Регистриран на: 23 Юни 2010 Мнения: 69 Местожителство: София
Рилско приключение...
Ден 0. Събота (04/09/10). Тръгваме трима за Пирин. И по-точно за Безбог и Тевното езеро. По пътя за Перник има километрично задръстване (така става като паднат две-три капки дъжд). Пробваме през Драгичево – пак същото. Накрая се озоваваме в Мол-а... И после по къщите.
Ден 1. Неделя. Към обяд изгрява слънце. Раницата ми е готова от предния ден. Трябва само да извадя пастърмата от камерата. И да обуя новите си розови чорапки „Зайо“.
Следва бърза справка с разписанието и в 13:55 съм на автогара Запад – за пет минути съм изпуснал автобуса за Дупница. Добре, че са на често. В 15:30 вече съм на старата автогара и чакам автобуса за... Сапарево, който минава през... Самораново. Пътеката започва от центъра на селото – 8-9 километра асфалт и после 3-4 километра черен път... Нищо работа В Самораново мирише на узряло грозде и бързам да се отдалеча преди да съм апроприирал някаква част. След селото – къпини – много къпини и ръцете ми се оцветяват в червено...
По пътя преброявам четири паметни плочи. Повечето на завои над пропасти – последната е от 2010 година на момче, родено '88-ма година... Видимостта е страхотна – виждам Витоша и „Инжекцията“ -- така местните наричат ТВ кулата. Знам, че можех да се обадя на хижаря да ме вземе от Дупница, но какво му е интересното на това??
След 2,5 часа ходене съм пред хотел Отовица. За 15 лева: сам в стая за четерима, самостоятелна баня с топла вода, парно и отгоре на всичко: достатъчно богата библиотека... С какво съм го заслужил? Прочитам „Фактотум“ на Буковски до половината и заспивам. Чака ме доста ходене на на следващия ден.
Ден 2. Понеделник. Измъквам се в 7:30. Вървя през гората по синята маркировка и се чудя кой по дяволите уби Лора Палмър?! Гъби колкото фризби. Събирам боклук. Срещам двама местни, тръгнали за боровинки. Знаехте ли, че лятото на '66-та паднал метър и половина сняг и трябвало вертолети да доставят храна на конете и кравите? Заръчано ми е да предам съобщение на Венци и под Черни връх се разделяме. След малко губя маркировката. Според картата тука някъде трябва да е червената от Бистрица. Това отляво е Отовишкия рид, отдясно е реката, а аз трябва да вървя на изток посредата. Значи съм ОК, няма за какво да се притеснявам. Следвам кафявата маркировка. Стигам и до ръба на пропастта. После малко нагоре. Пресичам поточе, две, три, някакво мочурище... Облаци и слънце се редуват, мъглата преминава през мен. Какво има върху онзи камък? Червена боя – спасен съм!! Пея си „I am walking on sunshine“ и смело вървя по пътеката. Никакви други хора. А, ето я и хижата.
Убеждават ме да оставя раницата за малко, да съм усетил безвремието. Хубаво, ама нямам време – още много път ме чака. Съобщението предадено. Съветват ме да не качвам Раздела, а да мина в дясно. Коментират цвета на раницата ми докато се отдалечавам. Поглед назад и виждам как пристига керванът, чуват се радостни възгласи. Вероятно по същия начин посрещат и корабите в Антрактида.
Включвам телефона да видя часа. Каква ирония: часовникът е нулиран, а няма и обхват... Безвремието е съвсем буквално.
На билото съм и за пръв път това лято ми се отдава възможност да изпробвам ветровката си срещу вятъра. Отново никакви хора по моята пътека. Колко хубаво е, когато сам си си и алфа и бета и гама... Я, туристки! Нещо като „Добър ден“ и разговорът продължава на английски. Търсят „Sedemte Rila Lakes“. Ами по пътеката, по пътеката и после вдясно.
Това хълмче трябва да е Мальовица. Два колеца, почивка. Още два колеца, отново почивка. Няма за къде толкова да бързам, а и хълмчето е изморително след толкова ходене по равното. На десетия кол поглеждам надолу. Четири животинки изпълзяват от езерата и бавно пресичат пътеката. Не са кози, бих познал. Приличат повече на лисици. Ама всъщност са сърнички.
На голямото езеро под върха съм. Имам обхват и ме уведомяват, че часът е 16 и нещо. Време е да разпъна софрата. Един протеинов шейк и едно фрапе по-късно, се чувствам като господар на планината. Облакът се дръпва, слънцето е тамън над върха...
Слизам бавно, много бавно – не обичам мокри камъни. Още паметни плочи. Ако можехте да избирате къде да умрете, кое бихте предпочели: северната стена на Матерхорн или някой тривиален рилски връх?
В хижата съм: хапвам леща с разтворени спагети в нея, пийвам Пиринско и гледам как Цибулкова учи Кузнецова на тенис. Не, не си нося спален чувал, какво толкова чудно има?
Ден 3. Вторник. Часът е 9:00, на спирката съм, а никъде не се вижда маршрутка: нито червена, нито друг цвят. Пеша надолу. Но има и добри хора, които спират. 10:25 съм на спирката в Говедарци. Изпуснал съм автобуса с десет минути, но в 11 има друг. Време за кафе и закуска. Билетът е 1,80! Прекосявам автогарата, тегля десет лева от банкомата и се качвам на автобуса за София, който тръгва след 5 минути. Шаная Туейн и Нели Фуртадо в продължение на час. Тори Еймъс в метрото. Lyulin, sweet Lyulin! Горещо е – нямам търпение да се прибера и да събуя термобельото.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
В Самораново мирише на узряло грозде и бързам да се отдалеча преди да съм апроприирал някаква част. След селото – къпини – много къпини и ръцете ми се оцветяват в червено...
