Пъпа не знам да ми е хвърлен в село (по новому крартал) Острец, част от Априлци, но откакто се помня това място и негостоприемната стена в южна посока ме привличат като магнит. Някак си успях това привиличане до го предам и на по-добрата ми половина, особено след като се съгради обител за чудо и приказ на ул. Събевска във въпросното село, в която си създаваме спомени целогодишно. КОла го забодох на място с 360-градусова панорама, естествно с основни дадености на юг. Преди 5 години направихме еднодневно до вр. Ботев и обратно през лятната пътека през х. Плевен, а преди 2г. до Марагидик също еднодневно по синята маркировка през паметника на Цанко Дюстабанов. Докато си пием я сутрешното, я следобедното кафе често разговорът се завърташе що да не минем и през двете възлови точки в един преход с ясното съзнание, че това ще наложи нощувка. Заплюхме го за лятната отпуска през юли, но яките жеги, които баха тогава ни отказаха – ще бъде септември и по-конкретно покрай Деня на Независимостта. Прогнозата за празничния уикенд беше за истинско лято без елементи на жега - най-доброто време за ходене. Планът се оформи с тръгване директно от входната врата на Обителта, през Зелената поляна над Острец и покрай местността Салапеков трап, по скоро прекаран от булдозер горски път, който е съществувал и по-рано, но беше силно обрасъл, и по лесно проследима и култивирана дивечова пътека да излезем до голяма поляна с ловно чакало и хранилки. От там синята маркировка за Марагидик по картите е съвсем близо. От Марагидик планирах право в южна посока с минимум слизане да хванем пътя от Табиите до Русалийски гробища. После е ясно – по митичната червена маркировка по билото с изкачване на Юрушка грамада, Параджика, Ботев и слизане до заслона. За целта се обадих няколко дни по-рано на хижаря Вальо да запазя две места и се оказа, че хванах последния влак. За следващия ден планът беше само надолу по лятната до х. Плевен, там обяд и слизане до Мазането и по пътя до ВЕЦ Видима, от където с „градския“ транспорт да се върнем в Острец.
Алармата звъни в 7:30 събота 20-ти, навън едно сумрачно, а билото в облаци. Това не беше според прогнозите, гледах намусено през прозореца, но бърз анализ на метеообстановката предвеща това да се поправи в скоро време – облачността се изнасяше бързо със североизточния ватър и след нея се виждаше само и единствено синева. Закусихме, по едно бързо кафенце и екипирани 9:00 врътнах ключа на Обекта. Беше доста топло и ние съответно по къси ръкави:
Първата ни цел – вляво на снимката, а крайната за деня – в седловината отдясно на нас. Купчинките на преден план ни почнаха още от тук, но за това по-късно. След Зелената поляна и беседката на върха й се отклонихме по коларски път вдясно от добре утъпкания и много използван до пейките над Салапеков трап с гледка към Марагидик. Този път го „прогонихме“ през една разходка по Великден и го набелязах за следващо ходене с цел излизане на синята маркировка за Марагидик. Булдозер беше прокарал чисто нов път, очевидно предстоеше сеч, в което са убедихме като понапреднахме по него:
Слава богу днес нямаше жива душа, съответно никаккъв шум от резачки, а само шума на гората и ватъра. Ради беше подготвила една тромба и свирка, с които вдигахме шум от време на време, защото навлизахме дълбоко в задния двор на Баба Меца. В един момент прокараният път с постоянна височина започна да завива по-южно, докато от предишното ни глиганене по тези места помнех, че трябва да хванем лесно следвана дивечова пътека, която в изкачване право на изток да ни изведе до поляната с хранилките и чакалото. Така и се получи като на два пъти насред пътеката прескачахме пресни купчинки от ако с надъвкана царевица – закуската на бай Глиган. Излязохме на поляната след около 1ч 15мин ходене, и от там без особени трудности хванахме пътека, подсичаща кота Седлото от север-северозапад и се включихме в синята маркировка точно след слизането от Голямото седло. Това се оказа чуден вариант за качване към Марагидик, защото спестява нуждата от кола за стигане до края на селото и по р. Рибна до началото на пътеката, а и като терен/гора беше много по-приятно.
От там нататък ми е позната всяка клечка до върха, но след лежерния терен до този момент си почна върлия баир. Спирахме за глътки вода, а и за снимчоци. Вековните буки сякаш си нашепваха техните истории:
На паметника на четата на Цанко Дюстабанов направихме първата по-голяма почивка за попълване на водните запаси и смяна на тениските, че хвърлихме по една вода до там:
До излизането над горския пояс има две места, от където се откриват уникални гледки към върха, Северния Джендем и котловината на Априлци. Това, което ме изненада беше силно наситения зелен цвят на гората. Очаквах друго за втората половина на семптември и сравнявяйки с предишни изкачвания такова зелено съм засичал само през юни:
Докато в ниското вече са плъзнали жълти петна. Разликата е в това, че те се дължат на жестоката суша, а горе поне росата е достатъчно дебела да поддържа растителността свежа:
В шеги и закачки стигнахме върха малко след 13:00, точно 4 часа след тръгването от къщи. Доста добре, но още по-добре беше, че билото беше чисто от облаци, но не липсваха по-високи такива да ни пазят сянка. Към Априлци:
Към Северния Джендем и Ботев:
Преди две години, когато заведох Ради за първи път на Марагидик имаше група хора на върха. Днес очаквах подобна ситуация, защото тази пътека стана по-полулярна и се личи, че се ползва редовно. Нямаше никой този път. Все пак по едно време се появиха мъж и жена с две кучета, които идваха от х. Мандрата. Беше ни време за обяд, та се подкрепихме. След това хванахме пътеката покрай колчетата, очертаващи границата на резерват Северен Джендем, което ни даряваше с гледки в пазвата му и особено горната част на Турски рът:
Но имаше и други природни дадености, заслужаващи да бъдат уважени:
Без много да губим височина излязохме на пътя от Табиите до билото, който също беше наскоро заравняван от булдозер. На Русалийски гробища спряхме за кратка почивка и поехме по коловете и червената маркировка в западна посока. Както би казал един класик на планинското дело – в правилната посока
Първа спирка направихме на вр. Юрушка грамада, най-вече за някоя и друга снимка, защото гледките бяха леле-мале:
След слизането от Параджика, който се явява своеобразна „пазва“ на Северния Джендем се откриха панорами, за които бият, ако не снимаш:
Спирка си направихме и на засл. Маринка за вода, още снимки, а и за видео обаждане по Вайбър, че изненадващо имаше прилично покритие на А1:
Това, което беше трудно за вярване е, че освен хвойната цялата трева беше като мината ниско с тример и буквално всяка педя беше минирана с кравешки и овчи купчинки, за които споменах по-рано. Прилично засъхнали, макар че видяхме едно безстопанствено стадо овце, което слизаше по собствена програма от Малкия Юмрук в източна посока. Да е едно време като малък, когато от долу билото побеляваше посред лято от животни да разбера, но сега когато ги изтребихме до крак от къде са се взели толкова добичета да опасат и осерат цялото централно било на Балкана на проумявам.
От Маринка поехме дълбоко въздух и започнахме изкачването към Малкия Юмрук. След втората кабелна кабина Априлци изчезна от полезрението, но залезът наближаваше и планината започваше да придобива уникални огнени багри. На вр. Ботев бяхме към 18:30. Не бях идвал тук от 5 години и ми направи впечатление, че сградата на метео службата е доста позападнала. Дървената ламперия почти цялата е долу, няма я и табелата за върха, както и всички други табели на туристически дружества, които бяха накачени там.
Заслизахме към заслона тъкмо навреме да посрещнем залеза над Дюзчал. Беше момент, който ни накара да поспрем и помълчим. На заслона бяхме точно в 19:00 като преди да се скрие съвсем слънцето откраднах един кадър в огнено-червени багри:
Както се оказа, това са боровинки, чиито листа почервеняват есенно време. Суха статистика – Острец – засл. Ботев 10ч, от които 7.5ч в движение, разстояние 25км с 2240м обща положителна денивелация.
Заслонът беше очаквано пълен. Хижарят Вальо беше сготвил много вкусно свинско със зеле. За първи път спя там и останах очарован колко удобни са леглата, твърдички като за мен. Бяхме меко казано уморени, но съм горд с по-добрата си половина, чиято идея беше преходът и стигна до заслона без едно ‚мрън‘. За себе си мога да кажа, че след Ком-Емине от преди само 13 години не бях правил такова ходене като комбинация от разстояние и денивелация.
Останах изненадан колко малко хора срещнахме. Освен двойката на Марагидик срещнахме само 3-ма души на Юрушка грамада. Следващия ден обаче обърна схемата на 180 градуса. Тръгнахме от заслона по лятната към х. Плевен към 09:00 и след 10мин срещнахме първия запъхтян посока връх Ботев. До хижата разминахме без преувеличаване 100-ина човека, истинска манифетация. След приличен обяд на Плевен слязохме по лятната, по която разминахме поне още толкова народ. На паркинга нямаше къде да се изправиш, камо ли къде да паркираш. Това слизане от заслона до долу не се понрави особено на колената ни, особено предвид предния ден, но издържахме. 4км по пътя до ВЕЦ Видима не ги усетихме и там след 20-ина минути ни дойде рейсчето за Острец. Слизаме в центъра на селото и от там през реката ни чакаше баира към къщи, който в комбинация с порядъчната умора и откровена жега ни доизцеди.
Профил на прехода за двата дни:
И в план тракът на картата:
Нощта спахме сигурно 10 часа, което имам спомен да ми се е случвало след края на Ком-Емине лани. Понаболяваха краката ден-два, но след това се усетих, че много ми се доходи пак на нещо подобно. А защо не и повече?...
И на мен тази година ми прави впечатление, че широколистната планинска растителност е необичайно зелена като за това време от годината -- въпреки големите жеги и засушаването или пък ... заради тях -- не знам. Жалко, че може би доста ще пострада след очаквания ранен снеговалеж след няколко дни.
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Пон Сеп 29, 2025 10:15 pm
Tito
Регистриран на: 22 Юни 2011 Мнения: 885
Ранните снеговалежи също станаха рядкост, но реално е най-нормалното нещо за умерено-континенталния пояс, в който уви, България остана само в учебниците по география. Като гледам как върви широколистната гора ще се смени с палми, а хвойната с кактуси. Просто не очаквах, че нашето поколение ще стане очевидец. Съседът ми в Острец от две асми обра 350 кила грозде, всеки втори двор гледат бананови дървета, а в Троян празника на сливата беше с виртуални сливи.
Наистина този тип разкази с умалени снимки, които са и чудесни и на мен много ми допадат. Любими са ми. Дали този начин на възприемане на информация не е следствие от факта че сме от четящите поколения с разкази и картинки. Сега ако направиш видео и на 10 процента няма да ми хареса така както си го разказал и най-важното снимките с които е придружено. Да кажем ако са големи, ще ми разместят фокуса и ше ми е трудно да възприема по този начин разказа. А така е идеално, много лесно се пренасям на място. Мопже би последните години има много хора, но те са съсредоточени около основните маршрути, както в Стара Планина, така и по-другите. На мен също ми направи впечатление че горе на върха изглеждат нещата неподържани.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
