Чумерка почти зимно - траверс

Чумерка, 1988 г.

Пиша в този форум от 13 години.
И виждам, че с времето първоначално досконалните ми, преливащи от младост, свежест и дръзновение пътеписи са станали алегорични притчи с исторически заемки или натежали от скепсис есета, но все повече фриволни асоциативни недомислени размисли с отвързана връзка с планината.
Наистина уважавам този форум и публикувам само в него, колкото и чистосърдечното писане на пътеписи без рекламно-его-ерго-финансова цел – честно е и горчиво е да се каже – да се е вече превърнало в мухлясваща отживелица, в плесенясъл анахронизъм – causa sui perduta. Но продължавам да вярвам в смисъла и предназначението на тоя форум като място за планина далеч повече, отколкото, че той е останал последната натруфена театрална сцена за псевдолитературните амбиции на един все още самоосъзнаващ се лаик в изкуството и все по-самоубеждаващ се аматьор в планината, от които напразни и ялови амбиции вероятно трудно вече ще се откажа предвид напредващата ми и калцираща ме възраст си и създалото се вече у мен меланхолично и мелодраматично светоусещане за този неудържимо и непоносимо кратък, безжалостно несправедлив и за всичко недостатъчен живот и за планините като ефимерна вечност в него.

Затова ще опитам да опиша сухо два последователни маршрута в Гърция. Първият е в Чумерка. Вторият – в Смоликас.
Тук е първият.

Катафиди.

I. Подход.

1. Магистрала София – Солун – Лариса (градът има околовръстен път).
2. Спокоен, почти през цялата си дължина магистрален, неплатен път Лариса – Трикала (градът има околовръстен път).
3. Планински, с много завои, но достатъчно широк път Трикала – разклон за село Теодориана (след село Лафина). Разклонът е ясно обзначен с табелка на гръцки, а после и на английски език. Забележителност, за която си струва човек да спре, е керванджийският мост след Пили, непосредствено след като пътят влиза в планината. За щастие до моста има хубаво, спокойно кафене с външни маси под чинари с прекрасна гледка към моста.
4. Тесен, стръмен, с много и остри завои, опасен от падащи камъни и свлачища 5-километров участък до с. Теодориана (по време на и непосредствено след дъжд да не се кара по него, след порой или градушка – категорично да не се кара по него). По пътя има 200-метров участък черен много стръмен път заради паднало свлачище.
5. Черен, широк, с малък наклон и проходим с лека кола път от Теодориана до изходната точка за Катафиди. Тази точка е разклонът, на който единият път продължава нагоре, за да прехвърли Чумерка непосредствено под Катафиди, а другият път почти хоризонтално подсича основното било на Чумерка, за да прехвърли планината в северния й край. Разклонът не е обозначен. Ориентир е това, че след разклона, който е на планинско ребро, подсичащият път тръгва леко надолу в широк циркусен отток, където пресича през бетонно мостче (непреодолимо с лека кола) течаща река. Непосредствено преди реката има малка развалина на кошарка.
Въпросният път от Теодориана е различен от пътя, тръгващ от Теодориана за водопадите Суда (Souda waterfalls), който е обозначен със сини табели в селото. Разклонът на тези два пътя е в края на Теодориана.
6. На слизане минах по-голямата част от подсичащия черен път. Поради паднали големи камъни, но най-вече поради големи свлачища на три места пътят е непроходим дори с оф-роуд джип.

Чумерка, видяна от Катафиди.

Епир, 1960-те.

II. Преход (12-14 април 2025 г.)

1. Спах в малката кошарка, близо до вода, на надморска височина от 1450 м. Тръгнах в 7 ч. сутринта.
2. Снежната линия започваше на 1700-1800 м.н.в. До достигането й вървях по черния път с цел бавно, равномерно натоварване предвид тежката раница с бивачна екипировка и планирания по-дълъг и евентуално по-техничен билен траверс. След достигането й вървях по линията на най-малко съпротивление с избягване на най-лавиноопасните участъци (при сняг вариантите за движение са практически неограничени – теренът е лек, широк, с малък наклон и липса на скални пояси; при липса на сняг – най-вероятно изборът на маршрут е още по-голям поради наличието на много пътеки с оглед на видяните много овчарници).
Снегоходките бяха наложителни независимо от ниските температури сутринта.
3. След достигането на основното било под Катафиди сложих котките – повече за удобство и удоволствие, отколкото от действителна необходимост. Все пак наклонът е чувстветелно по-голям, а финалната част от ръба до върха – поне в тези снежни условия, на които попаднах, е относително тясна и евентуално рискова от подхлъзване при силен вятър, какъвто ми се случи. Време за изкачване на Катафиди с тежка раница в частично зимни условия – 4 часа.

Теодориана и Чумерка по залез.

Мечково (Мецово), началото на ХХ в.– най-голямото влашко поселище в Гърция.

4. След Катафиди продължих по билото и последователно изкачих върховете Акони (2328 м.) и Ангати (2378 м.). Този билен траверс не е технически труден, нито качваната или слизаната денивелация е голяма, но е уморителен, тъй като редува участъци със снегоходки и такива с котки, т.е. широки снежни пасажи и по-тесни, скалисти пасажи. Време за преминаването му – 3 часа спокойно ходене с малки почивки.
5. След връх Ангати билото пропада почти отвесно 20-30 метра и се стеснява и начупва (без рапел на въже е крайно рисковано). Аз се върнах обратно до седлото под върха, слязох от седлото на завет и опънах палатка. И Слава Богу. Беше малко преди 15 часа – в 15.30 часа започна гръмотевична бура, която продължи 3 часа. Между светкавица и гръмотевица имаше по-малко от секунда – ясно виждах как просветва и удря съвсем близо.

Връх Акони на качване.

Връх Акони на слизане.

Връх Ангати и „пропадането“ на билото.

Бивакът под билото.

6. На следващия ден подсякох Ангати от запад по стръмен заледен терен, за да изляза отново на билото. В последната, най-стръмна и най-заледена част в тесен улей изсичах стъпки с лопатката на пикела за максимална сигурност – скалата е ронлива и неустойчива, ледът неясно колко дебел. Веднъж обратно на билото, то се разширява и минава през две безименни широки разлати коти, за да се разлее на огромен превал. Отвъд него самотно се издига връх Гераковуни (2364 м.).
7. От превала до върха със снегоходки без раница по съвсем лек полегат терен е около 45 минути, връщането е 25 минути. Гледката от Гераковуни към цяла Какардица си заслужава скромното усилие.
8. От превала поех надолу на изток с цел да направя широка подкова по билото и да се върна при джипа по черния подсичащ билото път. Срещу мен се изправи връх Комено (2228 м.). Със снегоходки без раница се качих за 30 минути. Последната камениста част, която е тесен гребен, се минава без снегоходки. Под връх Комено се разстила огромен, широк, дълъг и, както открих по-късно, етажиран циркус. Опънах палатката си по обяд на четвърт час под върха, за да се насладя докрай на прекрасното време и дълго напоително да пуша и да пия кафе.

Връх Гераковуни.

Епир, 1930-те.

Какардица от Гераковуни.

9. На последния трети ден минах за час и половина циркуса и за още час и половина черния път до джипа. Ключ на този преход е слизането на циркусните етажи, които са два. Проходът на първия е точно по средата на циркуса, ясно видим и лесно преодолим. Проходът на втория е практически неоткриваем и дълбоко нелогичен. Той се намира крайно вдясно (когато човек слиза), на самия ръб на циркуса, където започват да никнат скалите по склона. В тези скали има съвсем тесен тунел, който извежда под скалния венец на етажа. Знак, каменна пирамида – няма никакво обозначение за прохода. Единствено в края му се вижда зарязана овчарска посуда – тенджера и шише, както и прокъсано одеяло и син канап. Всички останали варианти за слизане изискват въже, клин и рапел. В долната част на циркуса излиза вода – малък поток.

Гераковуни

Връх Комено в средата, вляво трите коти на Криакурас.

Чумерка, 1960-те.

III. Заключения.

1. Чумерка – поне в снежни условия – е изключително красива планина. Нетрудна, но билна и затова обзорна планина. Качвал съм се на Катафиди от другата му, западна, страна в късна пролет – не е същото като усещане и гледка. Както и в случая с Лакмос, през лятото многото пътища, многото овце и най-вече многото овчарски кучета биха загрозили планината, а кучетата биха създали проблеми.
Намерих – и оставих – пуста планина. Не срещнах човек, животно или птица. За самотен планинар на средно ниво такава планина в такъв сезон е истина, откровение, покой и смирение като житейско решение или временно бягство.

Чумерка, пейзаж.

2. Все повече се убеждавам, че гръцките планини – неголеми, невисоки, нетрудни, относително недалеч, но с добър, спокоен и бърз подход – са мой пропуск през годините и, ако бъдещите ми финансови възможности позволят, разумна, сладка и постижима цел. Околната култура – исторически и архитектурни забележителности – са несъмнена и желана добавена ценна стойност. А липсата на големи градове е единствено радост и удобство.

Епир, 1913 г.

3.Същото е валидно за всеки на моя акъл. Този, който скромно и – вярвам – почтено търси и непридирчиво очаква да намери скромна и неподправена планина, и държи да остане насаме със себе си и с нея, ще открие из гръцките планини (с изключение на прашните магистрали из Олимп и утъпканите атракции в Тимфи) много, твърде много място за своите преноси, проекции, компенсации, сублимации, но и за все още чистите си, истински и верни копнежи, пориви и стъпки.

Епир, 1989 г.

Чудесно, Иване! Отново драгоценни камъни от непознати планини, представени през твоя поглед. Пиши си го така, както ти е кеф и го усещаш, великите умове не са разсъждавали така, както е очаквало простолюдието от тях, затова са останали вечни. Но хайде да не давам акъл. Планината и според мен има свой собствен живот, който ти го усещаш по много дълбок, различен и духовно твой начин.
Твоето е изкуство, и то в най-възвишена степен. Изкуството се ражда или като посвещение, или в болка. Обикновено и в двете. В задоволеност се пръква само пълнеж, халтура

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

Благодаря за добрите и поощрителни думи - наистина топлят, носят ми смисъл, но най-вече ми дават надежда и упование, че това, което правя, а след това описвам, не е "парникова култура" или перверзно интелектуално себесамозадоволяване, а нещо някому значи, дори само като въпрос, чиито отговор всеки сам дава на себе си.
С едно обаче не мога да се съглася - не съм велик, нито крия потайното желание да стана вечен и най-малко снизхождам отвисоко простолюдие, което за мен не съществува, а има само отделен, взет сам по себе си, човек.
Има и едно, с което съм напълно съгласен - ако не "голямото" и "възвишеното", то със сигурност автентичното изкуство се ражда само от болка - лична или обща - и ако я надскочи, става посвещение. И посветеност.

Мисли за издаване в книга. Твоите неща са ценни и така седят разпиляни, без посока. Що не пробваш в някое издателство? Не за друго, това дава друго измерение на твоят труд. А и да имаш нещо пред себе си като цел, не е лошо Surprised

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

С голямо удоволстие прочетох последните 2 фотопътеписа. Чудесни снимки и чудесни гледки!
Няма да навлизам в темата за изкуството, ще отбележа само, че донякъде е може би новост по-детайлното и практическо описване на самото пъуване до началната точка на прехода, както и на етапите от прехода. И тази новост заслужава също похвала!

	аngel написа:
	Мисли за издаване в книга. Твоите неща са ценни и така седят разпиляни, без посока. Що не пробваш в някое издателство? Не за друго, това дава друго измерение на твоят труд. А и да имаш нещо пред себе си като цел, не е лошо

Ще отговоря честно - идея за книга имам от десетилетие.
Биха били две - за Проклетия и за Кораб. Антологии - с мои пътеписи и с преводи на статии на първите или най-добрите. Преводите отдавна са направени.

Колкото до издателство - не. Всяко едно, разбираемо, търси печелба и ще направи книгата продаваема.
Аз не искам това - искам книгата да е честна, автентична, отдаваща почит на първопроходците.

Тези книги биха били Opus Magnum на моя живот - компромис не може и няма да има. Вече съм стар, за да бъда добър планинар, но все още млад, за да бъда добър писател.

Dimov написа:

С голямо удоволстие прочетох последните 2 фотопътеписа. Чудесни снимки и чудесни гледки!
Няма да навлизам в темата за изкуството, ще отбележа само, че донякъде е може би новост по-детайлното и практическо описване на самото пъуване до началната точка на прехода, както и на етапите от прехода. И тази новост заслужава също похвала!

Благодаря за добрите думи.
Не знам колко ще издържа да пиша чисти описания без да се върна към свободното писане.

Има магия в ония планини и ти си успял да я нарисуваш, благодаря за което Very Happy

Откъде са старите снимки, много са добри?

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

	Иван Динков написа:
	Тези книги биха били Opus Magnum на моя живот - компромис не може и няма да има. Вече съм стар, за да бъда добър планинар, но все още млад, за да бъда добър

Пропуснах последната дума и сякаш виждам себе си Shocked

_________________
https://blogailiev.blogspot.com

	dido написа:
	Има магия в ония планини и ти си успял да я нарисуваш, благодаря за което Откъде са старите снимки, много са добри?

Благодаря ти, Дидо, за оценката.
Аз съм още новак из гръцките планини, а мнозина в този форум, включително ти, отдавна не са.
Наистина си давам сметка, че съм неглижирал тези планини и все по-ясно виждам бъдещето си из тях - лесен, спокоен, бърз достъп ; много и добри черни пътища за фотографстване ; липса на хора ; карстова красота...

Току-що слизам от Вардуша и Гьона... Да, приказни приказки.

А снимките са от най-различни източници. Просто търся. И понякога намирам.