и твърд, така че не беше особено трудно. Втория жандарм го минахме по билния ръб. Малко по-нататък билото се разшири и пак сложихме снегоходките.
Напред по билото се редяха множество възвишения, но всички те бяха малки. Изкачихме шишкавия връх Шишковица. Тук Павел заряза раницата си и хукна на гости на връх Зли камък, като се закани, че после ще иде и на Зелени връх. Мен пак ме мързеше. На следващата седловина седнахме да изядем нещо в една котловинка с разхвърляни из нея скали. Очаквах тук да сме на завет, но не би. Не вееше силно, но и не предразполагаше към застояване. Имаше облаци, но и слънцето ни огряваше често. Времето беше много хубаво, ясно и доста топло. Виждаше се Пирин. Снегът поомекна, но не много – със снегоходките се вървеше добре. Докъдето поглед стигаше, цяла Рила беше разорана надлъж и шир от моторни шейни. Нямаше било или долина, по които да не бяха бръмчали. Имам усещането, че е крайно време да се разреши целогодишният им отстрел; даже не само да се разреши, а и да се насърчава всячески, защото популацията им се е увеличила премного и май има необходимост да бъде регулирана.
По Венеца избързах напред, защото най-после ме досрамя от мързела ми на фона на подвизите в мирно време, извършвани от Павел. Реших да се отсрамя, като се кача поне на Йосифица – бездруго ни беше почти на пътя. Като стигнах билото към Канарата, оставих раницата, сложих пак котките и отидох до върха. Котките се оказаха излишни – по стръмното нямаше никакъв сняг, а по-нагоре беше мек и мокър. Отдолу се появиха Бистра и Павел, но не тръгнаха подире ми. Слязох при тях и пуснахме снегоходките да ни носят по надолнището към хижа „Рибни езера”. Над връх Рилец прожектираха прекрасен червен залез. Към 19 часа пристигнахме в хижата. Нямаше други хора.
Докато развързвах връвта, с която беше вързана входната врата, отвътре се разнесе силно мяукане. С влизането ни бяхме посрещнати от приемника на легендарния Майчо, преселил се в другия свят миналата зима (мир на праха му!) – един бял котан на жълти петна, който с възторжено мяукане се хвърли да ни се гали. Изглеждаше много щастлив, че ни вижда. Нямаше вид на гладен, по-скоро самотията му беше писнала. Настанихме се в столовата, запалихме печката и поканихме котарака при нас. Отначало той се колебаеше – май му беше забранено да присъства в столовата, но после махна с лапа и се възползва от поканата. Не зная, дали котките се измарят от мъркане, но тоя приятел мърка цялата вечер, цялата нощ и целия следващ предиобед практически без прекъсване.
Четиримата похапнахме добре, потапяйки се в сладкия грях на „чревобеснивостта”, строго порицан в стенописите на Рилския манастир. В 21 часа се примъкнах до едно близко легло в столовата, хвърлих отгоре си 4 одеяла и отпътувах. Не усетих, кога са излезли другите. По някое време ме събуди мъркането на котака, заспал на моето легло до краката ми. Призори той се примъкна нагоре и аз в просъница вдигнах одеялата и го попитах, иска ли да се мушне отдолу на по-топло. Котето не чака втора покана, намъкна се при мен, като слезе чак до кръста ми, после легна, облегна се на мен, изпружи лапи и замърка от кеф като моторна резачка. Пуснах одеялата и заспах и аз. По някое време се събудих притеснен – мъркането беше спряло, а котето не шаваше. Какво ли диша там отдолу, дали няма да се задуши? Надигнах одеялата да влезе въздух. Котаракът възмутено измяука, намести се по-удобно и отново включи мъркалото.
Събудих се на разсъмване. Имахме идея да ходим през Бричебор, но така и не взехме окончателно решение, защото прогнозата беше за по-лошо време. Реших да не ставам – беше ми така приятно да се гушим с мъркащото коте, че реших да чакам Бистра и Павел да ме вдигнат. Те пък може би бяха решили да чакат мен. Накрая всички станахме толкова късно, че имахме извинението, че вече е твърде късно за Бричебор. Изнесохме една маса на слънце пред хижата (напук на прогнозата, времето си беше чудесно) и чревобесняхме отново. После приготвихме цепени дърва за следващите и по обяд кротко тръгнахме надолу по Рилска река. За 3 часа бяхме обратно на Кирилова поляна. Ето как бързо става, като не гониш Михаля по Венеца! Потеглихме с железния кон обратно в неприлично ранен час – едва 15:00. По пътя навсякъде личаха признаците на нахлуващата пролет: цъфнали дървета и храсти, цветя по поляните и дворовете, щъркели в гнездата.
Разбира се, в Мордор нямаше и помен от никаква пролет. Студът и мрачното небе караха човек да копнее за слънчевите рилски върхове.
Разказа като преживяното и видяното убав, ама липсват снимките някакси между редовете. Сухо и постно изглежда темата
Инак почвам да се оборудвам за ловния сезон на моторни шейни
Ами то има снимки, ама трябва да цъкнеш на сините думи. Много не обичам да лепя снимките направо в текста, защото разни хора, разни монитори - едни ще се оплакват, че са им дребни, а други - че са много големи и им развалят текста в другите мнения. Сайтовете за снимки най-често имат грижа за това.
Чет Мар 31, 2011 9:18 am
hvanigorata
Регистриран на: 23 Юни 2010 Мнения: 69 Местожителство: София
Ето това е Снимката, която може да замести хиляди думи:
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Много хубаво разказваш...за кой ли път ти го казвам вече...
