Смоликас - траверс на високото било

Смоликас в езерото Драколимни.

I. Подход.

1. Магистрала София – Солун – Бер (Верия) – Кожани – Гревена. Изключително спокоен и ненатоварен след Солун път.
2. Планински, с доста завои, но достатъчно широк път от първата отбивка по магистралата след Гревена до село Самарина. Вариантите за стигане до Самарина са няколко – аз ползвах пътя през ски-курорта Василица : Мавранеи – Анаврита – Аетия – Самарина.
3. Планински, с няколко завоя, но достатъчно широк път от Самарина към село Агия Параскеви до изходната точка за Смоликас. Ориентир е малко изкуствено езерце вдясно от пътя. Друг ориентир е малка кошара с малък ограден двор вляво от пътя.
4. На слизане минах пеш целия 13-километров участък от Агия Параскеви до Самарина. Пътят е с доста завои, но достатъчно широк и в процес на преасфалтиране.

Смоликас от билото.

Епир, 1978 г.

II. Преход (18-19 април).

1.От изходната точка в деня на пристигане (следобед) по ясна пътека през букова гора покрай втора кошара с течащ до нея поток се излиза над горския пояс, който вече е станал иглолистен. Оттам ясно се вижда връх Богдани (2216 м.), който се изкачва без пътека по разлато тревисто и накрая каменисто ребро. На върха е останал малък каменен зид от Втората световна или от Гражданската война, намират се стари гилзи. Гледката към високата част на билото на Смоликас е прекрасна. Време за изкачване на върха – час и половина.
2. Ние с моя приятел Виктор Гуцев от Разлог спахме на 20 минути под връх Богадни по билото в посока връх Смоликас. Места за палатка има в изобилие. Вода няма. На места има невисоки метални стълбове за маркировка.

Връх Богдани.

Гледката от Богдани – високото било на Смоликас и върховете Мосия I (вдясно) и Мосия II (вляво).

Епир, 1943 г.

3. На следващия ден тръгнахме приемливо късно – около 9 часа. Първоначално пътеката върви около половин час по каменист терен по разлато било до подножието на връх Мосия II (2530 м.). По камъните се появява жълто-синя маркировка с боя. Вариантите за излизане към върха са два – разтрошен, нестръмен и нетруден гребен или широк вдлъбнат склон. Тъй като беше пълен с все още твърд сутринта сняг, ние сложихме котките – за удобство и удоволствие – и минахме по склона за двайсетина минути. След него се излиза на широко плато, което постепенно се вдига към самия връх Мосия II. От платото се открива първата гледка към връх Смоликас и цялото било на планината до него. Време за изкачването на връх Мосия II – половин час.
4. От другата страна върхът се свлича към билото доста стръмно по изключително натрошен терен. Пътека няма. За петнайсетина минути се стига до малко седло, отвъд което билото се начупва в скалист, относително тесен, но лесно преодолим и почти хоризонтален гребен.
5. Следва изкачването на връх Мосия I (2578 м.) – отчетлив красив връх от двете си страни. След края на скалистия гребен в подножието му се минава леко вляво (когато човек се качва) и по много стръмен каменист склон се излиза на скалист широк ръб, водещ към върха. Ръбът свършва под самия връх, който се изкачва по най-удобната линия по терен с големи нестабилни камъни и сериозен наклон. Пътека няма. Време за изкачване – около час.
6. Слизането от върха следва билото по стръмен каменист терен с едно заобикаляне на скален праг. Пътека няма. След скалния праг билото се разлива и наклонът омеква, докато се стигне огромно широко седло. Тук отново нарядко се появяват металните стълбове на маркировката. От седлото се открива може би най-красивата фронтална гледка към Тимфи.
7. Нататък билото остава широко и тревисто-каменисто с мек наклон. Постепенно то се стеснява и камъкът измества тревата, но е напълно проходимо без усилия. Пътеката е тясна, но ясна. През цялото време връх Смоликас се вижда. Време – около час.

Мосия II, видян от седлото преди Мосия I.

Мосия I, видян от Мосия II.

Тимфи.

Епир, 1950-те.

8. Следва изкачването на самия връх Смоликас (2637 м.), което е стръмно, дълго и с голяма денивелация (около 300 м.). Пътеката често се губи, но има относително ясна маркировка с боя. Стълбове няма. Технически трудности няма, уморителни са живите ситни камъни. Време – около 40 минути.
9. След връх Смоликас билото рязко губи височина и се отлива към широко дълго седло, на което е езерото Драколимни (Драконово езеро – със същото име е езерото в Тимфи). Слизането от върха е първоначално по стръмен тревисто-каменист склон с пътека (при нас - сняг) и после по камениста пътека. Време – 1 час спокоен ход.
10. Езерото Драколимни отваря красива гледка към Смоликас, която при добро време дава снимка с отражението на върха във водата. Ние имахме този късмет. За съжаление районът около езерото е мръсен, а самото то прогресивно блатясва и не съм сигурен доколко водата от оттока му става за пиене. За щастие на около половин час надолу по пътеката към Агия Параскеви избива първият поток, който е край ясно видима отвисоко кошара. Пътеката е ясна и маркирана със стълбове. Време до извора с чешма зад кошарата – 20 минути.

Целият траверс, видян от Смоликас – вляво Мосия I и вдясно Мосия II.

Виктор на слизане от Смоликас към езерото Драколимни.

Епир, 1960-те.

11. Пътеката от кошарата към Агия Параскеви върви хоризонтално почти невидимо през тревна поляна, която е зад кошарата. Да се внимава – от кошарата вляво надолу тръгва друга широка, добре утъпкана пътека. Ориентир е паднал метален стълб. След него пътеката става ясна и прекрасно маркирана с червени табелки, тъй като е била трасе на състезание по планинско бягане, а докато не влезе плътно в гората – има и метални стълбове.
12. Пътеката до Агия Параскеви е конска. На две места има вода. Ние се отбихме преди селото към параклис, където спахме навръх Великден. Време – около 3 часа съвсем бавен ход с почивки.
13. На следващия ден сутринта се върнах да взема джипа и започна нашето фото-географско пътешествие през Коница, Янина, сгрешени пътища до прохода Барос и от него до Мецово. От прохода Барос (2000 м.н.в.), на който спахме и който е най-високият в Гърция с асфалтов път, се качихме на връх Чука Пластари (2178 м.) непосредствено над прохода. От върха се откриват панорамни гледки към Какардица и Лакмос.
Няма да описвам в текст тази част – ще сложа няколко снимки.

Мостът в Коница.

Църквата в Мецово.

Гледката от Чука Пластари към Лакмос.

III. Заключения.

1.Макар че е втора по височина в Гърция, планината Смоликас е по-пуста и безлюдна и от Чумерка. Единствено езерото Драколимни (през лятото вероятно и връх Смоликас) изглежда като посещавано място, вероятно заради близостта на единствената хижа в тази планина. Възможното обяснение е по-мекият й и безхарактерен релеф, дължащ се на вулканичната й природа. От друга страна Смоликас е класическа билна планина, което дава широкопанорамни гледки, усещането за простор и свобода и бързо придвижване.

Смоликас от пътя към Самарина.

2. За разлика от Чумерка, Лакмос и Грамос, които посетих тази зима, в Смоликас почти няма черни пътища, които да я загрозят – поне не и от страната, от която ние се качихме и слязохме, северната. Това, както и в другите планини в този сезон, дава възможността за пълно усамотение, неприкосновен покой и ненарушима тишина.

Италиянски егери в Смоликас, 1940 г.

3. Направените вече заключения относно Чумерка в предишния пътепис са напълно важими и за Смоликас.

Янина, 1962 г.