Олимп: траверс Стефани - Митикас

Виктор има приятел Емко.

Тоя Емко продава обуща и лови риба. Отишъл Емко на Олимп, качил се до Скала, претеглил на око Митикас и казал: „Кво да я качвам тая бабуна. Айде на морето да ловим октоподи.“

Оттогава Виктор ходи с Емко за октоподи, а с мен ходи на Олимп, когато Емко продава обуща извънредно. За капак аз имам джип, а Емко има трактор, с който вади закъсали джипове. И гледа овчици и агънца в градски условия. Затова Виктор ходи с мен на Олимп рядко.

Разбира се, историята е поднесена шеговито, но в същината си е вярна и фактологично доказуема.

На слизане седнахме на края на рида Лемос, откъдето се открива безбрежна гледка хем към Олимп, хем към морето. Подпитах невинно Виктор кога пак ще идем на планина, а той ме сряза до кокал: „Тоя рид не се казва Лемос, а Лемко и тая локва долу не е Егейско море, а водоемко“.
Отговорих учудено и учтиво: „Ама цялото ли?“ Виктор беше лаконичен: „Със все Бяло и Мраморно“. Преглътнах.
А е трябвало да се примиря още на сутринта.

Пиехме кафе на Платото на Музите. Снегът се стелеше блестящ на шир и длъж. Слънцето изгряваше безпощадно без нито един облак на небето. Траверсът беше направен. Ние бяхме щастливи. Когато Виктор изплака: „Искам си Емко“.
Слънцето залезе обратно. Олимп загуби божествения си ореол и златистият му нимб угасна като гръмнала крушка.
Очевидно неизчислимо стадо октоподи блуждаеше в Егейско море и чакаше своя улов. А аз открих, че ме чакат още много самотни посърнали преходи.

За да не зараства раната, през целия път до родината Виктор се тюхкаше, че е забравил въдиците. Опитах се да го утеша, като му разказах случката между цар Борис и Елин Пелин. Спяло Величеството следобеден сън в един от дворците си, събудило се, излязло на въздух и видяло шопския прозаик да лови риба в декоративното езерце на главния вход. Запитало го: „Кво правиш, бе?“ А Елин Пелин отговорил: „Когато царете спят, народите лудуват“. И продължил.

Не подейства. Виктор ме изгледа косо и попита изкъсо: „Тоя Елин Пелин колко октопода е хванал, щото Емко да не ти казвам... Още имам един в мразилката.“

Гледката от Скурта: вляво Митикас и Стефани, вдясно Профитис Илияс.

ΠΕΡΑΣΜΑ ΝΑΤΣΗ *

Олимп, 1922 г.

На 8 септември 1930 г. гръцки планинари слизали от Стефани по изгрев. Един от тях зарязал групата и тръгнал сам по гребена към Митикас. Нямал въже и клинове, нито представа дали въобще може да мине. След половин час бил на върха, бързо слязъл по кулоара и догонил групата по Зонария.

На 20 март 1930 г. същият човек изкачил за първи път Митикас през зимата от юг. На 11 март 1934 г. го изкачил за първи път зимно и от изток.

На 27 декември 1931 г. същият човек изкачил за първи път и Стефани зимно.

* * *
Името на тоя човек няма значение – чистият пример е анонимен – и с малка буква. С дребен шрифт без плът – оглозгани кости. Затрупан в миналото, скрит от настоящето, ненужен за бъдещето.
Човек е жаден за иднина. Без да разбира, че вдругиден утре ще е било вчера. Без да разбира, че същността му на човек е ситният прах на отлетелия път, трупащ се в диплите на душата му, и хоросанът на тая същност са оставащите в ситото на паметта песъчинки – една бяла, друга черна, трета шарена – докато пътят е отлетявал още и още нататък, и човек го е гонел без време – през цялото време.
А когато го разбере, ще е само прах без път – винаги преждевременен, никога съвременен, завинаги привременен на вятъра.

* * *
През същите тия 1930-те окъснели планинари слизали от Витоша към Княжево по тъмна доба. Къщичките на селцето блещукали мъждиво-жълтеникаво.
Борис Трети умилително, милозливо и безадресно попитал: „Какво ли прави моят многострадален народ?“
Константин Щъркелов премълчал – и щял да продължи да мълчи, заточен под Пирина след 9 септември.
Здраво стъпил на пътеката, отговорил Елин Пелин – сухо и кратко, изпод къс мустак: „Мачка лук за салата вашият народ, Ваше Величество.“

* * *
Най-щастливата ми любов отлетя по улица „Константин Щъркелов“. Жената, която от темел до било иззида свободата, характера и разбиранията ми за тоя живот – а аз се оказах лош ученик – понякога ми посочваше отсрещната къща. Стара, запустяла, обикновена къща.
На единствения й комин стоеше изправен щъркел от тел. И чакаше дима, за да отлети с него.

* * *
Надути, наперени и напудрени с постижение отпреди 96 години отлетяхме от снега в морето.
След като не можем да се катерим – можехме да плуваме.
В плиткото.
________________________________________
* πέρασμα Νάτση – (гр.) преходът, проходът, пътеката на Нацис. По името на гръцкия алпинист Константинос Нацис.

Целият траверс, видян от подножието на Стефани. Долу вляво Стривада.

Стефани.

Луната над рида Калугерос.

Началото по изгрев. Виктор мачка към кулоара на Стефани.

Виктор в кулоара на Стефани.

Кулоарът на Стефани, 1927 г.

Краят на кулоара на Стефани.

Виктор на Стривада.

Олимп, 1945 г.

Началото на траверса.

Виктор гази първата стеничка по траверса.

По траверса.

Бергфюрер Виктор Гуцев, Разложката школа, по траверса.

Скала по траверса при първия опит - неуспешен, 1926 г.

Същата скала 100 години по-късно.

Виктор си мисли, че осигурява. И не знае, че не е осигурен.

Последната стеничка по траверса.

Последната, лесна част на траверса по гребена. На заден план Митикас.

Последните метри по гребена преди Митикас.

Митикас. Олимп. Параолимпийци.

Олимп, 1919 г.

Премиерният маршрут на Костас Нацис по стената на Скала, 1938 г.

Виктор по кулоара на Митикас на слизане.

Краят. Виктор излиза от кулоара на Митикас.

Триумфът на егото. Най-накрая.

[img][/img]