До Малка Сютка и Гюмюшчал

Малка Сютка е връх, до който знаех, че ще отида някой ден, но който избягвах постоянно, дори да го гледам на картата. В сърцето на Родопите, далеч от каквито и да е населени места, трудна логистика. Винаги съм си мислел, че ще стигна до него от Гаралов чарк през Голяма Сютка и обратно и продължителността на този преход никак няма да е малка. Но тъй като Родопите са ми много, много непознати, въобще не знаех, че има и един по-добър вариант...
След разходката до част от върховете Персенк, си направих поредната таблица с всички първенци на дялове в планината и започнах просто да си ги оглеждам. Загледах се в Сребрен, най-високият връх на Велийшко-Виденишкия дял и евентуалните подходи към него. И тогава видях пътя... пътя между Велинград и Сърница. Идеален вариант за изкачване на този първенец, но още по-хубавото е, че мернах и Малка Сютка, който е североизточно от Сребрен. Огледах пътища, сателити и установих, че бих могъл да се пробвам. Това, което ме притесняваше обаче, беше, дали на такава надморска височина е възможно да стига приличен асфалтов път. Бърза справка с Гугъл ме зарадва, като установих, че пътят Велинград - Сърница е перфектен.
Така една от неделите на месец юни, след ранно тръгване от София, стигнахме до мястото, което бях набелязал на картата - местността Каратепе. Въпреки че бяхме на 1500 метра надморска височина, ни чакаха не малко километри и всички знаехме това. Тръгнахме по ясно изразен коларски път, като се движихме срещу течението на река Балък дере, която тук образува красиви меандри...

Вървяхме предимно на открито и дълго време, като плавно набирахме височина. Това, което бях начертал на картата, като трак, претърпя лека промяна. Защото стигнахме до място, където пътят започна да слиза, като тук имаше много стара табелка на дърво, сочеща вляво с надпис Сютка на нея. Тя беше в нашата посока и кратък поглед на картата, показваше, че ако я има, ще ни спести не малко ходене. Пробвахме се и успяхме да я следваме без някакви трудности, като съвсем скоро излезнахме на хубава тревиста алея, която също идваше от Каратепе, но която не знаех в какво състояние е и затова избрах пътя покрай реката. Хванахме по нея вдясно и бързо излезнахме на пътя, по който щяхме да стигнем, но по заобиколен начин. Тръгнахме по него на север, но в един момент нещо ме усъмни и си погледнах машинката. Бяхме подминали мястото, на което трябваше да се отделим и да хванем маркираната пътека. Събрахме се за десетина минути, тъй като имаше хора, които бяха по-напред и започнахме да се връщаме. Стигнахме до мястото, на което сме изпуснали разклона и веднага ми стана ясно, защо е станало така. Тук нямаше никаква индикация, или знак, че може да има пътека, или каквото и да е продължение. Всичко беше обрасло с растителност и просто заличено. Знаех, че ако продължим по пътя, пак ще стигнем, но както и в предишния случай, ще е доста по-заобиколно. Затова и се пробвахме и тръгнахме директно по склона през гората. След 20-30 метра, започнахме да различаваме следи от пътека, която обаче след някоя и друга година ще е изцяло заличена. Катерехме по нея стръмно...

Така за 20 минути отново излезнахме на пътя, доволни, че сме спестили никак не малко. Вече по него стигнахме и до подножията на Малка Сютка, който е десети по височина в планината. Там имаше кола на горското, като хората в нея ни казаха, че за сефте виждат хора тук...

Няма много документирани изкачвания на този връх и никак не се учудих на това. Точно при автомобила пътят правеше ляв завой, но ние го напуснахме и тръгнахме по сравнително прилична пътека по югозападните склонове на върха. Тук също катерехме стръмно и в един момент стигнахме до широко и равно място, където най-бързите от групата ни чакаха, защото си мислеха, че това е върха. Бърза справка с машинката, обаче показа, че това не е така и трябва да продължим по равното, след което има още изкачване. Тук някъде пътеката, по която се движехме изчезна напълно и просто започнахме да се катерим и ориентираме по формите на релефа. Имаше много стари табелки, които явно някога са служели по предназначение...

Проправяхме си път на места, заради гъстата растителност и не след дълго успяхме да се доберем и до най-високото място на Малка Сютка, което беше обозначено с надпис на дърво...

Тук направихме общата снимка и седнахме да хапнем...

Бяхме вървяли близо четири часа, като разстоянието, което бяхме изминали, беше почти 10 км. По една случайност успяхме да намерим и котата на върха, която е под едно дърво и лесно може да бъде подмината...

От Малка Сютка започнахме да слизаме по обратния път, като аз и още няколко човека бяхме най-отзад и изоставахме, тъй като си правех видеа, снимки и т.н. По някое време срещу нас в гората различих двама човека, но те не бяха от групата, а се качваха. Спомних си какво ми казаха горските и се зачудих, но наистина след няколко минути се срещнахме с тях. Запознахме се и се оказа, че това са Тодор и Христо, които също са от форума, макар и предимно да четат. Живи и здрави да сте момчета, дано се срещаме по-често на такива места...

Искахе да изкачим и връх Сребрен и тръгнахме към него. Имаше и открити участъци...

Както и при Малка Сютка, така и тук, в един момент пътеката изчезна и започнахме просто да се катерим. Когато вече си мислех, че само по този начин ще стигнем върха, някъде от нищото излезна ясно изразен тревист път, по който тръгнахе и който улесни придвижнатето ни. Все по него стигнахме в непосредствена бизост до връхната точка на Сребрен, след което го напуснахме и за няколко минути, директно през гората отидохме и до най-високото място...

Постояхме малко тук и тръгнахме надолу, само че по южните склонове на върха, по който вариант исках да напрая и описанието. Спуснахме се до местността Кръстовите ливади, където има дървени огради и овчарници и от там хванахме на северозапад, посоката, която щяхме да следваме до Каратепе. Вървяхме отново изцяло в иглолистна гора...

Така успяхме да се доберем и до автомобилите при Каратепе, като прехода ни излезна, около 9 часа и половина, а километрите близо 25. Получи се една много хубава разходка в дивите кътчета на Родопите. Освен това, през цялото време знаех, че връх Сребрен, си има истинско име, което е Гюмюшчал, но все пак ми трябваше потвърждение от местен човек. За радост в близост до Каратепе видяхме такъв, който каза, че винаги на върха са казвали Гюмюшчал. По тази причина, както в таблицата, така и в описанието на върха, използвах автентичното име.

А ето и самата таблица

Както и видеото от разходката.

Бъдете Здрави!

Последната промяна е направена от goro_levskara на Пет Юни 27, 2025 11:38 am; мнението е било променяно общо 1 път

Сребрен е превод на Гюмюшчал.
В миналото там са добивали сребро, в околността още личат следи от някогашния примитивен рудодобив.

	Митак написа:
	Сребрен е превод на Гюмюшчал.

Да, знам 😊

Както и почти всички имена, които са преименувани в онези години, така и това е превод на автентичното име.
Освен това имам една книга, в която бяха посочени още три имена на въпросния връх, но в момента не е пред мен и не мога да ги назова.

goro_levskara написа:

	Митак написа:
	Сребрен е превод на Гюмюшчал.

Да, знам 😊

Както и почти всички имена, които са преименувани в онези години, така и това е превод на автентичното име.
Освен това имам една книга, в която бяха посочени още три имена на въпросния връх, но в момента не е пред мен и не мога да ги назова.

Отдавна не бях се включвал в "дискусията" за "автентичните" имена. Смешно е да наричаме автентични турските имена на някои географски обекти. Безименни ли са били преди турците? Вижте този текст:

"Първото име, което носи върхът от 1932 г. е връх Сталин (на руски: пик Сталина)] През 1962 г., като част от процеса на десталинизация, върхът е преименуван на връх Комунизъм (на руски: пик Коммунизма). През 1998 г. му е дадено сегашното име, в почит на Исмаил Самани.

Нормално е етносът, който в определен момент ползва една територия, да назовава местностите със свои имена. Е, понякога новите предложения са... неподходящи. Добре е, че Ботев измести Юмрукчал, дано и с други имена стане така.

	tortomanin написа:
	Нормално е етносът, който в определен момент ползва една територия, да назовава местностите със свои имена. Е, понякога новите предложения са... неподходящи.

Интересно би било да бъде направен опит за сериозен и подробен преглед колко и кои от "по-новите имена" са се оказали подходящи и защо. Освен примера с Ботев бихме могли да се досетим за Вихрен и някои други, ала също и за Амбарица/Левски, да речем.

Зачетох се, между другото, за историческите имена на Хасково. Любопитно е преданието, че средновековното му име може да е било "Бял извор". Турците отначало доста набързо го били превели като "Ак пънар", ала впоследствие заменили този преведен топоним с "Хаскьой" по разбираеми от тяхна гледна точка причини. Не би трябвало да правим обобщения въз основа само на отделни случаи, но все пак някак се прокрадва мисълта, че дословните преводи в една или друга посока далеч невинаги се оказват особено удачни... Случаят с Хасково е доста показателен, защото не само името е от турски произход, но и е свързано с феодална система, която отдавна не съществува. Интересен е и като едно донейде побългарено, но не и преведено име, при това налично още във възрожденската книжнина от средата на ХІХ в. За това, впрочем, свидетелства и руската топографска карта от онези времена. Хасково може би е един от първите известни примери за "преименувания", които са в употреба и до днес. Една малка разходка из споменатата карта подсказва и други подобни случаи, например Шумла/Шумен или пък Туртукай/Тутракан измежду много други...

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado

Проблеми с имената винаги ще има, но не трябва да се прекалява с интерпретациите.
Сега ме дразни, че превеждат името на папата, преди това в житието на Кирил името на баща му също е преведено. Никой не се казва Лъв, може да е Леонид или Лео.
Все едно на мен да ми викат Постоянен, на Петровците - Скалчовци, на Гошетата - Земеделчовци.......