Вихрен - Мусала 2010

Бях чувал за този преход още преди 15на години като студент. Тогава ми звучеше като фантастика – толкова недостъпно както да станеш космонавт, да се качиш на Еверест или да избягаш маратон... На маратона му видях сметката преди години (или по скоро той на мене – вече направо ме е обсебил и вманиачил) така че си казах – защо не и Вихрен – Мусала?! Толкова се бях ентусиазирал преди 3 години, извадих карти, смятах времена. Точно тогава Павел публикува разказа си за неговото преминаване което още повече ме ентусиазира. Но така стана че следващото лято когато си бях в България не можах да се организирам и макар и да поскитах доста из планините нито на Вихрен, нито на Мусала отидох.

Тази година обаче няма пропускане! Още през май предложих на Владо да ходим. И той не можа да устои на изкушението (не че се опита особено). Свързах се и с Павел и след множество въпроси (смислени и по-малко смислени) оформих плана и маршрута. По картата сметнах денивилации, разстояния, предполагаеми времена. Здраво се подковах теоретично. По маршрута бях минавал само от Мусала до Рибни и от Рибни до Македония. Също и от Яворов до Вихрен, но това беше преди 17-18 години. На Владо спомените бяха със същата давност. Така че може да се каже че маршрута почти не го познавахме.

Заковахме датата за 30 юли. Две седмици след планувания ми преход по билото на Стара Планина и 3 дни след екскурзионното с децата и приятели из Балкана и Рила.

Последния ден на екскурзионното споменах на Илиянски за плановете ми и той ми предложи да ни закара до Банско и дори да се качи с нас на Вихрен и после да смъкне излишния багаж надолу. И това ако не беше предложение! Приех го най безсрамно и на минутата (горкият Илиянски – как ги е мъкнал тия чували и палатка после надолу...). Поне за това нямаше да мисля (първоначалния план беше да тръгнем от х. Вихрен – колко наивни сме били!).

На 29ти си стегнах багажа, хванах си влака от Плевен за София, там се срещнахме с Владо, Илиян и Ина и към 6 часа бяхме на х. Вихрен. Преди това съвсем глупашки изкупихме половината храна на един магазин в Банско за да можем да хапнем вечерта – реално храната щеше да ни стигне за 2-3 седмици... Е, нагоре я качихме, но после надолу пак Илиян и Ина трябваше да я смъкват.

Не минахме без изветна доза клекинг в началото (как я изтървахме тая пътека не можах да разбера). Нагоре гледките бях впечатляващи. Първо Тодорка, после се показа Каменица, Хвойнати, Муратов. Като излязохме на Вихренския преслап ни паднаха ченетата. Не знам защо, но в съзнанието ми винаги Пирин е стоял някакси на заден план сред българските планини – „нищо особено, гол камънак”. И всеки път като отида там (преди 2 години бях в района на Кременските езера и Джангала), шока от тоталното опровежение на това мое мнение е огромен. Еееееех, Пирин!!!! Друго си е Пирин, няма като него!!!

В 8:30 бяхме на върха и след много снимки, ахкания и охкания и след доста обилна вечеря към 10 бяхме по чувалите. Аз лично не можах да мигна тази нощ (в последствие се оказа че не съм бил само аз).

На сутринта станахме с Владо в 4:30 и след 5 мин помотаване тръгнахме. Беше доста студено, имаше скреж. До з. Кончето си беше още тъмно, така че вървяхме доста предпазливо, да не стане някой сакатлък. Въпреки че всичко беше в сумрак, върховете бяха главозамайващи.

Спряхме да закусим на Каменитишкия превал. Там някъде посрещнахме и изгрева. Но още си беше студено. Минахме Разложкия суходол и качихме Албутин. Ръбчето след върха ни изненада – не очаквахме технически участък и се позабавихме. После из клека и към Каменишки връх губихме пътеката няколко пъти. Въобще темпото беше под очакваното главно поради не особено добре очертаните пътеки и поради непознаването на района. Малко преди Даутово езеро се засякохме с един от малкото хора които срещнахме този ден – беше спал на чувал и тръгнал към Безбог, но за няколко дена. Когато му казахме че сме към Мусала, човека понечи да каже нещо, от учтивост си замълча.

На Даутово езеро бяхме в 9:10. Тук разчитахме на вода, но водата в езерото не ставаше за пиене – беше застояла и пълна с измрели мухи и комари. Добре че имахме малко в резерва. Починахме 15на минути, след това поспорихме за пътеката. На мойта карта пътеката беше право на изток по дола по който се оттича езерото, после по хоризонтала на север. Владо обаче намери нещо като пътека на север-североизток и държеше да вървим по нея. Аз си мислех че може да ни заведе горе на Даутов връх (до езерото бяхме се пуснали без пътека), а и клека си беше доста сериозен. Накрая склоних и тръгнахме по нея. И добре че! За 20 мин бяхме на разклона за х. Яворов! Ако се бяхме забутали из дерето без пътека и с тоя клек... отиде ни похода...От разклона нататък пътеката си беше магистрала. Обаче имаше едни високи треви/бурени, подгизнали от роса. Е, подгизнахме и ние. Наклона на места беше доволен и само надолу – голямо препускане падна.

Към 10:30 бяхме на Кулиното. Заредихме с вода, хапнахме по вафла, и надолу към Предела. Тоя асфалт, а и черния път преди него, всъщност не бяха толкова лоши – върви се лесно, надолу и в приятна сянка – разтоварваща смяна на обстановката.

На предела беше кофти – пек, асфалт, коли, навалица (имаше събор). И най-лошото – не знаехме от къде да хванем пътеката за Капатник. Пътека ли казах!?! – като се сетя и ме избива на истеричен смях... Но за това – по-късно. Пихме по една кола с Владо на Предела, аз си купих един домат и грозде, батерии за фотоапарата не можах да намеря (да! мъкнех фотоапарат с изтощени батерии – голям съм хитрец – ха!), но пък успях да си купя чорапи (носех си само един чифт и те бяха подгизнали) от зеленчуковия магазин – кремави на розови точки. Продавачката не искаше да ми ги продаде, щото били женски. Аз обаче успях да и надвия – обясних и че и без това след половин час щяха да станат напълно черни и тя кандиса. Смених си подгизналите чорапи, Владо омаза краката с вазелин против пришки (моя рецепта) и потеглихме. На някъде... Знаехме посоката, но това беше всичко. Питахме доста хора, но с това положението стана още по-лошо, щото те местните не стига че не знаят, но и съвсем убедително ни разправят разни врели некипели. Накрая към 12 по обяд успяхме да хванем една червена маркировка в нашата посока.

Пътя (да, беше си горски черен път) към Капатник отначало беше песен – съвсем лек наклон нагоре, сянка, река, птичките ти пеят – идилия. Е, изтървахме маркировката няколко пъти (щото я нямаше на разклоните), но това не е болка за умиране – да сме изгубили 10на-20 мин. Обаче после маркировката почна да сече пътя и пътеката беше много рехава, даже на места съвсем я нямаше. И колкото по-нагоре се качвахме, толкова повече я нямаше. По едно време се набутахме много здраво - треви, буренак, по-висок от нас, пътека няма, маркировка – също. Какво да правим – право нагоре. След около половин часова битка с буренаците и без особенна идея за посока, установих че вече сме се загубили доволно и качествено. Звъннах на Павел да го питам къде сме. На него му стана смешно – че от къде може да знае човека къде сме! Казах му че в далечината на северозапад се вижда възвишение/връх с кол отгоре и той ни упъти че това трябва да е Капатник. Давай се нагоре и в лево! Така и направихме и съвсем скоро излязохме пак на пътя. Че къде другаде можем да излезем – той пътя ходи до подножието на върха и ако тръгнем да го сечем, пак на него трябва да излезем. Ама кой да се сети... От края на пътя до върха беше мъка. Много внимавахме да не изпуснем пътеката. Но нея съвсем я нямаше. По скоро имаше само мижава маркировка, и то само на места, която да показва генерално посоката. Която ние си я знаехме така или иначе – нагоре! Малко преди върха спряхме да починем и да хапнем. На Владо бяха почнали да му излизат пришки и си облепи краката с лепенки. Рецептата с вазелина помага, но само до един момент.... На върха бяхме в 3 часа следобяд. Изоставахме от графика с около час.

По билото след Капатник беше доста приятно – добра промяна след зверското изкачване и отвратителния храсталак и треволяк. Плавни заоблени голи баири, ниска тревица. Напомни ми за билото на Стара Планина. И за района на Белмекен където бях преди седмица. Не бях ходил преди в тази част на Рила и мога да кажа че много ми хареса. Има нещо мистично и завладяващо в тези безкрайни заоблени поляни и баири. „Зряла”, „улегнала” красота доста по-различна от суровите скали и камънак на Мальовица и Мусала. Може би за това Стара Планина ми е любимата от българските панини.

На Хайдушкото кладенче бяхме в 4 следобед. Хапнахме пастет, хляб и домат. Който си мисли че високо енергийната храна е единственото което ти трябва в планината, жестоко се лъже! Домата ни дойде като мехлем на стомаха след множеството сухоежбина която ядохме до тогава. Напълнихме вода и – напред към х. Македония! Напред, а не нагоре или надолу както беше до сега. Стръмни баири почти нямаше което поне за сега ни се отразяваше добре.

След добро темпо и почти без почивки в 7 бяхме на х. Македония. Преди това си бяхме говорили да хапнем там нещо – супа или каквото друго предлагаха. Но като стигнахме предложих на Владо да не ядем: първо, да си напълним стомаха точно преди големия баир на Голям Мечи връх не беше много препоръчително; второ, вече закъснявахме от 24 часовия график, а с едно ядене на хижата щяхме да го откараме поне още 1 час; и трето, храна имахме, защо да я мъкнем напразно. Решихме да ядем като се качим на билото в движение. Пихме по една кола, аз напълних бутилките докато Владо си обработваше пришките на краката и към 7:30 тръгнахме нагоре.

Баира към Мечи връх не го натиснахме много, но се движехме равномерно и за около 1 час бяхме на Ангелов връх. Ноща не беше далеч. Появиха се облаци. Първо скриха залязващото слънце, а после настъпиха и към билото. Спрахме, облякохме всички дрехи (не че имахме кой знае колко, но достатъчно), хапнахме на крак. Мъглата обви всичко около нас, стана студено и съвсем тъмно. С тъмнината падна и темпото – трябваше да внимаваме къде ходим. А и умората взе да си проличава, особено нагоре. Все пак в 22:30 бяхме на Павлев връх и поне аз усещах че имам още доста резерви и достатъчно сили да стигна до Мусала за 6те часа които ни оставаха за да е вместим в 24 часовия график. Е, мислел съм че ще стигна, главно защото не знаех какъв огромен участък от маршрута ни остава! Имах някакви подозрения че е много, но не исках да правя справка с картата и записките си – какъв е смисъла, така или иначе се движим с максималното за нас темпо - когато стигнем...

Стигнахме до разклона за х. Риби Езера. През цялото време от х. Македония бързахме с надеждата да стигнем до връх Канарата по светло. Аз бях останал с впечатлението, а и Владо потвърди, че Канарата е труден технически, с пропасти, въжета и т.н.т. Не знам от къде ми беше влязло това в главата, но бях напълно убеден. А и името потвърждаваше тези мои идеи. От тук започнаха и проблемите. Пътеката подсичаща Канарата не можахме да намерим. Лутахме се повече от половин час в мъглата нагоре-надолу. Нищо не се виждаше. Добре че бях взел компаса, бяхме се дезориентирали напълно. Пътека видяхме само към Рибни, но не и за Грънчар. Пробвах да звънна на Павел, после Станислав – не вдигнаха. Накрая Богдан го събудих след 11 (извинявай пич...), но той не познаваше този участък. След много лутане успяхме да се върнем до пътеката за Рибни и решихме че ще слезем до хижата и после обратно на пътеката Рибни – Грънчар. Като пуснахме 100на вертикални обаче видяхме какво слизане ни чака и се поспряхме. Похода не отиваше на добре... По Канарата отгоре не смеехме да минем – ако отдолу по подсичащата пътека са въжета и пропасти (!?!) отгоре без пътека и в тая мъгла ще е съвсем непроходимо – ще се утрепем. Аз имах накакви спомени че този връх беше една отвесна 150 м скала (но май гледана от Рибни), а с алпинизъм и катерене не се занимавам, още повече след 18 часов преход. Погледнахме на картата – скалите бяха дадени от северната страна – т.е. към Рибни. А от юг скали на картата нямаше... А въжетата и пропастите (!?!) по подсичащата пътека?! По-добре да не рискуваме... Предложих на Владо да слезем на Рилски Манастир и от там да се приберем. Владо беше доста уморен, а и проспектите да стигнем Мусала навреме се стапяха със всяка изминала минута, така че си мислех че ще се съгласи. Владо погледна картата, погледна ме и мене и рече – „Тъпо е да слизаме на Рилски Манастир!”. Браво бе Владо, инато магаре излезе – не се предаваш лесно! „Тъпо е!” – съгласих се и аз.

Решихме че се връщаме горе на билото, търсим пътеката 30 мин и ако не я намерим, слизаме към Рибни или манастира. Пътеката я търсихме повече от час и пак не я намерихме. Тогава Владо предложи да минем отгоре по Канарата. Ако се покажат отвесни скали се връщаме. Все пак колкото и да е гъста мъглата, с челниците щяхме да видим ако се нахендрим яко някъде. Аз веднага се съгласих – все пак вярвах на картата (макар че пътеката я нямаше там където беше отбелязана), а на картата скали на изток нямаше. А и това ни беше единствения шанс да стигнем до Мусала, макар и извън график. Заковах компаса на изток и следвайки генерално посоката тръгнахме. След известно изкачване стана доста каменисто и почнахме леко да спускаме. Камъни имаше и доста и големи, но не и отвесни скали. Тук-таме имаше някакви пирамидки, но често ги губехме, а и на къде отиваха – не знаехме. По едно време мъглата се вдигна и видяхме че сме стигнали до един доста стръмен склон който слизаше в клек. Имаше луна и всичко наоколо се виждаше. Консултирайки се с картата и компаса аз реших че пътеката трябва да е точно под нас, на изток след стръмното спускане през камънака и клека. Владо обаче не беше убеден – той смяташе че трябва да превалим един цял рид, доста висок, за да стигнем до пътеката. В крайна сметка успяхме да намерим следващата пирамидка (доста е по-лесно без мъгла) и след 100на метра – о чудо – маркировъчен кол! И пътека! Голяма и широка! Следващият кол излизаше на още по-голяма пътека (точно под клека както си мислех) и беше с табела – Рибни – Грънчар! Уфффф, най сетне! И от къде точно дойде тази пътека?! Как сме я изпуснали?! Много ни се искаше да разберем, но нямахме време за губене. А и нямаше как да разберем, освен ако не се върнем по нея. Някой друг път... Часът беше 2 сутринта. Три часа и половина сме се мотали около Канарата – сигурно сме счупили всички рекорди!

Ясно беше че графика за Мусала е тотално пропаднал. Но също беше и повече от ясно че до Мусала ще стигнем! Е, да, но нямаше да е толкова лесно колкото си мислех...

Следващия един час сънят ме натисна много здраво. Движех се спейки. С тяло леко наклонено напред, подтичвайки за баланс за да не се захлупя по очи. Краката във вдълбаната в тревата пътека – както в релси. На всеки 5-10 секунди пътеката си сменя посоката, краката ми излизат от релсите, препъвам се и се събуждам се за секунда – две. После пак обратно в релсите, лек наклон напред и отново спящото подтичване. Така около час. По едно време се поспряхме и Владо предложи да си изпия „Питбул-а” който и двамата носехме в раниците още от София и пазехме за съвсем краен случай. Е, случая беше наистина краен и аз си взех моя „жокер”. Почти веднага се освестих – по-друго си е да ходиш буден! После беше ред на Владо със спането. Само че на него Питбул-а не му подейства. Може би на мен ми действа защото не ползвам кофеин въобще в ежедневието, а Владо пие кафе и организма му е привикнал. Знам ли... Темпото доста падна. Освен това Ковач отдалеч го помислихме за Овчарец (имаше страхотна луна) и си мислехме че почти сме стигнали Грънчар, пък то... – много деморализиращо.

На разклонението за Грънчар бяхме в 5:30 сутринта. Вече доста изморени, умрели за сън (питбул-а ме държа около час и половина-два) и премръзнали. Нагоре по Овчарец обаче аз напълно се събудих, а и настъпването на деня сякаш ми даде сили. Владо обаче изнемогваше. Краката му бяха много зле с пришки, а и съня го натискаше здраво. Едва пъплехме по пътеката. Спирахме за кратко, но много начесто. Към 8 предложих да спрем и да поспим. Вече бяхме почти под Мусала, но това нямаше значение. Предложих фолиото което носех на Владо, той го разгъна, легна на него и раницата и моментално заспа. Преди това се бяхме разбрали че ще спим само 30 мин (имах ангажимент тази вечер и сложна транспортна връзка с последен автобус от Плевен в 17, така че трябваше да побързам). Не ми се спеше, бях напълно буден, опънах се на раницата и се зазяпах надолу към Маричините езера. Бяхме там с децата преди седмица – сега можех да ги погледна от малко по-друг ъгъл (в буквалния и преносния смисъл).

След половин час събудих Владо. Почивката го беше преобразила напълно! Вече свежи, натиснахме здраво баира. Със зверско темпо и право нагоре почти без пътека се заизкачвахме от преслапа. Последните метри до върха направо ги подтичвахме! Чувството на удовлетворение беше огромно! Стигнахме! Вихрен – Мусала на един дъх! Еха! Щастливи и ухилени до уши успяхме да изцедим още една последна снимка от нещастния ми почти-безбатериен фотоапарат.

Надолу към Ястребец не беше кеф, но се дотътрихме някаси...

Специални благодарности на Илиянски и Ина за подкрепата преди и след (взеха ме „на стоп” до Плевен от София) прехода– скъпи приятели, благодаря ви за помоща, компанията и за всичко което направихте за мен докато бях в България! Без вас нямаше да е същото!
На Павел – мерси за съветите и пътеписите! Ако ги бях проучил по-добре, може би нямаше да се залутаме толкова. Дали ще мога да те пазаря за водач следващия път? Аз ще нося доматите.
Накрая - Владо, пич, каквото и да кажа, ще е малко. Без твоята решителност и упорство определено нямаше да стигнем до Мусала. Благодаря за компанията приятелю! И не че времето има някакво значение, но смятам че тези 24 часа при добро познаване на маршрута са напълно постижими (да, няма оттърване – след две години – пак Smile

)!

Ето и малкото снимки които направих.

До скоро!
Ники

Браво момчета!Яко препускане по Рило-Пиринските баири сте му спретнали,
ударно дето се вика.И пътеписа е много интересен.Че как няма да ви излезнат
пришки на краката,а и тия нисички обувки(или маратонки),като ги гледам?!
Искренни поздравления за смелостта и упоритостта!
Very Happy

Браво момчета, вие доказвате че човек е по-твърд от скала.Истински смели и силни планинари!Възхищавам ви се, браво!!!

_________________
В ПЛАНИНАТА Е КРАСОТАТА НА ЖИВОТА.

maratonec написа:

Не знам защо, но в съзнанието ми винаги Пирин е стоял някакси на заден план сред българските планини – „нищо особено, гол камънак”. И всеки път като отида там (преди 2 години бях в района на Кременските езера и Джангала), шока от тоталното опровежение на това мое мнение е огромен. Еееееех, Пирин!!!! Друго си е Пирин, няма като него!!!

А, добър ден! Rolling Eyes

Поздравления и от мен.
За следващата планинарска 2011година и аз мисля да се пробвам по този маршрут. Но си мисля ако се мине от Предела през вр.Пирин и после по цялото било до вр.Вихрен, дали няма да е още по трудно. Но в този вариант сигурно 24часа няма да стигнат. Може би ако се подтичва тук там има шанс, но си е голямо предизвикателство. Но като за начало ще бъде, както другите са го правили, през вр.Даутов връх.

_________________
БАИР БУДАЛА

	стражара написа:
	За следващата планинарска 2011година...

Стражар, можеш ли да ми дефинираш понятието цитирано по-горе? Rolling Eyes

През връх Пирин ще даде минимум +2 часа. Всъщност ако гоним оптимизиране на маршрута, слизане покрай Бела река откъм Суходолския превал, вместо да се ходи До Албутин/Каменишки връх/Даутово езеро, ще свали поне час.

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Всяка предходна година си поставям по някаква цел за следващата.
Ами нали идеята е да се премине по цялото било, но пък и то зависи и от времето и физическата подготовка. Да това също е вариант, който в лошо време и аз съм го използвал, като тогава преспах на Даутово езеро. На следващият ден времето се смарангьоса тотално със силен вятър, гъста мъгла и ръмящ дъжд. От него слязах по отока надолу и после през Суходолски превал пак горе, тъй като плановете хептен щяха да се сгрумолясат за деня, макар и със голямо заобикаляне всичко се нареди.

_________________
БАИР БУДАЛА

браво момчета бих мечтал за такова предизвикателство само дето незнам пътя а и нямам другар