Борис Борисов: КОМ-ЕМИНЕ 2026 за под четири дни и половина

Това е разказа на Борис за тазгодинишното преминаване по Ком-Емине. Приятно четене.

Увод и Ден първи

Това е един дълъг разказ с много подробности, който на малко хора вероятно ще се стори интересен. Не това е целта му обаче. Целта е след години да си спомням аз какво е било. Подробностите извикват забравените спомени и пак можеш да преживееш тия събития, и най-вече хубавото сред тях.
Колегата Калоян, който е сред главните герои на разказа, също написа няколко абзаца, които дават още една гледна точка на част от събитията и внасят яснота в някои моменти 😊
Моята история с Ком-Емине с колело вече стана доста продължителна, от 2008-ма година 😊Това се превърна в хоби и страст, които дълго време не угасват и ми носят много положителни емоции. Имаше един период след 2015-та година, когато вече бях опознал достатъчно Пътеката и мислех даже, че ми е леко омръзнала. След 2020-та обаче страстта се разгоря с нова сила, подклаждана и от два поредни неуспешни опита за преминаване. След успешния опит през 2022-ра вече започнах целенасочени тренировки с цел по-бързо и по-бързо преминаване през Пътеката. Всъщност почти винаги компонентът „скорост“ е бил в мислите ми, макар и невинаги в действията ми. Ето ги всичките ми опити до началото на тази година, от гледна точка на времето за преминаване:
2010 - 12 дни
2011 - 8 дни, 23 часа и 39 минути
2012 - 10 дни
2013 - 10 дни
2015 - 7 дни, 16 часа и 14 минути
2020 - незавършил, счупена главина преди Тръстеная на първия ден
2021 - тежко падане на северния път преди Ришкия проход със съмнение за счупена ръка на осмия ден
2022 - 7 дни, 9 часа и 45 минути
2023 - 6 дни, 18 часа и 26 минути
2024 - 5 дни, 16 часа и 14 минути
2025 - 4 дни, 20 часа и 12 минути
Както се вижда, през миналата 2025 г. успях да си докажа най-вече на себе си, че съм в състояние да сваля времето на под 5 денонощия и то само с общо 6 часа сън, и това на 46-годишна възраст. Чувствах се много по-силен и издръжлив, отколкото когато бях на 25-30 години. Логичната следваща стъпка беше за опит под 4 денонощия, но това, специално в моя случай, вече изисква толкова много отдаденост, тренировки, пари и придобиване на нови умения, че предпочетох да съм реалист и си поставих летвата на средата – под 4 дни и половина за 2026-та, по ей тоя график:😊

Знаех, че вероятно мога, просто трябваше да изчистя грешките от последния път, да не допускам нови, както и да тренирам още по-усилено. За съжаление още през пролетта на 2025-та заради много тренировки с бягане по равно бях повредил менискуса на дясното коляно. Прекратих бягането и го замених с изкачване и слизане по стълби, болките изчезнаха и имах късмета да мина успешно Ком-Емине за под 5 дни същото лято без проблеми. Но бях решил да се оперирам веднага след Ком-Емине-то, за да мога да се възстановя и след това да имам достатъчно време за тренировки. Операцията се случи в началото на септември и уж според доктора всичко беше наред, но спрямо моите очаквания възстановяването ми вървеше по-бавно и трудно. Дори и сега, точно една година след тия събития, още не мога да клекна напълно с десния крак. Не че това ми пречи особено, единствено ми е неприятно, че не мога да разтягам бедрените мускули на тоя крак преди и след тренировка. Но и така се живее 😊Още от началото на 2026-та започнах усилени тренировки, макар и не чак в обема, който ми се искаше. Дори и за това ме мързеше 😊Все пак това бяха най-продължителните и резултатни тренировки в цялата ми ком-еминейска кариера. Аз по състезания не ходя и с други спортове не се занимавам. Цяла зима ходих под наклон на бягаща пътека, катерех стълби вкъщи и навън във Враца от площад Ботев до хижа Вестителя (664 стълби в едната посока). Карах колело – на велотренажора и навън. Всеки ден, в който времето и температурите позволяваха, карах навън и най-вече по „домашния“ ми баир Лютиброд-Околчица. Изминатите километри не ми бяха толкова важни, колкото натрупаната денивелация. За половин година Страва-та показваше, че съм изкачил по стълбите над 20 вертикални километра, а с колелото по баира – почти 50. Тук не влиза денивелацията от бягащата пътека, домашните стълби и велотренажора, часовникът тях не ги отчита и не знам колко са 😊За редовно трениращите спортисти това може да е нищо, но за мен беше повече от всякога 😊И смятам, че сравнително добре се подготвих.
Първият ми старт по Ком-Емине за тази година се случи на 16.07 – уж прогнозите показваха стабилно време. Жена ми ме закара до хижа Ком, бях уредил проследяване на живо от tracksport, посрещане от приятели в няколко точки по маршрута, смяна на раници, жена ми да ме съпортва последния ден от Риш до Емине, разни други подробности и глезотии… Но нещата не се получиха. Не успях да спя на хижа Ком преди старта. Въпреки това първия ден до Кашана мина сравнително добре и пристигнах даже малко преди графика. Там обаче пак не успях да спя, а през нощта и валя въжд и намокри всичко. Тръгнах от Кашана на втория ден по график, но заради мокрите хвойни и треви и недоспиването движението ми не беше по план и настроението хич го нямаше. На всичкото отгоре в тоя ден имах и рожден ден. Под Косица падна гъста мъгла, а по-нагоре запръскаха и капчици, всичкото това придружено от силен вятър и никаква предвидимост докъде ще е така, какви са шансовете времето да се оправи и в следващите няколко дни да не се развали пак. Издрапах в лошо настроение до Планински извори и реших, че това не е Ком-Емине-то, за което съм се готвил толкова месеци. Пък и баш на рождения си ден да ходя с мокри крака часове наред и да се ядосвам, че нещата не се развиват по план и в крайна сметка да е пределно ясно, че няма да успея да мина маршрута за под 4 дни и половина… не. Слязох в село Антон, върнах се по шосето до сестра ми в Челопеч, оттам си хванах влака и се прибрах вкъщи. Още на другия ден семейно отидохме на море. Там не ме свърташе особено и още на втората сутрин излязох да тичам. Установих, че ми е страшно леко, имам много сили и въздух. Грехота е тая добра форма, придобита след толкова месеци упорити тренировки, просто така да иде на кино. И се сетих, че в началото на август моя приятел Калоян беше планирал да тръгне по Ком-Емине. Времето в тоя период се очертаваше вече да е на 100% сухо. Е, и горещо, ама то две добри няма… Попитах го какво мисли по въпроса да тръгнем заедно – ами, нищо против нямаше. Даже щеше да ме вземе от вкъщи по пътя към хижа Ком. И в тоя момент решението беше взето – тръгвам пак! 😊 Никога досега не бях тръгвал втори път по Ком-Емине в рамките на една година, това си ми беше и като неписано правило.Освен това щеше да ми е 13-ти старт в кариерата – фатално число. Беше ми неудобно пак да се моля на Виктор за тракер за проследяване, тъкмо му бях върнал предишния. Нощувката на Риш по график увисваше – тоя път нямаше кой да ме посрещне там с бивачна екипировка. Беше ми неудобно да се моля и на сестра ми за съпорт на Беклемето. Само на Прохода на Републиката можеше да ме посрещне моя приятел Стампата с храна и дрехи, и то защото в почивни дни и отпуски той си беше все на село, съвсем наблизо. Храната беше „конвенционална“ – сандвичи с масло, сирене и варено яйце, макарони със сирене, кроасани, сникърси, локумчета, халвички и бонбони. Без гелове, барчета, протеини, „дуинк миксове“ и тем подобни. Изобщо – организационно нещата бяха общо взето на ниво „на мускули“ 😊 Но… каквото – такова 😊 Исках да си купя нова седалка за колелото, че с тая китайската карбонова разбирателството ни беше много спорно, но в крайна сметка не взех нищо – седалка е това, не става от днес за утре да ти пасне, отделно и струват една маса пари… Нова раница обаче си взех – Osprey 20-литрова, с джобове за фласки отпред на презрамките. Опитът от Кашана до Планински извори с бегаческата ми раница показа, че нещата не са добре, малка ми е и не толкова удобна, като е пълна с багаж. С фласките щях да нося 1 литър повече вода и удобно да пия на всеки баир, където бутам, без да спирам. И това беше, по план тръгване с Калоян на 03.08, пък по пътя ще решаваме текущо докъде ще сме заедно – аз си следвах плътно графика за под 4 дни и половина, а неговия план беше по-разтеглив и нямаше много конкретика. Съвместното тръгване с него ми послужи като алиби пред жената – тя все се притеснява за това, че съм сам 😊Е, не ме „пусна“ веднага и с възторг, ама… като всеки път 😊

Калоян: Всъщност нямаше как и да има конкретика, предвид контузията която претърпях, така се случи, че формата беше много неясна и дори до последно не знаех дали ще тръгвам с колело. Борис като се обади да ме пита да тръгва с мен беше голям плюс, тъй като моят начален час съвпадаше с неговия и неговата компания много щеше да облекчи напрежението от този ранен старт. Мислех си още да го ползвам като пейсър да ме изтегли колкото се може по-напред, давайки си сметка обаче, че няма как да поддържам неговото темпо.

И така, настъпи деня преди очаквания втори за мен старт, Калоян дойде с негов приятел до Челопек, взеха ме и отпътувахме за хижа Ком. По чисто организационни причини пристигнахме твърде рано, още към обяд, и нямаше какво да правим. Като си знаех вече от опит, че е твърде вероятно да не мога да спя преди старта нощес, исках максимално да пестя енергия и си легнах веднага. Без да спя, просто си лежах цял ден, цъкайки на телефона за развлечение. Калоян и той дойде и легна, ама по някое време му омръзна и излезе да се поразходи 😊И така до вечерта, стъмни се, уж дремах нещо, но така и не заспах наистина. И към 1:30 - колкото починали, толкова – станахме да се оправяме за тръгване.
Под почти всяка снимка първото число показва часът, в който е направена снимката, съответно – часът на пристигане на това място. Второто число след наклонената черта показва часът на пристигане в съответната точка по време на първия ми старт на 16.07.
Тези втори часове са само до Планински извори, където прекратих първия опит. Служат за сравнение, двата опита все пак имат доста общо. А на някои точки съм отбелязал и часовете, в които би трябвало да съм там по график.

02:28 /02:26

Готови за тръгване. Единствената ни снимка заедно. Колегата не обича да го снимат, тука сам се е заснел😊 Трима други комеминейци с колелета в предверието на хижата се приготвяха също да тръгват към върха.
Тръгнахме да бутаме нагоре бавничко с мисълта да пестим сили. Бях забравил на хижата да си пусна активност на часовника, та първите 200-300 метра ги пропуснах, но сравнително навреме се поправих. Почти веднага ония тримата ни изпревариха, карайки нагоре по стръмния баир. Викам на колегата, гледай как си личат новобранците, ще си изгърмят патроните рано-рано и после… 😊Което и стана. Дръпнаха ни до степен да не ги виждаме, но явно скоро се измориха и светлината от челниците им пак се показа. В горния край на ски-пистата ги настигнах. Един сменя чорапи, друг си оправя раницата, но физиономиите им като цяло издаваха леко отчаяние 😊Окуражих ги, че най-трудното вече са го изкачили, скоро пътеката става по-равна и лесна. Лошото бе, че и колегата леко изоставаше. На места спирах за малко да го поизчаквам. По едно време взех да се притеснявам, че закъсняваме и ще изпуснем старта в 04:00.

03:48 /03:46, по график старт в 04:00

Стигнахме навреме, достатъчно колкото да си направим по една-две снимки и да хапна малко макарони със сирене. Камъчета си бях взел от върха преди две седмици на неуспешния преход, така че тях си носех за морето. Тук стана ясно, че часовникът на велокомпютъра ми, от който основно се информирах за часа, е напред с цели 7 минути. Заради това съм се бил притеснил да не закъснеем, пък ние сме си били навреме. Малко след нас и ония трите момчета дойдоха на върха.

Калоян: Още тук темпото ми дойде бързо, необходими са ми сутрин поне 40-на минутки да загрея в по-бавно темпо, а това неговото беше точно с една идея малко по-бързо. Горе-долу и тук ми стана ясно, че най-вероятно ще трябва да се разделим по-рано. Но си го сложих поне докато изгрее слънцето да си дам с една идея малко зор.

И така, колегата беше пуснал проследяване на Гармин от неговия телефон (моя си го пестях, поне докато сме заедно, че бързо му пада батерията 😊, а лайв тракинга беше само за Андрей, наш приятел, който ни следеше с интерес и помагаше при нужда, и за жена ми – ако мърдам на картата, значи съм жив 😊. За широката публика тоя път не се предвиждаше подробна информация, не ми беше нужно и това напрежение 😊 Изчакахме в готовност за тръгване да стане точно 04:00 ч. и… стартирахме 😊 Надолу от Ком леко и внимателно, на най-стръмното място бутахме, за да не стане някой сакатлък, и газ, аз напред, Калоян отзад. При предния си старт бях паднал още в началото, сега внимавах повече. Той имаше само челник на главата, на мен със силния фар на кормилото и челника ми беше далеч по-лесно да поддържам скорост в тъмницата. Обръщах се чат-пат назад за част от секундата и като му видех светлината, продължавах спокойно. До излизането на пътя за Петрохан под Мали Ком го виждах зад мен. Там вече скоростта става по-висока и нямах възможност да се оглеждам, а и едни кучета пак като предния път ме подгониха и ми вдигнаха пулса и каданса 😊 Под Зелена глава има два варианта, да се завие по маркировката нагоре вляво или да се продължи по пътя, който прави дъга отдясно и само със спускане да се излезе на асфалта преди Петрохан. Бяхме говорили с Калоян за това, той искаше да мине по пътя вдясно, аз само веднъж преди години съм минавал оттам, бях с твърдата вилка тогава и не ми хареса по камъните, оттогава винаги си карам по марката. Сега пак тръгнах по нея, но при поглед назад ми се стори, че виждам светлина долу на пътя, викам си, а, Калоян е тръгнал по пътя, тъкмо сега ще видим кой ще излезе първи на Петрохан и съответно по кой път е по-бързо 😊

04:55 /04:55

Излязох на Петрохан, мислейки си, че би трябвало да съм по-бърз от предния ми старт, ама нъцки – абсолютно същото време, 55 минути. Калоян го нямаше, но щях да го изчакам на чешмата и подкарах натам. Преди чешмата има контейнер за боклук, спрях при него, за да си доизям макароните и да изхвърля кутията в контейнера, за да не я влача с мен празна. Калоян междувременно дойде, пита ме откога съм тук, викам му – от една минута, горе-долу толкова си беше. Помотахме се двамата може би една идея повече, отколкото беше нужно, докато налеем вода и тръгнахме по асфалтовия път към хижата и към фермите, оттам наляво и нагоре през гората към билото. Като стигнахме там, почваше да се развиделява. Оттук насетне вече се кара доста, макар и да има няколко по-стръмни баирчета. Калоян леко изоставаше и тук-там забавях ход, за да го изчаквам, не ми се щеше да се разделяме толкова скоро, пък той постоянно ми предлагаше да си продължа напред, за да „не ме бави“.

06:33 /06:17

Стигнахме Червената локва и спрях за снимка, колегата ме пита защо спирам, е как защо, викам, тука е контролна точка, трябва снимка и да знам как се движим спрямо предния опит 😊Колко е часът – 06:33! Лелееее, изоставаме с 16 минути спрямо предния път, кога натрупахме толкова забавяне само за 10-ина км, бе? Пак последва разговор да се разделяме, ама аз продължавах да не искам, като цяло сме в общия график за движение, макар и да изоставаме малко спрямо предния опит… но общия график не ми вършеше много работа, защото предвиждаше пристигане на Кашана в 22:20, което значеше над 1 час да се движа на фарове по камъните преди Кашана – нещо, което много ми се щеше да избегна. И затова беше нужно да преизпълня основния график, т.е. да карам поне така, както предишния път и да пристигна по-рано на Кашана от графика. Тогава пуснах фаровете само за последните 10-15 минути, но вече е август и се стъмва по-рано. Така че ми е важно, ако мога, да стигна още по-рано на Кашана и от предния път.

07:05 /06:51

Продължихме надолу със спускането в долината на Пробойница и си мислех, че на спускане вече по светло ще се движим в комплект. И почти беше така докъм Пробойница, където колегата ме догони докато правех снимката и каза, че ръката го наболва и ще спуска по-бавничко. Добре, ще се видим значи на Лакатник, и подкарах здраво по пътя. След броени минути пак се събрахме – бях спрял заради спаднала задна гума и я помпах. Странното е, че и предишния път пак задната ми беше спаднала на същия участък, но тогава я помпах при моста над Искъра. След помпането обаче и сега, и тогава, нямаше проблеми, държеше. Спуснах се пак надолу бързо колкото мога.

07:37 /07:24

Ето, така трябва да изглежда Искъра, когато времето е подходящо за Ком-Емине – с малко, бистра вода, и камъните по дъното да стърчат! 😊

07:42 /07:32 по график 07:45

И така, с 3 минутки по-бързо от общия график и с 10 минути изоставане от предишния старт, ето ни пак заедно на чешмата при гара Лакатник, където по закон Божи следва закуска, освежаване и пълнене на вода преди предстоящия баир. Без да се мотаем излишно, след извършване на гореспоменатите дейности, подкарахме нагоре по заобиколния път, за да не бутаме по маркираните улици. До едно време пак бяхме заедно, като периодично се обръщах назад да поглеждам идва ли Калоян и го виждах докъм средата на изкачването, от един момент насетне пак го изгубих. Нищо де, горе в селото ще се съберем.

Калоян: Всъщност още на спускането от Ком видях, че и надолу няма как да карам с Борис. Ръката ми създаваше постоянно дискомфорт. Отделно на това, тъй като не обичам да карам нощно време, съответно и нямам хубав фар и обикновено карам на челник, ако е само 1-2 часа по тъмно. Това, разбира се, ми създаваше дискомфорт на спускане. Освен това още на тестовото каране видях, че Борис спуска вече и по-добре. На много техничните участъци е по-неуверен, но като цяло движеше доста добре и нагоре, и надолу, и щях само да го бавя. На изкачването към Лакатник той даде добро темпо, но аз прецених вече, че няма да го гоня и горе евентуално ще се разделяме.

08:36 /08:22 по график 8:45

Стигнах чешмата в село Лакатник, жегата вече се усещаше, намокрих шапката, ръкавиците, изплакнах си обилно цялата глава под струята, не твърде студена, за жалост, и седнах да излапам набързо един сникърс. Калоян го нямаше още. Минаха може би повече от 5 минути, а той не идваше, брей, къде се загуби тоя човек? Изядох сникърса и почнах да прибирам панаира и в тоя момент го видях да се спуска по улицата покрай кметството и без даже и да обърне глава към мен и да се отбива към чешмата, продължи. Набързо стегнах раницата и газ след него, настигнах го по баира на излизане от селото. Там той ми сподели, че темпото ми му идва малко бързичко, не му е добре и СТРАДА! Ей тая думичка вече ме прекърши. Бяхме карали заедно предния месец едно тренировъчно от малко над 100 км и почти 2000 м положителна денивелация и той никъде не изостана и не даваше признаци да не може да ми поддържа темпото. Затова бях останал с впечатлението, че спокойно можем да си караме заедно и целия първи ден по Ком-Емине (поне). Но факт е, че човекът преди 3 месеца счупи ключица и се оперира, после не можеше да тренира нормално доста време, а и сега имаше ограничения доколко може да товари тая ръка. И щом ми казва, че страда, значи не е добре да го юркам повече. Пък и целите ни бяха различни. Така че май беше дошъл вече момента наистина всеки да почне да кара с комфортното си темпо. И двамата се справяме отлично сами по трасето, и двамата имаме голям опит по него, така че от тази гледна точка няма драма. Ами, това е, не ми се изпадаше в сърцераздирателни излияния и сбогувания, така че му извиках през рамо едно високо „Благодаря за всичко и успех!“ и отпраших напред 😊Наистина му бях много благодарен, без него тоя втори старт за годината просто нямаше да ми се случи.

Калоян: Всъщност това беше точния момент в който трябваше да се разделим. Това каране ми помогна доста, тъй като се движех по-бързо. Но това точно темпо нямаше да мога да изкарам ми се струва, а пък дори и да го изкарам, на другия ден щях да се мъча. Щеше ми се да движа с Борко, но нямаше как да стане, не и този път. Мислех си, че съм в добра форма, но като не си карал планинско, все едно нищо не си правил, поне за мен не работи. За Борис работи, обаче все пак макар и ниско, той си е в планината Smile

и затова стана такава машина с времето, освен многото усилия. Не съм страдал в интерес на истината, просто исках да се разделим, за да мога да си сметна усилията и почивките на базата на моите планове, за да няма страдание по-късно Smile

... И така, набързо приключи съвместното ни каране, но пък това ми даде стимул и знаех, че поне този ден щях да стигна до Чавдар, както си бях заложил плана още от миналата година.

Пуснах си собствен лайв трак от моя телефон, за да ме следят жената и Андрей, и напред.

09:15 /08:59

Отново с 16 минути назад на заслон Мики, но тук спестих време, като спрях само за снимката (миналия път спрях и да ям, и за вода). Вода си имах, не бях на зор за ядене и продължих да натискам. Към Тръстеная вече по традиция не се отбивам, няма за какво, карам си по пътя директно към фермата Чемерник.

09:38 /09:22

Какво съм спестил на Мики не знам, ама на Чемерник съм си бил пак със същото забавяне от 16 минути 😊 По време на самия преход всъщност рядко имах абсолютно точна представа за времето, графика, изоставам или избързвам и с колко; както казах, часовникът на велокомпютъра ми беше с няколко минути напред, в графика на чантичката на колелото, който ми беше постоянно пред очите, нямаше отбелязани часове за всички междинни точки от маршрута, а в уморения ми мозък се преплитаха разни часове от минали преминавания… и беше малко миш-маш в това отношение😊

10:18 /10:10

След още 40 минути стигнах Баин камък, като дотук следвах малко по-различна стратегия от миналия път. Тогава натисках здраво и малко преди Баин камък на една сянка бях спрял да ям сандвич, т.е. по-основно ядене. Тоя път не спирах, а си изядох сандвича, бутайки към въпросния камък. Както се вижда, това ми е спестило 8 минутки време от забавянето 😊Същата стратегия с яденето, докато бутам кротко по някой баир, вместо да напъвам педалите по него, я прилагах и по-късно по време на прехода.

10:55 /10:47

Останките от горски дом Чукава. Интересното по пътя дотук беше, че първо някъде преди връх Плато изпреварих една изцяло женска група. По-късно същите ги следих как се движат по маршрута под името „група Тортуга“ 😊 Другото интересно беше, че малко преди горския дом се разминах с два ЗИЛ-а, които возеха отзад някакви необичайни метални конструкции. Стори ми се странно по билото на планината някой да превозва такива товари. И вероятно доста курсове са направили, защото пътят при подсичането на връх Чукава беше като че ли по-отъпкан и равен и камъните по него не бяха толкова неприятни както друг път. Карах по него леко и умишлено без зор, а в последните 1-2 км слязох да бутам и да ям сандвич, за да не пристигна твърде скапан на Хайдушкото кладенче и да не губя много време там за ядене и почивки.

11:27 /11:12

Ето го и Хайдушкото кладенче, жегата напичаше здраво. Почти в средата на маршрута за деня, бях вече изморен, но нямах право на дълга почивка. Мокрене на чешмата, малко сладки неща, солна таблетка, опъване за малко гърба на пейката и айде пак по пътя.
Излизайки на билото над Лескова, ми направи впечатление някаква нова висока метална конструкция, поддържана с дълги въжета, отляво на пътя. Не разбрах какво може да е това, но моментално го свързах със ЗИЛ-овете, с които се бях разминал по-рано. Вероятно те караха хартисали части от конструкцията, която изглеждаше напълно завършена. Но защо ги караха по пътя на запад по билото, не беше ли по-лесно и бързо да ги свалят от планината по пътя надолу към Литаково, в обратната посока? Така и не разбрах, ма те си знаят по-добре 😊
Влязох в гората след Лескова и при връх Бигла взех решение тоя път да не минавам по маркировката през върха, ами да се спусна по подсичащия път отляво, видя ми се добър. И наистина тая година беше добър, нямаше протегнати и сплетени къпини, нямаше дълбоки локви, а FOX-a обираше вибрациите от камъните. Преди с твърдата вилка беше голям зор тук, толкова голям, че се отказах да го ползвам тоя път за известно време. Сега той ми спести ценни минути. Написах съобщение на Калоян да спуска по него, като дойде дотук.

12:47 /12:46

И ето, че усилията ми максимално да не спирам излишно, да ям в движение и да не допускам преумора и обезводняване в жегата, на Мечулица най-после дадоха резултат и догоних графика си отпреди две седмици 😊Тук пак не спрях за вода, защото си имах достатъчно, пиех периодично от двете фласки, а 1-литровия бидон стоеше пълен на колелото. Но беше тежко, голяма жега натискаше и настроението нямаше как да е на голяма висота.

13:26 /13:39

Пак заради една спестена почивка и ядене в движение успях да напредна с още няколко минути спрямо графика от предния път и на пътя към Врачеш вече имах малко аванс.

Все така тегаво, но без излишни спирания, продължавах напред. Умората обаче ме натисна. Уж се опитвах периодично да вкарвам по нещо сладко и да не забравям да пия вода и солни таблетки, но умората в тая жега газеше здраво. След газопровода, за разлика от предишния път, тръгнах наляво и оттам по стръмния път нагоре. По него поне нямаше да прескачам паднали дървета. Бързичко настигнах един колоездач, който се оказа момиче 😊Разменихме по някоя дума, беше част от група, тръгнали сутринта от Тръстеная и гонеха Витиня. Впечатлих се от късия й клин, изглежда, за разлика от мен, не се притесняваше от трънки и коприви 😊 По-нагоре преди Белия камък настигнах и един по-възрастен мъж, беше с нея и я изчакваше.

14:30 /14:43

С добро време преди графика, но и с голяма умора, минах през Белия камък и продължих с намерението да спра за кратка почивка на Чешковица на сянка и при водата, а да не спирам на Зла поляна. Стигнах реката, налях вода, наплисках се, седнах за малко… ама умората не си отиде. Едвам издрапах после до говедарника и настроението хич го нямаше.

15:08 /15:15 по график 16:45

Отпред на пейката се бяха разположили едни момчета, само ги поздравих, направих снимката и влязох вътре. Очевидно нямаше да мога да продължа без почивка и тук, колкото и да не ми се искаше, много се бях скапал. Опънах се на леглото в опит да дойда на себе си. Някакво отворено газирано безалкохолно на масата ми вдъхна малко живец. Интернетът тук не е много надежден, но беше достатъчен да разбера, че другаря Андрей, който ни следеше изкъсо как се движим двамата с Калоян😊, няма да може да дойде тоя път на Витиня. Преди две седмици на предния ми опит дойде, донесе една хубава баница, айрян, вдигна духа 😊Сега нямаше да може. Надявах се поне Краси да е на спалнята, но не съм му звънял, ако е там, там… Бях си скрил някои провизии на Витиня, нямаше да остана гладен и жаден. Полежах още малко, попросветна ми пред очите и излязох да тръгвам. Момчетата отвън се оказаха групата на Ивайло Загоров, 17-18-годишните, които пускаха всеки ден сводки в групата докъде са стигнали. И те бяха за Витиня тая вечер, но го даваха ларж и хич не бързаха 😊 Дадох газ надолу по баира. До чешмата на 5 км от прохода не се отбивах, имах си вода.

16:14 /16:39 по график 17:35

Като цяло добре, с 25 минути аванс спрямо предния път, но и с много голяма умора, стигнах Витиня. Взех плика с провизиите и направо отидох пред спалнята. За жалост Краси го нямаше. Включих часовника и телефона да се зареждат в контакта отвън и легнах на пейката. Уж на сянка, ама жегата си беше голяма. Не можех да направя кратка почивка, както ми се искаше, просто нямах сили да продължа, така че доста време си откарах в лежане. По някое време дойдоха жената и възрастния мъж, дето се засякохме с тях на Белия камък, запознахме се, Камелия Георгиева 😊, поговорихме повечко. Те щяха да нощуват тук, но мен си ме чакаше още бая път, така че тегаво-нетегаво, застягах се да тръгвам.

17:52 /17:50 по график 18:45

Както се вижда, целия си аванс, който имах, го бях профукал в почивката на Витиня и на Арабаконак пристигнах даже с 2 минути закъснение 😊Но просто нямаше как, на ръба на силите си, в жегата, с тая немного лека раница и без съпорт – толкоз. Едни кучета долу в ниското след паметника ме гониха злобно сред стадо кози, а овчаря напразно викаше по тях.

18:38 /18:50 по график 19:35

ри бараката с копривите отново бях малко с аванс основно защото миналия път ми се наложи да смазвам веригата извънредно и се позабавих докато намеря подходящ клон край пътя да окача колелото, че не исках да се навеждам 😊. Смазвам акуратно звено по звено и си отнема време 😊 Сега бях свършил тая работа още на Хайдушкото преди Лескова и карах повече по баира нагоре, макар задника вече много да ме болеше от твърдата карбонова седалка. Гмурнах се в гората след Копривите и се надявах да не се бавя много из падналите дървета и клони там, за да не ми се налага после да карам дълго на фарове по лошия път към Кашана. В тая гора паднах поне два пъти заради препятствията и лошия терен, но нищо фатално.

19:29 /19:44

Ето го и Етрополския проход, пак с лек аванс и слънцето още не е залязло. Но умората ме газеше яко и нещо не ми беше хич добре на корема, газове, спазми и болки. Колкото и да не обичам да правя това в гората, просто обстоятелствата ме принудиха да се отбия малко встрани от пътеката и да пробвам да „разтоваря“. Кой знае какво облекчение не настъпи, но все имаше някаква файда. Продължих напред, следваше финалното усилие.

20:06 /20:14

Слънцето още огрява връх Баба и това е най-хубавото от цялата картинка. С къркорещ корем и болки в задника, и с колкото сили ми бяха останали, продължих напред по трудния терен. Голям зор да изкача тоя баир, да му се не види! Изкачих го и се почна спускането, там някъде вече стана наложително да пусна и фаровете, иначе по камъните щях да се потроша в тъмницата.

21:40 /21:40 по график 22:20

Точно в същата минута, както и при предишния си опит, акостирах на Кашана 😊Мама Данче ме посрещна топло, както обикновено, сипа ми таратор, бобец, настани ме в хубавата стая 😊Свалих от колелото всичко, за да го подготвя за утрешния ден, в който щеше да има много километри носене и затова трябваше да е максимално леко. Омекотяващата изолация за рамката оставих за утре, просто нямах сили за всичко тая вечер. Бях много изцеден. Предния път, преди две седмици, пристигнах в по-добро състояние, сега какво беше толкова по-различно? Раницата тежеше повече и жегата беше по-голяма… Изкъпах се и легнах, макар че имах големи съмнения дали ще успея да спя. Предния път не успях.

Благодарско, липсват такива разкази във форума в последно време.

Жокер - металната конструкция укрепена с въжета на лесковското било има на върха си датчик ветромер. Издигната е миналата година с цел да направи карта на вятъра в района - 'роза' на вятъра (преобладаващи посоки), усреднена скорост и максимална сила (пориви). Това не е с метеорологична цел, а е сондаж на енергийната мафия. Това е задължително проучване преди финално решение за строеж на ветрогенераторен парк. Не знам какво ще излезе, но да не се учуди някой, ако лесковското било клонира вида на това около вр. Бедек в средна Стара планина. За инфо, същото ветромерно оборудване е вдигнато миналата година и на запад от Искърския пролом в Понор със същата цел. И двата терена са в землището на община Своге, която иска (или определени лица, аосициирани с нея) да прави пари от тези земи по този начин.

_________________
От Ком до Емине 2012
Ком-Емине GPS трак

Благодарности и от мене Борка, Калояне! Аргументи, като тези на Тито. Чета с интерес. Тук е по-подредено и следимо от ФБ. Иво се отказа от форума, но според мен не е добре. Чакам продължението.

_________________
Ком-Емине 2018 - моето приключение
тракове Ком-Емине
СтаРа Планина 100х24/2020

Бях си легнал към 23:30 ч., а трябваше да ставам в 1:30, за да тръгна по график в 2:30. Но, както и предния път, не можах да заспя. Въртях се в леглото със затворени очи, на моменти уж изпадах в някакъв унес, но истинския сън беше мираж. Като знаех, че предишния път преди две седмици беше същото, не се терзаех твърде много, нямаше какво да направя срещу това. Реших обаче поне да лежа около час повече. Колкото и да е, все пак е някаква почивка. Надявах се този ден да съм по-бърз и да успея да наваксам тоя един час. Към 2:30 станах и почнах да се приготвям за тръгване. Сложих на колелото тръбната изолация, за да не ми убива рамката при носене. Направо се ужасих от многото багаж и тежката раница, която се получи, след като наслагах всичко свалено от колелото в нея! А колко много храна си бях оставил предварително на Кашана, това нямах никакъв шанс да го взема всичкото, а не ми и трябваше реално! Калоян беше оставил за мен един плик с благи работи на Беклемето, така че това беше още един фактор да не се опитвам да взимам оттук всичките тия халви, локуми, сникърси, бонбони и кроасани. Оставих ги, заедно с част от ненужните дрехи, щях да си ги прибера след прехода. Мама Данче ми беше направила, както бяхме говорили, сандвичите със сирене и яйца, взех си ги от кухнята и, не съм я мерил, ама съм сигурен, че раницата ми удари поне 8 кила! Интересното беше, че като си я сложех на гърба, теглото й не се усещаше, явно наистина са доста ергономични тия Оспри-та. Но върху колелото тия 8 кила си се усещаха от задните част твърде драматично 😊

03:26 /02:31 по график 2:30

И така, близо час по-късно от графика и уж напълно готов, тръгнах от хижата нагоре по баира по обходния път край Капалу. Тоя път всичко беше сухо и движението бе малко по-бързичко. Тук-там успях да се кача и на колелото да покарам или спусна някой метър. Подсичащата пътека под Кордуна не ме измъчи толкова много, може би се бях заредил с много търпение по нея и затова ми се видя по-леко и бързо 😊 Времето беше перфектно, нито студено, нито твърде топло, с ветрец на билото… След Свищи плаз пак правих опити да карам на места, където при предишни минавания само съм бутал. И понеже тоя път бях тръгнал необичайно късно от Кашана, и зората скоро се показа зад върховете. Гледах на всеки час да хапвам по нещо дребно благо. Скоро обаче си установих една голяма грешка – в плика с храната, който бях оставил на Кашана, имаше и пликче със солни таблетки и именно тях бях забравил да извадя и взема! Нямах никаква друга сол в раницата, освен тая в сиренето от сандвичите. Почнах да умувам някакви варианти, да се обадя на познати от Троян да ми донесат на Беклемето… или да се отбия до Ехо или Козя стена да си купя от тях малко сол… Но само си го умувах 😊 На едно характерно равно място преди Косица спрях за закуска и почивка и използвах времето да се оплача на Калоян и Андрей каква съм я свършил със солта. Калоян ме пита може ли да вземе малко таблетки от мойте на Кашана (той беше нощувал на Чавдар) – че взимай колкото щеш, лошото е, че на мен не можеш да донесеш, а ако можеш, значи си ме настигнал и съм я закършил здраво 😊

08:01 /07:22

Около 4 часа и половина след тръгването от Кашана вече съм изкачил Косица, което е по-бързо от преди две седмици, когато времето тук беше неприятно, но е малко по-бавно отколкото миналата година, а това не беше хич добре. Уж бях тренирал повече и специално изкачване по стръмни баири с товар на гръб, и бях в по-добра форма, но ето, факт – движех се по-бавно ☹

09:04 /08:55

До Планински извори успях да покарам повечко и е видно, че почти успях да ликвидирам изоставането си от първия опит, въпреки по-късното тръгване от Кашана. Тогава се отказах точно тук, влагата и мъглата много ме бяха изнервили, закъснявах от плана и ми беше пределно ясно, че под 4 дни и половина просто няма да стане при тия условия. Сега обаче условията бяха перфектни. Да, не бях спал последните две нощи и раницата ми тежеше доста над нормалното, но с това можех да се преборя.

09:12

На Петте чучура задължителна почивка и хранене. След това нагоре по Тетевенска Баба ми беше откровено тегаво. То там ни е да го буташ, ни е да го носиш… аз го носих повечето време. До Булуваня – мудно, трудно, на мускули и търпение… После по подсичащите пътеки скоростта се вдига осезаемо и има немалко участъци с каране, та чак до началото на Кончето.

11:30

Тук по Кончето всеки път се чудя защо от билната пътека никога никой не е направил връзка с долната пътека, която върви малко по-ниско от север. Неприятно е да газиш из хвойните под голям страничен наклон и да пропадаш на места, с постоянен риск да паднеш или стъпиш накриво. Но… търпение и пак търпение, тука просто е така…
В края на Кончето седнах пак за кратка почивка и хапване. Трудно вървеше тоя ден. Постоянно изпитвах чувството, че съм много бавен и изоставам. В графика не бях си отбелязал междинни точки от Кашана до Ехо и това ми пречеше обективно да преценявам как се движа. При изкачването към Вежен мернах горе на високото някакъв турист и тръгнах да го „гоня“, за да се мотивирам да се движа по-бързо, ама скоро той се скри зад върха 😊Реших, както и миналата година, да се отбия за вода на Мишовата чешма и после да не ходя да наливам в Ехо. На път към чешмата видях нещо синьо-цветно и загадъчно до пътеката, оприличих го на човек в странна поза 😊Чак като наближих, видях, че всъщност е голяма раница, оставена до пътеката. А собственикът й беше очевидно оня, който бях „гонил“, беше я свалил от гърба си и отишъл за вода до чешмата. Разминахме се с поздрав, той се върна при раницата си, заобиколи и хвана билната пътека за Вежен, ама спираше често и продължително, така и не разбрах каква е причината. Аз налях вода от чешмата, хапнах набързо и забутах право нагоре покрай дерето към върха.

13:35

На Вежен усещането, че съм бавен и изоставам, бе все така силно и неприятно. Надявах се оттук насетне да карам доста повече, но уменията ми да спускам по тоя тежък терен с много камъни хич не отговаряха на намеренията ми 😊 Слънцето към тоя час напичаше гадно и стана горещо. На Ветровития преслап вече беше много задушно и спрях да се преоблека с по-лека горна дрешка. И миналата година тук беше голяма жега. Изкачването към Ехо не бе никак леко, повечето време носих колелото. А едни цигани-боровинкари, с които се разминах по пътеката, бяха силно учудени от вида ми, сякаш за първи път виждаха човек с колело тук😊

15:46 по график 14:30

Вижда се по физиономията ми колко ми е тегаво на Ехо в тоя задух 😊 И да, наистина изоставам от графика си, макар и само с 20-ина минути, като се има предвид тръгването с един час по-късно сутринта. Не вървят нещата, и от миналата година съм по-бавен. Единствената причина за това намирам в теглото на раницата си, друга логична причина просто не виждам. Надявах се оттук насетне да наваксам малко, миналата година спирах на 1-2 места за извънредни почивки, защото съпорта ми закъсняваше и исках да му дам време да се придвижи до Беклемето, пък аз да си взема въздух на сянка от северната страна билото, където подухва свеж ветрец. Сега също от север беше далеч по-добре, от юг трудно се дишаше, но пък пътеката върви най-вече южно, за жалост. Тоя път не обърках пътеките и си минах по „опасната“ отгоре, но колкото и да се опитвах да бързам, това е, между Ехо и Козя стена – 2 часа и 15 минути. Толкоз си мога.

17:51

На х.Козя стена се отбих за вода и си намокрих шапката и ръкавиците, поне 5-10 минутки след това щях да се радвам на малко свежест. Оттам до подножието на връх Козя стена има и каране тук-там, сравнително бързо подсякох върха и се замъкнах до подсичащата пътека на Бальова планина. И нея уж горе-долу бързо я минах, почти само с каране.

19:40 по график 18:00

От часа на пристигане на Беклемето обаче става ясно, че онова „бързо“ от по-горе хич не е било толкова бързо, защото всъщност съм изостанал с още половин час от графика само от Ехо дотук ☹ Не, определено тоя ден не вървяха добре нещата с времето… Потърсих скритата от Калоян торбичка с храна, но намерих само това на снимката по-долу. Реших, че някой е намерил торбата и е взел по-вкусните и скъпи неща, а другото е оставил 😊Впоследствие се оказа, че това, което аз съм намерил, явно е било нечия чужда храна, а моя плик е бил скрит на друго място 😊 Голям хранителен склад е това Беклеме 😊Както и да е, извинявам се на тоя, чиято храна взех, неволно беше…

19:42

Излязох на шосето в недобро настроение – изоставах сериозно от плана, бях уморен и храната беше изчезнала (както си мислех). Отидох до една каравана, където продаваха храна и си купих по две кебапчета и кюфтета, няколко филии хляб и жената ми преля вода от нейното шише, след като видя, че няма да си купя бутилирана 😊Раницата, както си беше тежка отпреди това, сега с допълнителния багаж едвам я затворих. Добре, че е с капак. И подкарах нагоре към арката. Веднага установих, че има някакво леко, едва доловимо почукване при всяко завъртане на педалите. А така, втасахме я, средното ли нещо се повреди, педалите ли…? Всъщност, след толкова много удари днес цял ден по камъни и вкопани пътечки, нормално е нещо да се повреди… От една страна обаче хем нямаше какво да направя по въпроса, хем колелото си вървеше нормално, с изключение на това леко почукване или по-скоро усещане за някакъв луфт при всеки оборот, какъвто преди нямаше.
Продължих да карам уморено по пътя, а слънцето зад гърба ми залязваше. Замислих се – дали да не остана тая вечер на Дерменка? Щеше да е голям провал с графика, а и срам, защото предните две години стигах успешно и уверено до Добрила. Да, тогава Калоян беше с мен като съпорт и помагаше с багажа, пък и карахме заедно, а сега съм сам, с тежката си раница… Наясно бях, че остана ли на Дерменка, тия два часа закъснение от плана нямаше да мога никъде да ги наваксам. Просто графикът така го бях направил, че наваксване беше почти невъзможно. И си викам – добре, аз знам, че мога тая вечер да стигна до Добрила. Да, ще ми е трудно, тежко и ще е по тъмно, но ще стигна. Обаче като стигна там в 23:00 ч., сигурно кухнята ще е затворила, няма да мога да разнообразя храната си с нещо по-различно, а дали изобщо ще намеря и буден хижар да ме настани? Да не говорим каква скъпотия е там… А в Дерменка ще стигна по човешко време, ще хапна, ще почина, най-малкото ще се разтоваря психически след тоя муден и тежък ден, в тая хижа винаги ми е било приятно… А графикът, а четирите дни и половина? Е, явно няма да мога да го изпълня, трябва да си призная честно пред себе си, че очевидно не ми е по силите… А като си помисля, че неведнъж съм се надявал тайничко не само до Добрила, ами и до къщичката на Амбарица да стигна тая втора вечер… 😊 Мечти! В крайна сметка Ком-Емине не е само надбягване с времето, това е моето бягство от света, моята най-добра и желана почивка от ежедневния живот, трябва и да ми е приятно в края на краищата! Това е, решено, каквото ще да става, приемам провала, спирам на Дерменка и утре ще пробвам да тръгна по-рано!
И в 20:51, малко преди стъмване, набих спирачки пред хижата.

20:51

Вътре имаше съвсем малко хора. Оказа се, че горе в общите спални няма никой. Така че си взех евтина нощувка при максимално спокойствие. Поръчах си за вечеря таратор и пилешка супа и отидох горе да включа техниките да се зареждат. В спалното имаше само един контакт, хижарят каза да ползвам контактите и в съседните спални, нали бяха празни. Поръсих обилно таратора и пилешката супа със сол, бяха невероятно вкусни, такава супа не помня да съм ял никъде другаде! После се изкъпах, изпрах си дрехите, прострях ги на простора отвън на поляната и отидох да лягам малко след 22:30 ч. Някакво спокойствие ме беше обзело и бързо се унесох в сън. За жалост не бях спрял звука на телефона си и моя син Сашко ме събуди с обаждане посред нощите… Разговор така и не се получи, вероятно нямаше добър обхват. По вайбър се разбрахме, че съм добре, те с мама се притеснявали за мен… А всъщност ме събудиха, след като три дни преди това не бях спал 😊Обаче бързо след това пак заспах.

Напрежението някакси се бе уталожило или пък просто вече нямах сили и волю-неволю, сънят дойде 😊